Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (9)

9.

Нямах специални планове за следващия ден, така че реших да се отбия в една антикварна книжарница в Джинбочо. Тази част на града е известна с претъпканите си книжарници, някои специализирани върху Изтока, други — върху Запада. Преди няколко дни собственикът ме беше известил по пейджъра, че ми е намерил едно старо томче с шимеваза — хватки от джудото, което издирвах от много време, за да го прибавя към скромната си колекция от бугеи, ръководства по бойни изкуства.

Взех метрото по линия Мита до станция Сенгоку. Понякога използвам подземната железница, друг път наземната от Сугамо. Добре е да си непредсказуем. Днес някакъв свещеник в шинтоистки одежди събираше пожертвования на входа на станцията. Напоследък тези типове се бяха навъдили много и вече бяха навсякъде, не само пред парламента. Взех влака за Онаримон и слязох в Джинбочо. Смятах да изляза през най-близкия до книжарница „Исеидо“ изход, но погълнат от мислите за Мидори и Кавамура, поех по грешен коридор. Едва когато свих зад ъгъла и се озовах пред табела на линията Ханвоман, разбрах грешката си и направих обратен завой зад същия ъгъл.

По коридора, на десетина метра от мен, бързо се приближаваше тантурест японец. Погледнах го в лицето, но той не ми обърна внимание. Беше облечен в раиран костюм и раирана риза. Сигурно беше прочел някъде, че райетата издължават фигурата.

Погледнах надолу и разбрах защо не съм го чул — беше обут в евтини обувки с гумени подметки. Но куфарчето, което носеше, беше кожено и изглеждаше скъпо. Бизнесмен, който разбира от хубави куфарчета, но допуска, че няма да забележат евтините му обувки? Може. Само че това не беше мястото за бизнес — повече биха му подхождали Касумигасеки или Акасака. Обувките биха били много удобни за дълга разходка — особено ако следиш някого.

Освен куфарчето човекът не носеше нищо, но въпреки това почувствах напрежение, докато се разминавахме. Нещо у него ме накара да застана нащрек. Леко забавих крачка и погледнах през рамо. Лицата лесно се маскират, дрехите се сменят, но походката си трудно можеш да промениш. И тъкмо това се опитвам да запомня. Този тип стъпваше ситно-ситно, но размахваше твърде самоуверено ръце и леко полюшваше глава.

Продължих в обратната посока, като не забравих да огледам добре станцията, преди да изляза. Може и да нямаше нищо, но аз щях да запомня лицето и походката му и да внимавам дали няма да се появи отново.

Книгата, както ми бяха обещали, беше в отлично състояние и цената напълно й подхождаше, но аз знаех, че тънкото томче ще ми достави огромна наслада. Нямах търпение да си тръгна, но въпреки това търпеливо изчаках, докато собственикът грижливо, с почти ритуални движения го загъваше в дебелата кафява хартия. Той знаеше, че не е за подарък, но това беше начинът му да демонстрира важността на покупката и нямаше да е учтиво да го припирам. Най-сетне човекът ми подаде с поклон пакета и аз го приех по същия начин, като не забравих да се поклоня и на излизане.

Върнах се в метрото. Ако имах някакви съмнения, че ме следят, можех да взема и такси, но ми се искаше да проверя дали човекът с куфарчето пак ще се появи. Почаках на перона да заминат два влака. Ако някой ме следеше, щеше да му се наложи да чака заедно с мен. Но перонът беше празен, а човека с куфарчето го нямаше. Може би опасенията ми бяха напразни.

Отново се замислих за Мидори. Тази вечер беше второто й представление в „Блу ноут“ и щеше да започне след около час. Какво ли щеше да си помисли, ако и тази вечер не отидех? Може би щеше да реши, че е надценила интереса ми към нея и е избързала, като ме е поканила. Вероятността да се видим пак беше минимална, а ако все пак случайно се срещнехме, щяхме да се държим малко непохватно, но любезно — двама души, които са се срещнали и са се запознали, но това познанство по някаква причина не е продължило. Би могла да попита мама-сан за мен, но щеше да научи само, че се появявам в „Алфи“ от дъжд на вятър, всеки път без предупреждение.

Запитах се какво ли би било, ако се бяхме срещнали при други обстоятелства. Би могло да бъде хубаво, помислих си отново.

Абсурдността на ситуацията едва не ме накара да се изсмея. В живота ми нямаше място за подобно нещо и аз го знаех.

За кой ли път си спомних думите на Лудия Джейк: За нас вече няма дом, Джон. Не и след това, което направихме.

Това беше може би най-искреният съвет, който бях получавал някога. „Забрави за нея — наредих си мислено. — Нямаш избор.“

Пейджърът ми избръмча. Намерих автомат и набрах номера.

Беше Бени. След обичайната размяна на любезности той заяви:

— Имам нова работа за теб, ако те интересува.

— Защо ме търсиш по този начин? — попитах.

— Спешно е. Интересува ли те?

— Знаеш, че не отказвам работа.

— Този път ще трябва да нарушиш едно от правилата си. Направиш ли го, ще има премия.

— Слушам те.

— Става дума за жена. Джазова музикантка.

Дъхът ми секна.

— Там ли си? — чух гласа му.

— Да, слушам те.

— Ако те интересуват подробности, знаеш къде да ги намериш.

— Как се казва?

— Не по телефона.

Нова пауза.

Той се прокашля.

— Добре де, името е същото като предния път. Случаите са свързани. Толкова ли е важно?

— Всъщност не.

— Ще се заемеш ли?

— Едва ли.

— Ако се съгласиш, премията ще е голяма.

— Колко голяма?

— Знаеш къде да намериш подробности.

— Ще хвърля едно око.

— Искам отговор до четиридесет и осем часа. Работата не търпи отлагане.

— Като всеки път — отвърнах и затворих.

За миг останах на мястото си, загледан в забързаната тълпа.

Мамка ти, Бени! Защо трябваше да ми казваш: „Работата не търпи отлагане“, та да разбера, че ако не я свърша аз, ще я свърши някой друг?

Защо Мидори? Явно беше свързано с Булфинч, репортера. Той я беше търсил в „Алфи“, видях го и аз, и мъжът от телефонната кабина. Не знам за кого работеше последният, но този някой явно беше преценил, че Мидори е научила нещо, което не й се е полагало да знае, или пък че е получила от баща си нещо, до което Булфинч се домогва. Нещо, с което не бива да се рискува.

„Можеш да го направиш — помислих си. — Ако не ти, някой друг ще го направи. Ти поне ще действаш бързо и ще си на ниво. Тя няма да почувства нищо.“

Но това бяха само думи. Исках да мисля така, но не можех. Вместо това усещах, че нейният свят никога не би трябвало да се сблъсква с моя.

В този миг пристигна влакът за Отемачи, откъдето се отиваше в Омотесандо и „Блу ноут“. Знамение, помислих си и се качих.