Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (22)

22.

Напуснах района пеш. Не исках никой да ме види, дори и анонимен шофьор на такси. Почистих се в една денонощна сауна, после спрях в денонощна дрогерия и си купих шишенце ибупрофен. Изгълтах пет-шест таблетки без вода. Ръката ми пулсираше.

Накрая намерих бизнес хотел в Шибуя и потънах в безпаметен сън.

Събуди ме сигналът на пейджъра ми. Чух го в съня си като автоматична врата на гараж, после като вибриращ мобифон и накрая в будния свят като обикновен пейджър.

Проверих дисплея. Тацу. Крайно време, по дяволите. Излязох, намерих уличен телефон и му се обадих. Вече беше обяд.

— Добре ли си? — попита ме той. Трябва да беше научил за клането.

— Наблизо никога няма ченгета, когато ти трябват — отвърнах.

— Прости ми за това.

— Ако ме бяха убили, нямаше да ти простя. При стеклите се обстоятелства обаче се чувствам великодушен. Не ми е излишен лекар — имам травма на ръката.

— Ще намеря някого. Може ли да се срещнем веднага?

— Да.

— Където се разделихме миналия път.

— Добре.

Затворих.

Направих ПН, която ме отведе при станцията Мегуро. Тацу и Канезаки стояха до входа.

Божичко, помислих си. Имах нужда от изненада. Приближих се. Тацу ме дръпна настрани.

— Теорията е, че се води гангстерска война — осведоми ме той. — Вътрешен конфликт в якудза. Скоро ще се разчуе.

Погледнах го.

— Значи си чул.

Тацу кимна.

— Е? Родителите ти не са ли те научили да казваш „благодаря“?

На лицето му се изписа изненадана усмивка и той ме потупа по гърба.

— Благодаря — погледна ръката ми, която държах неестествено близо до тялото си. — Имам един познат, който може да се погрижи за теб. Обаче мисля, че е по-добре първо да чуеш какво ще ни каже Канезаки.

Тримата пресякохме улицата и влязохме в едно кафене. Младежът започна още щом седнахме и поръчахме.

— Научих нещо за смъртта на твоя приятел. Не е много, но ти ми помогна, както обеща, затова ще ти кажа.

— Добре — отвърнах.

Канезаки се озърна към Тацу.

— Хм, Ишикура-сан ме информира за срещите ви с Бидъл и Танака. Каза ми, че Бидъл е поискал да ме убиеш — младежът замълча за миг. — Благодаря, че не си се съгласил.

— Доиташимашите — бавно поклатих глава. Не го споменавай.

— След последната ни среща исках да намеря повече информация — продължи той. — За да имам опора срещу Бидъл, да му дам да разбере, че знам някои работи за него, в случай че реши пак да опита нещо.

Бързо се учиш, помислих си.

— И какво направи?

— Скрих подслушвателно устройство в офиса му.

Втренчих се в него, наполовина изненадан, наполовина впечатлен от очевидната му дързост.

— Скрил си подслушвател в офиса на началника на оперативното бюро?!

На лицето на Канезаки се изписа младежка самодоволна усмивка, която за миг ми напомни Хари.

— Да. Кабинетът му се проверява за подслушватели всяко денонощие, на равни интервали. В Ленгли съм карал курс по ключалки и шперцове, затова не се затрудних да вляза в офиса му.

— Внушителна охрана — отбелязах.

Хлапакът сви рамене.

— Охраната общо взето е ефективна срещу външни заплахи. Но не е усъвършенствана с оглед на вътрешните. Така или иначе, мога да влизам и излизам, когато се налага, да оставям подслушвателя и да го махам, за да не го открият при проверките.

— И си подслушал нещо за Хари — предположих.

Канезаки кимна.

— Вчера началникът приказваше по телефона с някого. Чувах само неговите реплики в разговора, но знам, че приказваше с някой от големите, защото отговаряше с „да, господине“ и „не, господине“.

— И какво каза?

— Каза: „Не се безпокойте. Пътят, по който се опитвахме да се свържем с Рейн, е прекъснат“.

— Не е много.

Той сви рамене.

— На мен ми прозвуча като признание, че смъртта на твоя приятел не е била злополука, че е бил убит.

Погледнах го и онова, което видя в очите ми, го накара да премигне.

— Канезаки, ако продължаваш по този тъп начин да ме манипулираш, за да ме настроиш срещу шефа си, това ще е най-страшната грешка в живота ти — предупредих го.

Лицето му малко пребледня, но иначе запази самообладание.

— Разбирам. Не те лъжа, нито се опитвам да те манипулирам. И по-рано, когато не знаех за приятеля ти, заявих, че ако ми помогнеш, ще ти помогна и аз. Просто изпълнявам обещанието си.

Не откъсвах поглед от него.

— Нищо повече ли не каза? Не спомена ли кой е „прекъснал пътя“?

Мъжът поклати глава.

— Нищо конкретно. Обаче ставаше въпрос за Ямаото, затова ми се струва, че можем да си направим изводите.

— Добре, направи ги.

— Изглежда, че връзката на Бидъл с Ямаото не е такава, каквато смятах — вметна Тацу. — В някои важни отношения те са сътрудници, а не противници.

— Това какво общо има с Хари? — попитах.

— Едно от нещата, които подслушах, е, че Бидъл възнамерява да предаде разписките на Ямаото — отвърна Канезаки.

Сервитьорът донесе кафето ни и се оттегли.

— Не разбирам — казах. — Нали всички бяхме единодушни, че американското правителство иска да помогне на японските реформи, докато реформата на Ямаото представлява смъртна опасност.

— Вярно е — потвърди хлапакът.

— Обаче сега смятате, че двамата работят заедно.

— Ако се съди по оня разговор, да.

— Щом е вярно, Бидъл може да е замесен в смъртта на Хари. Но защо?

— Не съм сигурен.

Обърнах се към Тацу.

— Ако ЦРУ работи с Ямаото, това може да е насочено срещу твоите реформатори. А сега всичките разписки са у Бидъл.

Тацу кимна.

— Трябва да си ги върнем. Преди да ги предаде на Ямаото.

— Не са само разписките — прибавих. — Ако се съди по думите на Танака, можем да допуснем, че няколко от срещите на Канезаки са записани на видео и има аудиозаписи, направени с параболични микрофони. Какво ще направиш по този въпрос?

— Нищо не може да се направи — заяви Тацу. — Вече го обсъдихме. Всеки политик, заловен да се среща с агент от ЦРУ, е компрометиран. Обаче уличените само с разписки все още могат да бъдат спасени.

— Как?

— Малък процент политици ще бъдат компрометирани и с разписки, и със снимки. Ямаото несъмнено възнамерява първо да изгори тези нещастници. И после, по време на последвалия медиен хаос той ще огласи и останалите разписки. Обществеността няма да обърне внимание, че тази втора вълна разкрития не е подкрепена с видео или аудио доказателства.

— Значи, въпреки че Ямаото може да изгори ония, които има на запис…

— Неговите усилия ще се ограничат с тази група. Като си върнем разписките, ние ще намалим щетите.

— Добре. Как ще си върнеш разписките?

— Те са в сейфа на Бидъл — съобщи Канезаки. — Чух го да го казва по телефона.

— Явно те бива да отключваш врати, малкия, обаче разбиването на сейф е друго нещо — отбелязах.

— Няма нужда да го разбива — възрази Тацу. — Бидъл ще му даде комбинацията.

— Какво, да не би любезната молба да свърши работа?

Тацу поклати глава.

— Реших, че може би ще е по-добре да я отправиш ти.

Замислих се за миг. Това откриваше още една възможност да разпитам Бидъл за Хари, в по-интимна обстановка, отколкото предишния път. Особено ако беше вярно, че двамата с Ямаото са свързани, вероятността да е замесен в смъртта на Хари се увеличаваше. Бях се погрижил за Мураками и Юкико, но явно се налагаше да приключа още един неразрешен въпрос.

— Добре — съгласих се. — Ще го направя.

— Мога да ти помогна да го организираш… — започна Канезаки.

— Не — поклатих глава. Вече си представях как ще стане. — Мога и сам да се погрижа. Ти само гледай да имаш достъп до офиса на Бидъл, когато ти кажа.

— Ясно.

Погледнах го.

— Защо правиш всичко това? Ако от ЦРУ те разкрият, ще те обявят за предател.

Той се засмя.

— Не може да те е страх от подобна перспектива в момент, когато си открил, че шефът ти се опитва да ти прати наемен убиец. Пък и програмата „Здрач“ официално е прекратена, забрави ли? Според мен предателят е Бидъл. Аз просто се опитвам да поправя нещата.

 

 

Тацу ме заведе при един свой познат лекар на име Ето. Преди много години бил направил услуга на доктора и Ето му бил длъжник, така че можело да разчитаме на неговата дискретност.

Ето не ми зададе никакви въпроси. Прегледа ръката ми и ми каза, че имам фрактура на лакътната кост. Намести я, гипсира я и ми даде рецепта за болкоуспокоително на кодеинова основа. Рецептата беше написана върху бланка на болницата „Джикеи“. Погледнах подписа и видях, че не се чете. Никой нямаше да я свърже с него.

После се обадих на Бидъл. Казах му, че съм готов да приема предложението му за Канезаки. Уговорихме си среща в десет часа същата вечер, за да обсъдим подробностите.

Отидох в друг шпионски магазин в Шинджуку. Този път си купих очила за нощно виждане с висока разделителна способност и бинокулярно увеличение. И пак си взех сгъваема палка. Започвах да проявявам известно пристрастие към тия неща.

После се отбих в магазин за спортни стоки и си набавих, анцуг — долнище и горнище от тежък черен памук. И маратонки. Едва успях да намеря каквото ми трябваше — почти цялата стока в магазина беше пъстра и лъскава — обаче накрая се спрях на подходящ тъмен чифт. След като излязох, отрязах светлоотразителните лепенки, които производителите предвидливо бяха поставили на петите, за да се виждат спортуващите нощем. В момента не ме беше особено грижа, че може да ме блъсне кола, чийто водач не ме е видял.

Бях казал на Бидъл да влезе в гробищния комплекс Аояма Бочи на „Каяноки-дори“ през входа откъм „Омотесандо-дори“. Да продължи петдесетина метра по алеята и да ме чака при висок обелиск отляво, най-високия паметник в гробището.

В осем часа, когато стана достатъчно тъмно, влязох в Аояма Бочи откъм „Гайениши-дори“, избягвайки обичайните входове, в случай че някой е заел позиция там и ме дебне. Странно място за джогинг, но какво ли нямаше по света. Още щом се озовах в комплекса, аз си сложих очилата. Виждах всеки надгробен камък и храст в яркозелено. Забелязах прилепи, носещи се сред дърветата, една котка, промъкваща се зад камък.

Заех позиция близо до обелиска, скрит в паметник с форма на тройна пагода, който ми осигуряваше идеално укритие и гледка на триста и шейсет градуса.

Бидъл се появи точно в десет. Беше точен в шпионските неща, също като с чая си.

Наблюдавах приближаването му към обелиска. Носеше разкопчан шлифер, костюм и вратовръзка. Много шпионско. В продължение на десет минути обхождах с поглед района на гробището, докато се уверих, че е сам. Тогава излязох и се запътих към него.

Той ме чу едва когато го заговорих от метър разстояние.

— Бидъл.

— Божичко! — сепна се началникът на оперативното бюро и се завъртя към мен.

Видях, че примижава в мрака. Бяло-зелената светлина на очилата ми позволяваше да регистрирам всеки детайл на изражението му.

Детекторът на Хари мълчеше в джоба ми. Със здравата си ръка измъкнах палката от джоба на анцуга. Бидъл не забеляза движението в мрака.

— Има малък проблем — осведомих го.

— Какъв?

— Искам да ме убедиш по-категорично, че нямаш нищо общо със смъртта на Харуйоши Фукасава.

Видях, че сбърчва чело на зелената светлина.

— Вижте, вече ви казах… — започна той.

Разпънах палката и с вече отработен бекхенд го ударих по изнесения напред пищял, като накрая задържах малко инерцията й, защото още бе рано да му чупя каквото и да било. Бидъл изкрещя и се строполи на земята, вкопчвайки се в ударения си крак. Дадох му една минута да се търкаля, докато оглеждах района. Като се изключат стенанията на Бидъл, цареше пълна тишина.

— Стига си викал — наредих. — Да не ти затворя устата аз.

Той заскърца със зъби и се вторачи в посоката, от която чуваше гласа ми.

— По дяволите, казах ти всичко, каквото знам — изпъшка.

— Премълча, че работиш с Ямаото. Тъкмо ти си причината програмата „Здрач“ да не бъде прекратена, а не Канезаки.

Бидъл се облещи, търсейки ме с очи в тъмнината.

— Канезаки ти плаща, нали? — простена той.

Замислих се за момент.

— Не. Никой не ми плаща. За пръв път върша нещо само защото го искам. Макар че от твоя гледна точка това не е добра новина.

— Е, мога да ти платя. Управлението може да ти плати. Тук сме в нов свят и както ти казах, искаме да станеш част от него.

Подсмихнах се.

— Не ми излизай с тия новобрански лозунги. Разкажи ми за Ямаото.

— Говоря сериозно. След единайсети септември ЦРУ има нужда от хора като теб. Затова те търсехме.

— Пак ще ти задам въпроса си. Безплатно. Ако се наложи да го повтарям отново обаче, ударът, който преди малко те повали на земята, ще ти се стори като милувка.

Последва дълга пауза.

— Добре — той бавно се изправи, като пое тежестта си върху здравия крак. — Виж, Ямаото си има своите интереси, ние си имаме нашите. Просто в момента интересите ни съвпадат, няма нищо повече. Съюз по сметка.

— С каква цел? Нали програмата „Здрач“ трябваше да подпомогне реформите в Япония?

Бидъл кимна.

— В дългосрочен план реформите ще са от полза за Съединените щати, но ще създадат и проблеми. Виж, Япония е най-големият кредитор в света. Инвестирала е над триста милиарда долара само в американски съкровищни бонове. В краткосрочен план истинската реформа ще означава затваряне на японски банки, което от своя страна ще предизвика отлив от банките. Това ще наложи изтегляне на капиталите от чужбина, за да бъдат изплатени парите на бягащите вложители. Ако реформите в крайна сметка успеят и икономиката се стабилизира, вложенията в йени ще станат по-привлекателни и японските банки ще преместят депозитите в долари и евро в страната, където могат да получат по-голяма възвръщаемост.

Беше се взел в ръце. Може би все пак го бях подценил.

— Затова онези, които командват парада в Щатите, за момента предпочитат да запазят статуквото — обобщих аз.

— Предпочитаме да го наричаме „стабилност“ — поправи ме той, като пробва да се отпусне малко върху ударения си крак и потрепери.

Огледах района наоколо. Пълна тишина.

— Защото статуквото означава всички ония трилиони йени да останат на сигурно място в Съединените щати, където стимулират американската икономика.

— Точно така. Грубо казано, Америка е пристрастена към постоянния приток на чуждестранен капитал, за да компенсира увеличаването на дефицита си. В правителството на Съединените щати има хора, които не искат това да се промени.

Поклатих глава.

— Това не е грубо казано, това е меко казано. Америка е пристрастена към евтин бензин и налага брутални режими на Изток, за да задоволява тези си навици. Ако правителството поддържа корумпираните елементи в Япония, защото му гарантират достъп до японския капитал, Чичо Сам просто действа последователно.

— Предполагам, че оценката ти е справедлива. Но аз не измислям политиката. Само я изпълнявам.

— Затова програмата „Здрач“ е била прекратена преди половин година — продължих. — Някоя нова фракция в американското правителство е решила, че в края на краищата не е в интерес на Чичо Сам да подкрепя реформите в Япония.

— Напротив — възрази Бидъл и понечи да пъхне ръце в джобовете на шлифера си.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам — рязко го спрях.

Бидъл се сепна.

— Извинявай, просто ми е малко студено. Между другото, как изобщо виждаш? Тук е пълен мрак.

— Какво искаш да кажеш с това „напротив“?

— Целта на програмата „Здрач“ никога не е била да стимулира реформите. Всъщност беше замислена като начин да корумпира реформаторите още от самото начало. Онези, които наредиха нейното прекратяване, са поддържали реформата. Обаче определено не са били реалисти.

— Значи ти си от реалистите.

Бидъл се поизправи.

— Точно така. Заедно с някои институции, които ръководят външната политика на Съединените щати. Те нямат капаци на очите и не се поддават на натиска на избирателите си. Виж, политиците карат Япония да се реформира, защото не разбират какво всъщност става. Истината е, че реформите вече са невъзможни. Може би преди десет, дори преди пет години е можело да се направи нещо. Но вече не. Нещата са стигнали прекалено далеч. Политиците в Америка все дрънкат за „горчивия хап“, който ще ни излекува, обаче не си дават сметка, че ако се опиташ да го преглътнеш, ще се задавиш. Че пациентът е прекалено слаб и лекарството ще го убие. Няма надежда за оздравяване, време е да помислим как да ограничим болката.

— Трогателна история, доктор Кеворкян. Вече съм готов да чуя края.

— Кой край?

— Който гласи: „Това е комбинацията за сейфа ми.“

— Комбинацията за… а, не. Не, не, не — в гласа му се прокрадваше явна тревога. — Как е успял да те уговори? Какво ти е казал, че тези реформатори са герои ли? За бога, те са като всички други политици в тази проклета страна — просто продажни егоисти. Канезаки не знае какво върши.

Палката отново се стрелна към ударения му крак. Бидъл извика и падна на земята.

— Тихо. Иначе ще направя същото с ръцете ти.

Той стисна зъби и се претърколи по гръб, стиснал с една ръка крака си и махайки наляво-надясно другата пред главата си в напразен опит да отбие следващата атака.

— Предупредих те да не ме караш два пъти да те питам едно и също — напомних му. — А сега ми изпей комбинацията. Иначе няма да могат да използват дори зъбите ти, за да те идентифицират.

Видях, че долната му челюст се движи на зелената светлина. Пъшкаше и стискаше крака си. Накрая произнесе:

— Трийсет и две, два пъти наляво, четири, веднъж надясно, дванайсет наляво.

Извадих мобифона и натиснах клавиша за скоростно избиране на Канезаки.

— Ало? — чух го да казва. Повторих комбинацията.

— Чакай — изтекоха няколко секунди. — Вътре съм.

— Намери ли каквото търсеше?

Зашумоляха хартии.

— Абсолютно.

Изключих.

— На около метър надясно от теб има надгробен камък — упътих Бидъл. — Можеш да се опреш на него, за да се изправиш.

Той запълзя в правилната посока и бавно се надигна, като се подпираше на камъка. После се облегна на него, задъхан, с мокро от пот лице.

— Знаел си, че ще ликвидират Хари — казах. — Нали?

Видях го да поклаща глава.

— Не.

— Но си подозирал.

— Подозирам всичко, плащат ми, за да подозирам. Не е същото като да знам.

— Защо искаше да убия Канезаки?

— Струва ми се, че си се досетил — вече дишаше малко по-равномерно. — Ако разписките бъдеха използвани, някой трябваше да понесе вината. Щеше да е най-добре този човек да не е в състояние да разкаже своята версия.

— Сега заплашва ли го някаква опасност?

Бидъл мрачно се подсмихна.

— Не, ако онези разписки не са в играта, не.

— Не изглеждаш много разстроен.

Той сви рамене.

— Аз съм професионалист. За мен това не е личен въпрос. Надявам се да е същото и за теб.

— Какво стана със „Здрач“?

Американецът въздъхна и на лицето му се изписа тъжно изражение.

— Със „Здрач“ ли? Свършено е с програмата. Прекратиха я преди половин година.

Вече рецитираше официалната версия. Нищо чудно, че толкова бързо беше възвърнал спокойствието си. Знаеше, че за него няма да има никакви лични — с други думи, служебни — последици.

Дълго го гледах. Мислех за Хари, за Тацу, най-вече за Мидори.

— Ще те пусна да си тръгнеш от тук, Бидъл — казах му накрая. — Най-разумно ще е да те убия, но няма да го сторя. Това значи, че си ми длъжник. Ако ми се отплатиш, като се опиташ да се върнеш в живота ми, ще те открия.

— Вярвам ти — отвърна той.

— Когато излезем от тук, пътищата ни се разделят. Съгласен?

— Все още имаме нужда от теб — рече Бидъл. — Все още има място за теб.

Изчаках малко в мрака. Той разбра, че не е отговорил на въпроса ми. Видях го да потреперва.

— Съгласен — тихо произнесе американецът.

Обърнах се и си тръгнах. Можеше сам да намери пътя си.

 

 

На другия ден се срещнахме с Тацу на слънчева алея под един клен в парка Йойоги. Разказах му какво съм научил от Бидъл.

— Канезаки взе разписките — осведоми ме той. — И веднага ги унищожихме. Сякаш изобщо не са съществували. В края на краищата, програмата „Здрач“ е била прекратена преди половин година.

— Онова хлапе е наивно, обаче е куражлия — отбелязах.

Тацу кимна и очите му за миг се изпълниха с тъга.

— Има добро сърце.

Усмихнах се. Нямаше да е в стила му да признае, че и главата му я бива.

— Имам чувството, че не го виждаме за последен път.

Той сви рамене.

— Надявам се. Извадихме късмет, че си върнахме онези разписки. Но имам още много за вършене.

— Не можеш да направиш повече, отколкото ти е по силите, Тацу. Не го забравяй.

— И все пак трябва да правим нещо, нали? Не забравяй, че модерна Япония е създадена от самураи от южните провинции, които завзели императорския дворец в Киото и възвърнали величието на императора през ерата Мейджи. Може пак да се случи нещо такова. Може би възраждане на демокрацията.

— Възможно е.

Той се обърна към мен.

— А ти какво ще правиш, Рейн-сан?

Зареях поглед сред дърветата.

— Мисля за това.

— Ела да работиш при мен.

— Като развален грамофон си, Тацу.

— Пак говориш като жена ми.

Засмях се.

— Какво е усещането да си част от нещо, по-голямо от самия теб? — попита ме той.

Повдигнах гипсираната си ръка.

— Ето такова.

Тацу ми отправи тъжната си усмивка.

— Това само означава, че си жив.

Свих рамене.

— Признавам, че е по-добре от алтернативата.

— Ако някога имаш нужда от нещо, обади ми се.

Изправих се. Той ме последва. Поклонихме се един на друг и се ръкувахме. Отдалечих се.

Дълго вървях. На изток, към токийската гара, към влака стрела, който щеше да ме върне в Осака. Тацу знаеше къде да ме открие там, обаче за момента не ме беше грижа.

Запитах се какво ще правя, когато стигна там. Ямада, моето второ аз, беше почти готов за заминаване. Ала вече не знаех къде да го пратя.

Трябваше да се свържа с Наоми. Исках да се свържа с нея. Но просто не знаех какво да й кажа.

Ямаото все още беше на свобода. Тацу му бе нанесъл няколко тежки удара, но не бе го съборил. Сигурно ме търсеше. А може би и ЦРУ заедно с него.

Докато вървях, небето помръкна. Вятър разлюля клоните на свикналите със замърсяването градски дървета.

Тацу бе оптимист. Щеше ми се да бях като него. Ала прекалено ясно съзнавах, че Хари лежи в земята, че Мидори си е отишла завинаги, че Наоми чака някакъв несигурен отговор.

Едри капки дъжд затрополиха по бетонната кожа на града, по прозорците — неговите очи. Неколцина минувачи разтвориха чадъри. Останалите се втурнаха да се скрият.

Продължих да крача в дъжда. Опитах се да мисля за него като за кръщение, като за ново начало.

Може и да беше. Ала какво самотно възкръсване.