Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (7)

7.

На другия ден получих писмо от Хари, който беше използвал предварително уговорен цифров код, за да ми каже, че ми е пратил нещо в сайта за обяви. Предположих, че е адресът на Мидори, и не останах разочарован.

Тя живееше в малък жилищен комплекс, наречен Хараюку Баденто Хайцу — Зелените хълмове Хараюку, — в сянката на изящните сводове на олимпийския стадион от 1964 година „Кендзо Танге“. Хари беше установил, че няма автомобил, регистриран в токийската служба по превозните средства, което означаваше, че разчита на влаковете — наземните на японските железници, които можеше да вземе от гара Хараюку, или подземните от Мейджиджингу-мае или Омотесандо.

Проблемът беше, че се намираха в различни посоки и вероятността да използва едните или другите беше равна. Така че аз нямах за какво да се заловя и ми оставаше единствено да си избера удобно място за наблюдение и да чакам.

„Омотесандо-дори“, където са разположени станциите на метрото, е позната като „токийската Шан-з-Елизе“, макар че за повечето хора, които не са били в Париж, тя е просто дълъг булевард с магазини и брястове от двете страни. Множеството бистра и кафенета са проектирани в парижки стил, което ще рече, че можеш да си седиш и с часове да наблюдаваш минувачите, така че можех да убия час или два в чакане, без да привлека нечие внимание.

При всички положения, освен ако не ми се усмихнеше късметът, щях да прекарам няколко ужасно отегчителни дни в чакане и гледане. Хари обаче беше измислил нововъведение, което ме спаси — начин да превърнеш дистанционно телефона в микрофон.

Методът действа само при дигитални апарати с високоговорител, при които връзката може да се осъществи и без вдигане на слушалката. Звукът е малко глух, но все пак се чува. Хари беше предвидил следващия ми ход и беше проверил телефона на Мидори. Можехме да действаме.

На следващия ден, събота, пристигнах в десет сутринта на „Омотесандо-дори“, екипиран с миниатюрно приспособление, което щеше да активира телефона на Мидори, и мобилен телефон, през който щях да слушам. Седнах на малка маса, гледаща към улицата, и поръчах еспресо на отегчената сервитьорка. Докато наблюдавах рядката сутрешна тълпа, натиснах бутона на устройството и чух слабо съскане, което ми подсказа, че имам връзка. А иначе други шумове нямаше. Не ми оставаше нищо, освен да чакам.

Недалеч от кафенето работеше бригада строителни работници, които поправяха уличното платно. Четирима мъже бъркаха и отмерваха чакъла — двойно повече, отколкото бяха нужни, но якудза, японската мафия, е тясно свързана със строителната индустрия и държи работниците да имат работа. Правителството, което се радва на всяка форма на трудова заетост, й помага в това. Така безработицата остава в поносими за обществото граници и машината не спира.

Като заместник-министър на Кокудокоцушо бащата на Мидори вероятно е отговарял за повечето големи строителни проекти в цяла Япония. И е бил много навътре в нещата. Нищо чудно, че някой е желаел преждевременната му кончина.

Двама мъже на средна възраст с черни костюми и вратовръзки — погребалните одежди в съвременна Япония — излязоха от кафенето и отвън ме лъхна миризмата на горещ асфалт. Тя ми напомни за детството ми в Япония, когато в края на лятото майка ми ме водеше в училище за първия учебен ден. По това време на годината улиците като че постоянно се ремонтираха и за мен тази миризма все още носи спомена за побоите и отритването.

Понякога имам чувството, че животът ми е разделен на сегменти. Аз бих ги нарекъл „глави“, но парчетата са така накъсани, че им липсва напълно последователността на повествованието. Първият сегмент свършва със смъртта на баща ми — събитие, разтърсило моя предсказуем и сигурен свят, за да го замени с уязвимост и страх. И още едно прекъсване — когато получих кратката военна телеграма с известието, че майка ми е мъртва и мога да ползвам отпуск за погребението. Заедно с майка си аз изгубих своя емоционален център на тежестта, далечния си морален наставник, и бях обзет от едно ново и ужасяващо усещане за свобода. Камбоджа беше следващото скъсване, още една стъпка навътре в мрака.

Интересно, че никога не съм гледал на времето, когато майка ми ме отведе от дома в Щатите, като на вододел — нито тогава, нито сега. Бях чужд и на двете места и преместването само затвърди това положение. Пък и последвалите придвижвания във времето и пространството не бяха с нищо по-различни. Десет години след погребението на Лудия Джейк скитах по земята като наемник и предизвиквах боговете да ме унищожат, но оцелявах, защото част от мен вече беше мъртва.

Воювах на страната на ливанските християни в Бейрут, после ЦРУ ме прати да обучавам муджахидините в Афганистан във войната срещу Съветите. Бях съвършеният кандидат — с боен опит и дълга история на наемник, която позволяваше на правителството да си измие ръцете с мен, ако се наложи.

Откакто се помня, все воювам, а времето преди това ми се струва някак призрачно, като в мъгла. Войната е отправната точка, от която подхождам към всичко друго. Тя е единственото, което познавам. Знаете ли онази будистка притча? „Един монах се събудил, след като сънувал, че е пеперуда, и се запитал дали не е пеперуда, която сънува, че е човек.“

Малко след единайсет чух раздвижване в апартамента на Мидори. Стъпки, после шум на течаща вода, вероятно душът. Спомних си, че тя работи нощем, логично беше да става късно. Минаваше дванайсет, когато чух входната врата да се затваря и езичето на бравата да щраква. Най-сетне беше излязла!

Платих двете кафета, които бях изпил, и излязох на „Омотесандо-дори“, откъдето се насочих към гара Хараюку. Исках да стигна по-скоро пешеходния надлез. Това щеше да ми осигури добра позиция за наблюдение, но в същото време и аз щях да съм изцяло открит, така че не биваше да се мотая.

Бях пресметнал добре времето. Бях чакал не повече от минута на надлеза, когато я видях да се задава откъм апартамента си и да тръгва по „Омотесандо-дори“. Не беше никак трудно да я проследя.

Косата й беше вързана на опашка, а очите й бяха скрити зад тъмни очила. Беше облечена в тесен черен панталон и черен пуловер с остро деколте и вървеше бързо и уверено. Трябваше да призная, че изглежда добре.

„Стига вече! — наредих сам на себе си. — Няма никакво значение как изглежда.“

Мидори носеше пазарска торбичка от „Мълбъри“, прочутите английски производители на кожени изделия. Те имаха магазин в Минами Аояма и ми хрумна, че тя може би отива да върне някоя покупка.

На „Аояма-дори“ Мидори свърна в „Пол Стюарт“. Можех да вляза след нея и уж случайно да я срещна, но бях любопитен къде още се кани да иде и реших да я изчакам. Влязох в отсрещната галерия „Фуше“ и започнах да разглеждам няколко картини, които ми даваха възможност да наблюдавам улицата. Тя се появи след двайсетина минути с торбичка на „Пол Стюарт“ в ръка.

Следващата й спирка беше в „Никол Фархи“. Този път я чаках на Цветната борса „Аояма“, разположена на долния етаж на „Ла Миа“. Оттам тя продължи по някакви странични улички, като от време на време се отбиваше в разни бутици, докато накрая излезе на „Кото-дори“ и тръгна направо. Следвах я на отсрещния тротоар. Тя явно беше решила да направи кръг до апартамента си, но все още носеше онази торбичка от „Мълбъри“.

Ако наистина смяташе да връща нещо, имах възможност да стигна там пръв. Това беше рисковано, защото ако тръгнеше в друга посока, щях да я изгубя. Но ако бях пресметнал правилно и я чаках в магазина, срещата ни щеше да изглежда далеч по-естествена и нямаше да събуди съмненията й.

Използвах влизането й в поредния магазин, за да я изпреваря и да се шмугна в „Мълбъри“. В мъжкия отдел казах на продавачката, че само гледам, и започнах да разглеждам изложените куфарчета.

Пет минути по-късно Мидори влезе в магазина, както се надявах, свали очилата си и отвърна на поздрава на продавачката с леко кимване. Без да я изпускам от око, вдигнах едно куфарче, сякаш да премеря тежестта му. С периферното си зрение забелязах как погледът й се спря върху мен доста продължително, за да е случайно. Претеглих за последно куфарчето и вдигнах очи. Тя продължаваше да ме гледа, леко наклонила глава на една страна.

Примигнах, изобразявайки изненада, и се приближих към нея.

— Кавамура-сан — казах на японски, — каква приятна изненада! В петък ви слушах в „Алфи“. Бяхте изумителна.

Тя продължи да ме изучава още известно време, преди да отговори, и аз се поздравих, че ходът ми е успял. Сигурен бях, че тази интелигентна жена би погледнала скептично на всяко съвпадение и ако бях влязъл след нея, щеше неизбежно да заподозре, че съм я следил.

— Да, спомням си — изрече тя най-сетне. — Вие сте онзи, който смята, че джазът прилича на секса — и още преди да съм намерил отговор, продължи: — Не биваше да го казвате. Можехте да проявите малко човещина.

За пръв път можех да огледам тялото й. Беше стройна, с дълги крайници — вероятно наследство от баща й, чийто ръст толкова ме беше улеснил, докато го следвах по „Догензака“, Раменете й бяха широки, в прелестен контраст с дългата изящна шия. Гърдите й бяха малки и нямаше как да не забележа, че са твърде добре оформени. Кожата й беше прекрасна — бяла и гладка на фона на тъмната блуза.

Погледнах в очите й и усетих как обичайната ми заядливост се изпарява.

— Права сте — казах. — Съжалявам.

Тя притвори за миг очи и кимна.

— Хареса ли ви изпълнението?

— Възхитен съм. Имам диска ви и от много време исках да ви чуя на живо. Но работата ми е свързана с много пътувания и досега не бях имал тази възможност.

— Къде пътувате?

— В Америка и Европа най-вече. Консултант съм — тонът ми даваше да се разбере, че темата не ми е особено интересна. — Не е така вълнуващо като да си джаз пианист.

— Смятате, че да си джаз пианист е вълнуващо? — усмихна се тя.

Имаше природната дарба на следовател — да отговаря на въпроса с въпрос, подканяйки по този начин събеседника да се разкрие повече.

— Добре, да го кажем по-иначе — казах. — Не помня някой досега да ми е казвал, че консултирането е като секса.

Тя отметна глава и се засмя, без да си даде труд да прикрие устата си с ръка, както кой знае защо правят повечето японки, и аз отново бях поразен от необичайната й самоувереност.

— Това ми хареса — заяви тя и кръстоса ръце на гърдите си.

Усмихнах й се в отговор.

— Какво правите? Малко на пазар?

— Малко, А вие?

— И аз. Крайно време е да си купя ново куфарче. Ние, консултантите, трябва да правим добро впечатление. Виждам, че сте почитателка на „Пол Стюарт“. Мислех да се отбия там.

— Хубав магазин. Знам го от Ню Йорк и се радвам, че откриха филиал тук.

Вдигнах вежди.

— Колко дълго сте били в Ню Йорк?

— Известно време — отвърна тя със същата загадъчна усмивка, без да сваля поглед от мен.

„Костеливо орехче! — помислих си. — Предизвикай я!“

— И как сте с английския? — превключих на майчиния си език.

— Справям се криво-ляво — не пропусна да отвърне тя на удара.

— Искате ли да пийнем по кафе? — попитах с най-добрия бруклински акцент, който успях да докарам.

— Много автентично прозвуча — усмихна се отново тя.

— И предложението е такова.

— Нали щяхте да ходите в „Пол Стюарт“?

— Щях, но ожаднях. Били ли сте в „Цута“? Страхотно е и е съвсем наблизо, почти на „Кото-дори“.

— Не ми е познато — заяви тя, без да променя позата.

— Тогава трябва да се запознаете. Кояма-сан прави най-хубавото кафе в Токио. И докато го пиете, можете да слушате Бах и Шопен и да гледате навън към една чудесна тайна градина.

— Тайна градина? — това беше казано, за да печели време. — И кое й е тайното?

Изгледах я мрачно.

— Кояма-сан казва, че ако ви кажа, ще трябва да ви убия. Затова по-добре да видите сама.

Явно я хванах натясно, но тя като че нямаше нищо против.

— А не е ли редно най-напред да науча името ви?

— Джуничи Фудживара — представих се, покланяйки се автоматично. Фудживара беше фамилията на баща ми.

Тя отвърна на поклона ми.

— Радвам се да се запознаем, Фудживара-сан.

— Хайде сега да ви запозная с „Цута“ — усмихнах се аз и тръгнахме.

Пътят до „Цута“ ни отне не повече от пет минути, които преминаха в неангажиращ разговор — колко се е променил градът и как ни липсват дните, когато булевардът пред парка Йойоги беше затворен за коли в неделя. Приятно ми беше да разговарям с нея, макар да си давах сметка, че това е странно, дори опасно.

Имахме късмет и една от двете маси в „Цута“ пред панорамния прозорец, гледащ към тайната градина, се оказа свободна. Когато съм сам, обикновено сядам на бара и наблюдавам как Кояма-сан свещенодейства, приготвяйки кафето, но днес атмосферата трябваше да предразполага към разговор.

Поръчахме си специалитета на заведението — силно тъмно кафе — и седнахме и двамата с лице към прозореца.

— От колко време живеете в Токио? — попитах, след като се настанихме.

— Всъщност цял живот. Когато бях малка, живях няколко години в чужбина, но съм израсла в Чиба. Като ученичка често идвах в Токио и се вмъквах в някой клуб да послушам джаз. После живях няколко години в Ню Йорк, учих в „Джулиард“. И се върнах в Токио. А вие?

— Като вас — цял живот насам-натам.

— И къде се научихте да поръчвате кафе с чист нюйоркски акцент?

Отпих глътка от горчивата течност, преди да отговоря. Не съм свикнал да споделям подробности от биографията си. Нещата, които бях правил и продължавах да правя, ме бяха белязали, както казваше Лудия Джейк, и макар белезите да са невидими за околните, аз никога не ги забравям. Вече не познавам близостта. Пък и едва ли вече тя е възможна и тази мисъл понякога кара сърцето ми да се свива.

Не бях имал истинска връзка в Япония от времето, когато ми се наложи да се потопя в сянката. Някоя и друга среща, но все повърхностни и нищо незначещи за мен. Тацу и още няколко приятели, с които вече не се виждам, се опитваха да ме запознават с техни познати. Но докъде би могла да доведе такава връзка, щом двете най-важни неща, определящи живота ми, бяха табу и не можех да говоря за тях? Представете си такъв разговор: „Служил съм във Виетнам.“ „Как така?“ „Ами… защото съм наполовина американец. Мелез.“

Има няколко жени от мизу шобай — сенчестия бизнес, с които се срещам от време на време. Познаваме се вече доста дълго и отношенията не са поставени на чисто финансова основа — скъпите подаръци са заменили парите и дори има някои белези на взаимна привързаност. Всички те са убедени, че съм женен, и това ми помага да обясня някои мерки за сигурност, които съм принуден да вземам, както и честите ми изчезвания от хоризонта и нежеланието ми да споделям подробности от личния си живот.

Но у Мидори също имаше някаква сдържаност, която тя отчасти наруши, като ми каза за детството си. Знаех, че ако не й отговоря със същото, нищо повече няма да науча от нея.

— Израснал съм и в двете страни — казах след дълга пауза. — Никога не съм живял в Ню Йорк, но често съм бил там и познавам местните говори.

Очите й се разшириха.

— Израснал сте в Япония и в Щатите?

— Да.

— Как така?

— Майка ми е американка.

Почувствах как погледът й стана по-напрегнат, сякаш търсеше да открие в чертите ми белезите на бялата раса. Те още си личат, ако знаеш какво да търсиш.

— Не ми изглеждате много… Искам да кажа, сигурно сте наследил повече от баща си.

— Това притеснява някои хора.

— Кое?

— Че приличам на японец, но всъщност съм нещо друго. Спомням си, когато за пръв път чух думата айноко — мелез. Чух я в училище и вечерта попитах баща ми какво значи. Той се намръщи и каза само: — Тайшита кото най — Нищо не значи.

Но много скоро отново я чух от иджимеко — училищните побойници, които използваха всеки удобен случай да ме напердашат, и направих връзката.

— Не знам как са другите хора — усмихна се тя. — За мен пресичането на две култури винаги е било особено интересно.

— Така ли?

— Разбира се. Погледнете джаза. Корените му са в черна Америка, но е проникнал в целия свят.

— Вие сте необичайно явление. Японците са повечето расисти — казвайки това, си дадох сметка, че в тона ми има повече горчивина, отколкото възнамерявах.

— Не мисля, че сме расисти. Просто Япония твърде дълго е била откъсната от останалия свят, затова ни е страх от новото и неизвестното.

Обикновено подобен идеализъм, когато фактите говорят тъкмо обратното, ме дразни, но разбирах, че Мидори просто прехвърля върху другите собственото си доброжелателство. Надникнах в искрените й тъмни очи и не можах да не се усмихна. Тя ми се усмихна в отговор и усмивката озари лицето й. Не издържах и извърнах поглед.

— Какво е да израснеш в две страни, в две култури? — попита тя. — Сигурно е невероятно.

— Нищо особено.

Тя застина, както беше поднесла чашата си към устните.

— Как е възможно подобно нещо да е „нищо особено“?

Внимавай, Джон.

— Всъщност не беше никак леко. Беше ми трудно да се приспособя и на двете места.

Чашата продължи нагоре и тя отпи от кафето.

— Къде сте живели по-дълго?

— Първите десетина години живях в Япония, после повече в Щатите. Върнах се тук в началото на осемдесетте.

— При родителите си?

Поклатих глава.

— Не, те бяха починали.

Тя кимна съчувствено.

— Много млад ли бяхте?

— Още бях момче — осредних нещата аз, опитвайки се все още да си спестявам информацията, доколкото е възможно.

— Ужасно е да изгубиш и двамата си родители толкова млад. Бяхте ли близки?

Близки? Макар лицето ми да носеше печата на азиатския ми произход и баща ми да се бе оженил за американка, според мен той беше не по-малко расист от другите японци. Побоите в училище го разяряваха, но и го караха да се срамува.

— Доста близки, струва ми се. Доста време мина оттогава.

— Смятате ли да се връщате в Америка?

— По някое време го направих — отвърнах аз, припомняйки си времето, когато ме въвлякоха в сегашната ми работа. Работа, която сякаш работех цял живот. — И след като се върнах тук като възрастен и останах десет години с мисълта, че рано или късно пак ще замина, вече почти не разчитам да го направя.

— Усещате ли Япония свой дом?

Спомних си какво ми каза Лудия Джейк точно преди да направя онова, за което ме молеше. „За нас вече никъде няма дом, Джон. Не и след това, което извършихме.“

— Вече е мой дом, струва ми се — отвърнах след дълго мълчание. — А вие? Искате ли отново да живеете в Америка?

Тя лекичко потупваше с пръсти по чашата си и аз си помислих: „Свири настроенията си. Какво ли бих изсвирил аз, ако го можех?“

— Ню Йорк ми харесва много — усмихна се тя на спомена. — И ми се иска да се върна, дори да поостана известно време. Мениджърът ми смята, че не е невъзможно. През ноември ще свирим във „Вангард“. Това ще ни отвори много врати.

„Вилидж Вангард“, Меката на живия джаз. Бях впечатлен.

— Висока класа! Колтрейн, Майлс Дейвис, Бил Еванс, Телониъс Мънк — целият пантеон, с две думи!

— Да, наистина е голям шанс — кимна тя.

— Можете да се възползвате и да се установите в Ню Йорк, ако имате желание.

— Ще видим. Не забравяйте, че все пак съм живяла в Ню Йорк. Страхотно място, може би най-вълнуващото, което съм виждала. Но, знаете ли, то е като плуването под вода. Отначало ти се струва, че можеш да останеш там завинаги, виждаш всичко от нова гледна точка, но в един момент ти се налага да излезеш, за да си поемеш въздух. След четири години вече беше време да се върна у дома. Тя започваше да се разкрива.

— Родителите ви сигурно са били много снизходителни към вас, щом са ви позволили да заминете за толкова дълго.

Тя се усмихна.

— Мама почина, когато бях малка — също като при вас. Баща ми ме прати в „Джулиард“. Той обичаше джаза и се радваше, че съм решила да бъда пианистка.

— Мама-сан ми каза, че е починал съвсем наскоро. Съжалявам — тя кимна, приемайки този израз на съчувствие. — С какво се занимаваше?

— Беше бюрократ.

Бюрократът е на почит и уважение в Япония и японската дума канрио не съдържа отрицателния оттенък, който има английският синоним.

— В кое министерство?

— В Кенсецучо най-вече — Министерството на строителството.

Имахме осезаем напредък. Само че манипулацията ми ме накара да се почувствам неловко. „Свършвай с интервюто! — казах си. — И изчезвай оттук. Тя ти обърква играта. Това е опасно.“

— Министерството на строителството едва ли е било най-интересното място за един любител на джаза — подметнах.

— Понякога му беше трудно — призна тя и внезапно почувствах, че е заела отбранителна поза. Не беше помръднала от мястото си, изражението й също не се бе променило, но някак усетих, че намерението й е било да каже повече, но е размислила. Ако бях засегнал някое болно място, по нищо не й пролича. Едва ли щеше да ме заподозре, че съм забелязал.

Кимнах — насърчително, както ми се стори.

— Познато ми е това чувство — да се чувстваш чужд в обкръжението си. Е, поне дъщеря му няма тези проблеми — да изнасяш концерт в „Алфи“, не е в разрез с желанията на джазовите музиканти.

Усещах напрежението й още миг, после тя се засмя, сякаш бе решила да забрави за случилото се. Какво именно се беше случило — за това щях да мисля по-късно.

— Четири години в Ню Йорк са много време — казах. — Сигурно вече гледате на много неща тук от по-различен ъгъл.

— Така е. Когато някой се върне от чужбина, вече не е същият човек, какъвто е тръгнал.

— Смятате ли?

— Да, погледът ти върху нещата се променя. Например, в Ню Йорк ми е правило впечатление, че когато някой шофьор засече друг, онзи излиза от колата, започва да крещи и прави това нещо — тя типично по американски показа среден пръст. — В един момент ми стана ясно, че американецът е убеден, че другият го е направил нарочно, и иска да го накаже. В Япония хората рядко се ядосват в такива ситуации. Японците гледат на чуждите грешки като на даденост, като времето например, и не си го слагат на сърце. Преди да поживея в Ню Йорк, не се бях замисляла за това.

— И на мен ми е правило впечатление. И японската гледна точка ми харесва повече. Добре би било човек да я възприеме.

— А какъв сте всъщност вие — японец или американец? Говоря за възгледите ви върху живота — побърза да добави тя, може би от страх, че прямотата й може да ме засегне.

За миг си спомних за баща й. Спомних си и за другите хора, с които бях работил, и колко различен би могъл да бъде животът ми, ако никога не ги бях срещал.

— Не съм сигурен — изрекох най-сетне, отмествайки поглед. — Както вече забелязахте в „Алфи“, не съм от най-снизходителните.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — отвърнах, без да имам представа какво ще последва.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че сме ви „спасили“?

— Просто се опитвах да завържа разговор — отвърнах.

Това прозвуча глупаво и по очите й видях, че отговорът ми я е разочаровал.

„Трябва да й покажеш все нещичко от себе си“ — казах си, но никак не бях сигурен дали това е трезво решение или компромис. Въздъхнах.

— Говорех за нещата, които съм правил и които съм мислел за правилни — казах на английски. Някак ми беше по-лесно в този случай. — Но след време се оказа, че не са такива. Те ме преследват.

— Преследват? — повтори тя неразбиращо.

— Борей но йо ни — като призраци.

— И моята музика прогони призраците?

Усмихнах се, но усмивката се получи тъжна.

— Така е. Трябва да я слушам по-често.

— За да не се върнат?

Господи, Джон, приключвай вече!

— Не, те пак са си там. Сугита кото уа, сугита кото да — миналото си е минало.

— Съжалявате ли за нещо?

— Има ли някой да не съжалява?

— Може би. Но дали вашите съжаления са като на другите?

— Не мога да ви кажа. Обикновено не правя сравнения.

— Току-що го направихте.

Засмях се неловко.

— Ама и вас си ви бива! — беше всичко, което успях да кажа.

Тя поклати глава.

— Не исках да ви поставя в неловко положение.

— Мисля, че искахте. И го правите добре.

— А какво ще кажете за мисълта: „Съжалявам единствено за онова, което не съм направил“?

— Това не е моя мисъл — поклатих глава аз. — А на някой, който повече си е стоял вкъщи.

Знаех, че този ден няма да науча нищо повече за баща й или за непознатия, освен ако не започна да я разпитвам, което щеше да ме издаде. Време беше да вдигаме платната.

— Ще продължите ли с пазаруването? — попитах.

— Имах намерение, но след по-малко от час имам среща в Джинбочо.

— С някой приятел? — попитах от професионално любопитство.

Тя се усмихна.

— С мениджъра ми.

Платих сметката и излязох с нея на „Аояма-дори“. Тълпата беше пооредяла и въздухът беше хладен и натежал. През двете седмици, откакто бях премахнал Кавамура, температурите бяха паднали осезаемо. Вдигнах глава. В облаците не се виждаше пролука.

Бях се наслаждавал на срещата много повече, отколкото очаквах — всъщност повече, отколкото ми се искаше. Но студът като че ме отрезви, съживявайки спомените и съмненията ми. Вгледах се в лицето на Мидори. Какво й сторих? И какво правя сега?

— Какво има? — попита тя.

— Не, нищо. Просто съм уморен.

Тя се огледа.

— Имам чувството, че видяхте някого.

Поклатих глава.

— Не, никого не съм видял.

Тръгнахме и стъпките ни отекнаха тихо по тротоара.

— Ще дойдете ли да ме чуете пак? — внезапно попита тя.

— Бих искал — това беше глупаво, но не исках да се замислям.

— В петък и събота ще свиря в „Блу ноут“.

— Знам — още една глупост.

Тя се усмихна.

Докато й държах вратата на таксито, една досадна част от мен не спираше да се пита какво ли би било да се кача заедно с нея. Колата вече потегляше, когато тя свали стъклото и каза:

— Елате сам.