Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (10)

10.

На другата вечер направих ПН, както обикновено, по пътя за боя. След като се уверих, че е чисто, взех такси до станция Тенозу. Оттам продължих пеш.

Тук край водата беше по-хладно. Поправяха единия тротоар и редицата от временни знаци, предупреждаващи „зен даичи“ — „Първо безопасността!“ — сковано се поклащаха на вятъра, скърцайки като побъркани камбанки. Минах по боядисания в ръждив цвят мост Хигаши Шинагава. Наоколо имаше мрежа от огромни железопътни и автомобилни надлези, чийто бетон беше потъмнял от дългогодишните дизелови изпарения и чиято грамада толкова плътно бе втъкана на фона на мрачното небе, че земята отдолу ми се струваше странно подземна. На един уличен ъгъл подминах самотен монетен автомат, чиято флуоресцентна светлина гаснеше като затихващ корабокрушенски зов за помощ.

Забелязах яхтклуба „Лейди Кристал“, навярно рекламен евфемизъм за ресторант, който случайно се намираше във водата, и завих наляво. Надясно имаше друг надлез, под който тъмнееха складове, насреща — малък паркинг, почти пуст. Зад него — поредният мрачен канал.

Намерих вратата на склада, който беше описал Мураками. От двете й страни имаше бетонни саксии, в които растяха бурени. Наляво метален знак предупреждаваше за опасност от пожар. Ръжда се ронеше по стената зад него като засъхнала кръв от свален бинт.

Огледах се наоколо. Отвъд водата се издигаха ярко осветени небостъргачи, блокове и хотели. Имената на техните собственици гордо сияеха в червен и син неон: ДЖАЛ, ДЖТБ, Даи-ичи Сийфорт. Като че ли земята около мен бе отровена и неспособна да издържи тежестта на такива сгради.

Наляво имаше пролука сред дългата редица от складове. Вмъкнах се в нея и отдясно забелязах врата, скрита от улицата навън. На равнището на очите имаше шпионка. Почуках и зачаках.

Чух дърпане на резе, после вратата се отвори. Беше Вашио.

— Подранил си.

Свих рамене. Рядко си уговарям срещи за точен час. Никой не бива да получи възможност да те фиксира във времето и пространството. В единичните случаи, когато нямам друг избор, предпочитам да се появявам рано, за да поразузная наоколо. Ако някой реши да ми устрои купон, ще отида там още преди музикантите.

Надникнах вътре. Огромно помещение, осеяно с бетонни стълбове. Мощни бели лампи висяха от високия около осем метра таван. Крушките бяха защитени зад телена мрежа. До всички стени на височина пет метра бяха струпани кашони. Два електрокара бяха паркирани до една от тях. Приличаха на играчки в сравнение е пространството наоколо. Двама чинпира в черни тениски подреждаха столове покрай стените. Иначе бяхме сами. Погледнах Вашио.

— Има ли проблем?

Той сви рамене.

— Няма значение. Хората ще започнат да идват съвсем скоро.

Влязох вътре.

— Ти ли стоиш на вратата?

Прошареният кимна с глава.

— Ако лицето ти ми е непознато, няма да влезеш.

— Кой се бие?

— Не знам. Аз само ръководя боевете, не ги организирам.

Усмихнах му се.

— Някога участвал ли си?

Той се засмя.

— Не. Вече съм стар за тия гадости. Може би щях да се включа, ако бях по-млад. Тези боеве се провеждат едва от около година, година и половина, а аз отдавна съм прехвърлил разцвета на силите си.

Замислих се за начина, по който разговаряше с Мураками, като че ли му докладваше.

— Хората в клуба — за тези боеве ли ги тренираш? — попитах го.

— Някои.

— Ами Мураками?

— Какво по-точно?

— С какво се занимава?

Той сви рамене.

— С много неща. Тренира някои от момчетата. Понякога се бие. Тогава имаме страхотна публика.

— Защо?

— Мураками винаги довършва боевете. На хората им харесва.

— Как ги „довършва“?

— Знаеш какво искам да кажа. Когато Мураками се бие, единият от противниците винаги умира. А Мураками никога не е губил.

Нямах причини да не му вярвам.

— Какво го прави толкова добър?

Вашио ме погледна.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да узнаеш.

— Вярно ли е, че се бие с кучета?

Той не отговори веднага.

— Откъде си го чул?

Свих рамене.

— Просто приказки.

Нова пауза. После:

— Не знам дали е вярно. Знам, че ходи на нелегални боеве с кучета. Самият той развъжда кучета. Тоса и американски питбули. Неговите питомци също се бият докрай. Храни ги с барут, помпа ги със стероиди. Те са бесни на света и са адски агресивни. На едно куче веднъж му натикал люто чушле в гъза. После се било като истински дявол.

На вратата се почука. Вашио се изправи. Леко му се поклоних, за да покажа, че сме свършили разговора. Той се пресегна и ме хвана за ръката.

— Чакай, трябва да ти взема мобифона.

Погледнах дланта му.

— Не нося.

Прошареният се втренчи в мен със заплашително изражение. Издържах на погледа му. Не го лъжех, но дори да беше така, не би ме накарал да го призная само с едно намръщване.

Лицето му омекна и той пусна ръката ми.

— Няма да те претърсвам. Тук никой няма право да носи мобифони и пейджъри. Много хора обичат да се обаждат на приятели и да им разправят какво става. Несигурно е.

Кимнах…

— Струва ми се разумно.

— Ако някой от охраната те види с мобифон, ще ти разкатаят фамилията. Просто да си го знаеш.

Кимнах отново, за да покажа, че разбирам, после се насочих към един от ъглите и останах там, наблюдавайки пристигащите хора. Някои познавах от клуба. Адонис беше по долнище на анцуг. Зачудих се дали ще се бие.

Стоях в ъгъла и гледах как складът постепенно се пълни. След около час видях Мураками да идва с двама бодигардове — не бяха същите, които го придружаваха в доджото. Той размени няколко думи с Вашио, който се огледа наоколо и ме посочи.

Внезапно изпитах усещането, че Мураками ми отделя повече внимание, отколкото бих искал.

Той сръга телохранителите си и тримата се запътиха към мен.

Адреналинът нахлу във вените ми. Усетих го. Небрежно се озърнах в търсене на подръчно оръжие. Не открих такова.

Те се приближиха и застанаха отпреде ми, един до друг, Мураками малко пред другите двама.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той. — Радвам се, че си тук.

— И аз се радвам — отвърнах, потривайки длани пред себе си, сякаш в очакване на забавлението. Всъщност това беше удобна отбранителна поза.

— Ще има три боя или общо трийсет минути бой, както дойде. Така всички ще получат равностойността на парите си. Ще ти обясня правилата.

Не разбирах защо ми го казва.

— Кой ще се бие? — попитах.

Мураками се усмихна. Изкуствените му зъби бяха бели. Хищнически.

— Ти — отговори.

Мама му стара. Погледнах го.

— Съмнявам се.

Усмивката се стопи и очите му се присвиха.

— Няма да си губя времето в приказки. Вашио каза, че те бива. Че за трийсет секунди си строшил глезена на някакъв тип. Сега неговият приятел иска отмъщение. Ще се биеш с него.

Адонис. Трябваше да се сетя.

— Иначе?…

— Иначе можеш да се биеш с тримата, които аз избера. Ако чак толкова те бива, ще се погрижа да имат полицейски палки. Това ще се хареса и на публиката. За мен е все тая.

Бях в безизходица. Избрах най-лесния изход.

— Ще се бия.

Очите му се сбръчкаха в сподавена радост.

— Да, естествено.

— Трябва ли да знам нещо друго?

Той сви рамене.

— Ще бъдете без ризи, обувки и оръжие. Иначе, всичко е позволено. Няма ринг. Ако прекалено се приближиш до публиката, ще те изтикат обратно в центъра. Ако решат, че бягаш от съперника си, ще получиш някой и друг тупаник и от зяпачите. Хубавото е, че победителят печели един милион йени.

— А какво получава победеният?

Мураками пак се усмихна.

— Ще уредим разноските по погребението.

Погледнах го.

— Аз ще взема парите.

Той се засмя.

— Ще видим. Сега внимавай. Ти си пръв. Разполагаш с петнайсет минути. Моите хора ще останат с теб, за да ти помогнат да се приготвиш — Мураками се обърна и се отдалечи.

Погледнах двете мутри. Те стояха на почтително разстояние и така намаляваха шанса ми неочаквано да се опитам да им избягам. Дори да успеех обаче, на вратата пазеха други. Неколцина ме наблюдаваха. Имах повече шансове да се справя с Адонис.

Зачудих се колко боеве се провеждат. Няколкото „награди“ щяха да намалят и дори да сведат до нула печалбата за организаторите.

Оставих тази мисъл и съблякох морскосиния си блейзер, после си свалих ризата и събух обувките. Озърнах се през рамо и видях, че Адонис прави същото.

В мен се раздвижи нещо зловещо. Усетих го в червата си, в тила си, в дланите си.

Помислих си за Мусаши, майстора на меча, който беше написал: „Не мисли нито за победа, нито за поражение, а само за това как ще посечеш и убиеш врага си.“

Започнах да загрявам. Стесних полезрението си. Нямаше значение къде се намирам.

Мураками се приближи.

— Да вървим.

Насочих се към центъра на помещението. Адонис вече чакаше там.

Зениците му бяха разширени и дланите му трепереха. Изглеждаше друсан, може би с какусейзай. Това за кратко щеше да му даде енергия, да му помогне да се съсредоточи.

Реших и аз да му дам нещо, върху което да се концентрира.

Приближих се към него, без да забавям крачка, докато се изправих пред лицето му.

— Как е глезенът на приятелчето ти? — попитах го. — Пищеше така, като че ли го болеше.

Той ми се озъби. Дишаше ускорено. Зениците му бяха черни и уголемени като баскетболни топки. Определено какусейзай.

— Само опитай да го направиш с мен — изсъска през стиснатите си зъби.

— А, не — отвърнах. — Няма да ти чупя глезена. Ще ти строша коляното — отстъпих половин крачка назад и посочих с пръст. — Дясното.

Идиотът наистина проследи с поглед протегнатия ми показалец. Напрегнах се, за да забия юмрук в корема му, обаче Вашио, който забелязваше всичко, предугади намерението ми и скочи помежду ни.

— Няма да започвате, преди да ви кажа — изсумтя той, вторачен в мен.

Свих рамене. От опит глава не боли.

— Ще те изнесат оттук в чувал, скапаняко — рече Адонис. — Обещавам ти.

Вашио ни отблъсна настрани. Пръстенът на публиката се свиваше наоколо като клуп.

— Готов ли си? — попита Вашио противника ми, който подскачаше на пръсти като хиперактивен боксьор.

Адонис кимна с глава, като ми се зъбеше. Вашио се обърна към мен.

— Готов ли си?

Кимнах, без да откъсвам поглед от Адонис.

— Хаджиме — извика прошареният и наоколо се надигна колективен вик.

Адонис моментално финтира с ритник и отстъпи назад. После пак. Започнахме да се обикаляме един друг на малки кръгове.

Виждах какво замисля. Публиката беше на негова страна. Сигурно наоколо имаше негови приятели. Идеята беше нашите кръгове постепенно да ни отведат към тях и да им дадат достъп до мен.

Ала присъствието на приятелите му също щеше да засегне самолюбието му.

— Доко ни икунда — подразних го, връщайки се към средата. — Коко да. — Къде отиваш? Аз съм тук.

Той пристъпи напред, но не достатъчно, за да ме доближи. Заплахата ми го караше да внимава за коленете си. Страхуваше се, че ще го атакувам, както бях постъпил с приятеля му, и си мислеше, че като поддържа известно разстояние, ще се защити.

Спуснах ръце с няколко сантиметра и наведох главата и тялото си малко напред. Той зае стабилна поза и виждах, че се готви да ме ритне. Ритниците му си ги биваше, бях го виждал да тренира. Ако бях на негово място, щях да се опитам да изтощя съперника си от разстояние и да го държа надалеч с такива дълги крака.

Той изпъна напред левия си крак и замахна с дъгообразно движение. Ходилото му се заби в лявото ми бедро и рязко се върна на земята. Прониза ме остра болка и тълпата нададе одобрителен рев. Адонис пак заподскача на пръсти.

Бързо действаше. Не ми даде шанс да го хвана за крака.

Трябваше да го оставя да реши, че ритниците ще му помогнат да ме победи, за да стане малко по-самоуверен. Няколко милисекунди повече контакт щеше да промени положението.

Той отново стрелна крака си напред. Улучи ме в бедрото като бейзболна бухалка и ходилото му моментално се върна на пода. Тълпата отново извика. Ушите ми пищяха.

Този път ме заболя повече. Още няколко такива удари и нямаше да мога да използвам крака си ефективно. Очевидно това бе и целта на Адонис.

Отстъпих половин крачка назад и приклекнах, разкривайки повече дясната си страна, сякаш за да защитя изнесения си напред крак. Заради прилива на адреналин, виждах движенията му като на забавен кадър.

Ноздрите му се раздуваха и свиваха, очите му се впиха в мен. Той се насочи напред, почти без да вдига ходилата си от пода.

С периферното си зрение забелязах, че дясното му ходило по-плътно се притиска към земята. Тежестта му започна да се пренася върху изнесения му напред ляв крак. Хълбоците му се завъртяха за ритника.

Овладях импулса си да действам мигновено и се насилих да изчакам допълнителната половин секунда, от която знаех, че се нуждая.

Кракът му започна да се повдига от пода и тогава се стрелнах напред, скъсявайки разстоянието наполовина. Той видя грешката си и се опита да я поправи, ала вече бях прекалено близо. Поех ритника му с левия си хълбок и хванах с лявата си ръка изпънатото му дясно коляно.

Публиката ахна.

Адонис импровизира бързо, обхващайки лявото ми рамо с дясната си ръка и насочвайки лявата към лицето ми с изпънати напред към очите ми пръсти. Стиснах коляното му по-силно и направих крачка напред с левия си крак, като го натиснах надолу към пода. Той заподскача заднешком на ляв крак в опит да възстанови равновесието си и аз забих остър десен ъперкът в незащитените му слабини.

Противникът ми изохка и се опита да се отскубне. Направих дълга крачка напред с десния крак, приведох се под лявата му ръка и в същото време пуснах коляното му. Пресегнах се зад гърба му, стегнах кръста му с ръце, спуснах хълбоци надолу и рязко извих гръб назад. Адонис се преметна отгоре ми като последното вагонче от влак в увеселителен парк, разперил ръце и крака под шантави ъгли. Шията и раменете му поеха удара и краката му се удариха през главата му в пода от набраното ускорение.

Ако бях го пуснал, щеше да направи пълно салто. Само че аз не го пуснах и краката му се приземиха на пода, а самият той се озова на гърба ми. Сграбчих лицето му с лявата си ръка, натиснах главата му назад и се измъкнах изпод него. Изправих се на дясно коляно, напрегнах хълбоци и замахнах към незащитеното му гърло с дясната си подлакътница, като вложих в удара цялата си тежест. Усетих изхрущяването на адамовата ябълка и пръстеновидния хрущял на ларинкса. Ръцете му се стрелнаха към гърлото и тялото му започна да се гърчи.

Изправих се и се отдръпнах от него. Тълпата мълчеше.

Видях, че шията му започва да се подува от хематома, предизвикан от фрактурите. Краката му подритваха и дращеха по пода, той се търкаляше от едната на другата си страна. Сгърченото му лице посиня над отчаяните му пръсти. Никой не понечи да му се притече на помощ. Не че можеха да направят нещо. След няколко секунди цялото му тяло започна да се разтърсва в неравномерни спазми, като че ли изпадаше в шок. След още няколко секунди гърчовете престанаха.

Някой извика: „Ята“, „Спечелих!“, и в помещението отекна хор от овации. Публиката се приближи към мен. Хората ме потупваха по гърба и стискаха ръцете ми. Тревожно осъзнах, че някой от приятелите на Адонис може да се възползва от момента, за да ми забие нож, обаче нищо не можех да сторя.

Чух гласа на Вашио.

— Хора, сагате, сагате. Икисасете яре — Хайде, хайде, оставете го да си поеме дъх! — заедно с неколцина от охраната той се приближи към мен и започна да разблъсква навалицата.

Някой ми подаде пешкир и аз си избърсах лицето. Тълпата отстъпи. Озърнах се и видях пачки от банкноти по десет хиляди йени, които преминаваха от едни ръце в други.

Мураками пристъпи в кръга. Усмихваше се.

— Йокуята зо — рече той. Браво.

Пуснах пешкира.

— Къде са ми парите?

Той бръкна в джоба на гърдите си и извади дебел плик. Отвори го, за да видя, че е пълен с банкноти от по десет хиляди йени, после пак го затвори и го прибра в джоба си.

— Твой е. Ще ти го дам по-късно — огледа се наоколо. — Някой от тези наоколо може да се опита да ти го открадне.

— Дай ми го сега — настоях.

— По-късно.

Майната им на парите, помислих си. Радвах се, че съм жив. Запътих се натам, където бях оставил дрехите си. Тълпата почтително се разтвори пред мен. Няколко ръце ме потупаха по раменете.

Мураками ме последва.

— Парите са си твои. Искам още нещо, преди да ти ги дам.

— Майната ти — облякох си ризата и започнах да я закопчавам.

Той се засмя.

— Добре де, добре — пак извади плика и ми го подхвърли.

Хванах го с две ръце и надникнах вътре. Като че ли всичко беше наред. Натиках го в джоба на панталона си и продължих да си закопчавам ризата.

Исках да ти кажа, че можеш да спечелиш десет-двайсет пъти повече от сумата в плика — рече Мураками.

Погледнах го.

— Интересуваш ли се?

— Слушам те.

Той поклати глава.

— Не тук. Да идем някъде, където можем да го отпразнуваме — той се усмихна. — Аз черпя.

Нахлузих обувките си и приклекнах, за да ги завържа.

— Къде предлагаш да идем?

— Собственик съм на едно малко заведение. Ще ти хареса.

Замислих се. „Празнуването“ с Мураками щеше да ми даде възможност да събера още информация за Тацу. Не виждах сериозни минуси.

— Добре.

Той се усмихна.

Видях, че двама души напъхват Адонис в чувал за трупове. Господи, наистина са се приготвили, помислих си. Натовариха го на количка и го забутаха към изхода. На долната й плоскост имаше купчина метални плочи. Единият от мъжете носеше верига и разбрах, че ще завържат тежести на тялото и ще го хвърлят в някой от околните канали.

Следващият бой продължи дълго. Съперниците бяха сдържани и като че ли негласно се бяха споразумели да не прилагат смъртоносни или обезобразяващи хватки.

— Не си струва да ги гледаме — след десетина минути ми рече Мураками. — Да вървим.

Той даде знак на бодигардовете си и четиримата излязохме навън. Вашио ни изпрати и се поклони.

До тротоара беше паркиран черен мерцедес S600 с тъмни прозорци. Единият бодигард отвори задната врата. На седалката се бе свило куче. Бял питбул, с късо отрязани уши и мускулесто тяло. На муцуната му имаше тежък кожен намордник, покрай ръбовете на който се виждаха белези и рани. Явно беше едно от бойните животни на Мураками. Звярът ме погледна така, като че ли се прицелваше в мен с дулото на скритата си под намордника муцуна, и ми се стори, че виждам някакъв кучешки аналог на лудост в малко кървясалите му очи. Е, казват, че кучетата заприличвали на стопаните си.

Мураками ми даде знак да вляза.

— Не се бой, не е опасен, стига да е с намордник.

— И все пак, защо не влезеш пръв? — предложих аз.

Той се засмя и се вмъкна вътре. Кучето се премести, за да му направи място. Влязох и бодигардът затвори вратата, после заедно с колегата си седнаха отпред. Потеглихме на север по „Кайган-дори“ към „Сакура-дори“ и след това до „Гайенхигаши-дори“ в Ропонги. Мълчахме. Кучето ме наблюдаваше по време на цялото пътуване.

Когато прекосихме „Ропонги-дори“, започнах да се тревожа. А щом наближихме „Аояма-дори“, вече знаех.

Отивахме в „Дамаск Роуз“.

Отказах се от всичките си не много успешни опити да се самоубедя, че Хари просто е извадил късмет с онова момиче. В климатизираното купе на мерцедеса изведнъж ми стана топло.

Обаче аз имах по-непосредствен проблем от Хари. Предишния път в „Дамаск Роуз“ бях говорил на английски, представяйки се за американски гражданин, който не знае много добре японски. Освен това бях под друго име. Трябваше да измисля как да се справя с това.

— А, хубаво заведение — отбелязах, когато колата спря до тротоара.

— Идвал ли си тук? — попита Мураками.

— Само веднъж. Момичетата са красавици.

Устните му се разтеглиха в усмивка и прекалено белият мост цъфна между тях.

— Би трябвало. Аз ги избирам.

Шофьорът отвори задната врата и ние слязохме. Кучето остана, наблюдавайки ме с жадните си дяволски очи, докато бодигардът затвори вратата и тъмното стъкло ни раздели.

Нигерийците охраняваха входа. Те раболепно се поклониха ниско на Мураками и едновременно произнесоха „ирас-шаимасе“. Онзи отдясно изрече няколко думи в микрофона на ревера си.

Слязохме по стълбището. Червендалестия, когото бях видял предишния път, вдигна поглед, видя Мураками и мъчително преглътна.

— О, Мураками-сан, добър вечер — с нисък поклон поздрави на японски той. — Винаги ни е приятно да ни гостувате. Имате ли някакво конкретно желание за тази вечер?

От челото му се стичаше тънка струйка пот. Цялото му внимание бе насочено към моя спътник и изобщо не ме забеляза.

Мураками се огледа наоколо. Няколко момичета му се усмихнаха. Явно вече бяха предупредени.

— Юкико — заповяда той.

Хари, помислих си.

Червендалестия кимна и се обърна към мен.

— Окяку-сама? — попита. А вие?

Фактът, че говореше на японски, показваше, че не ме е познал. Предишния път бяхме разговаряли на английски.

— Наоми тук ли е тази вечер? — попитах, също на японски. Ако беше там, исках веднага да я видя, така щях да имам съвсем мъничко по-голям шанс да овладея разговора. Ако нещата се развиеха неблагоприятно, поне нямаше да изглежда, че съм се опитал да я избегна.

Очите на Червендалестия като че ли лекичко се присвиха, може би си спомни за човек, който е поискал Наоми преди няколко седмици. Не бях сигурен.

Той наведе глава.

— Ще ви я доведа.

Вече бях измислил обяснение, в случай че Наоми повдигне въпроса за новото ми име или други несъответствия: бях женен и не исках да рискувам жена ми да научи за нощните ми похождения. Фактът, че бях платил в брой, вместо с кредитна карта, щеше да потвърди версията ми. Не беше най-доброто обяснение на света, но трябваше да имам какво да кажа, ако тя забележеше несъответствията.

Червендалестия взе две менюта и ни въведе в главната зала, спирайки да прошепне няколко думи на момичето, чието име, доколкото си спомнях от предишния път, бе Елза. Тя докосна по ръката друго момиче, Еми.

Запътихме се към ъглова маса. Ние с Мураками се настанихме един до друг, и двамата с лице към входа. Видях, че Еми отива при една от масите, където Юкико забавляваше друг клиент. Еми седна и зашушна в ухото на Юкико. След малко Юкико се изправи и се извини. Елза повтаряше същото на масата, където работеше Наоми. Идеално отработено.

Юкико се приближи и видях, че устните й се разтягат в котешка усмивка при вида на Мураками. Наоми я последва след няколко секунди. Пак носеше елегантна черна официална рокля, този път копринена, стегната в кръста, но свободна нагоре. Диамантената гривна искреше на лявата й китка както преди.

Тя ме видя и понечи да се усмихне, ала после погледът й попадна върху Мураками и лицето й се напрегна. Трябва да го познаваше и въз основа на онова, което й бях разказал за себе си, явно не очакваше да ни види заедно. Опитваше се да си обясни противоречието, естествено. Ала внезапната промяна на изражението й ми подсказа, че има още нещо. Страхуваше се.

Юкико седна до Мураками. Срещу мен. Не откъсваше очи от лицето ми, за миг се озърна към спътника ми, после пак се обърна към мен. Устните й помръднаха в едва загатната студена усмивка. Мураками я зяпаше, като че ли очакваше повече, ала тя не му обръщаше внимание. Усетих го как се напряга и си помислих: не си играй с тоя тип. Може да избухне. В следващия момент Юкико отново насочи поглед към него и го награди с усмивка, която казваше: Просто те дразнех, скъпи. Не бъди такова дете.

Напрежението спадна. Реших, че ако някой изобщо има власт над съществото до мен, сигурно е тази жена.

Наоми зае последното свободно място.

— Хисашибури десу не — казах й. Отдавна не съм те виждал!

— Ун, со десу не — с неутрално изражение отвърна тя. Може и да й се струваше странно, че сега говоря на японски, след като онази вечер съм държал на английския. Но може да го отдаваше на присъствието на другите двама.

— Вие се познавате? — обади се на японски Мураками. — Хубаво. Араи-сан, това е Юкико.

Наоми не показа, че е забелязала промяната на името ми.

— Хаджимемашите — рече Юкико. И продължи на японски: — Спомням си, че те видях тук преди няколко седмици.

Леко кимнах с глава и отговорих на поздрава й.

— И аз си те спомням. Прекрасна танцьорка си.

Тя наведе глава настрани.

— Изглеждаш някак променен.

Американската и японската ми самоличности са отделни и аз се държа различно в зависимост от езика, на който говоря, и ролята, която изпълнявам. Сигурно тъкмо затова, освен заради нервността си в присъствието на Мураками, Червендалестия не ме беше познал. Юкико реагираше на разликата, ала не знаеше как да си я обясни.

Прокарах пръсти през косата си, като че ли в опит да я среша.

— Идвам направо от тренировка — отвърнах.

Мураками се подсмихна.

— И то каква тренировка!

Към масата се приближи сервитьорка. Тя остави четири ошибори, горещи кърпи, с които да избършем ръцете си и ако желаем, лицето си, за да се освежим, както и различни мезета. Накрая погледна Мураками и явно знаейки предпочитанията му, попита:

— Бомбайски сапфир ли?

Той само кимна и даде знак, че Юкико ще поръча същото.

Сервитьорката се обърна към мен.

— Окяку сама?

Погледнах Наоми.

— От спрингбанка ли?

Тя кимна и аз поръчах две чаши. Жизнерадостната полулатиноамериканка от оная вечер се беше свила в черупката си като костенурка. Какво ли си мислеше? Ново име, нова японска самоличност, този е от якудза. Страхотна тема за разговор, ала тя мълчеше.

Защо? Ако я бях срещнал на улицата, първият й въпрос щеше да бъде: „Какво правиш пак в Токио?“ Ако бях използвал друго име, тя сигурно щеше да го отбележи. А ако ме чуеше да говоря на чист японски, естествено, щеше да попита: „Нали каза, че на английски си по-спокоен?“

Следователно сдържаността й се дължеше на конкретната ситуация. Замислих се за страха в очите й, когато зърна Мураками. Причината се криеше в него. Тя се боеше да не каже или направи нещо, с което да привлече вниманието му.

Предишния път бях останал с впечатлението, че Наоми знае повече, отколкото казва. Реакцията й към присъствието на моя спътник потвърждаваше това подозрение. И ако искаше да ме издаде, вече щеше да го е сторила. Фактът, че не го направи, я превръщаше в моя съучастница, човек, с когото споделяме обща тайна. Нещо, от което можех да се възползвам.

Юкико вдигна една от кърпите ошибори и избърса ръцете на Мураками, хладнокръвна като дресьор, почистващ лъва си. Наоми ми подаде моята.

— Араи-сан е мой приятел — рече Мураками, като погледна първо мен, а после и момичетата със своята опасна усмивка. — Моля, бъдете мили с него.

Юкико се усмихна широко, взряна в очите ми, сякаш казваше: „Ако бяхме сами, щях адски добре да се погрижа за теб“. С периферното си зрение видях, че Мураками забелязва погледай и се намръщва.

Не ми се искаше да стана обект на ревността на това копеле, помислих си и си представих Хари.

Сервитьорката дойде и остави напитките на масата. Мураками пресуши своята на един дъх. Юкико последва примера му.

— Ии йо — изсумтя той. Хубаво.

Юкико остави чашата си с веща изисканост. Мураками се вторачи в нея. Тя отвърна на погледа му с почти театрално равнодушие. Гледаха се дълго. Накрая той се ухили и сграбчи ръката й.

— Окавари — подвикна на сервитьорката. Още две чаши. Сетне дръпна Юкико, изправи я на крака и я поведе към стая отстрани на единия подиум.

— Какво значи това? — попитах на японски Наоми. Тя ме гледа предпазливо, помислих си.

— Танц по поръчка.

— Явно добре се познават.

— Да.

Огледах се наоколо. Съседните маси бяха заети от групи японци в обикновени костюми на служещи. Въпреки глъчката те бяха твърде близо до нас, за да можем да водим личен разговор.

Наведох се към Наоми.

— Не очаквах да се върна — прошепнах.

Тя потрепери.

— Радвам се, че си тук.

Не знаех как да разбирам несъответствието между реакцията и думите й.

— Сигурно имаш много въпроси.

Момичето поклати глава.

— Просто искам да съм сигурна, че ще се забавляваш.

— Струва ми се, че се досещам защо се държиш така.

Наоми внезапно вдигна ръка и ме прекъсна.

— Какво ще кажеш за един танц по поръчка? — гласът й звучеше подканящо, обаче очите й ме гледаха сериозно и някак гневно.

Вторачих се в нея в опит да преценя какво е намислила, после отвърнах:

— Разбира се.

Запътихме се към същата стая, където преди няколко минути бяха изчезнали Мураками и Юкико. Вътре стоеше нигериец. Той се поклони и изтегли настрани полукръгъл диван с висока облегалка. Такъв имаше и от другата страна. Пристъпихме в отвора и нигериецът натисна предната половина към нас. Озовахме се затворени в кръгла мека стаичка.

Наоми ми даде знак да седна. Подчиних се, като наблюдавах лицето й.

Тя се отдръпна назад, без да откъсва очи от моите. Вдигна ръце към гърба си и чух, че смъква цип. После дясната й ръка се насочи към лявата презрамка на роклята й и започна да я плъзга по гладката кожа на рамото.

Изведнъж усетих вибриране в джоба си.

Мамка му. Детекторът за подслушвателни устройства на Хари.

Постоянно, прекъснато, постоянно. Което означаваше и аудио, и видео.

Наложих си да не се оглеждам наоколо и да не правя нищо, което може да изглежда подозрително. Отворих уста да й кажа нещо, нещо, каквото можеше да изрече всеки възбуден любител на танците по поръчка. Обаче тя се намръщи раздразнено и това ме спря. Наоми едва забележимо вдигна показалец от презрамката на роклята си към тавана. После леко наклони глава и го насочи към ухото си.

Разбрах посланието. Някой слушаше и наблюдаваше.

Не само тук. И на масата. Ето защо реакциите й бяха толкова странни. Но там не можеше да ме предупреди.

Разбрах и защо изглежда гневна. Дали бях просто американският счетоводител, за какъвто се бях представял, или поне неутрален клиент? В такъв случай мълчанието щеше да е най-безопасното поведение за нея. Или бях свързан с Мураками, от когото се страхуваше? В такъв случай мълчанието и предупреждението, което току-що ми беше отправила, щяха да бъдат опасни. Неволно я бях принудил да избира.

Обаче детекторът не бе вибрирал на масата. Тогава се сетих: Мураками. Ако масите се наблюдаваха, трябваше да изключват камерите, когато шефът е там. Предполагах, че никой не иска човек като Мураками да открие, че не са изпълнили това правило. А при предишното ми посещение в „Дамаск Роуз“ батерията на устройството още не беше се заредила. Затова не ме бе предупредило тогава.

Бръкнах в джоба си, за да го изключа, и кимнах, че съм разбрал.

Тя смъкна презрамката и изхлузи ръката си от нея, после бавно повтори същото с другата. След това скръсти ръце. Ноздрите й лекичко се раздуваха. Спря за миг и все още намръщена, със сковано тяло, спусна ръце. Роклята се изхлузи надолу, откри гърдите й корема й и се събра като черни вълни на кръста й.

— Можеш да ме докосваш — осведоми ме тя. — Само над кръста.

Изправих се, без да откъсвам очи от нейните. Наведох се напред и доближих устни към ухото й.

— Благодаря за предупреждението.

— Не ми благодари — прошепна в отговор Наоми. — Ти не ми остави друг избор.

— Не съм в комбина с тия хора.

— Нима? Тази вечер си се бил, нали?

— Защо смяташ така?

— Лицето ти е издрано. Пък и схванах шегата на Мураками за твоята „тренировка“.

Адонис сигурно ме беше одраскал. Изобщо не бях усетил.

— Откъде знаеш за тия боеве? — попитах я.

— Всеки знае за тях. Победителите идват тук и се хвалят. Понякога се държат така, като че ли ние сме глухи.

— Не бях там доброволно. Тренирам в едно доджо, поканиха ме на бой. Изобщо не подозирах за какво се отнася. Оказа се, че не съм там като зрител.

— Жалко за теб — прошепна Наоми.

— Ако си мислиш, че съм от тези хора, защо сега разговаряш с мен? Защо ме предупреди за подслушвателните устройства?

— Защото съм същата глупачка като теб — тя отстъпи назад и ме погледна с ръце на кръста, високо вирнала брадичка. После повдигна вежди и се усмихна. — Страх ли те е да ме докоснеш?

Наблюдавах лицето й. Имах нужда от информация, не от някакъв си танц по поръчка.

— Страх те е дори да гледаш, така ли? — подигравателно попита момичето.

Продължих да се взирам в очите й още няколко секунди, после сведох поглед.

— Харесва ли ти каквото виждаш?

— Бива — след малко отвърнах, въпреки че всъщност беше много хубава.

Тя се обърна и се притисна към мен с гръб, леко навеждайки се напред, за да се долепи плътно към слабините ми.

Изведнъж разбрах, че мога само да изгубя тази игра.

Наоми постави ръце върху коленете си и раздвижи хълбоци настрани. Търкането на задника й зае важно място в съзнанието ми.

— Така харесва ли ти? — хвърли ми поглед през рамо.

— Бива — повторих, този път по-тихо, и момичето се засмя.

— Като че ли е по-хубаво от „бива“, а?

— Нека си поговорим — казах. Забелязах, че съм поставил длани на хълбоците й. Вдигнах ги.

— Ами говори — още по-силно се притисна към мен тя. — Говори каквото ти харесва.

Опитваше се да ме разсее. Не желаеше да говорим и не знаех как да я разбирам.

Наоми изви гръб назад и повдигна задника си нагоре. Във вдлъбнатината на кръста й се образува сянка, напомняща тъмен вир.

— Каквото ти харесва — повтори тя.

Сянката се появяваше и изчезваше в такт с движенията й.

— Престани, по дяволите — прошепнах. Дланите ми пак бяха на хълбоците й.

— Обаче ти харесва — изгука Наоми. — И на мен ми харесва.

Отдалечи се от нея, заповядах си. Ала ръцете ми не ме послушаха. Освен това вече се движеха. Наблюдавах ги сякаш някъде отдалече. Шумоленето на плата, търкащ се в плът, ясно се чуваше в тясното затворено пространство.

Тя си играе с теб, помислих си.

И после: По дяволите. И без това трябва да се държиш като обикновен клиент.

Застанах на едно коляно и плъзнах длани надолу по бедрата й, после се изправих и ръцете ми минаха по обратния път. Наоми носеше черни прашки. Роклята висеше над тях, събрана в долната част на кръста й. Хванах я с една ръка като юзда и с другата я погалих по задника.

— Само над кръста — усмихна ми се през рамо момичето. Хладният й глас бе пълна противоположност на топлината в главата и слабините ми. — Иначе ще трябва да извикам охраната.

Обзе ме гняв. Стига, помислих си. Просто се махай от това място. Трябваше да го сториш още преди да започне тая глупост.

Дръпнах ръка от ханша й и отстъпих назад, обаче гневът ме завладя. Все още стиснал роклята й с една ръка, направих крачка към нея и силно я плеснах по незащитената дясна буза на задника й. Разнесе се висок плясък и Наоми изписка, отдръпвайки се от мен като ударена от електрически ток.

Рязко се завъртя и ме погледна, притиснала длан към пострадалото място. Беше се ококорила, ноздрите й бяха издути от смайване и ярост. С периферното си зрение видях, че премества тежестта си върху изнесения си назад крак и си помислих, че ще се опита да ме изрита в ташаците с другия.

Наоми обаче отстъпи, отпусна ръце и изправи раменете и брадичката си в поза на сподавен царствен гняв. Впери поглед в мен.

— Мо овари, окиакусама? — колкото можеше по-презрително попита момичето. Свършихме ли, уважаеми клиенте?

— Това против правилата ли беше? — усмихнах й се.

Тя вдигна роклята си и провря ръце в презрамките. Лицето й продължаваше да е зачервено от гняв и не можех да не се възхитя на самообладанието й. Успя да вдигне ципа си без помощ, после каза:

— Това бяха три песни, значи трийсет хиляди йени. И трябва да дадеш десет процента на охраната. Кен?

Кен трябва да беше нигериецът, защото след секунда полукръглият диван се отмести настрани и той се появи пред нас. Извадих пари и им платих.

— Благодаря — казах на Наоми. Сияех като напълно задоволен клиент. — Беше… страхотно.

Тя се усмихна в отговор. Добре, че не бе въоръжена.

— Кочира косо. — Удоволствието е мое.

Върнахме се на местата си. По пътя включих устройството в джоба си. Мураками и Юкико ни чакаха.

— И оката ка? — попита ме той и показа изкуствените си зъби. Хубаво ли беше?

— Маа на — отвърнах. Много хубаво.

Мураками хвана Юкико за ръка.

— Ще поговорим по работа друг път.

— Кога?

— Скоро. Ще те намеря в доджото.

И той като мен не обичаше да си определя срещи.

— Сутрин? Вечер? — попитах го.

— Сутрин. Скоро — Мураками се обърна към Наоми. — Шикари мендо мите яре йо. — Добре се погрижи за него.

Тя кимна с глава, за да го увери, че определено ще го направи.

Мураками и Юкико си тръгнаха. След малко детекторът завибрира — непрекъснато, значи само аудио. Не се бях излъгал за правилата в клуба.

Няколко минути с Наоми поговорихме за общи неща заради микрофоните. Гласът й бе хладен и учтив. Знаех, че малкият ни сблъсък не е свършил точно така, както е възнамерявала, обаче все пак не бях успял да я разпитам, а тя тъкмо това бе целяла. Сигурно си казваше, че сме квит, че може да се примири със случилото се.

Ала не знаеше, че това е само първият рунд.

Казах й, че съм скапан и трябва да си вървя.

— Заповядай пак — саркастично се усмихна Наоми.

— За още един танц по поръчка ли? — отвърнах на усмивката й. — Непременно.

Качих се по стълбището и излязох на „Гайенхигаши-дори“. Когато се озовах на улицата, чух клаксон и видях Юкико да минава с бяло беемве. Мураками седеше на предната дясна седалка. Тя ми махна с ръка и изчезна по „Аояма-дори“.