Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (6)

6.

На другата сутрин взех влака стрела до Осака. Пристигнах рано следобед на оживената гара Шин-Осака и с изненада установих, че завръщането ме радва. Може да ми беше омръзнало да живея в хотели. Или пък се дължеше на мисълта, че пак ще трябва да замина, този път завинаги.

Знаех, че не бяха ме проследили на тръгване от Токио, но през два и половина часовото пътуване с влака нямах възможност да проверя дали все пак нямам опашка. Това е много време за мен, особено в светлината на неотдавнашната ми среща с Канезаки и компания, и за да се успокоя, минах по заобиколен път, преди да взема метрото до Миякоджима, където се качих по стълбището на изход А4.

Без конкретна причина завих наляво при полицейския участък на кръстовището „Миякоджима Хондори“, маневрирайки сред стотици велосипедисти, които караха във всички посоки около изхода. Спокойно можех да завия надясно покрай местната гимназия и към река Окава. Едно от предимствата на блока в Белфа е, че до него се стига от всички страни.

Завих наляво по „Миякоджима Китадори“, после надясно срещу трафика по еднопосочна улица и още веднъж наляво. Движението срещу трафика щеше да възпрепятства евентуалното автомобилно проследяване. Всеки завой ми даваше възможност незабелязано да се озъртам през рамо, като в същото време продължавам по все по-тясна и по-тиха улица от предишната. Ако някой се надяваше да ме проследи пеш, трябваше да се движи плътно подире ми, иначе щеше да ме изгуби. В района имаше десетки блокове и възможността да съм се запътил към всеки от тях представляваше още един фактор, който щеше да направи безрезултатен всеки друг вид наблюдение, освен проследяването отблизо.

В известен смисъл кварталът представляваше пример за лошо разпределение на пространството. Лъскави блокове от стъкло и стомана се издигаха срещу паркинги от железни стълбове, покрити с гофрирана ламарина. Еднофамилни къщи се кипреха до фабрики за рециклиране и леярни. Ново многоетажно училище извръщаше гордата си гранитна фасада от своя съсед — порутени развалини на някогашен автосервиз, като неблагодарно дете, срамуващо се от болния си родител.

От друга страна, местните жители явно нямаха нищо против тази бъркотия. Напротив: навсякъде се забелязваха признаци за гордостта им от квартала. Еднообразният пейзаж на макадама и гофрираната ламарина се нарушаваше от малки бунтове, изразяващи се в саксии с бамбук, лавандула и слънчоглед. Тук имаше грижливо подреден алпинеум от вулканични камъни, там — изсушен корал. Грозната железобетонна стена на една къща беше скрита зад поддържани с обич лехи декоративен татул, градински чай и лавандула.

Аз живеех в ъглов апартамент с три спални на трийсет и шестия етаж на един от двата еднакви небостъргача в комплекса Белфа. Жилището бе по-голямо, отколкото ми трябваше, и повечето стаи бяха необитаеми, но ми харесваше да живея нависоко, с изглед към града. Освен това, когато го наех, реших, че ще е в моя полза домът ми да не се вписва в профила на самотник, неотдавна изчезнал и с минимални нужди. Не че имаше значение.

Казвам си, че обичам да живея на места като Белфа, защото родителите на малки деца обикновено внимават за непознати и щом решат, че си свой човек, могат да образуват неволна, но ефективна преграда за засади. Има и още нещо. Аз нямам семейство и никога няма да имам — такива места сигурно ме привличат не само поради безопасността си, но и заради някаква друга, по-трудно доловима форма на сигурност. По-рано като че ли не се нуждаех от такива неща. По-скоро бих се забавлявал и дори навярно донякъде бих се отвратил от идеята да живея като психовампир, задържал се на тоя свят призрак, притиснал нос към едностранно огледало и наблюдаващ с отчаяни и алчни очи обикновения живот, от който съдбата го е лишила.

Това променя приоритетите ти. По дяволите, променя ценностите ти.

Спрях до уличен телефон и включих телефонния секретар, свързан със специален телефон в апартамента ми — звукозадействащо се устройство с чувствителен микрофон, който функционира и като предавател. Уредът безшумно набира номера на телефонния секретар, ако някой влезе в жилището, без да знае кода за изключване на телефона, и предварително ми съобщава от безопасно разстояние дали имам неочаквани гости. Такава система ме беше спасила в Токио от засада, организирана от Холцър, а аз обикновено продължавам да използвам нещата, които са доказали годността си. Всекидневно бях проверявал телефонния секретар от Токио, както направих и сега. Нямаше нищо обезпокоително. По време на отсъствието ми никой не бе влизал в дома ми.

От уличния телефон извървях краткото разстояние до комплекса Белфа. На игрището вдясно от мен играеха софтбол. Някакви дечурлига ритаха кикбол до гранитния алпинеум пред блока. Подмина ме старец на велосипед, върху чието кормило се заливаше от смях внучето му.

Влязох през предния вход и както винаги, минах по такъв начин, че охранителната камера пред сградата да заснеме само гърба ми. Тия предпазни мерки са част от всекидневието ми, но както бе отбелязал Тацу, камерите са навсякъде и не можеш да забележиш всички.

Качих се с асансьора на трийсет и шестия етаж и минах по коридора до апартамента си. Проверих парченцето прозрачно тиксо, което бях поставил в долния край на вратата, и го намерих непокътнато, все още залепено за касата. Както безброй пъти бях повтарял на Хари, добрата защита трябва да е многопластова.

Отключих и влязох вътре. Всичко изглеждаше, както го бях оставил. Което не означаваше почти нищо. Освен футона на пода и нощното шкафче в една от спалните имаше масленозелен кожен диван, нов, ала не и наглед, поставен срещу прозореца, гледащ на запад, където понякога седях и съзерцавах залеза. Огромен килим покриваше част от полираното дюшеме, с редуващо се зелено и синьо и осеян с десетки кремави петна, навярно изобразяващи кози в пасторална среда, плътен и достатъчно мек, за да е служил някога за постелка на номадите, които го бяха изтъкали. Масивно двойно писалище, стигнало до Япония чак от Англия, чиято повърхност беше покрита с черна кожа, изтъркана от над един век натиск на писалки, движили се по тая повърхност, за да сключват презокеански сделки, да предават новини, които вероятно бяха стигали до роднините в чужбина след цели седмици, да съобщават за раждане и смърт, да изказват поздравления, съболезнования и съжаления. Един от ония фантастично сложни, но поразително удобни столове на „Хърман Милър“, който бях купил случайно от фирмена разпродажба в Шибуя. Върху бюрото компютър „Макинтош“ G4 и разкошен двайсет и три инчов плоскоекранен монитор, за които не бях казал нищо на Хари, за да не развалям впечатлението му, че съм компютърен слабак. Не виждах никакви предимства в това да му разкрия, че също ме бива да прониквам зад защитни стени, когато възникне такава необходимост.

Срещу дивана имаше аудиоуредба „Банг Олуфсен“ с гнезда за шест диска. До нея — лавица с богата колекция дискове, повечето джаз, както и моята скромна библиотека. Библиотеката се състои от няколко книги върху бугеи — бойните изкуства, някои доста стари и неясни, съдържащи сведения за бойни методи, смятани за прекалено опасни в модерното джудо — прекършване на гръбнак, трошене на врат и тем подобни, които по тази причина общо взето са изгубени за изкуството. Има и няколко често прелиствани философски труда — Мишима, Мусаши, Ницше. Както и няколко тънки книжлета, които от време на време поръчвам от някои необичайни издателства в Щатите, книжлета, които са незаконни в Япония и други страни, лишени от американската, навярно прекалено силна любов към свободата на словото, но с които успявам да се сдобия чрез методи, научени от самите тях. Има трудове върху най-модерните методи и технологии за наблюдение, полицейски следствени методи и криминалистика, осигуряване на фалшива самоличност, откриване на офшорни сметки и тайни адреси, методи за дегизиране и укриване, разбиване на ключалки и влизане с взлом, и други подобни. Естествено, през годините съм натрупал богат опит във всички тези области, но нямам намерение да го споделя в писмен вид. Вместо това чета тия книги, за да науча какво знае конкуренцията, да разбера как разсъждават хората, с които може да се сблъскам, да предвидя къде може да ме настигнат, да взема съответните мерки.

Единствената подозрителна вещ в апартамента бе дървеният тренировъчен манекен уингчун, голям колкото едър мъж, който бях поставил в центъра на голямата стая с татами. Ако в апартамента живееше семейство, там може би щеше да е и семейната котацу, ниска маса с тежка покривка, спускаща се до пода, и с електрически мангал отдолу, около която семейството щеше да се събира през зимата, за да топли крака на мангала, удобно завити с покривката, приказвайки си за съседите, проверявайки домакинските сметки и навярно обсъждайки бъдещето на децата.

Използвах тази стая за нещо по-полезно за мен. Тренирах джудо почти от четвърт век, откакто бях в Япония, и обичах акцента на това бойно изкуство върху премятанията и боя на земята. Ала щом Холцър и ЦРУ ме бяха проследили до центъра за джудо „Кодокан“ в Токио, разбирах, че включването ми в клона му в Осака ще бъде прекалено очевиден ход, все едно някой подопечен на програмата за закрила на федералните свидетели пак да се абонира за същите съмнителни списания, които винаги е получавал, преди да премине в нелегалност. Засега се чувствах по-спокойно, като тренирах сам. Манекенът поддържаше остротата на рефлексите ми и мазолите по ударните повърхности на ръцете ми, освен това ми позволяваше да упражнявам някои удари и блокове, които по-рано бях пренебрегвал, докато тренирах джудо. Ако някой ми дойдеше на гости, манекенът можеше да стане интересна тема за разговор.

През следващите дни се занимавах с приготовленията си да напусна Осака. Щеше да е грешка, ако действах припряно: човек е най-уязвим при преход и този, който досега не беше успял да ме открие, сега преспокойно можеше да го стори, ако изведнъж се впуснех в прибързани действия. Тацу може би очакваше да постъпя точно така и щеше да е готов да тръгне подире ми. Обратно, ако останех нащрек, имах шанс да го заблудя, което щеше да ми позволи да му се изплъзна напълно, когато свърша с приготовленията и настъпи подходящият момент. Засега той нямаше основание да ме дебне, затова с по-малък риск можех да използвам времето, за да подготвя всичко.

Бях се спрял на Бразилия и тъкмо затова учех португалски, който се беше оказал толкова полезен при срещата с Наоми. Хонконг, Сингапур и други азиатски дестинации или пък някое място в Щатите може би бяха по-очевиден избор, обаче точно по тая причина бях избрал Бразилия. Дори някой да се сетеше да ме търси там, бая щеше да се озори: огромният брой етнически японци бяха навлезли във всички области на бразилския живот и поредният емигрант нямаше да привлече абсолютно никакво внимание.

Рио де Жанейро, който предлагаше култура, климат и наплив от туристи, щеше да бъде идеалното място. Градът е далеч от центровете на световното разузнаване, на тероризма и Интерпол, затова можех да не се безпокоя особено от случайни срещи, мрежи от охранителни камери и други клопки за беглеца. Дори бих могъл да подновя тренировките си по джудо или поне да се занимавам с някой от неговите братовчеди: бразилската фамилия Грацие беше развила един от предшествениците на джудото, джиу-джицу, пренесено в страната от пристигащите японци, превръщайки го в най-сложната ръкопашна бойна система в света. Тя се практикуваше фанатично в Бразилия и беше станала популярна по цялото земно кълбо, включително в Япония.

Освен подходящо място, си бях осигурил идеална самоличност, която отдавна изграждах за деня, когато може да се наложи да изчезна от картата по-безследно отвсякога. Преди десетина години, докато следях един бюрократ, преди да го очистя, бях се смаял от невероятната външна прилика помежду ни — възраст, ръст, телосложение, даже лице. Обектът имаше и прекрасно име: Таро Ямада, нещо като японски еквивалент на Джон Смит. Поразрових се и научих, че Ямада-сан няма близки роднини. Струваше ми се, че няма да липсва на никого чак толкова, та да го търси, ако се случи да изчезне.

Вижте, в много книги се твърди, че можете да си изградите нова самоличност с името на някой мъртвец, обаче това е вярно само ако никой не му издаде смъртен акт. Ако властите са уведомени по какъвто и да е начин — да речем, човекът е починал в приют или болница, погребан е или е кремиран, което, ако се замислите, обхваща почти всички възможности, или ако някой съобщи за изчезването му, — ще му издадат смъртен акт. И ако въпреки това решите да използвате името му, даже да успеете да стигнете донякъде, новият документ за самоличност ще има един фатален недостатък — впоследствие, когато поискате да си извадите шофьорска книжка, кандидатствате за кредит, постъпвате на почти всякаква работа, подадете документи за връщане на надвзети данъци или решите да прекосите границата, накратко, когато се опитате да извършите едно от безбройните неща, заради които изобщо се нуждаете от нова самоличност, на нечий екран ще светне предупреждение и вие моментално ще бъдете прецакани.

Ами ако вземете самоличността на все още жив човек? Това върши работа за краткосрочни измами, известни жаргонно като „открадната самоличност“, въпреки че е по-точно да се каже „самоличност, взета назаем“, но е неприложимо за нещо по-дългосрочно. В края на краищата, кой ще носи отговорност за тия нови кредитни карти? И къде ще бъдат пращани сметките? Добре тогава, ами ако използвате човек, който е изчезнал по някаква причина, ако допуснем, че изобщо знаете за подобна личност? Е, какво? Дали е имал дългове? Бил ли е наркодилър? Защото, ако някой го е издирвал по-рано, сега ще издирва вас. Пък и какво ще направите, ако изчезналият изведнъж се появи отново?

Естествено, ако знаете, че със сигурност е мъртъв, защото случайно сте го убили вие, това вече е малко по-различно. Вярно, ще трябва да се отървете от трупа — по такъв начин, че никога да не го открият — рискована и често ужасна задача, която не е за всеки. Но ако сте стигнали дотам и сте уверени, че никой няма да съобщи за смъртта или изчезването на човека, значи сте се сдобили с нещо потенциално ценно. Ако, освен това знаете, че той е имал добра кредитна история, защото продължавате да му плащате сметките, може би сте намерили точно каквото ви трябва.

Да, аз очистих злополучния господин Ямада, обаче не съобщих на клиента. Вместо това обектът сякаш се беше скрил вдън земя, осведомих го аз, неспособен да устоя на каламбура. Може би е надушил, че са му пратили наемен убиец? Клиентът нае частен детектив, който потвърди наличието на всички признаци за внезапно бягство: закрита банкова сметка и други ефикасно приключени лични дела, поща, пренасочена към анонимен чуждестранен адрес, изчезнали дрехи и други лични вещи от апартамента. Естествено, аз се бях погрижил за всичко това. Клиентът ми даде да разбера, че за неговите цели изчезването е равносилно на смърт и че няма нужда да се главоболя да издирвам Ямада, за да изпълня договора. Въпреки това получих възнаграждение за усилията — никой не иска човек като мен да реши, че с него са се отнесли несправедливо — и с това всичко свърши. Самият клиент отдавна намери своя злощастен край и беше изтекло достатъчно време, за да възкреся Ямада-сан, като регистрирам малка консултантска фирма на негово име, плащайки данъци, осигурявайки съответния пощенски адрес, натрупвайки дългове и изплащайки ги — всички дребни неща, които, взети заедно, изграждат съществуването на един абсолютно незабележим и абсолютно нормален член на обществото.

Сега само трябваше да нахлузя самоличността на Ямада и да започна новия си живот. Но първо Таро Ямада трябваше да направи някои от нещата, които щеше да извърши всеки на негово място, решил да се откаже от неуспешния си консултантски бизнес и да се пресели в Бразилия, за да учи японци трето поколение на вече забравения им роден език. Той имаше нужда от виза, законна банкова сметка — за разлика от незаконните, под чужди имена, които поддържам в чужбина, — осигурена квартира, офис. Формално щеше да живее в Сао Паоло, където бяха съсредоточени почти половината бразилски етнически японци, и това още повече щеше да затрудни откриването му в Рио. Щеше да бъде по-лесно да се погрижи за голяма част от тия неща с помощта на японското консулство в столицата Бразилия, естествено, обаче господин Ямада предпочиташе по-неофициалните, по-трудно проследимите начини.

Докато устройвах Ямада в Бразилия, прочетох за поредица скандали, свързани с корупция, и се запитах каква е ролята им в тайната война на Тацу с Ямаото. Оказваше се, че „Юнивърсъл Студиос Джапан“ са сервирали храна, чийто срок на годност е изтекъл преди девет месеца, и са фалшифицирали етикетите, за да скрият тоя факт, освен това от една чешмичка течала вода, която всъщност била непречистена и предназначена за промишлени нужди. „Мистър Донът“ имали навика да предлагат кюфтета, съдържащи забранени оцветители. „Сноу Бранд Фууд“ обичали да спестяват по някоя йена, като обработват старо мляко и не почистват фабричните тръби. Това нямаше как да се скрие — бяха се отровили петнайсет хиляди души. „Мицубиши Мотърс“ и „Бриджстоун“ били уличени в укриване на дефекти на автомобили и гуми, за да избегнат рекламациите. Най-лоша и шокираща, даже по японските стандарти, беше новината, че ТЕПКО, „Токио Електрик Пауър“, са уличени в подаване на фалшифицирани доклади за ядрена безопасност, което продължавало от двайсет години. В докладите не фигурирали сериозните проблеми с осем различни реактора, включително пукнатини в бетонните кожуси.

Най-удивителното обаче не бяха скандалите. А това, че хората оставаха равнодушни. Което вероятно разгневяваше Тацу. Питах се какво го мотивира. В други страни такива разкрития щяха да предизвикат революция. Но въпреки скандалите, въпреки икономиката японците просто продължаваха да преизбират все същите обичайни заподозрени от Либерал-демократическата партия. Божичко, половината от проблема, с който се бореше Тацу, бяха официалните му началници, хората, на които в известен смисъл трябваше да козирува. Как можеш да продължаваш при толкова решително невежество и безпощадно лицемерие? Защо се главоболеше?

Четях новините и се опитвах да си представя как ги тълкува той, всъщност как изобщо се опитва да ги осмисли. Предполагах, че не всички са лоши. В провинцията бяха станали някои събития, които вероятно го окуражаваха. Губернаторът Китагава Масаясу беше победил бюрократите в Мие, отхвърляйки предложението за строеж на ядрена електростанция. В Чиба Домото Акико, шейсет и осем годишен бивш телевизионен репортер, се бе наложил над кандидатите, поддържани от бизнеса, профсъюзите и различни политически партии. Губернаторът на Нагано, Танака Ясуо, бе спрял строежа на цял язовир въпреки натиска на могъщите строителни монополи в страната. Губернаторът на Тотори, Йошихиро Катаяма, бе отворил архивите на префектурата за всеки желаещ да ги види.

В свободното си време издирвах с компютъра данни за Юкико и „Дамаск Роуз“. В сравнение с Хари аз съм начинаещ хакер, но не можех да го помоля за помощ, без да разкрия, че го проверявам.

Проникването в данъчната информация на клуба ми даде фамилното име на Юкико: Нохара. Оттам успях да науча доста неща. Тя беше двайсет и седем годишна, родена във Фукуока, завършила университета „Васеда“. Живееше в блок на „Кото-дори“ в Минами-Аояма. Не я бяха арестували. Нямаше дългове. Нищо особено.

По-интересен беше клубът, а същевременно и по-съмнителен. Бяха го притежавали серия офшорни фирми. Ако с тях бяха свързани имена на хора, те фигурираха единствено върху регистрационни документи в нечий архив, а не в компютрите, където можех да се добера до тях. Собственикът на клуба не желаеше светът да знае за връзката му с този бизнес. Само по себе си обаче това не бе уличаващо.

Хари почти със сигурност можеше да открие повече и по двете теми. Жалко, че не можех да го помоля. Може би трябваше да го посъветвам да направи някои проверки. Не виждах какво повече мога да сторя. Той щеше да ми се ядоса, ала аз и без това нямаше да се задържа още дълго. А кой знае, помислих си. Може да бъркаш. Възможно е и той да не открие нищо.

Проверих и Наоми. Наоми Нашименту, бразилка, пристигнала в Япония на 24 август, 2000 г., в рамките на програмата ОПЯ. Използвах имейл адреса, който ми бе дала, за да открия къде живее — „Лайънс Гейт“, жилищен комплекс на „Азабу Юбан 3-чоме“. Никаква друга информация.

Когато почти приключвах приготовленията си за заминаване, посетих няколко места край Осака, които знаех, че никога вече няма да видя. Някои бяха същите, каквито си ги спомнях от екскурзиите в детството. Това бяха Асука, родното място на Ямато, първата японска държава, с нейните отдавна опустели надгробни могили, с повърхност, покрита с изображения на свръхестествени зверове и получовеци, чиито създатели и значение бяха изгубени в безвременното полюшване на оризищата наоколо; Коя-сан, свещената планина — твърдеше се, че там почива Кобо Дайши, най-великият японски светец, който витаел край грамадния некропол на планината, не мъртъв, а медитиращ, а неговото бдение бележат мантрите на монасите, монотонно напяващи сред недалечните надгробни камъни, древни и вечни като летни насекоми в девствени гори; Нара, за известно време преди тринайсетина века столица на страната, където, ако утрото е достатъчно ранно и туристическият поток още не е достигнал дневното си високо равнище, можете да подминете самотен осемдесетгодишен старец, чиито рамене са превити под бремето на възрастта и който тътри налъмите си по паважа с крачка, безвременна и непоколебима като самия древен град.

Стори ми се странно да изпитвам желание да се сбогувам с всичко това. В края на краищата, тези неща никога не ми бяха принадлежали. Даже като малък разбирах, че да си половин японец означава да си наполовина нещо друго, а да си наполовина нещо друго означава да си… чигате. Чигате, което означаваше „различен“, но и „неестествен“. Езикът, подобно на културата, не прави разлика.

Отидох и в Киото. От над двайсет години не бях имал повод да го посетя и с удивление установих, че изящната, жизнена метрополия, която си спомнях, е почти мъртва, изчезнала като занемарена градина, оставена на безжалостните усърдни бурени. Къде беше блестящият връх на храма Хигаши Хонганджи, устремен нагоре сред околните керемидени покриви като вдигната брадичка на принцеса сред нейните придворни? Оная великолепна гледка, която някога беше посрещала гостите на града, сега бе скрита от новата железопътна гара, отвратителна постройка, проточила се на дължина от половин километър покрай релсите като грамадно лайно, долетяло от космоса и пльоснало се там, прекалено огромно, за да бъде изринато.

Вървях часове наред, дивейки се на мащабите на разрухата. Коли минаваха през храма Даитокуджи. Планината Хиеи, родното място на японския будизъм, бе превърната в паркинг с развлекателен център на върха. Улици, които някога бяха обточени със стари дървени къщи, украсени с бамбукови решетки, сега бяха накичени с пластмаса, алуминий и неон, а самите къщи бяха изчезнали. Навсякъде бяха плъзнали метастазите на телефонни кабели и електрически жици, по прозорците на панелните блокове висеше пране като сълзи, капещи от очи на идиот.

На връщане в Осака влязох в грандхотела, повече или по-малко географски център на града. Качих се с асансьора на последния етаж, откъдето, освен пагодата Тоджи и нищожна част от покрива на храма Хонганджи, във всички посоки не видях нищо друго, само еднообразна градска мана. Жизнерадостната хубост на града беше натикана на групички страхливи бежанци, като резултат от някакъв необясним експеримент по културен апартейд.

Замислих се за едно стихотворение на Башо, странстващия бард — то ме бе трогнало, когато за пръв път го чух от майка си при първото ми идване в града. Докато стояхме на високото скеле на храма Кийомизу и гледахме неподвижния град пред нас, тя ме хвана за ръка и ме изненада със своя японски, в който се долавяше силен акцент:

Киою ните мо киою нацукашия…

Макар в Киото, копнея за Киото…

Ала значението на това стихотворение, някога химн на неизказания копнеж, се беше променило. Също като самия град, сега то бе тъжно иронично.

Мрачно се усмихнах, мислейки си, че ако някаква част от града беше моя, щях да се грижа по-добре за нея. Ето какво получаваш, ако се довериш на властите, казах си. Хората би трябвало да го разбират.

Усетих, че пейджърът ми завибрира. Откопчах го и видях кода, за който се бяхме уговорили с Тацу, заедно с телефонен номер. Очаквах нещо такова, макар и не чак толкова скоро. Мама му стара, помислих си. Всичко става адски бързо.

Слязох с асансьора във фоайето и излязох на улицата. Когато намерих уличен телефон на подходящо безопасно място, пъхнах телефонната си карта и набрах номера на Тацу. Можех просто да не му обърна внимание, но трудно можеше да се предвиди как ще реагира той. По-добре да узная какво иска, като си давам вид, че му съдействам.

Чух гласа му веднага след първото иззвъняване.

— Моши моши — без да се представя, каза той.

— Ало — отговорих.

— Още ли си на същото място?

— Защо ми е да заминавам? — позволих му да долови сарказма в отговора ми.

— Мислех, че след последната ни среща може да си решил да… пак да попътуваш.

— Възможно е. Но още не съм стигнал до осъществяването на подобна идея. Предполагах, че го знаеш.

— Опитвам се да уважавам тайната на личния ти живот.

Копеле. Даже когато полагаше всички усилия да ми съсипе живота, винаги успяваше да ме накара да се усмихна.

— Признателен съм ти.

— Ще ми се да се видим пак, ако нямаш нищо против.

Поколебах се. Той вече знаеше къде живея. Ако искаше да се добере до мен, не бе необходимо да си уговаря среща.

— На гости ли идваш? — попитах го.

— От теб зависи.

— На гости.

— Добре.

— Кога?

— Довечера ще пристигна в града. На същото място като предишния път?

Отново се поколебах.

— Не знам дали ще успеем да си намерим места — отвърнах накрая. — Наблизо обаче има един хотел с хубав бар. Място тъкмо като за мен. Нали се сещаш за какво говоря?

Имах предвид бара в „Риц-Карлтън“.

— Предполагам, че ще го намеря.

— Ще те чакам на бара по същото време, по което се срещнахме миналия път.

— Добре. С нетърпение очаквам да се видим — мълчание. После: — Благодаря ти.

Затворих.