Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Rain [= Blood from Blood, A Lonely Resurrection], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Живеещият в сенките

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-674-2

ISBN 13: 978-954-585-674-7

История

  1. —Добавяне

19.

На другия следобед направих ПН, която свърши на станция Хараджуку. Излязох и оставих постоянната река от рапъри в облекла, които някой извънземен сигурно би сметнал за познати, да ме отнесе по „Такешита-дори“, токийската Мека на магазини за тийнейджъри. Само в Токио фрашкана менажерия като „Такешита-дори“ може да съществува непосредствено до изящните чайни и антиквариати на „Брамс-но-комичи“ и пълният контраст е една от причините Хараджуку винаги да е бил сред любимите ми квартали.

Тацу ме бе уверил, че Бидъл няма бодигардове, обаче нищо не може да се сравнява с независимата проверка, ако се налага да понижа кръвното си налягане. Имаше няколко места, от които можех да се приближа към „Жарден де Лусен“, и аз обиколих всичките, представяйки си къде бих разположил наблюдателите си, ако трябваше да защитавам някого в ресторанта. Вървях в стесняващи се концентрични кръгове, докато се уверих, че навън не дебне никой. После заобиколих отзад към „Такешита-дори“, където пресякох една уличка, минаваща покрай самия ресторант.

Забелязах го през грамадния прозорец откъм уличката.

Седеше сам, четеше вестник и пиеше от порцеланова чаша. Същият мъж, когото бях видял на снимката, елегантно облечен в еднореден син раиран костюм, бяла риза с широка яка и виненочервена вратовръзка. Правеше впечатление на изтънчен човек, ала не прекалено — по-малко американец, повече британец, по-скоро генерален директор, отколкото шпионски шеф.

Седеше на една от масите до прозореца с профил към уличката и това ми говореше много: не обръщаше внимание на обстановката, не разбираше, че стъклото не е защита от снайпер или обикновено огнестрелно оръжие, разсъждаваше като обикновен човек, а не като шпионин. Наблюдавах го за миг, преценявайки го: висок вроден интелект, в който щеше да намери убежище, когато се окажеше неадекватен за изискванията на истинския свят; скъпи училища и навярно университет, откъдето трябва да бе научил много за служебните коридори, но нищо за улицата; брак без страст, но по сметка с жена, родила му нужните две-три деца, надлежно следвайки го от пост на пост нагоре по йерархичните стъпала на кариерата му, криейки растящото си усещане за загуба и зачатъчното си отчаяние зад коктейлни усмивки и възстановявайки се все по-често с изстудена бутилка шабле или шардоне, за да сподави дългото мълчание на безжизнените следобеди.

Влязох вътре. Вратата се отвори и затвори с шумно изщракване, ала Бидъл не погледна да види кой е влязъл.

Закрачих по тъмното дюшеме, под полилеи в стил ар деко, заобикаляйки викториански маси, столове и роял. Едва когато се изправих пред него, той вдигна глава от вестника си. Трябваше му половин секунда, за да ме познае. И се присви.

— Какво става, по дяволите?! — запелтечи.

Седнах срещу него. Бидъл понечи да се изправи. Спрях го с твърда ръка на рамото.

— Останете седнал — тихо наредих. — Дръжте си ръцете така, че да ги виждам. Тук съм само за да поговорим. Ако исках да ви убия, вече щяхте да сте мъртъв.

Бидъл се ококори.

— Какво става, по дяволите?! — повтори.

— Успокойте се. Търсили сте ме. Ето ме.

Шефът на оперативното бюро на ЦРУ рязко издиша и преглътна с усилие.

— Съжалявам. Просто не очаквах да ви видя така.

Мълчах.

— Добре — след малко продължи той. — Първо трябва да спомена, че това няма нищо общо с Уилям Холцър.

Продължих да мълча.

— Искам да кажа, той нямаше много поддръжници. Не липсва на никого.

Съмнявах се, че липсва даже на роднините си. Продължавах да чакам.

— Всъщност ние искаме… причината, поради която ви търсехме, е, че искахме да… хм, прекратите нечии действия.

Нов евфемизъм, помислих си. Много вълнуващо.

— На кого? — попитах, за да му дам да разбере, че е на прав път.

— Ами, чакайте малко. Преди да поговорим за това, трябва да знам дали проявявате интерес.

Погледнах го.

— Господин Бидъл, убеден съм, знаете, че подхождам избирателно към действията, които „прекратявам“. Така че, без да знам за кого става въпрос, не мога да ви отговоря дали ще проявя интерес.

— Мъж е. Главно действащо лице.

Кимнах.

— Хубаво.

— Значи ли, че проявявате интерес?

— Значи, че засега не сте ме заинтригували.

Той кимна.

— Познавате човека, за когото говорим. Наскоро сте се запознали с него, докато е следил един ваш познат.

Единствено дълго упражняваната ми дискретност ми позволи да скрия изненадата си.

— Разказвайте.

— Канезаки.

— Защо?

Бидъл се намръщи.

— Какво искате да кажете с този въпрос?

— Да речем, че печалният ми опит с вашата организация изисква по-голяма откровеност от обикновено.

— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо повече.

— Съжалявам, обаче ще се наложи.

— Иначе ще се лишим от услугите ви ли?

— Иначе ще ви лиша от живота.

Той пребледня, но запази самообладание.

— Не смятам, че този разговор изисква заплахи. Обсъждаме делово предложение.

— Заплахи — повторих замислено. — Оцелял съм толкова дълго, понеже откривам и превантивно премахвам „заплахите“. Ето го моето делово предложение към вас. Убедете ме, че не представлявате „заплаха“, и няма да ви премахна.

— Не ви вярвам. Знаете ли кой съм?

— Кажете ми, за да сме наясно още отначало.

Бидъл гневно се вторачи в мен.

— Добре, ще ви кажа — рече след малко. — Но само защото е логично да знаете, не заради заплахите ви — шефът на оперативното бюро отпи глътка от порцелановата си чаша. — Канезаки е измамник. Изпълнява секретна програма, която може да доведе до неловко положение от двете страни на Тихия океан, ако не бъде прекратена.

— „Здрач“ ли?

Бидъл зяпна.

— Вие знаете… откъде бихте могли да знаете? От Канезаки ли?

Тъпо копеле, помислих си. Каквото и да съм знаел, ти току-що го потвърди. Погледнах го.

— Как смятате, че съм се задържал толкова дълго в този бранш, господин Бидъл? Моята работа е да знам в какво се забърквам и дали възнаграждението си струва риска. Ето как съм останал жив и клиентите ми получават услуги, равностойни на парите им.

Изчаках да смели този нов светоглед.

— Още какво знаете? — след малко попита той, опитвайки се да се прави на отракан.

— Много неща. А сега ми кажете защо сте решили, че Канезаки се е превърнал в пречка. Доколкото разбрах, досега той е бил вашето златно момче.

Бидъл сбърчи нос, като че ли бе подушил отвратителна миризма.

— Такъв е само в собствените си фантазии. Прощавайте, обаче наличието на японска кръв във вените, не дава на никого особени познания за тази страна.

Поклатих глава, за да му покажа, че забележката му не ме обижда.

— Опознаването на тази страна, на която и да било страна, изисква дълги години на обучение, опит, чувствителност — продължи Бидъл. — Но този хлапак си мисли, че знае достатъчно, за да разработва и провежда собствена външна политика.

Кимнах, за да покажа, че съчувствам на мнението му.

— Добре, известно ви е, че има програма. Но тя беше прекратена преди половин година. Не съм абсолютно съгласен с прекратяването й, обаче личното ми гледище по въпроса не е съществено. Същественото е, че Канезаки продължава провеждането й на своя глава.

— Сега виждам къде е проблемът — вметнах.

— Да, хм, в известен смисъл е жалко. Той влага много страст и има известни заложби. Но на това трябва да се сложи край, за да не бъдат причинени сериозни щети.

— Какво искате да направя?

Бидъл впери очи в мен.

— Искам да… вижте, разбирам, че можете да устройвате тези неща така, че да изглежда като че ли човекът го е извършил сам.

— Вярно е. — Направи ми впечатление, че по-рано бе казвал „ние искаме“, а сега използваше единствено число.

— Е, това е нужно да се направи. Имате ли обичаен хонорар?

— За агент от ЦРУ ли? Хонорарът ще бъде голям.

— Добре. Колко?

Беше толкова нетърпелив, че почти се изкушавах да го измуфтя. Да го накарам да плати предварително и после: „Сайонара, тъпак такъв“.

И може би щях. Но имах още няколко въпроса.

— Нека ви попитам нещо — сбърчих чело в имитация на Коломбо. — Откъде знаете за мен? За моите услуги?

— Управлението има досие за вас. По-голямата част от съдържанието му е събрана по инициатива на Холцър.

— Аха — отвърнах. — Напълно логично. И когато започнахте да ме търсите, същата работа ли искахте да ми възложите?

Естествено, знаех, че е ходил с Канезаки при Тацу, за да разпитват за моето местонахождение, ала той не подозираше. Въпросът целеше да го вкара в капан.

Само че не се получи.

— Не — призна той. — Първо смятахме, че можем да ви използваме в програмата „Здрач“. Но както казах, тя е прекратена. Възможно е да има някакво развитие в бъдеще, но засега просто искаме да приключите някои недовършени неща.

Кимнах.

— Просто е странно. Искам да кажа, вие бяхте пратили Канезаки да ме търси, нали така?

— Да — говореше предпазливо, сякаш се боеше от онова, което можех да кажа после, и вече се опитваше да измисли отговор.

— Е, наистина е странно, нали? Като се има предвид, че всъщност сте искали да „прекратя“ неговите действия.

Бидъл поклати глава.

— Той трябваше само да ви открие, а не да се срещна с вас. Лично щях да се заема със срещата.

Усмихнах се, виждайки истината.

— Добре — рече той. — Прочетох досието ви. Помислих си: ако узнаете, че някой се опитва да ви открие, можете, както сам се изразихте, да видите този човек като заплаха и да предприемете съответните действия.

За малко да се разсмея. Бидъл се беше опитал да мине тънко.

— Ами онзи тип, който беше с него? — попитах. — Канезаки каза, че бил дипломатическа охрана.

— Така е. И какво от това?

— Защо сте осигурили бодигард на човек, когото искате да очистят?

Той прехапа устни.

— Самостоятелното проследяване на човек като вас не е възможно. Канезаки имаше нужда от партньор. Не исках да е от Управлението, за да не знае какво става всъщност.

— Искали сте някой, когото можете да похарчите.

— Щом предпочитате този израз.

— Имам чувството, че въпросът е личен, господин Бидъл.

Последва дълга пауза.

— И какво, ако е така? — накрая попита той.

Свих рамене.

— За мен е все тая, стига да ми платят. Обаче не започваме, добре. Вие се опитвахте да ме убедите, че Канезаки е измамник, че действията му могат да породят неудобно положение от двете страни на Тихия океан. А на мен по-скоро ми се струва, че потенциалното неудобно положение има по-конкретни прояви.

Бидъл се втренчи в мен.

— Не съм ви излъгал. Но да, имам и лични мотиви. Какво мислите, ще се случи с мен като пряк началник на Канезаки, ако действията му бъдат разкрити?

— Най-вероятно ще стане скандал. Но не виждам как самоубийството на Канезаки ще реши проблемите ви. Няма ли да останат документи за действията му? Разписки за изплатени суми, такива неща?

Той присви очи.

— Ще се погрижа за това.

— Естествено, вие си знаете по-добре от мен. Просто го споменавам. Между другото, откъде според вас Канезаки е вземал парите, за да изпълнява програмата „Здрач“, след като началниците са спрели кранчето? Предполагам, че става въпрос за значителни суми.

Бидъл хвърли поглед надясно. Погледът казваше: Измисли нещо!

— Не знам — отвърна той.

— Ако продължавате да ме лъжете, ще започна да виждам вас като заплаха — меко го предупредих аз.

Той дълго ме гледа.

— Добре. Канезаки получаваше парите от един човек на име Фумио Танака. Човек с голямо наследство и съответните политически пристрастия. Мисля, че това няма отношение към проблема, който обсъждаме.

Изчаках, като че ли обмислях.

— Е, даже Канезаки да изчезне, ще остане Танака, нали така? Защо да не прекратя и неговите действия?

Той решително поклати глава.

— Не. Излишно е. Помолих ви за помощ само по този въпрос и бих искал да получа отговор само по него.

— Как да се свържа с вас? — попитах.

— Ще приемете ли работата?

Погледнах го.

— Искам първо да помисля. Ако реша, че мога безопасно да работя за вас, ще я приема.

Бидъл извади писалка „Мон Блан Майстерщюк“, отвинти капачката и написа някакъв номер на салфетката.

— Можете да ме намерите на този номер.

— А, и още нещо — казах, взимайки салфетката. — Човекът, когото сте използвали, за да се доберете до мен — Харуйоши Фукасава. Той почина.

Бидъл мъчително преглътна.

— Знам. Канезаки ми съобщи.

— Според вас какво му се е случило?

— От думите на Канезаки излизаше, че е било злополука.

Кимнах.

— Въпросът е, че Фукасава ми беше приятел. Той не беше голям пияч. Но явно е бил поркан, когато е паднал от покрива. Странно, нали?

— Ако смятате, че имаме нещо общо с това…

— Може би просто ще ми кажете кой го е извършил.

Той отново се озърна надясно.

— Не знам.

— Вашите хора следяха Хари. Убеден съм, че смъртта му не е злополука. Ако не ми кажете нещо повече, ще започна да си мисля, че сте били вие.

— Казвам ви, не знам кой го е извършил. Даже да допуснем, че не е било злополука.

— Как изобщо открихте къде живее Хари?

Той повтори версията на Канезаки за писмото на Мидори.

— Само с тази информация трябва да сте използвали местни ресурси — предположих.

Бидъл ме стрелна с очи.

— Явно знаете много. Обаче нямам намерение да потвърдя или опровергая конкретната информация за местните ресурси. Ако подозирате, че в смъртта на вашия приятел са замесени местни ресурси, не мога да ви помогна. Както казах, не знам нищо.

На такова място нямаше да измъкна от него повече. За миг ми се прииска да сме сами. Станах да си вървя.

— Ще ви се обадя.

 

 

С Тацу се бяхме уговорили да се срещнем в парка Йойоги след разговора ми с Бидъл. Отидох там, като взех обичайните си предпазни мерки. Той вече ме чакаше, седнал на пейка под един от хилядите кленове в парка. Четеше вестник и приличаше на някой от пенсионерите в квартала, които прекарваха деня в същото занимание.

— Как мина? — попита.

Предадох му онова, което бях научил от шефа на оперативното бюро.

— Знам за Танака — рече Тацу. — Баща му е основал компания за електроника през двайсетте години, която преживя войната и после просперира. След смъртта на баща си Танака я продаде и оттогава живее с печалбата. Твърди се, че имал огромно либидо, особено за човек, наближаващ седемдесетте. Говори се също, че е пристрастен към кодеин и други наркотици.

— Ами политическата му дейност?

— Доколкото знам, няма такава.

— Тогава защо му е да финансира програма на ЦРУ в помощ на реформаторите?

— Ще ми се да ми помогнеш да узная.

— Защо?

Той ме погледна.

— Имам нужда от лошо ченге. И може да попаднем на следите на Мураками.

— Нищо ли не научи от оня, дето го арестува?

Тацу поклати глава.

— Проблемът е, че много повече се страхува от шефа си, отколкото от мен. Но винаги ме е впечатлявало това колко много се променя мирогледът на човек от четирийсет и осем до седемдесет и два часа безсъние. Все още може да научим нещо.

Той извади мобифона си и набра някакъв номер. Зададе няколко въпроса. Послуша. Издаде нареждания. После каза:

Со да. Со да. Со. — Точно така. Точно така. Да.

Накрая затвори и се обърна към мен.

— Един от моите хора идва да ни вземе. Ще ни закара в дома на Танака, който се намира в Широканедаи.

Твърди се, че Широканедаи е най-шикозният токийски квартал. Освен главната артерия „Мегуро-дори“, която минава през него, неговите тесни улички с елегантни еднофамилни къщи и кооперации са удивително тихи и мирни, като че ли парите на този квартал са успели да го откупят от глъчката на околния град и да я пратят някъде другаде. Това място притежава спокойствие и класа. Тамошните жени, наричани широганезе, изглеждат напълно естествено в своите кожени палта, докато разхождат пуделчетата и помераните си между визитите си в чайни, бутици и козметични салони; местните мъже самоуверено шофират своите беемвета и мерцедеси, за да отидат на работа в шефските си кабинети; тамошните деца, спокойни, безгрижни, все още дори не съзнават, че техният квартал е изключение от живота в Токио и навсякъде другаде, а не правило.

Човекът на Тацу ни взе и за десет минути ни закара в Широканедаи.

Танака живееше в огромна двуетажна къща на „Широканедаи 4-чоме“, срещу посолството на Шри Ланка. Освен големината й, нейната най-характерна особеност бяха колите, паркирани на отбивката: бяло порше 911 GT с грамаден спойлер и яркочервено ферари „Модена“. И двете бяха безупречно чисти и лъщяха. Зачудих се дали Танака наистина ги кара, или само ги показва като трофеи.

Къщата беше оградена и се издигаше върху по-висок парцел, което й придаваше атмосфера на замък, извисен над по-малките жилища наоколо. С Тацу влязохме през портала, който бе отключен. Той натисна бутона до двукрилата дървена врата и чух няколко баритонови иззвънявания отвътре.

След малко ни отвори млада жена. Беше красива и изглеждаше от Югоизточна Азия, може би филипинка. Носеше класическа черно-бяла униформа на камериерка и бяла копринена шапчица върху вдигнатата си нагоре коса. Облеклото й бе тъкмо такова, каквото може да си поръча някой извратеняк от средната класа в токийски „специализиран“ клуб, където клиентите се обслужват от момичета, облечени като ученички, медицински сестри и каквато и да е друга професия, чиято униформа провокира фетишизъм. Зачудих се в какво всъщност се изразяват домакинските задължения на тази жена.

— Какво обичате? — попита тя, като погледна първо Тацу, после мен.

— Аз към Ишикура Тацухико, началник-отдел в Кейсацу-чо — представи се Тацу и й показа служебната си карта. — Тук сме, за да разговаряме с Танака-сан. Бихте ли го повикали?

— Танака очаква ли ви?

— Съмнявам се, но съм убеден, че с удоволствие ще ме приеме.

— Един момент, моля. — Камериерката затвори вратата и ние зачакахме.

След малко вратата отново се отвори и този път на прага се появи мъж. Веднага го познах: беше човекът, когото бях забелязал в „Дамаск Роуз“, с химически и хирургически поддържания повърхностно младежки вид.

— Аз съм Танака — представи се той. — С какво мога да ви помогна?

Тацу пак показа служебната си карта.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса. За момента интересът ми към вас е страничен и неофициален. Вашето съдействие или неговото отсъствие ще определи дали отношението ми ще се промени.

Лицето на Танака остана безизразно, обаче напрегнатото му тяло и наклонът на главата ми подсказаха, че Тацу е успял да привлече цялото му внимание. Въпреки всички адвокати, които несъмнено бяха на негово разположение, въпреки вероятните свити от угодници и служители този човек се боеше от истински проблеми, каквито току-що беше зърнал в очите на Тацу.

— Да, моля, заповядайте — покани ни Танака.

Събухме си обувките и го последвахме през кръгло преддверие с под на черно-бели шахматно разположени мраморни плочки. В дъното имаше вито стълбище, отстрани бяха подредени репродукции на гръцки статуи. Влязохме в стая с махагонова ламперия и лавици, покриващи целите стени. Подобно на колите отвън, книгите изглеждаха така, като че ли често обират праха им и никога не ги четат.

С Тацу седнахме на виненочервен кожен диван. Танака се настани на фотьойла срещу нас. Попита ни дали може да ни предложи нещо за ядене или пиене. Ние отказахме.

— Не чух името на колегата ви — погледна ме Танака.

— Неговото присъствие тук, също като моето, засега е неофициално — рече Тацу. — Надявам се да остане така.

— Разбира се — отвърна възрастният мъж. Нервността явно не му попречи да обърне внимание на факта, че Тацу не е отговорил на въпроса му. — Разбира се. Моля, кажете ми какво ви интересува.

— Някой се опитва да ви замеси в американска програма, която насочва средства към определени японски политици — заяви Тацу. — Макар да смятам, че сте свързан с тази програма, мисля, че не носите отговорност за нея. Но трябва да ме убедите, че предположенията ми са верни.

Загорялото лице на Танака изгуби цвета си.

— Струва ми се… ще е по-добре да се консултирам с юридическите си съветници.

Погледнах го и си представих как го убивам, за да го види в очите ми.

— Това би било неотзивчиво от ваша страна.

Той се обърна към мен, после пак към Тацу.

— Парите дори не са мои. Не идват от мен.

— Добре — рече Тацу. — Разкажете ми още.

Танака облиза устни.

— Този разговор неофициален ли ще остане? Ако някой узнае, за мен ще е много лошо.

— Стига да ни съдействате, няма от какво да се боите — увери го Тацу.

Богаташът ме погледна за потвърждение. Отправих му усмивка, която му казваше, че тайно се надявам да остане неотзивчив, за да мога да се захвана с него.

Танака преглътна с усилие.

— Добре. Преди половин година ми казаха да се свържа с един човек, който работи в американското посолство. Някой си Бидъл. Този Бидъл представлявал някои хора, които се надявали да осигурят източник на средства за подпомагане кампаниите на политически реформатори.

— Кой ви го каза? — попита Тацу.

Възрастният мъж го погледна, после сведе очи.

— Същият човек, който осигурява парите.

Тацу се втренчи в него.

— Моля, бъдете по-конкретен.

— Ямаото — прошепна Танака. После избъбри умолително: — Моля ви, аз ви оказвам съдействие. Този разговор трябва да остане неофициален.

Тацу кимна с глава. — Продължавайте.

— Срещнах се с Бидъл и му казах, както бях инструктиран, че според мен Япония се нуждае от радикални политически реформи и искам да помогна по какъвто начин мога. Оттогава съм му дал около сто милиона йени, за да ги разпредели сред политиците.

— Тези хора са вкарвани в капан — заяви Тацу. — Искам да знам как.

Танака го погледна.

— Аз само изпълнявах инструкции. Не съм замесен в това.

— Разбирам — увери го Тацу. — Справяте се отлично. Разказвайте.

— В продължение на три месеца давах на Бидъл пари, без да искам нищо в замяна. После се престорих на загрижен, че ме мамят. „За кого всъщност отиват тези пари? — попитах го. — Или ми кажете, или повече нищо няма да ви дам!“ Той отначало се съпротивляваше. После ми каза, че познавам тези хора, че сигурно мога да се сетя кои са само като чета вестника. След това ми съобщи имената. Престорих се на удовлетворен и му дадох още пари.

След време пак се направих на параноик. Казах му: „Вие само си измисляте. Докажете ми, че наистина давате парите ми на хората, които имат нужда от тях, а не ги прибирате за себе си!“ Той отначало възрази. Но накрая се съгласи да ми казва кога и къде ще има срещи.

Господи Боже, помислих си.

— За колко срещи ви съобщи Бидъл? — попита Тацу.

— Четири.

— И вие какво направихте с информацията?

— Предадох я на… на човека, който осигурява средствата, както бях инструктиран.

Тацу разбиращо кимна.

— Дайте ми имената на участниците в тези четири срещи и датите.

— Не помня точните подробности — отвърна Танака.

Усмихнах се и понечих да се изправя. Богаташът потръпна. Тацу протегна ръка да ме задържи.

— Бъдете колкото можете по-точен.

Танака произнесе четири имена. И приблизителните дати. Седнах.

— Сега ми дайте всички други имена, които сте измъкнали от Бидъл — продължи Тацу.

Танака се подчини.

Тацу не записваше нищо, явно добре познаваше тези хора.

— Отлично — рече той, когато по-възрастният мъж свърши. — Вие ни оказахте пълно съдействие и не виждам основание някой да узнае, че този разговор се е състоял. Естествено, ако ми потрябва още информация, може пак да се обърна към вас. Със същата дискретност.

Танака кимна. Изглежда малко му беше приз ляло.

Камериерката ни изпрати до вратата. Колата ни чакаше отпред. Качихме се и потеглихме. Казах им да ме хвърлят на недалечната станция Мегуро. Човекът на Тацу ме закара до станцията и изчака в колата, докато ние двамата слязохме, за да обобщим положението.

— Какво мислиш? — попитах го.

— Той казва истината.

— Възможно е. Обаче кой го е свързал с Бидъл?

Тацу сви рамене.

— Сигурно някой от корумпираните доверени лица в ЦРУ, някой, свързан с Ямаото. Ако Бидъл ги е проучвал в опит да осигури поддръжка за „Здрач“, информацията със сигурност е стигнала до Ямаото.

— И Ямаото е видял възможност да използва програмата за собствените си цели.

Той кимна.

— Според теб какво е направил Ямаото в онези четири случая, в които е научил къде и кога Канезаки ще се срещне с доверените си лица?

Свих рамене.

— Наблюдавал ги е. С параболични микрофони, телеобективи, високо светлочувствителни видеокамери.

— Съгласен съм. А сега да допуснем, че Ямаото има аудио– и видеозаписи на тези срещи. Каква е стойността на тези материали за него?

Замислих се за момент.

— Използва ги за изнудване, най-вече. „Прави каквото ти кажа, иначе ще пратя снимките на медиите.“

— Да, това е предпочитаният метод на Ямаото. И той е поразително ефикасен, когато снимките изобличават извънбрачна връзка, връзка с малко момче или някакво друго социално неприемливо поведение. Но тук?

Пак се замислих.

— Смяташ, че видео– и аудиозаписите на среща с Канезаки не са достатъчно осъдителни ли?

Тацу сви рамене.

— Аудиозаписът може би, ако разговорът е достатъчно изобличаващ. Обаче видеозаписите не са нищо особено: политик, който разговаря с мъж, явно японец, на обществено място.

— Защото никой не знае кой е Канезаки — започвах да го настигам.

Той се вторачи в мен, в очакване да събера две и две.

— Трябва да направят името на Канезаки известно на всички — казах. — Да публикуват снимката му във вестника. Това ще придаде значение и на снимките.

Тацу кимна.

— А как може да се постигне това?

— Проклет да съм — най-после схванах. — Бидъл е бил пионка в ръцете на Ямаото. Подготвил е Канезаки за изкупителна жертва, прехвърлил му е цялата отговорност за „Здрач“, така че, ако нещо се разчуе, да разполага с „измамник“, който може да понесе цялата вина. Обаче сега, ако Канезаки стане публично известен като синоним на машинациите на ЦРУ, заснетите с него политици също ще потънат.

— Точно така. Бидъл вече не може да изгори Канезаки, без да изгори тъкмо онези реформатори, които иска да защити.

— Затова иска да го очисти — заключих. — Едно хубаво, чисто самоубийство, за да предотврати скандала.

— Междувременно Бидъл ще унищожи разписките и всички други улики за съществуването на „Здрач“.

Замислих се за миг.

— Само че има още нещо.

— Какво?

— Бидъл е бюрократ. При обикновени обстоятелства той не би прибегнал до убийство. Явно се чувства отчаян.

— Да. И какво го е довело до отчаяние?

Погледнах го, разбрал, че той вече се е досетил.

— Лични проблеми, а не професионални.

— Да. Следователно въпросът е какъв е личният залог на Бидъл.

Съсредоточих се.

— Професионално опозоряване? Проблеми с кариерата, ако Канезаки бъде разкрит и избухне скандал с токийското оперативно бюро на ЦРУ?

— Всичко това, да, но нещо по-конкретно.

Недоумяващо поклатих глава.

— Какво според теб е накарало Бидъл да поиска онези разписки и да се обърне към теб за „самоубийството“ на Канезаки?

Отново поклатих глава.

— Не знам.

Тацу впери очи в мен, навярно малко разочарован, че не успявам да вървя в крак с него.

— Ямаото се е добрал до Бидъл по същия начин, по който се е добрал и до Холцър. Пращал им е доверени лица, които двамата са смятали за истински. И са се греели на отразената светлина на разузнавателните сведения, осигурени от тези доверени лица. После, когато е преценил, че моментът е благоприятен, Ямаото насаме им е разкрил, че ги е измамил.

Представих си разговора на Ямаото с Бидъл: „Ако се разчуе, че всички тези «доверени лица» са хора на другата страна, с кариерата ти е свършено. Ако работиш с мен обаче, ще запазя всичко това в тайна. Дори ще се погрижа да си осигуриш още доверени лица и да получаваш повече сведения и тогава звездата ти ще изгрее.“

— Разбирам — казах. — Но този път сметките на Ямаото не са излезли верни, защото Бидъл смята, че има изход. Просто да се отърве от Канезаки и да унищожи всички улики за съществуването на „Здрач“.

Тацу кимна.

— Да. И какво ни говори това?

Замислих се.

— Че списъкът с получателите на средствата на „Здрач“ е съвсем кратък. Че Ленгли не знае за програмата, защото иначе Бидъл нямаше да може да овладее положението, като ликвидира Канезаки и изгори документите.

— Излиза, че господин Бидъл е изпълнявал „Здрач“ по собствена инициатива. Казал ти е, че програмата е била прекратена преди половин година, нали?

Кимнах.

— А Канезаки е открил телеграмата, нареждаща нейното прекратяване.

— Бидъл излиза с версията, че оттогава Канезаки е изпълнявал програмата на своя глава. Като се има предвид, че Танака е контактувал само с Бидъл, изглежда най-вероятно всъщност шефът на оперативното бюро да е измамникът и да е използвал нищо неподозиращия Канезаки за подставено лице.

— Ямаото не знае, че програмата „Здрач“ не е официално разрешена — казах. — Той предполага, че е осъществявана със знанието на началниците на Бидъл в Ленгли. Но явно, освен Бидъл и Канезаки никой от американска страна не знае за това.

Тацу кимна, като че ли одобряваше усърдните усилия на слаб ученик, проявил известни признаци за напредък.

— И тъкмо затова Ямаото не се е сетил за възможността Бидъл да види в ликвидирането на Канезаки изход от изнудването.

— Не можеш да обвиняваш Бидъл — внимателно го наблюдавах. — След елиминирането на Канезаки уликите на Ямаото ще изгубят силата си. Което означава, че твоята мрежа от реформатори ще бъде в много по-голяма безопасност, ако Канезаки напусне сцената.

Той изсумтя и осъзнах, че се наслаждавам на гледката: Тацу се бореше с нещо, което за него представляваше морална дилема.

— Ами реформаторите, с които се е срещал Канезаки? — попитах го. — Ако той бъде изобличен, има риск и за тях.

— За неколцина от тях, може би.

— Приемливо малък брой ли?

Тацу ме погледна, виждайки накъде клоня. Въпреки това го казах:

— Как ще постъпиш, ако са петима? Или десетима?

Той се намръщи.

— Такива решения могат да се вземат само според конкретните случаи.

— Ямаото не взема решения според конкретните случаи — продължих да настоявам. — Той знае какво трябва да прави и го прави. Ето срещу какво си се изправил. Сигурен ли си, че можеш да се мериш с него?

Тацу леко присви очи.

— Да не смяташ, че се опитвам да се меря с онзи човек? Ямаото не се интересува от факта, че тези политици трябва да обвиняват себе си за затрудненото си положение. Нито от факта, че мотивите на Канезаки по съществото си са добри. Нито от това, че този младеж сигурно има майка и баща, които ще бъдат съсипани от неговата смърт.

Кимнах, признавайки правотата му и убеждението, което стоеше зад нея.

— Тогава с ония хора е свършено, така ли?

Той също кимна.

— Трябва да приема, че Ямаото вече ги притежава, и да предупредя другите.

— Ами Канезаки?

— Ще го осведомя за срещите ни с Бидъл и Танака.

— Ще му кажеш ли, че шефът му се е опитал да поръча убийството му?

Тацу сви рамене.

— Защо не? Младежът вече се чувства мой длъжник. Това може да се окаже полезно в бъдеще. Не е зле да затвърдя чувствата му.

— Ами Мураками?

— Както казах, ще продължим да разпитваме мъжа, когото задържахме. Той може да ни каже нещо полезно.

— Свържи се с мен веднага щом проговори. Искам да присъствам, когато се случи.

— И аз — отвърна той.