Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (4)

4.

На ключодържателя си имам комплект от най-необичайни приспособления, в това число няколко примитивни шперца, които непосветеният би могъл да вземе за клечки за зъби, и изпилено зъболекарско огледалце. В последното можеше да се гледа без какъвто и да било проблем, особено ако се облегнеш на лакът и си подпреш главата с ръка.

От тази позиция можах да видя как новодошлият убеждава в нещо намръщената мама-сан. Тя без съмнение му казваше, че не може да остане, защото помещението и без това е претъпкано и няма места. Видях как той бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл, който отвори под носа на мама-сан. Тя огледа внимателно съдържанието му, усмихна се и с великодушен жест му посочи стената в дъното. Непознатият се насочи нататък и си намери място, където да застане.

Какво ли беше използвал, та да я умилостиви? Удостоверение от службата, която издава лицензите за алкохол? Полицейска значка? Наблюдавах го през цялата втора част, но той си стоеше облегнат на стената и видът му не издаваше нищо.

Представлението свършваше и трябваше да взема решение. Бях почти сигурен, че е дошъл заради Мидори, но исках да го погледам още малко и ако мога, да разбера още нещо за него. От друга страна, ако имаше някаква връзка с Кавамура, той може би се досещаше, че сърдечният пристъп е изкуствено предизвикан, и бе възможно да си спомни, че ме е видял във влака. Вероятността беше малка, но, както обичаше да казва Лудия Джейк, пропуските се наказваха жестоко. Някой можеше да разбере как изглеждам сега и прикритието на анонимността, което така грижливо си бях изработил, вече нямаше да ми послужи.

Освен това, ако останех да наблюдавам срещата му с Мидори, нямаше да мога да го последвам, когато си тръгнеше. Щеше да се наложи да вляза с него в малкия асансьор на „Алфи“, който побираше само петима, или да тичам по стълбите с надеждата да го изпреваря, но тогава той неизбежно щеше да ме забележи. А ако излезеше преди мен, тълпите от пешеходци на „Ропонги-дори“ щяха да го отнесат.

Колкото и да не ми се искаше, трябваше да си тръгна пръв. Когато аплодисментите след втората част стихнаха, непознатият се насочи към сцената. Няколко души се изправиха и се засуетиха наоколо, и аз ги използвах като прикритие, за да стигна незабелязан до изхода.

Междувременно успях да върна бутилката с остатъците от питието на мама-сан, като се стараех да стоя с гръб към сцената, и й благодарих още веднъж, че ме е пуснала да вляза без резервация.

— Видях ви да говорите с Кавамура-сан — подметна тя. — Толкова ли беше трудно?

— Не — усмихнах се аз. — Мина много добре.

— Защо си тръгвате толкова рано? И без това идвате рядко.

— Ще трябва да се поправя. Но тази вечер имам други планове.

Тя сви рамене, може би разочарована, че машинациите й бяха дали толкова малък ефект.

— Между другото — подметнах, — кой беше този гайджин, който дойде преди втората част? Видях ви да се разправяте.

— Репортер. Пишел статия за Мидори, затова му позволих да остане.

— Репортер? Това е страхотно! От кое издание е?

— Някакво западно списание, не му запомних името. Това е добре за Мидори. Тя наистина ще стане звезда — още веднъж я потупах по ръката на сбогуване. — Лека нощ, пак ще се видим.

Слязох по стълбите, пресякох „Ропонги-дори“ и зачаках в отсрещния супермаркет „Мейдия“, като си давах вид, че разглеждам колекцията от шампанско. Я виж ти — „Мое“ от 1988! Чудесно, но за трийсет и пет хиляди йени не си струва. Разглеждах етикета и същевременно наблюдавах през витрината.

По навик огледах и всички останали места, където би могъл да застане човек, ако чака някой да излезе от „Алфи“. В някоя от паркираните до тротоара коли, но трудно можеш да разчиташ, че ще намериш място, така че тази възможност почти отпадаше. Или в телефонната кабинка до супермаркета, в която беше заседнал някакъв японец, подстриган на канадска ливада, с черно кожено яке и тъмни очила. Бях го забелязал още при излизането от „Алфи“. Сега той още беше там и наблюдаваше входа отсреща.

Непознатият се появи след около четвърт час и тръгна по „Ропонги-дори“. Аз се забавих малко в очакване да видя реакцията на мъжа от телефонната кабина. И наистина, само след няколко секунди той окачи слушалката и тръгна в същата посока.

Излязох от супермаркета и свих наляво по тротоара. Мъжът от кабината вече пресичаше откъм страната на непознатия, без да си даде труд да стигне до пешеходната пътека. Действията му бяха съвсем аматьорски — беше окачил слушалката почти в мига, в който непознатият се появи, не сваляше очи от него, а сега пресичаше улицата, без да се прикрива. Пък и разстоянието помежду им беше твърде малко — нещо, което ми даваше възможност да ги следвам необезпокояван. За миг ми мина през ума, че японецът може да работи за непознатия, например като телохранител, но в такъв случай трябваше да е още по-близо, ако искаше да има някаква полза от него.

Двамата свиха по „Гайенхигаши-дори“, поддържайки дистанцията от десетина крачки. Аз пресякох улицата почти тичешком, защото светофарът вече светеше жълто.

„Това е пълна глупост! — помислих си. — Не си единственият, който го следи, а ако има още някой, току-виж се сдобили и със снимката ти!“

Представих си как Бени ме прави на глупак и праща втори екип да следи Кавамура. Все пак щях да рискувам.

Следвах ги така няколко пресечки и забелязах, че никой от двамата не си дава труд да провери кой върви зад гърба му. Непознатият като че хабер си нямаше, че някой може да го следи — не се обръщаше, не спираше, не използваше нито една от онези уловки, които биха принудили преследвача му да се разкрие.

В покрайнините на Ропонги, където тълпите започваха да оредяват, непознатият влезе в една от кафетериите на „Старбъкс“, започнали вече да изместват традиционния японски кисатен. Преследвачът му, неизменен като Полярната звезда, си намери нова телефонна кабина няколко метра по-нататък. Аз прекосих улицата и влязох в едно заведение, наречено „Пресен бургер“, поръчах си въпросния артикул и се настаних до прозореца. Видях как непознатият също си поръчва нещо в „Старбъкс“ и сяда на една от масите.

Мъжът от телефонната кабина сигурно беше сам. Ако работеше с още някого, логично би било да се махне и да му отстъпи мястото си, та да не го разкрият. Само че докато вървяхме по улицата, не бях забелязал никого зад гърба си. Ако бяха екип и всички действаха така непредпазливо, със сигурност щях да ги забележа.

Седях си тихо и наблюдавах улицата и непознатия, който отпиваше от чашата си и час по час си гледаше часовника. Или имаше среща тук, или просто си убиваше времето, преди да тръгне на среща другаде.

Оказа се първото. След около половин час с изненада забелязах по улицата да се приближава Мидори, която търсеше с поглед нещо. Очевидно „Старбъкс“, защото влезе вътре.

Мъжът в кабината извади мобилен телефон, натисна бутон и приближи телефона до ухото си. Тъкмо така трябваше да се държи човек, застанал в телефонна кабина! Видях, че не набра номера, значи беше запаметен. Очевидно не се обаждаше за пръв път.

При приближаването на Мидори непознатият се изправи и се поклони официално. Хубав поклон, личеше си, че човекът не е в Япония от вчера и вероятно познава добре езика и културата на страната. Мидори също се поклони, но не толкова дълбоко и някак неуверено. Усетих, че не се познават добре. Срещата им в „Алфи“ сигурно беше първата.

Хвърлих поглед към мъжа в кабината. Той беше прибрал телефона си и запазваше същата позиция.

Непознатият покани с жест Мидори да седне, настани се срещу нея и направи движение към щанда, но тя поклати глава. Очевидно нямаше намерение да влиза в по-близки взаимоотношения с него.

Наблюдавах ги така десетина минути. Жестовете на мъжа станаха някак умолителни, докато стойката на Мидори ми се струваше все по-скована. Най-сетне тя се изправи, бързо се поклони и си тръгна. Непознатият отвърна на поклона й, но много по-дълбоко и като че малко непохватно.

След кого да тръгна сега? Реших да оставя мъжът от телефонната кабина да реши.

Мидори излезе от „Старбъкс“ и тръгна по посока на Ропонги, а мъжът остана на поста си. Значи му трябваше непознатият, или поне му трябваше повече от нея.

Непознатият си тръгна малко след Мидори и се насочи към станция Хибия на „Ропонги-дори“. Мъжът от кабината и аз го последвахме в същия ред. Слязох с тях на перона, но на около един вагон разстояние и тримата се качихме на влака за Ебису. Застанах с гръб към тях, като наблюдавах отраженията им в стъклото. На Ебису те слязоха.

Миг по-късно ги последвах и аз с надеждата, че непознатият няма да тръгне към мен, но той направи точно това. Мамка му! Забавих крачка и спрях пред таблото с разписанието, но под такъв ъгъл, че никой от двамата да не вижда лицето ми.

Беше късно и на перона имаше само пет-шест души. Изчаках ги да изкачат стълбите и едва тогава тръгнах след тях, после ги оставих да се отдалечат на двайсетина метра, преди да изляза през изхода.

В покрайнините на Дайканяма, луксозно токийско предградие, непознатият се насочи към голям жилищен блок. Видях го да пъха ключ в ключалката на входната врата, която се отвори електронно и отново се затвори зад гърба му. Мъжът от кабината продължи още двайсетина крачки нататък, извади мобилния си телефон и проведе кратък разговор. После измъкна кутия цигари, запали и седна на тротоара.

Не, този тип не беше дружка на непознатия, както си бях помислил отначало, а го следеше.

Прикрих се в сянката на малък платен паркинг и зачаках. След около четвърт час по улицата с рев се зададе яркочервен спортен мотоциклет, явно специално пригоден да издава повече шум. Мотористът, в костюм със същия яркочервен цвят и с каска, спря пред мъжа от кабината. Онзи му посочи блока, където се беше скрил непознатият, качи се зад него и двамата с рев изчезнаха в нощта.

Сигурен бях, че непознатият живее в този блок, но в сградата сигурно имаше стотици апартаменти и нямаше начин да проверя за името. Предположих, че и изходите са поне два, така че нямаше смисъл да чакам. Останах в сянката, докато ревът на мотоциклета заглъхна, и едва тогава излязох от прикритието си и проверих адреса, после се насочих обратно към станция Ебису.