Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (17)

17.

Излязох на „Кототои-дори“ и хванах такси. Знаех, че макар временно да са спрени от случилото се току-що в доджото, хората на Мураками са наясно, че се намирам в Аса Куса и станцията на метрото е най-вероятното място за засада.

До уговорената с Тацу среща оставаха повече от шест часа. Изпитвах странното усещане, че няма къде да отида и какво да правя. Обзе ме трескаво сексуално желание, което някой би нарекъл посттравматична свръхвъзбуда, и си помислих дали да се обадя на Наоми. В момента щеше да си е вкъщи, може би тъкмо се събуждаше. Обаче с Мураками по петите не исках да ходя никъде, където има дори минимална вероятност да ме очакват.

Пейджърът ми завибрира. Проверих го и видях непознат номер.

Набрах го от уличен телефон. Отсреща вдигнаха още на първото иззвъняване.

— Познавате ли ме? — попита на английски мъжки глас.

Познах го. Канезаки, най-новият ми приятел от ЦРУ.

— Моля, просто изслушайте какво имам да ви кажа — продължи той. — Не затваряйте.

— Откъде намерихте този номер?

— От електронната памет на уличните телефони край блока на вашия приятел. Обаче нямам нищо общо със случилото се с него. Току-що научих. Затова ви се обаждам.

Замислих се. Щом имаше достъп до записите на разговорите от уличните телефони, Канезаки можеше да открие номера на пейджъра ми. Хари имаше навика да използва различни платени телефони, за да се свърже с мен, след което се връщаше в апартамента си и чакаше да му се обадя. Ако разполагаш с достъп до телефонните записи, може да забележиш съвпаденията — един и същи номер, набиран от различни улични телефони в квартала. Ако имаше няколко такива, а предполагах, че има, просто трябваше да ги набереш всички и да елиминираш ненужните по метода на пробата и грешката. Помислих си, че с Хари е трябвало да се сетим за подобна вероятност, не че вече имаше значение. Дори някой да бе успял да засече номера ми, както явно бе направил Канезаки, щеше да стигне само до един пейджър.

— Слушам ви — казах.

— Искам да се срещнем. Мисля, че можем да си помогнем един на друг.

— Нима?

— Да. Вижте, поемам голям риск. Знам, може би си мислите, че имам нещо общо със случилото се с вашия приятел, и сигурно искате да си отмъстите.

— Може и да сте прав.

— Хм, добре, знам, че и без това можете да ме откриете. Предполагам, че е най-добре да ви обясня какво според мен се е случило, вместо до края на живота си да треперя, че може да се промъкнете зад гърба ми.

— Какво предлагате?

— Среща. Където пожелаете, стига да е на обществено място. Знам, че ако ме изслушате, ще ми повярвате. Но се боя, че може да направите нещо, преди да сте ме изслушали. Като при предишната ни среща.

Замислих се. Ако беше клопка, имаше два начина да се опитат да се доберат до мен. Първо, да пратят хора, които да наблюдават Канезаки, хора, които да се нахвърлят върху мен още щом се появя на сцената. Второ, да го следят отдалече с някакъв предавател — бяха използвали такъв, когато Холцър се бе опитал да ме спипа, предлагайки ми подобна „среща“.

Вторият начин бе по-вероятен, защото трудно щях да забележа хората на Канезаки, ако не се налагаше да поддържат визуален контакт. Можех да използвам детектора на Хари, за да елиминирам възможността от подслушване. И щеше да се наложи да заведа Канезаки на някое пусто място, за да елиминирам първата.

— Къде сте в момента? — попитах го.

— В Тораномон. Близо до посолството.

— Знаете ли „Японски меч“? Антикварния магазин за мечове на „Тораномон 3-чоме“, до станцията?

— Знам го.

— Идете там. Ще ви чакам след трийсет минути.

— Добре.

Затворих. Всъщност нямах намерение да ходя до антикварния магазин, колкото и да обичам да го разглеждам от време на време. Просто исках Канезаки и хората му да ми устроят засада там, докато аз се установя на по-сигурно място.

Взех различни таксита и линии на метрото до портата на императорския дворец „Вадакурамон“. С рояците туристи, батареите охранителни камери и фалангите ченгета, охраняващи важните персони вътре, портата „Вадакурамон“ беше крайно неудобно място да очистиш някого, ако Канезаки и компания бяха намислили това. Привикването му там, след като вече са ми устроили засада другаде, щеше да принуди потенциалната група за проследяване да действа бързо и така да ми даде по-голям шанс да ги забележа.

Когато пристигнах, се обадих на Канезаки от мобифона, който ми бе дал Тацу.

— Промяна на плана — осведомих го.

Пауза.

— Добре.

— Чакайте ме на портата на императорския дворец „Вадакурамон“, срещу токийската гара. Елате веднага. Ще ви чакам отпред. Приближете се откъм гарата, за да видя, че сте сам.

— Ще дойда до десет минути.

Изключих.

Намерих такси на „Хибия-дори“, която пресича булеварда, водещ от токийската гара до императорския дворец. Качих се и помолих шофьора да почака, като му обясних, че скоро имам среща с приятел. Той включи брояча и двамата поседяхме в мълчание.

След десет минути видях Канезаки да се приближава оттам, откъдето го бях инструктирал. Той се озърташе, ала не ме забеляза в таксито.

Свалих мъничко прозореца.

— Канезаки — повиках го, когато ме подминаваше. Той се сепна и ме погледна. — Качвайте се.

Шофьорът отвори автоматичната врата. Канезаки се поколеба — таксито явно нямаше да е „общественото“ място, на което се беше надявал. Все пак се приближи и се вмъкна до мен. Вратата се затвори и потеглихме.

Казах на шофьора да кара по посока на Акихабара, Меката на електрониката в Токио. Наблюдавах улицата зад нас, но не видях нищо необичайно. Никой не бързаше да ни настигне. Изглежда Канезаки бе сам.

Пресегнах се и го претърсих. Не носеше нищо друго, освен мобифона, ключовете и новия си портфейл. Детекторът на Хари мълчеше.

Инструктирах шофьора да мине по задни улички, за да сведе до минимум вероятността някой да ни следи. Слязохме близо до станция Очаномизу и оттам продължихме със серия бързи прехвърляния в метрото и пеш, за да се уверя, че сме сами.

Приключих проверката в Оцука, северния край на метрото за Яманоте. Оцука е жилищен квартал, макар и малко долнопробен, с много салони за масаж и хотели със стаи за по час. Освен хората, които живеят и работят там, той като че ли привлича главно възрастни мъже, търсещи евтини сексуални услуги. Там рядко ходеха хора от бялата раса. Ако ни следяха от ЦРУ, Оцука доста щеше да ги затрудни.

Качихме се по стълбището на втория етаж на ресторант „Роял Хост“, точно срещу станцията. Влязохме и аз се огледах наоколо. Главно семейства, излезли да прекарат една приятна вечер. Двама уморени наглед служещи, избягали от поредната вечер вкъщи. Никой не се открояваше.

Седнахме в ъгъла, откъдето се разкриваше изглед към улицата долу.

Погледнах го.

— Казвай.

Той потърка ръце и се озърна.

— Божичко, ако ме хванат, че го правя…

— Без театър — прекъснах го. — Просто ми кажи какво искаш.

— Не искам да си мислиш, че имам нещо общо със случилото се с твоя приятел. И искам да работим заедно.

— Слушам те.

— Добре. На първо място, струва ми се… струва ми се, че са ми устроили капан.

— Това какво общо има с моя приятел?

— Просто ме остави да започна отначало и ще видиш, става ли?

Кимнах.

— Продължавай.

Той облиза устни.

— Спомняш ли си програмата, за която ти разказах? „Здрач“.

Дойде сервитьорката и в този момент осъзнах, че съм изгладнял. Без да чета менюто, поръчах си сандвич с ростбиф и супата, която предлагаха за деня. Канезаки поиска кафе.

— Спомням си — отговорих.

— Е, програмата „Здрач“ официално е била прекратена преди шест месеца.

— И какво от това?

— Ами всъщност тя все пак продължава и аз я изпълнявам, въпреки че не се отпускат средства. Защо никой не ми е казал? И откъде идват парите?

— Чакай малко — прекъснах го. — По-бавно. Откъде разбра за това?

— Преди няколко дни моят шеф, началника на оперативното бюро, ми каза, че искал да види всички разписки, които, съм получил от доверените лица, участващи в програмата.

— Бидъл ли?

Канезаки ме погледна.

— Да. Познаваш ли го?

— Познавам го. Разкажи ми за разписките.

— Служебна политика. Когато изплащаме възнаграждения, вземаме разписки от доверените лица. Без разписка служителите лесно могат да отклоняват средства.

— И карате тези хора… да се подписват за възнагражденията си, така ли? — смаях се.

— Такава е политиката ни — повтори той.

— А те съгласяват ли се?

Канезаки сви рамене.

— Невинаги, поне отначало. Обучени сме да накараме довереното лице да свикне с това. Първия път изобщо не го споменаваш. Втория път му казваш, че това е нова държавна политика, целяща да удостовери, че всички получатели на нашите средства вземат точно каквото им се полага. Ако той продължава да се дърпа, казваш му: добре, поставяш ме в много деликатно положение, но ще видя какво мога да направя за теб. На петия път той вече се е пристрастил към парите, тогава му заявяваш, че началниците ти са те смъмрили, задето не взимаш разписки, и са те предупредили, че ще ти отрежат финансирането, ако документите не бъдат подписани. Връчваш му разписката и го молиш просто да надраска нещо. Първия път подписът е нечетлив. Постепенно започват да стават по-четливи.

Удивително, помислих си.

— Добре. Бидъл ти иска разписките.

— Да. Дадох му ги, обаче ми се стори странно.

— Защо?

Той заразтрива тила си.

— Когато започна програмата, ми беше казано, че ще пазя всички разписки в своя сейф. Обезпокоих се защо шефът изведнъж ги иска, макар да ми каза, че било рутинна практика. Консултирах се с някои познати в Ленгли, косвено, разбира се. И научих, че за програма с такова равнище на секретност никой не иска да проверява документацията, освен ако до генералния инспектор на Управлението не е подадена официална жалба с конкретни обвинения в измама срещу даден агент.

— Откъде знаеш, че не е точно така?

Канезаки се изчерви.

— Първо, няма причини за това. Не съм извършил нищо нередно. Второ, ако имаше официална жалба, протоколът изисква шефът да ме повика в присъствието на адвокати. Присвояването на средства е сериозно обвинение.

— Добре. Даваш разписките на Бидъл, обаче ти се струва странно.

— Да. Затова започнах да проверявам телеграфната документация на „Здрач“. Телеграмите се номерират последователно и забелязах, че една липсва. Нямаше да обърна внимание, ако не ми беше хрумнало да проверя номерата. Обикновено никой не търси телеграмите по номер, прекалено е трудно, пък и номерът не е важен. Обадих се на една колежка от отдел „Източна Азия“ в Ленгли и я помолих да ми прочете телеграмата по телефона. В нея пишеше, че „Здрач“ се прекратява и изпълнението на програмата трябва да бъде преустановено веднага, защото средствата се насочват другаде.

— Смяташ, че някой тук е прибрал телеграмата, за да не разбереш, че програмата е прекратена, така ли? — попитах.

— Да — кимна той.

Сервитьорката донесе поръчката ни. Захапах сандвича. Канезаки ми се струваше разговорлив и исках да науча повече. Съвсем скоро щеше да стигне до Хари.

— Разкажи ми още за „Здрач“ — предложих между хапките.

— Какво например?

— Например, кога е започнала програмата. И как си научил за нея.

— Вече ти казах. Преди година и половина ми беше съобщено, че на токийското оперативно бюро се възлага изпълнението на програма за стимулиране на реформите и премахване на пречките пред тях. С кодово име „Здрач“.

Преди година и половина, казах си. Хммм.

— Кой ти възложи изпълнението на програмата? — попитах, въпреки че като се имаше предвид началото й, вече се досещах за отговора.

— Предишният шеф на оперативното бюро. Уилям Холцър.

Холцър, значи, помислих си. Доброто му дело продължава да живее.

— Разкажи ми как ти представи нещата. По-подробно.

Канезаки се озърна наляво, което за повечето хора е невролингвистичен признак по-скоро за припомняне, отколкото за съчиняване. Ако беше погледнал в другата посока, щях да заподозра, че ме лъже.

— Каза ми, че „Здрач“ е вътрешноведомствена секретна програма и че иска аз да я оглавя.

— Точно в какво се изразяваше ролята ти?

— Разработка на доверени лица, изплащане на средства, цялостно ръководство на програмата.

— Защо я е възложил на теб?

Той сви рамене.

— Не го попитах.

Сподавих смеха си.

— Сторило ти се е напълно естествено, че въпреки твоята младост и неопитност той е забелязал способностите ти и е решил да ти повери нещо толкова важно, така ли?

Канезаки се изчерви.

— Нещо подобно, предполагам.

За миг затворих очи и поклатих глава.

— Канезаки, известно ли ти е какво значи „подставено лице“ и „изкупителна жертва“?

Лицето му стана още по-червено.

— Може и да не съм толкова тъп, колкото си мислиш.

— Какво друго?

— Холцър твърдеше, че подкрепата за реформата ще се изразява в преливане на пари към конкретни политици с реформистки цели, подкрепяни от правителството на Съединените щати. На теория, за да се състезаваш в японската политика, имаш нужда от достъп до огромни суми пари. Иначе не можеш да останеш в играта, затова след време всеки или се корумпира, защото взема подкупи, или отпада, защото отказва. Ние щяхме да променим уравнението с алтернативен източник на средства.

— Средства, отчитани с разписки.

— Такава е политиката, да. Казах ти.

— Предполагам, че когато подписват разписките, твоите доверени лица ги докосват с пръсти, нали?

Той сви рамене.

— Естествено.

За миг се запитах защо назначават хора веднага след колежа.

— Любопитен съм дали ще се сетиш каква полза може да има някой от подписани документи с пръстови отпечатъци, потвърждаващи получаването на средства от ЦРУ — казах.

Канезаки поклати глава.

— Не е каквото си мислиш. ЦРУ не използва изнудване.

Засмях се.

— Виж, не казвам, че не използваме изнудване, защото сме много почтени — с почти комедийна сериозност продължи той. — А защото е доказано, че не действа. С изнудване можеш да си осигуриш краткосрочно съдействие, но като цяло то не е ефикасно средство за контрол.

Вперих очи в него.

— ЦРУ изглежда ли ти организация, която мисли особено за бъдещето?

— Опитваме се да бъдем такава, да.

— Е, щом не те разследват за присвояване на средства и изнудването е неприемливо в ЦРУ, какво смяташ, че прави Бидъл с ония разписки?

Канезаки сведе поглед.

— Не знам.

— Тогава какво искаш от мен?

— Има още едно странно нещо.

Повдигнах вежди.

— Според протокола, преди всяка среща с доверено лице агентът официално трябва да подаде формуляр със съответните детайли: кой, къде, кога. Целта е други агенти да могат да използват информацията, ако се случи нещо лошо. След искането на шефа подадох формуляр, че довечера имам среща с доверено лице, въпреки че всъщност нямам, обаче не вписах мястото на срещата.

— И са те привикали.

— Да. А това е странно. Никой не би трябвало да проявява интерес към данните преди срещата. Формулярите са предвидени като мерки за след това. Всъщност, ние най-често изобщо не си правим труда да подаваме формуляри преди срещите. Голяма досада е. И никой не ни прави забележка за подобен пропуск.

— И какво мислиш?

— Че някой следи тези срещи.

— Защо?

— Не… Не знам.

— Тогава не виждам как мога да ти помогна.

— Добре. Възможно е някой да събира доказателства, че съм продължил сам програмата „Здрач“ след прекратяването й. Може би, в случай че излезе наяве, Бидъл или там някой друг просто ще стовари вината върху мен — Канезаки ме погледна. — Като изкупителна жертва.

Този хлапак в края на краищата може и да не беше чак толкова наивен.

— Още не си ми казал какво искаш от мен — напомних му.

— Моля те довечера да разузнаеш и да ми кажеш какво си видял.

Втренчих се в него.

— Поласкан съм, обаче не е ли по-добре да се обърнеш към генералния инспектор на ЦРУ?

— С какви улики? Само с подозрения ли? Пък и доколкото знам, генералният инспектор и шефът на оперативното бюро са следвали заедно в Йейл. Не забравяй, преди шест месеца програмата „Здрач“ е била прекратена. От този момент тя е станала незаконна. А аз през цялото време продължавах да я изпълнявам. Преди да мина по каналния ред, трябва да разбера какво точно става.

Помълчах, после попитах:

— Какво ми предлагаш в замяна?

— Ще ти кажа каквото знам за приятеля ти.

Кимнах.

— Ако информацията ти е убедителна и ценна, ще ти помогна.

— Няма ли да се отметнеш?

Пак го измерих с поглед.

— Ще трябва да поемеш риска.

Канезаки се нацупи като хлапе, което си мисли, че е отправило основателно искане, и е обидено, че не го взимат на сериозно.

— Добре — отвърна след малко. — Миналия път ти казах, че сме идентифицирали Харуйоши Фукасава като твой сътрудник, засичайки писмо от него до Кавамура Мидори. От писмото научихме само малкото му име, което се пише с необичайна комбинация от канджи, и пощенското клеймо от централната поща в Чуо-ку.

Това напълно съответстваше на заключението, до което бяхме стигнали и двамата с Хари. — Продължавай.

— Щеше да се наложи да пресеем много информация, ако искахме тези две сведения да ни дадат резултат. Жилищни регистрации, данъчни архиви, такива неща. Трябваше да работим в концентрични кръгове, започвайки от клеймото в Чуо-ку. Това означаваше работна ръка и местен опит.

Кимнах, бях наясно какво следва.

— Затова сте потърсили друг източник.

— Да. Доверено лице на оперативното бюро на име Ямаото.

Божичко, със същия успех бяха могли да пратят наемен убиец на Хари. Затворих очи и за миг се замислих.

— Казахте ли на Ямаото защо се интересувате от Фукасава?

Канезаки поклати глава.

— Не, естествено. Казахме му само, че искаме да знаем къде живее и работи човек с такова име.

— И какво се случи после?

— Не знам. Ямаото ни даде искания адрес. Следяхме Фукасава доста усърдно, обаче той вземаше мерки и никога не можехме да вървим по петите му достатъчно дълго, за да стигнем до теб.

— Не ми казваш нещо, което вече да не знам. Ами смъртта на Фукасава?

— Онзи ден отидох при блока му с дипломатическата охрана, за да се опитам да го проследя, както обикновено. Казах на Бидъл, че не смятам идеята за добра след предишната ни среща, че това е опасно лично за мен, но той настоя. Така или иначе, забелязах необичайно оживление. Полицейски коли и хм… група от чистота. Заради тротоара. Загледах се и разбрах какво се е случило. Когато му съобщих, Бидъл пребледня като платно.

— Което значи?

— Според мен той беше едновременно изненадан и разстроен. Значи за смъртта на Фукасава е виновен някой друг. Предполагам, че не е било злополука. Оставате вие с Ямаото. Тъй като ти си тук и явно те е грижа, допускам, че двамата с Фукасава не сте се скарали за нещо. Остава Ямаото.

— Да речем, че си прав. Защо?

Той мъчително преглътна.

— Не знам. Искам да кажа, по принцип, предполагам, че Фукасава или е представлявал някаква опасност, или вече не е бил полезен, но не знам нищо повече.

— Някога виждал ли си го с жена?

Канезаки кимна.

— Да, няколко пъти сме го виждали да идва и да излиза с някоя си Юкико Нохара. Тя работи в един клуб в Ногизака, казва се „Дамаск Роуз“.

Замислих се за няколко минути. Инстинктът ми подсказваше, че е откровен. Заради малкото, което ми бе казал, нямах намерение да поема рисковете, свързани с провеждане на разузнаването, което искаше той.

Тацу обаче можеше да прояви интерес. И може би щеше да използва оскъдната информация на Канезаки по-добре от мен.

— След няколко часа имам среща с един човек, който може да ти помогне да си решиш проблема — казах му. — Човек, който може да направи повече от мен.

— Това означава ли, че ми вярваш?

Погледнах го.

— Още не съм решил.

Той замълча, после каза:

— Портфейлът ми.

Повдигнах вежди.

— Къде е портфейлът ми?

Подсмихнах се.

— Няма го.

— В него имаше петдесет хиляди йени.

Кимнах.

— Точно колкото за разкошна вечеря с „Русо Шамбертен“ осемдесет и пета в един мой любим ресторант. Трябваше обаче да се бръкна в собствения си джоб за „Вега Сицилия Унико“ седемдесета, което пих с десерта, така че следващия път, когато си наумиш да ме следиш, вземи малко повече кинти, става ли?

— Ти ме ограби — изсумтя Канезаки.

— Имаш късмет, че не плати много по-висока цена, задето ме следеше, синко. А сега да видим дали човекът, с когото имам среща, ще пожелае да ти помогне.

Заведох го в „Кристи Тий Кейк“, изисканата кисатен, която беше предложил Тацу. Извървяхме пеш краткото разстояние от станцията Хараджуку. Собственикът, който сигурно си ме спомняше и не бе забравил предпочитанията ми за избор на място от дните ми в Токио, ни отведе при една от масите в дъното на продълговато помещение с Г-образна форма, където можехме да седнем, скрити от витрината.

Канезаки си поръча чай „Асам“. Аз поисках жасминов, за мен и за третия човек, когото очаквахме скоро. Реших, че след такъв ден двамата с Тацу нямаме нужда от кофеин.

Докато го чакахме, поговорихме за общи неща. Канезаки се оказа изненадващо словоохотлив, сигурно от нервност при създалите се обстоятелства.

— Как се насочи към тази работа? — поинтересувах се.

— Аз съм трето поколение американски японец — отвърна младежът. — Сансеи. Родителите ми знаят японски, но вкъщи разговаряха на английски с мен и аз научих само онова, което усвоих от техните родители. От колежа ме пратиха на курс в Япония, в Нагано-кен, и ми хареса. Свърза ме с корените ми, нали разбираш? После изкарах всички възможни курсове по японски и дойдох тук още веднъж. През последната година в колежа се запознах с един вербовчик от ЦРУ в кампуса. Той ми каза, че Управлението търсело хора с отлични езикови способности — японски, китайски, корейски, арабски. Помислих си, какво пък, по дяволите. Явих се на тестовете, провериха произхода ми и сега съм тук.

— Работата отговаря ли на очакванията ти? — подсмихнах се.

— Не съвсем. Но ме бива да се приспособявам към трудни условия. Може и да съм по-издържлив, отколкото си мислиш, знаеш ли.

Сетих се за изненадващата му липса на страх при първата ни среща, за начина, по който се беше съвзел, след като ме видя да очиствам партньора му, и бях склонен да се съглася с него.

— Така или иначе, главното е, че работата ми дава възможност да служа на интересите и на двете страни — продължи Канезаки. — Тъкмо това ме привлече към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Съединените щати искат Япония да се реформира. И Япония иска да се реформира, обаче й липсват вътрешните ресурси за това. Следователно гаяцу от страна на Щатите е в интерес и на двете страни.

Гаяцу означава „чуждестранен натиск“. За миг се запитах дали има друг език, на който да съществува специална дума за подобно нещо.

— Звучи доста идеалистично — отбелязах аз, навярно не успявайки да крия съмнението си.

Той сви рамене.

— Възможно е. Но сега светът е един. Ако потъне, японската икономика ще повлече Съединените щати със себе си на дъното. Затова американските идеали и прагматизъм, от една страна, и японските потребности, от друга, съвпадат. Чувствам се щастливец, че мога да работя за добруването и на двете страни.

За миг си представих как след десет години този хлапак се кандидатира за изборна длъжност.

— Мислил ли си какво ще направиш, ако някога се наложи да избираш?

Канезаки ме изгледа.

— Аз съм американец.

Кимнах.

— Тогава, стига Америка да следва идеалите си, би трябвало да си добре.

Сервитьорът донесе чая ни. След малко се появи Тацу. Даже да се изненада, че ме вижда с Канезаки, не го показа. Имаше лице на истински картоиграч.

Канезаки ме стрелна с поглед, после се обърна към Тацу.

— Ишикура-сан — попривдигна се от мястото си той.

Тацу му кимна за поздрав.

— Вие ни съобщихте, че той е мъртъв — посочи ме с глава Канезаки.

Тацу сви рамене.

— На времето така си мислех.

— Защо не се свързахте с нас, когато разбрахте, че е жив?

Зърнах искрици смях в очите на Тацу в отговор на прямотата на хлапака.

— Нещо ми подсказва, че не съм сбъркал, като не съм го сторил.

Канезаки сбърчи чело, после кимна.

— Може и да е вярно.

Погледнах го.

— Разкажи му всичко, което сподели с мен.

И той му разказа. Когато свърши, Тацу отбеляза:

— Най-вероятното обяснение на тези необикновени събития е, че началникът на оперативното бюро Бидъл или някой друг в ЦРУ се готви да те превърне в Оливър Норт на двайсет и първи век.

— В Оливър Норт ли? — учуди се Канезаки.

— Да, от скандала с Иран и контрите — поясни Тацу. — Правителството на Рейгън реши да заобиколи конгресната забрана върху средствата за никарагуанските контри, като продава оръжие на иранските „умерени“ и пренасочва стоката към контрите без знанието на Конгреса. Оливър Норт беше служител от Съвета за национална сигурност, който изпълняваше програмата. Когато изтече информация, за да не обвинят тях, неговите началници в СНС и Белия дом го накиснаха, че е изпълнявал програмата без тяхно знание.

Канезаки пребледня.

— Не съм мислил за нещата от тази гледна точка — рече той, озъртайки се насам-натам, сякаш в опит да преоткрие обстановката. — Божичко, прав сте, наистина ще стане като в този скандал. Не знам кой изобщо е измислил програмата „Здрач“, обаче някой я е прекратил, може би Ленгли, СНС или сенатската Комисия по разузнаване. А токийското оперативно бюро все още я изпълнява, аз все още я изпълнявам, със средства от някакъв източник, нерегламентиран от Конгреса.

Имах чувството, че си представя как полага клетва пред специална конгресна комисия, създадена да разследва последния скандал, как седи сам с вдигната ръка, конгресмените и техните помощници, лицемерно морални зад полирания си дървен президиум, прожекторите на видеокамерите, горещи и ослепителни, докато неговите началници цъкат с език и пускат информация до пресата за надарения млад агент от ЦРУ, чиито прекалено силни убеждения са го накарали да престъпи границата на законността.

Тацу се обърна към мен.

— Трябва да ти кажа нещо.

Повдигнах вежди.

— Кавамура Мидори. В желанието си да те открие, е ангажирала японска частна детективска фирма. В много от тези фирми работят бивши служители на Кейсацу-чо и други правоохранителни организации и аз имам връзки в някои от тях. Тя е знаела къде живее твоят приятел и е дала на фирмата адреса му. Опитали са се да го проследят, но явно не са успели, защото е вземал съответните мерки. Не са открили местонахождението ти. Смятам, че затова Кавамура-сан неотдавна дойде в службата ми и ме заплаши със скандал. Другите й средства да те открие явно не са се оказали успешни.

Сигурно беше използвала наследството от нейния старец — плодовете на корупцията, които бяха обогатили него и отвратили нея. Каква ирония.

Помислих си за нейната уклончивост в „Империал“. Сега знаех причината. Беше наела частен детектив да следи Хари и не искаше да ми каже.

— Дали някоя от тези детективски фирми е свързана с Ямаото? — попитах.

— Несъмнено.

— Затова е пратил Юкико при Хари — най-после разбрах аз. — Не е било по искане на ЦРУ — те не са му казали, че Хари е свързан с мен. Информирали са го хората от детективската фирма на Мидори. Тя им е възложила да следят Хари, за да открият мен. Когато тази информация е стигнала до Ямаото, той е пожелал сам да я провери — и е постигнал по-добър резултат от детективската фирма и дори от ЦРУ. Задачата на въпросната жена е била да стои близо, съвсем близо, и да научи колкото може повече, за да им помогне да стигнат до мен.

Представих си го. Ямаото, сигурно чрез посредници, кара шефа на Хари да го заведе да „празнуват“ заради някакъв доволен клиент. Шефът на Хари не знае причината за всичко това, а само къде и кога трябва да отиде с Хари. Там ги чака Юкико с версията за конфигурирането на нейния макинтош и сладострастните си очи. Хари гълта цялата история, без дори да хлъцне. И отвежда Юкико и нейните шефове право в апартамента си, а оттам и при мен.

— Защо обаче са го убили? — попита Канезаки.

Свих рамене. Спомних си изръмжаването на Мураками: „Не се казваш Араи. А Рейн.“

— След това Хари повече не им е трябвал. Юкико е научила за някои негови способности — бивш служител от Агенцията за национална сигурност, блестящ хакер. Смятали са го за мой помощник. Най-добре да го елиминират от играта.

Замислих се колко категоричен бе отказът на Хари да повярва, колко враждебна беше реакцията му към всякакво предположение, че Юкико може да му готви капан. Въздъхнах.

— Сигурно така са открили и кой съм. С Хари имахме спор за момичето. Възможно е да й е казал, че има приятел, който му е наговорил еди-какво си, приятел, когото нейният шеф наскоро е завел в „Дамаск Роуз“. В такъв случай са събрали две и две. А може да са показали видеозаписа от клуба на Ямаото, който ме познава. Няма значение. Щом са узнали, решили са, че Хари вече не им е полезен.

Последва дълго мълчание. Накрая Тацу го наруши.

— Какво предлагате да направим, Канезаки-сан?

Хлапакът го погледна с неуверено изражение.

— Ами, отначало исках някой извън ЦРУ да проведе разузнаване довечера, за да види дали ме следят, дали някой ми готви капан, или там каквото и да е. Но не вие. Вие сте…

Тацу се усмихна.

— Аз съм от Кейсацу-чо.

— Да. Не бива японското ФБР да наблюдава среща на агент от ЦРУ с важно доверено лице.

— Мислех, че тазвечерната среща е измислена само за да проверите теорията си, че някой желае злото на вашите доверени лица.

— Измислена е. Обаче попълних формуляр, представящ я като истинска. Ако ме пипнат с вас, последиците ще бъдат същите.

Тацу сви рамене.

— Ако някой ни види заедно, можете да му кажете, че сте ме разработвали като доверено лице. След предишния контакт, който осъществихте заедно с началника на оперативното бюро Бидъл, когато търсехте нашия приятел тук.

Канезаки се втренчи в него.

— Може би наистина ви разработвам.

Тацу знаеше, че ще го кажеш, малкият, помислих си.

— Виждате ли? — рече Тацу. — Не е чак толкова невероятно.

Спомних си един стар покерджийски лаф: ако се огледаш наоколо и не забележиш будалата, значи си ти.

Тримата дълго мълчахме. Накрая Канезаки тежко въздъхна.

— Не мога да повярвам, че го правя. Може да вляза в затвора.

— Заради една среща с потенциално важно доверено лице? — попита Тацу и разбрах, че сделката е сключена.

— Да — отвърна Канезаки, по-скоро на себе си. — Точно така.

Сетих се за още една поговорка, която бях чувал някога: Най-лесно е да продадеш на продавач.

Канезаки бе преминал обучение как да накара довереното лице да подпише разписка. Преди малко дори се беше хвалил колко ловко може да го направи добрият агент. И все пак току-що бе престъпил една граница, без изобщо да погледне надолу, за да види дали има такава.

Спомних си схемите на хранителната верига — риба, поглъщана от по-голяма риба, на свой ред поглъщана от още по-голяма.

Хвърлих поглед към Канезаки. Поне Тацу няма да те предаде, помислих си. Освен ако не е принуден.