Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (8)

8.

В петък получих ново съобщение от Хари, в което се казваше да проверя обявите.

Беше установил, че непознатият от влака наистина е репортер. Франклин Булфинч, шеф на токийската редакция на списание „Форбс“. Той беше един от петимата чужденци в този блок. Работата на Хари беше само да сравни адресните регистрации с данните от имигрантската служба. Дори ми беше набавил снимка, за да потвърдя, че човекът е същият. Същият беше.

Препоръчваше ми и да хвърля един поглед на forbes.com, където можех да видя статиите на Булфинч. Влязох в сайта и прекарах няколко часа в четене на статиите за предполагаеми тайни съглашения между правителството и якудза, за похватите на Либерал-демократическата партия, която използва заплахи и подкупи, за да контролира пресата, за цената, която обикновеният японец плаща за цялата тази корупция.

Статиите на Булфинч, писани на английски, нямаха кой знае какъв отклик в Япония, а местната преса не правеше нищо да подпомогне усилията му. Представих си колко зле му се отразява това. От друга страна, тъкмо тази може би беше причината да не ми възложат отстраняването му.

Предположих, че Кавамура е бил един от източниците на информация на Булфинч и почувствах неволно уважение към упоритостта му — информаторът му получава сърдечен пристъп пред очите му и единственото, което прави той, е да му пребърка джобовете, търсейки носителя на информация.

Явно някой беше надушил връзката и беше сметнал за рисковано отстраняването на шефа на чужда редакция, така че най-безопасно би било да се премахне източникът. Това задължително е трябвало да изглежда като естествена смърт, за да не наливат още вода в мелницата на Булфинч. И ме бяха наели мен.

Е, добре. Значи не е имало дублиращ отбор. Сбъркал бях за Бени. Сега можех да си отдъхна.

Погледнах часовника си. Още нямаше пет. Ако имах желание, до седем щях да стигна до „Блу ноут“.

Харесвах музиката й, харесвах и присъствието й. Тя беше привлекателна и аз също я привличах, в това не се съмнявах. Съблазнителна комбинация.

„Върви! — казах си. — Ще е забавно. Знае ли някой какво ще се случи после? Може да се получи хубава вечер. Химията я има. Само за една нощ.“

Глупости! Не знаех какво ще се случи след представлението, но Мидори не ми приличаше на жена за една нощ. Тъкмо затова толкова исках да я видя и затова не можех да си го позволя.

„Какво ти става? Трябва да се обадиш на някоя от твоите познати. На Кейко-чан, тя е винаги готова да се позабавлява. Вечеря, може би в онова италианско ресторантче в Хибия, вино, хотел.“

В този момент обаче перспективата да прекарам вечерта с Кейко-чан ми се стори странно потискаща. Може би малко тренировка вместо тази среща? Реших да отскоча до Кодокан, едно от местата, където играя джудо.

Кодокан, или Училище за постигане на Пътя, е основан през 1882 година от Кано Джигоро, бащата на модерното джудо. След като изучавал различни школи в боя с мечове и ръкопашния бой, Кано създал нова бойна система, основана на принципа за максимална ефективност при прилагането на физическа или умствена енергия. Най-грубо казано, джудото се отнася към популярната на Запад борба така, както каратето към бокса. То е система не от удари и ритници, а от хвърляния и захвати, както и смъртоносни техники на душене, които трябва да се прилагат много внимателно в залата за тренировки. Джудо означава буквално „път на добротата“ или „път на отстъпчивостта“. Чудя се как ли би възприел Кано моята интерпретация.

Днес Кодокан се помещава в неочаквано модерна осеметажна сграда в Бункиоку, югозападно от парка Уено, и е само на няколко километра от моя квартал. Взех метрото до Касуга, най-близката станция, в съблекалнята се преоблякох и се качих в дайдоджо, главната зала за тренировки, където заварих отбора на Токийския университет. След като преодолях с лекота първия си уке и го принудих да се предаде със задушаваща хватка, всички те се наредиха на опашка да си премерят силите с героя на деня. Бяха млади и жилави, но не можеха да се мерят с опита и коварството на зрялата възраст. След половин час рандори аз все още побеждавах, особено на земята.

На няколко пъти забелязах някакъв японец куроби — черен колан — да си почива на татамито в ъгъла. Коланът му беше доста овехтял, по-скоро сив, отколкото черен, което показваше, че го носи от години. Възрастта му трудно можеше да се определи — косата му беше гъста и черна, но в лицето му имаше нещо, което говореше за зрелост и опит. Движенията му обаче бяха младежки. На няколко пъти усетих, че съм обект на вниманието му, макар че нито веднъж не срещнах погледа му.

Трябваше ми почивка, затова се извиних на студентите, които продължаваха да се редят, за да си опитат силите срещу мен. Беше ми приятно да побеждавам джудоки два пъти по-млади от мен, но се чудех колко ли още ще издържа.

Оттеглих се в дъното и докато почивах, наблюдавах черния колан, който упражняваше харайгоши с един от студентите. Хватките му бяха толкова мощни, че един-два пъти видях студентчето да се мръщи от болка.

След края на двубоя черният колан благодари на момчето и се упъти право към мен.

— Ще имате ли нещо против да опитаме едно рандори? — попита той на английски с едва доловим акцент, като се поклони.

Вдигнах поглед и видях две блестящи черни очи и силна челюст и дори усмивката не можеше да смекчи впечатлението за сила. Бях прав, че ме е наблюдавал, макар да не го бях видял да ме гледа. Дали беше забелязал нещо чуждо в чертите ми? Може би и тъкмо затова искаше да си опита силите срещу гайджин, макар че това повече би подхождало на някой млад джудока. Пък и английският му беше много добър. Това също беше странно. Японците, които най-много искат да си премерят силите с чужденци, обикновено са и най-неизкушени в общуването с тях, и английският им обикновено отразява тази липса на опит.

— Кочира косо онегай шимасу — отговорих на японски. За мен е удоволствие. Това обръщение на английски ме подразни. — Никонго у а декимасу ка? — Не говорите ли японски?

— Ей, мочирон. Нихонджин десу кара. — Разбира се, че говоря. Аз съм японец.

— Коре уа шицури: шимасита. Уаташи мо десу. Десу га, хатсуон га амари мигото дата но де… — Извинете. Аз също. Но произношението ви е толкова съвършено, че…

Той се засмя.

— Вашето също. Надявам се и джудото ви да е такова.

Но продължаваше да се обръща към мен на английски, което обезсмисляше комплимента му.

Застанах нащрек. Говоря японски като роден език, не по-зле от английския, така че да ми правят комплимент за доброто произношение е обидно. Пък и ми се искаше да разбера защо е решил, че говоря английски.

Намерихме свободно място на татамито, поклонихме се и започнахме да се дебнем. Той беше изключително спокоен и подвижен. Опитах деаши-барай, да го покося с крак, но той парира също с крак и ме повали на дюшека.

Мамка му, много беше бърз! Скочих светкавично на крака и отново заехме същата позиция, като този път се въртяхме в обратната посока. Ноздрите му бяха леко издути, но това беше единственият признак, че полага някакво физическо усилие.

Сграбчих здраво десния му ръкав с лявата си ръка. Добра позиция за ипон сеонаги. Но той сигурно го очакваше, затова се извъртях между ръцете му и се приготвих да го хвърля. Той обаче го беше предвидил и ме подкоси с крак. Преди да се усетя, лежах на дюшека.

Само за пет минути противникът ми успя да ме хвърли още два пъти. Имах усещането, че съм се изправил срещу водопад.

Започвах да се уморявам. Изправих се срещу него и попитах:

— Я, цуги о сайго ни шимашо ка? — Какво ще кажете този път да е последен?

— Ей, со шимашо — Добре, така да бъде.

„Ще ми паднеш, копеле! — помислих си. — Имам малка изненада за тебе, да видим дали ще ти хареса.“

Джуджи-гатаме, което означава „кръстачка“, е хватка, дължаща името си на ъгъла на нападение, перпендикулярно на противника. Двамата лежат по гръб под формата на кръст. Един от вариантите, който класиците в спорта биха нарекли мутация, е „летящата кръстачка“, при която се атакува направо от изправено положение. Тя се прилага рядко, защото изисква пълна мобилизация на силите, но се проваля толкова често, колкото и успява, и по тази причина е малко позната.

Ако този тип не я знаеше, след малко щеше да се запознае с нея.

Кръжах по дюшека запъхтян и се мъчех да изглеждам по-уморен, отколкото бях в действителност. На три пъти отхвърлих ръцете му, сякаш не исках да влизам в схватка. Най-сетне той се ядоса и захапа въдицата. Лявата му ръка сграбчи доста силно кимоното ми. Светкавично я стиснах и отметнах глава назад, като същевременно нанесох удар с краката като плувец, който се оттласква. Десният ми крак се заби в лявата му мишница и той изгуби равновесие. За част от секундата, преди да се стовари върху мен, видях изписаното на лицето му слисване. В следващия миг лежахме на дюшека и аз извивах ръката му зад гърба.

Той се претърколи на гръб и се опита да се изскубне, но не успя. Ръката му беше изпъната до естествения си предел. Натиснах още малко, но той отказа да се предаде. Знаех, че му трябват само още два милиметра и лакътят му ще се измести. И още четири, за да му счупя ръката.

— Маита ка — казах. Предай се.

Лицето му беше сгърчено от болка, но той сякаш не ме чу. Минаха още пет секунди. Не исках да го освободя, без да се е предал, но не исках и да му счупя ръката. Чудех се колко ли още можем да останем в това положение.

— Маита ка! — повторих по-рязко.

Най-сетне той потупа крака ми със свободната си ръка — така джудистите дават знак, че се предават. Веднага отслабих хватката и го отблъснах от себе си. Той се претърколи и коленичи в класическата поза сейза с изправен гръб и изпъната напред лява ръка. След като няколко секунди разтрива лакътя си, накрая вдигна поглед към мен.

— Субарашиката. Отлично. Бих поискал реванш, но мисля, че ръката ми няма да позволи, не и днес.

— Трябваше да се предадете по-рано — казах. — Да се съпротивляваш при кръстачка е безсмислено. По-добре да се предадеш, за да си боеспособен след това.

Той кимна.

— Глупавата ми гордост ме подведе.

— И аз не обичам да се предавам. Но вие спечелихте първите четири схватки. При такъв резултат бих се сменил с вас — той все още говореше на английски, докато аз му отговарях на японски.

Застанах срещу него в същата поза и двамата се поклонихме. Когато се изправихме, той изрече:

— Благодаря за урока. Никога не съм виждал този вариант на джуджи-гатаме да се прилага успешно при рандори. Следващия път не бих подценил готовността ви да поемете риск, за да надделеете.

Това вече го бях разбрал.

— Къде тренирате? — попитах. — Не съм ви виждал тук.

— В един частен клуб. Може някой път да ни погостувате. Ние посрещаме с радост всеки джудист, притежаващ шибуми.

Шибуми е японска естетическа концепция. Нещо като неуловима сила, власт, която се постига естествено и без усилие. В по-тесен, интелектуален смисъл би могла да се нарече мъдрост.

— Не съм сигурен, че съм точно това, което ви трябва. Къде се намира клубът ви?

— В Токио. Едва ли сте чували за него. Моят… клуб рядко отваря врати за чужденци — изричайки това, той тутакси се поправи: — Но вие, разбира се, сте японец.

Сигурно трябваше да премълча.

— Да — казах. — Но вие ме заговорихте на английски.

— Чертите ви са без съмнение японски, но ми се стори, че долавям и нещо европеидно, и исках да се убедя. Имам нюх за тези неща. Ако бях сбъркал, вие просто нямаше да ме разберете и въпросът щеше да приключи.

Разузнаване с бой, помислих си. Стреляш към гората и ако отвърнат на огъня ти, значи са там.

— Това носи ли ви удовлетворение? — попитах, като се опитвах да контролирам раздразнението си.

За миг ми се стори, че събеседникът ми се почувства неловко.

— Имате ли нещо против да говоря открито? — най-сетне попита той.

— Досега не говорехте ли така?

Той се усмихна.

— Вие сте японец, но сте и американец, нали?

Аз запазих невъзмутимо изражение.

— Няма значение, мисля, че ще ме разберете. Знам, че американците обожават прямотата. Това е една от най-неприятните им черти, двойно по-неприятна от факта, че непрекъснато се поздравяват с прямотата си. А сега дори и аз съм заразен от тази болест! Разбирате ли сега каква опасност е Америка за Япония?

Гледах го и се чудех дали не е някой твърдолинеен реакционер. Такива се срещат от време на време — проповядват омраза към Америка, но дълбоко в себе си й се възхищават.

— Защо, да не би американците… да провокират твърде много искрени разговори? — попитах.

— Разбирам иронията ви, но не сте далеч от истината. Американците са мисионери, същите като онези, които преди пет века са дошли да християнизират Кюсю. Сега обаче те проповядват не християнство, а американския начин на живот, който е официалната светска религия на Америка. Прямотата е само един от всичките аспекти, и то доста безобиден.

Нищо не ми пречеше да се позабавлявам.

— И вие се опасявате, че са ви обърнали в тяхната вяра?

— Разбира се. Американците вярват в две неща. Първо, напук на всекидневния опит и здравия разум, те са убедени, че „всички са създадени равни“. И второ, че сляпата вяра в пазара е най-добрият начин за едно общество да си подреди работите. Америка винаги е имала нужда от такива трансцендентални идеи да обединяват гражданите й, които идват от различни култури по целия свят. И американците умират да доказват универсалността на тези идеи и правотата им, като ги натрапват на другите култури. В религиозен контекст подобно поведение може да се окачестви като мисионерство с оглед на корените и ефекта си.

— Интересна теория — кимнах аз. — Но агресивността спрямо другите култури никога не е била американски монопол. Как ще обясните японските колониални интереси в Корея и Китай? Като опит да се спаси Азия от тиранията на пазарните сили на Запада?

Той се усмихна.

— Отново долавям ирония, но вашето обяснение не е толкова далеч от истината. Защото именно пазарните сили — конкуренцията — дадоха тласък на имперските ни завоевания. Западните нации вече бяха заели позиции в Китай — Америка беше узаконила ограбването на Азия с „политиката на отворени врати“. Какво можехме да направим ние, освен да вземем пример от тях, та да не им позволим да стегнат примката около врата ни и да ограничат достъпа ни до суровините?

— Кажете ми истината — попитах, впечатлен пряко волята си, — наистина ли вярвате в това? Че японците никога не са искали война и Западът е единственият виновник? Първите ни завоевателни кампании против Корея са още преди четиристотин години, по времето на Хидейоши. Какво общо има Западът с това?

Той ме изгледа втренчено, приведен напред, с пъхнати в колана палци.

— Не схващате главното в думите ми. Японските завоевания през първата половина на този век са реакция на западната агресия. По-рано причините са били други, в това число жаждата за власт и плячка. Войната е част от човешката природа, а ние, японците, също сме хора, нали? Но ние никога не сме използвали, нито сме разработвали оръжия за масово унищожение, за да убедим човечеството в правотата на идеите си. Направиха го Америка и нейният незаконороден близнак, комунизмът.

Той още повече приближи лице към мен.

— Война винаги е имало и ще има. Но интелектуален кръстоносен поход в световен мащаб, зад който стоят модерните индустриални икономики, съпроводен със заплахата от ядрено аутодафе срещу неверниците? Това само Америка го прави.

Да, това потвърждаваше диагнозата ми. Този човек беше крайнодесен фанатик.

— Благодаря ви за откровеността — поклоних се леко. — Ии бенкио ни наримашита. Беше истински урок.

Той отвърна на поклона ми.

— Кочира косо. За мен също. Може би пак ще се срещнем.

Изпроводих го с поглед, после се запътих към един от редовните посетители на залата, Ямаиши, когото познавам от доста време, и го попитах дали познава този човек.

— Ширанаи — вдигна рамене той. — Амари ширанаи као да. Да кедо, сугоку цуйоку на. Рандори, мита йо. — Не го познавам. Но е много добър джудист. Видях схватката ви.

Исках да се поразхладя, преди да взема душ, и слязох на петия етаж в едно празно доджо. Тази стая беше най-приятна, когато я осветяваха само отблясъците от увеселителния парк Коракуен, които блещукаха недалеч. Поклоних се срещу портрета на Кано Джигоро в дъното и започнах да правя укеми, докато стигнах средата на стаята. Застанал в мрака, аз се вглеждах в Коракуен. Чувах далечния шум на влакчето, което се изкачваше бавно към най-високата точка, после шумът затихна за миг, за да го последва грохотът на шеметното спускане и писъците на пътниците.

Идвах в Кодокан, защото тук беше най-доброто място да практикуваш джудо, но както и кварталът ми в Сенгоку, той беше станал за мен нещо далеч повече.

Влакчето продължаваше да трака, а в небето над него угасваше последната светлина на деня. Минаваше седем и вече беше късно за „Блу ноут“. Още по-добре.