Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (7)

7.

Взех влака до Осака и отидох направо в „Риц“. Исках да съм сигурен, че ще заема позиция поне няколко часа по-рано, в случай че има нещо, което трябва да видя отдалече. Поръчах си плато с плодове и сирена и пих чай Дарджилинг, докато чаках.

Тацу беше точен, както винаги. Прояви любезност — движеше се бавно и ме остави да го видя, за да покаже, че не ми готви изненади. Седна на един от фотьойлите срещу мен и плъзна поглед по светлата дървена ламперия, аплиците и полилеите.

— Отново се нуждая от помощта ти — каза след малко.

Предсказуем. И прям, както винаги. Обаче го накарах да почака, преди да отговоря.

— Искаш ли уиски? Имат хубав дванайсетгодишен „Краганмор“.

Тацу поклати глава.

— Бих искал да ти правя компания, но моят лекар ме посъветва да се въздържам от такива глезотии.

— Не знаех, че слушаш своя лекар.

Той прехапа устни, като че ли се готвеше за мъчително признание.

— И жена ми стана много строга в това отношение.

Погледнах го и се усмихнах, малко изненадан от мисълта, че този суров, находчив мъж плахо отстъпва пред някаква си съпруга.

— Какво има? — попита Тацу.

Казах му истината.

— Винаги се радвам да те видя, копеле такова.

Той също се усмихна и около очите му се появи мрежа от бръчици.

— Кочира косо. — Аз също.

Тацу повика сервитьорката и си поръча чай от лайка. Тъй като отказа алкохол, и аз се въздържах от краганмора. За съжаление.

После Тацу ме погледна.

— Както казах, пак имам нужда от помощта ти.

Забарабаних с пръсти по чашата си.

— Нали каза, че ми идваш на гости.

Той поклати глава.

— Излъгах.

Вече го знаех и той бе наясно, че знам. И все пак:

— Нали каза, че мога да ти имам доверие.

— За важните неща, естествено. Както и да е, това, че ти идвам на гости, не ми пречи да те помоля за услуга.

— Това ли искаш? Услуга?

Тацу сви рамене.

— Вече не си ми задължен.

— По-рано ми плащаха купища пари, когато правех услуги на хората.

— Радвам се да чуя, че е било по-рано.

— Съвсем доскоро си беше самата истина.

— Може ли да продължа?

— Стига още отначало да сме наясно, че никой на никого не е задължен.

Той кимна.

— Нали и аз това казвам — после замълча и извади кутийка бонбони от вътрешния си джоб. Отвори я и я протегна към мен.

Поклатих глава. Тацу извади бонбон и го лапна, без да навежда глава или да поглежда към ръцете си. Не бе в стила му да откъсва очи от онова, което става около него, и това си личеше колкото в по-важните, толкова и в малките неща.

— Културистът беше подставено лице — започна той. — Вярно, че приличаше на неандерталец, обаче всъщност беше представител на новото поколение на организираната престъпност в Япония. Неговата специалност, в която се беше оказал необикновено ловък, беше създаване на напълно законни фирми, зад които после можеха да се скрият по-тъмни дела.

Кимнах. Това явление ми бе познато. Осъзнавайки, че татуировките, пищните костюми и агресивното поведение му предлагат само ограничени предимства в обществото, новото поколение отхвърляше престъпната си външност и се насочваше към законен бизнес като недвижими имоти и развлечения. По-старото, все още свързано с дрога, проституция и контролиране на строителната промишленост, започваше да разчита на тия парвенюта за пране на пари, укриване на данъци и други услуги. Същевременно новите се обръщаха към своите предшественици винаги когато натискът на деловата конкуренция можеше да се облекчи със своевременно прилагане на някое от традиционните средства в занаята — подкупи, изнудване, убийства — в които продължаваше да се специализира старото поколение. Това беше символично разделение на труда, което можеше да накара класическите икономисти да се изчервят от гордост.

— Културистът беше създал ефикасна система — продължи Тацу. — Всички традиционни гуми използваха неговите услуги. Законността, която даваше на гумите тази система, ги правеше по-неуязвими за властите и по-влиятелни в политиката и управителните съвети. Всъщност, по-влиятелни изобщо в обществото. Нашият общ познат Ямаото Тоши беше станал особено зависим от културиста.

Гуми означава група или банда. В контекста на якудза думата се отнася за фамилиите на организираната престъпност, японски еквивалент на Гамбино и литературните Корлеоне.

— Не разбирам с какво неговото отсъствие ще промени положението — отвърнах. — Някой няма ли просто да заеме мястото му?

— Впоследствие, да. Когато има достатъчно търсене, накрая все някой ще осигури предлагане. Обаче междувременно доставката е преустановена. Културистът беше важен за непрекъснатата поддръжка на неговата организация. Не си беше подготвил наследници, защото като всеки силен мъж се страхуваше, че наличието на наследник ще направи наследяването по-вероятно. След като него го няма, в организацията му ще се води борба. Измамата и предателството ще бъдат част от нея. Ще се разкрият авоари и връзки, които до този момент са били скрити. Престъпното влияние върху законните фирми ще отслабне.

— За известно време — отбелязах.

— За известно време.

Спомних си какво ми каза Канезаки за програмата „Здрач“.

— Наскоро се натъкнах на един човек от ЦРУ — осведомих го аз. — Той ми спомена нещо, което може би ще те заинтригува.

— Да?

— Казва се Томохиса Канезаки. Американец е, етнически японец. Спомена за програма на ЦРУ за стимулиране на реформите и премахване на пречките пред тях. Казва се „Здрач“. Като че ли е в твоя ресор.

Тацу бавно кимна, после рече:

— Разкажи ми за тази програма.

Предадох му малкото, което бях чул. После се сетих.

— Ти го познаваш.

Той сви рамене.

— Беше един от онези, които дойдоха в столичната полиция, за да искат помощ в издирването ти.

Върхът.

— Кой беше другият?

— Наследникът на Холцър като шеф на Токийското оперативно бюро. Джеймс Бидъл.

— Не съм чувал за него.

— Млад е за тази длъжност. Четирийсетинагодишен. Сигурно е от новото поколение в ЦРУ.

Обясних му как съм се срещнал с Канезаки и неговия телохранител, като прескачах подробностите, за да скрия участието на Хари.

— Как са успели да те открият? — попита Тацу. — На мен ми трябваше цяла година, въпреки възможностите на поста ми и достъпа до Джукинет и камерите.

— Пропуск в мерките ми за безопасност — отговорих. — Поправих го.

— Ами „Здрач“?

— Само каквото ти разказах. Не научих подробности.

Той забарабани с пръсти по масата.

— Няма значение. Съмнявам се, че Канезаки-сан ти е разкрил нещо, което да не ми е известно.

Погледнах го, както винаги впечатлен от мащабите на неговата информираност.

— Какво ти е известно?

— Американското правителство прелива пари за подпомагане на различни японски реформатори. Това е същата програма, каквато ЦРУ осъществи след войната. Тогава подкрепяше Либерал-демократическата партия като преграда срещу комунизма. Сега са се променили само получателите.

— Ами онова за „премахването на пречките“?

Тацу сви рамене.

— Както е предположил Канезаки-сан, те сигурно ще поискат да им помогнеш в това отношение.

Засмях се.

— Понякога тия хора са самонадеяни до величественост.

Той кимна.

— Или са останали с погрешното впечатление, че имаш нещо общо със смъртта на Уилям Холцър. Така или иначе, трябва да стоиш далеч от тях. И двамата знаем, струва ми се, че не може да им се има доверие.

Усмихнах се на противопоставянето между нас и тях, като че ли ние с него бяхме партньори.

— Добре, обясни ми каква услуга искаш.

Той се замисли, после отвърна:

— Поредният коз на Ямаото.

Човек, чийто примитивен вид скрива по-сериозни способности.

— Кой е той?

Тацу ме погледна.

— Човек, когото би трябвало да разбираш добре. Убиец.

— Наистина — придадох си небрежен вид.

Сервитьорката донесе чая от лайка и го остави пред него. Тацу повдигна чашата към мен в безмълвна наздравица и отпи.

— Той е странен човек — като ме наблюдаваше, продължи събеседникът ми. — По миналото му можеш да заключиш, че е обикновен скот. Малтретиран е като дете. Бил се е в училище, има ранни свидетелства за садистични наклонности. Напуснал гимназия, за да тренира сумо, обаче не успял да постигне нужното тегло. После се заел с тайбокс, в който направил кратка и неуспешна професионална кариера. Преди около пет години се захванал с така наречения „спорт без ограничения“, нещо, на което му викат „Гордост“. Чувал ли си?

— Естествено — потвърдих. Бойният шампионат „Гордост“ е организация за комбинирани бойни изкуства, базирана в Япония, със състезания през около два месеца, предавани по телевизията. Идеята зад така наречените комбинирани бойни изкуства е да изправиш едни срещу други комбинации от традиционните дисциплини: бокс, джиу-джицу, джудо, карате, кемпо, кунгфу, муай тай, самбо, борба. Публиката на „Гордост“ става все по-многобройна, расте интересът към подобни състезания — като Царя на клетката във Великобритания и Шампионата по абсолютна борба в Щатите. Спортът имаше някои проблеми с властите, които явно не възразяват боксьорите да бъдат пребивани до безсъзнание, но не им харесва, когато някой се разорява, залагайки на комбинирани бойни изкуства.

— Какво мислиш? — попита той.

Свих рамене.

— Състезателите са силни. Добри умения, добра подготовка. И голям кураж. Гледал съм истински боеве, които в същото време пак са си спорт. Но твърдението, че няма ограничения, е само реклама. Докато не разрешат хапане, вадене на очи и удари в ташаците или не поставят оръжия по ринга, за да бъдат използвани от състезателите, пак ще са налице ограничения.

— Интересно е, че тъкмо ти го казваш. Въпросният индивид явно е споделял същото мнение. Напуснал спорта и го заменил с организирания в подземния свят бой с голи юмруци, където наистина няма ограничения. Боят често наистина е до смърт.

Бях чувал за тия боеве. Веднъж дори срещнах човек, участвал в тях, американец на име Том, който известно време тренираше джудо в „Кодокан“. Изглеждаше суров, но се оказа изненадващо разговорлив и сподели с мен някои интересни и ценни философски размисли за невъоръжения бой. Бях го победил на джудо, обаче не бях убеден как ще се развият нещата в по-неофициална обстановка.

— Този индивид явно е постигнал изключителни успехи в нелегалните състезания — осведоми ме Тацу. — Не само с други мъже. И с животни. Кучета.

— С кучета ли? — изненадах се аз.

Той мрачно кимна.

— Тези неща се ръководят от якудза. Било е неизбежно способностите и жестокостта на нашия човек да привлекат вниманието на организаторите. Разбрали са, че той има по-висше призвание от това да убива на ринга за парична награда.

Кимнах.

— След като може да убива по широкия свят.

— Точно така. И през последната година тъкмо с това се занимава.

— Нали каза, че имал по-сериозни способности.

— Да. Мисля, че е придобил способности, които някога смятах само за твое притежание.

Не отговорих.

— През последните шест месеца умряха двама души, привидно при самоубийство — продължи Тацу. — Жертвите са високопоставени банкови служители в институции, които скоро предстои да се слеят. И двамата са се хвърлили от покрив на сграда.

Свих рамене.

— Ако се съди по онова, което пише за състоянието на банковите баланси, изненадан съм, че са се хвърлили само двама. Очаквах да са по-скоро петдесетина.

— Преди двайсет години, даже преди десет сигурно щеше да е така. Обаче днес изкупването на вината със самоубийство в Япония е по-скоро идеал, отколкото обичай — събеседникът ми отпи глътка чай. — Днес се предпочита извинение в американски стил.

— „Съжалявам за допуснатите грешки“ — усмихнах се.

— Понякога дори няма „съжалявам“, а само „за съжаление“.

— Поне не твърдят, че взимането на подкупи е болест, която се нуждае от лечение.

Тацу сбърчи лице.

— Не, още не.

После отново отпи от чая си.

— Самоубийците не са оставили предсмъртни писма. Научих и следното: и двамата са били загрижени, че действителните размери на невъзвръщаемите заеми са били значително по-големи, отколкото било обявено.

— И какво от това? Всеки знае, че проблемът със заемите е много по-сериозен, отколкото признават банките и властите.

— Вярно. Обаче тези хора са заплашвали да разкрият данните, за да попречат на сливането, което нямало здрава бизнес основа, но въпреки това било покровителствано от някои правителствени среди.

— Явно не особено разумен ход.

— Ще те попитам нещо — погледна ме той. — Хипотетично. Възможно ли е на практика да хвърлиш някого от покрива, като го направиш така, че да прилича на самоубийство?

Знаех със сигурност, че е възможно, обаче реших да оставя нещата на „хипотетично“ равнище.

— Зависи доколко е сериозна аутопсията после — отвърнах.

— Да речем, че е много сериозна.

— При много щателна аутопсия ще бъде трудно. И въпреки това е възможно. Най-големият проблем е да качиш жертвата на покрива, без никой да ви види. Освен ако не го примамиш на среща горе или предварително знаеш, че ще бъде там, трябва лично да го отведеш. Ако е в съзнание, ще вдига ужасен шум. Ако се съпротивлява, ще останат улики. Твоя кожа под ноктите му. Твой кичур коса в стиснатите му пръсти. Други неща, несъвместими с доброволен акт. А той ще се съпротивлява, без да мисли за собствената си безопасност, нито за болката, така че и по твоето тяло ще има следи от съпротивата. Нямаш си представа как се съпротивлява човек, когато разбере, че се бори за живота си.

— Значи първо трябва да го завържеш.

— Ако го завържеш, ще останат следи. Дори да не се съпротивлява.

— А той ще се съпротивлява.

— Ти не би ли?

— А ако първо го убиеш?

— Може. Но е рисковано. Промените в тялото настъпват веднага след смъртта. Кръвта се съсирва. Температурата спада. И следите от сблъсъка на паважа с труп не са същите, като с живо тяло. Патологът може да забележи несъответствията. Освен това пак ще трябва да мислиш за уликите от истинската причина за смъртта.

— Ами ако е в безсъзнание?

— Аз бих го направил така. Но ако е в безсъзнание, ще трябва да го носиш като труп. А маневрирането със седемдесет до сто кила мъртво тегло не е лесно. Плюс това, ако си го упоил, веществото най-вероятно ще остане в кръвта му и след смъртта.

— Ами алкохол?

— Ако е толкова пиян, че да изпадне в несвяст, всичко е наред. Много самоубийци пият, преди да дръпнат спусъка, така че тук няма нищо подозрително. Но как ще го накараш да падне пиян под масата?

Тацу кимна.

— Алкохолът в кръвта на двамата въпросни самоубийци е бил в достатъчно количество, за да изпаднат в безсъзнание.

— Може да е каквото си мислиш. А може и да не е. Това му е готиното.

— Инжекция?

— Може. Но за да вкараш достатъчно алкохол, че да свърши работа, ще оставиш забележима следа от убождане. А и ако в кръвта му има алкохол, обаче в стомаха му няма остатъци, да речем, от бира като „Асахи Супер Драй“, хич няма да е хубаво.

— Тогава инсценировка. Жена, която да го насърчава да пие повече, отколкото може да носи.

— Това може и да успее.

— Ти как щеше да го направиш?

— Хипотетично ли?

Той ме погледна.

— Естествено.

— Хипотетично, щях да се опитам да се добера до обекта късно вечерта, когато наоколо има най-малко хора. Например в апартамента му, ако съм напълно убеден, че е сам и че разполагам със сигурно средство за незабелязано влизане. Щях да се облека като чистач, защото никой не забелязва чистачите, да го зашеметя с електрошоков пистолет и да го натикам в количка за пране или голям контейнер за боклук на колела, каквото и да е, стига да е в тон с обстановката. Щях да облицовам контейнера отвътре с нещо меко, за да не получи никакви контузии, които да са несъвместими със скачането му. Щях да го зашеметявам през петнайсет секунди, за да съм сигурен, че ще пази тишина. Ако наоколо няма хора, това не представлява трудност. Качвам го на покрива, претъркулвам го до ръба и го бутам. Така щях да го направя. Хипотетично.

— Какво би си помислил, ако откриеш ивичка найлон, попаднала под каишката на часовника на жертвата?

— Какъв найлон?

— Дебел. От типа, който се продава на рула, за покриване на мебели и други големи предмети.

Познавах някои от приложенията на такъв вид найлон и за миг се замислих.

— Твоят убиец може да е напил жертвата. Хайде засега да оставим въпроса как. Той я увива в найлон, за да не остави следи по тялото, качва го на покрива, хваща единия край на найлона и силно го блъска. Жертвата се изтърколва и полита във въздуха. Чиста работа.

— Освен ако часовникът на жертвата не се закачи някак си за найлона.

— Не е невъзможно. Обаче, ако разполагаш само с това, не е много.

— Имало е един свидетел. Пиколо, бил е нощна смяна в хотела, където е умряла едната от жертвите. В три часа през нощта, същото време, което патологът е определил за час на смъртта, видял чистач с голяма количка да влиза в един от асансьорите. Същото, за каквото говореше и ти.

— Описал ли го е?

— До най-малката подробност. Смазана лява скула от времето, когато е тренирал муай тай. Необикновени белези от другата страна на лицето му, под окото. Това са зараснали ухапвания от кучета. „Страшно лице“, каза той. Абсолютно вярно.

— И такъв чистач не работи в сградата, така ли?

— Точно така.

— Какво се случи с пиколото?

— Изчезна.

— Мъртъв ли е?

— Сигурно.

— Само с това ли разполагаш?

Тацу сви рамене.

— И още два подобни смъртни случая извън Токио. И двете жертви са роднини на важни клечки в парламента — той стисна зъби, после ги отпусна. — Едната е дете.

— Дете ли?

Стискане, отпускане.

— Да. Без данни за емоционални или други проблеми в училище. Няма свидетелства за предишни опити за самоубийство.

Някога бях чул, че Тацу е имал син, който умрял още като бебе. Искаше ми се да го попитам, ала не го сторих.

— Ако смъртта на тези хора е трябвало да прати послание на роднините, това послание е много тайно — отвърнах. — Ако роднините си мислят, че е самоубийство, това няма да се отрази на поведението им.

Тацу кимна с глава.

— Имах възможност да разговарям с всеки от роднините. Те отрекоха с тях да се е свързвал някой, който да е поел отговорността за смъртта. Лъжеха.

Той имаше нюх за такива неща и вярвах на преценката му.

— Изненадан съм, че не си заподозрял мен в инсценирането на самоубийствата — отбелязах.

Отговорът му се забави малко.

— Може би щях. Но макар да не се преструвам, че разбирам как си вършиш работата, аз те познавам. Ти не би могъл да убиеш дете. Не и по този начин.

— Сам съм ти го казвал.

— Не говоря какво си ми казвал. Просто го знам.

Обзе ме странен страх от увереността му.

— Освен това си бил засечен от мрежата охранителни камери в Осака, което ти осигурява алиби — прибави събеседникът ми.

Повдигнах вежди.

— Твоите камери ги бива да ме проследят, обаче не и да заснемат как някой увива хора в найлон и ги хвърля от покривите, така ли?

— Както ти казах, мрежите далеч не са идеални. Нямам власт над тяхното функциониране — той ме погледна. — И не съм единственият, който има достъп до тях.

Изпих последната глътка чай и помолих сервитьорката за още малко гореща вода. Поседяхме в мълчание, докато я донесе.

Вдигнах изящната порцеланова чашка и го погледнах.

— Кажи ми нещо, Тацу.

— Какво?

— Задаваш ми въпроси, а вече знаеш отговорите.

— Разбира се.

— Тогава защо ме питаш?

Той сви рамене.

— Мисля, че човекът, с когото си имаме работа, е социопат. Способен е да убива при всякакви обстоятелства. Опитвам се да разбера как действат такива същества.

— Чрез мен ли?

Тацу утвърдително кимна.

— Веднъж ми каза, че не съм подходящ пример — гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах.

— Начинът ти на мислене е най-близък до неговия, поне от хората, които познавам. И това те прави най-подходящ да го уловиш.

— Какво искаш да кажеш с това „да го уловя“?

— Той е доста предпазлив. Не е лесно да го откриеш. Имам някои следи, но ще трябва да ги провериш.

Отпих от чая си и се замислих.

— Не знам, Тацу…

— Да?

— Онзи, първият, подставеното лице, добре, той беше стратегически ход. Разбирам. Но този, кучкарят, той е само убиец. Защо не преследваш Ямаото и другите важни клечки?

— Трудно е да се добереш до „важните клечки“, както се изразяваш. Имат прекалено много бодигардове, прекалено сериозна охрана, прекалено видни личности са. Ямаото направо бетонира защитата си, сигурно от страх, че може да си по петите му, и сега е не по-малко недостъпен от премиер-министъра. Но дори да можех да се добера до тези хора, в различните фракции има още много като тях, които само чакат да им заемат местата. Като зъби на акула са. Избий един и изскачат още десет реда, за да запълнят дупката. В края на краищата, не е трудно да си важна клечка. Какво ти трябва? Известна политическа проницателност. Рационалност. И алчност. Това не са особено редки качества.

Тацу отпи глътка чай.

— Този човек не е обикновен пехотинец. Той е безпощаден, способен и страшен. Необикновен индивид, чиято загуба няма да бъде лек удар за господарите му.

— Добре. Какво ми предлагаш? Като имаш предвид, че не се ангажирам.

— Не мога да ти предложа пари. Даже да имах възможност, съмнявам се, че бих могъл да се меря с Ямаото и ЦРУ, които са ти плащали преди.

Може би се опитваше да ме предизвика да се издам. Не поех топката.

— Извинявай, че съм толкова откровен, стари приятелю, обаче искаш от мен да поема невероятен риск. Дори само времето, прекарано в Токио, крие опасност за мен, наясно си с това.

Той ме погледна. После заговори с отмерен, уверен глас.

— Не е в твой стил да допускаш, че опасността от Ямаото и ЦРУ се ограничава само до Токио.

Не бях сигурен какво цели с това.

— Там опасността е най-голяма.

— Казах ти, след последната ви среща Ямаото се е почувствал принуден да живее с много по-сериозна охрана. Ограничил е политическите си изяви, вече не тренира в „Кодокан“, пътува само заобиколен от бодигардове. Научих, че тези нови ограничения не са му приятни. Всъщност, не можел да ги понася. И най-вече не можел да понася причината за тях.

— Няма нужда да ми обясняваш, че Ямаото има мотив — осведомих го аз. — Знам какво иска да ми стори. И това не е само бизнес. Почувствал се е унизен от участието ми в кражбата на оня диск. Няма да го забрави.

— Така ли? И това не ти ли пречи да спиш нощем?

— Ако допусна такива глупости да пречат на съня ми, торбичките под очите ми ще са големи колкото остров Садо. Той може да има каквито мотиви си иска. Нямам намерение да му дам възможността.

Тацу кимна.

— Убеден съм. Поне не съзнателно. Но както споменах, аз не съм единственият, който има достъп до Джукинет.

Погледнах го. Питах се дали в думите му се крие заплаха. Тацу винаги си е бил потаен.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че щом аз съм те открил, Ямаото също ще успее. И не е сам в усилията си. Както знаеш, от ЦРУ също нямат търпение да те видят отново.

Той отпи от чая си.

— Ако се поставя на твое място, виждам две възможности. Едната е да останеш в Япония, но не в Токио, и да се опиташ да се върнеш към старите си навици. Това сигурно е по-лесният начин, ала не и по-безопасният.

Тацу отново надигна чашата си.

— Втората възможност е да напуснеш страната и да започнеш някъде наново. Това е по-трудният начин, обаче навярно ще ти осигури по-голяма безопасност. Проблемът и в двата случая е, че ще трябва да оставиш нещата недовършени с някои личности и организации, които ти желаят злото и имат пипала, обхващащи целия свят, а и дълга памет. И няма да имаш съюзници срещу тях.

— Не ми трябват съюзници — отвърнах, обаче отговорът прозвуча неуверено и на самия мен.

— Ако се готвиш да напуснеш Япония, можем да се разделим като приятели — рече той. — Но ако днес не мога да разчитам на твоята помощ, ще ми бъде трудно да ти помогна утре, когато може да ти потрябва моята подкрепа.

Това си беше направо директно за Тацу. Замислих се. Чудех се как да постъпя. Да зарежа всичко и да изчезна в Бразилия, въпреки че не бях приключил с приготовленията си? Може би. Обаче ми бе противна мисълта да оставя нещо недовършено, нещо, за което някой можеше да се хване и да стигне до мен. Защото, въпреки егоистичното наблягане на опасността от Ямаото и ЦРУ, оценката на Тацу не се отличаваше много от моята.

Другата възможност беше да свърша тази последна работа и да се откача от него, докато приключа приготовленията си. Това, което ми предлагаше в замяна, също не бе тривиално. Тацу имаше достъп до хора и места, които даже Хари не можеше да хакне. Щеше да е адски полезна връзка.

Поразсъждавах над тия неща още една минута. После го погледнах.

— Нещо ми подсказва, че носиш плик.

Той кимна.

— Дай ми го — протегнах ръка аз.