Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (3)

3.

Предупреждението към Хари да се пази ми напомни за Джими Къхуун, най-добрия ми приятел от училище, но онзи Джими, който беше, преди да се превърне в Лудия Джейк.

С Джими се записахме заедно в армията, когато бяхме едва седемнайсетгодишни. Тогава вербувачът ни каза, че ще ни трябва разрешението на родителите.

— Виждате ли онази жена отвън? — попита той. — Дайте й двайсетачка и я питайте дали ще се подпише като ваша майка.

Жената се съгласи. По-късно разбрах, че по този начин си изкарва прехраната.

С Джими се запознахме в известен смисъл благодарение на сестра му Диърдри. Тя беше красива тъмнокоса ирландска роза и от малкото хора, които се отнасяха добре с мен, странното и непохватно момче, каквото бях тогава. Някакъв идиот беше казал на Джими, че я харесвам, което си беше самата истина, разбира се, и Джими беше решил, че не му е по вкуса някакъв тип с дръпнати очи да се навърта около сестра му. Беше по-голям от мен, но се бих с него, без някой от двамата да излезе победител. Оттогава той започна да ме уважава и ми стана съюзник срещу драйдънските побойници. Първият ми истински приятел. С Диърдри започнахме да се срещаме, а онези, които досаждаха на Джими по този повод, си патеха жестоко.

Преди да заминем, й казах, че щом се върна, ще се оженя за нея. А Диърдри отвърна, че ще ме чака.

— Грижи се за Джими — помоли тя. — Няма да му е лесно.

С Джими заявихме на вербувача, че искаме да служим заедно, и той обеща да го уреди. Не знам дали имаше някаква заслуга, възможно беше просто да е излъгал, но стана както искахме. Двамата преминахме обучение към специалните подразделения във Форт Браг и се озовахме в една и съща част, съвместна програма на военните и ЦРУ, наречена Група за изследване и наблюдение, или ГИН. Името си беше чист майтап, неуспешен опит на някой идиот бюрократ да придаде на организацията прилично звучене. Със същия успех можеш да кръстиш питбул Теменужка.

Задачата на ГИН беше да извършва тайни разузнавателни операции и саботажи в Камбоджа и Лаос, понякога дори и в Северен Виетнам. Екипите бяха сформирани от ПДР — съкращение от Патрули за далечно разузнаване. Трима американци и деветима местни от така наречените Граждански отбранителни отряди, или ГОО. Тези последните обикновено бяха наемници кхмери, вербувани от ЦРУ, по-рядко монтаняри. Трима души влизаха в джунглата за една, две, понякога три седмици, без връзка с командването за подпомагане на армията във Виетнам.

Ние бяхме каймакът на каймака, малобройни и бързи, и като безмълвни призраци се промъквахме през джунглата. Всички подвижни части на оръжията ни бяха облепени с лепенки и привързани за заглушаване на шума. Толкова често действахме през нощта, че виждахме в тъмното. Дори не използвахме лосион против комари, защото противникът го надушваше. Бяхме професионалисти.

Действахме в Камбоджа по времето, когато Никсън публично се биеше в гърдите, че уважава неутралитета й. Ако действията ни излезеха наяве, той щеше да бъде принуден да признае, че е лъгал не само обществеността, но и Конгреса. Така че мисията ни беше не просто тайна, самото ни съществуване се отричаше на всички нива. На някои от акциите тръгвахме буквално с голи ръце, без каквото и да било американско оръжие и оборудване. Друг път се налагаше да се откажем от поддръжка по въздуха от страх някой пилот да не бъде свален и пленен. Когато изгубехме някого от нашите, семейството му получаваше телеграма, че е загинал „на запад от Дак То“, „недалеч от границата“ или нещо от този род, също толкова мъгляво.

Началото беше както си му е редът. Преди да заминем, си говорехме какво можем и какво не бива да правим. Бяхме се наслушали на какви ли не истории. Всички бяхме чували за Ми Лай. И бяхме решени да запазим хладнокръвие, да бъдем професионалисти. С други думи, да запазим невинността си. Като си помисля за това сега, иде ми да се изсмея.

Джими получи прякора Лудия Джейк, защото заспа насред първата ни престрелка. Иззад линията на гората ни връхлитаха трасиращи снаряди и всички се бяхме прилепили към земята и стреляхме по хората, които дори не виждахме. Това продължи часове, защото не можехме да извикаме помощ по въздуха — ние просто не биваше да сме там, където бяхме. Насред престрелката Джими каза: „Майната му!“ и задряма. Всички решиха, че номерът е страхотен. После му казваха: „Ти си луд, пич, направо си луд!“, а той отвърна: „А, много съм си добре!“ И оттогава Джими стана Лудия Джейк. Съмнявам се, че някой, освен нас двамата знаеше истинското му име.

Джими не само се държеше като луд, и видът му беше такъв. При една катастрофа с мотоциклет още в училище едва не бе изгубил едното си око. Лекарите успяха да го наместят, но не можаха да го фокусират успоредно със здравото и Джими винаги имаше вид на човек, който гледа някъде встрани, докато говори с някого. „Разноглед съм“, обичаше да казва той, когато уловеше някого да го разглежда крадешком.

В училище Джими беше доста общителен, но във Виетнам някак притихна, през цялото време тренираше и гледаше много сериозно на работата си. Не беше едър, но хората се бояха от него. Веднъж в един бар някакъв тип от военната полиция с немска овчарка се опита да му направи забележка, че се държи неприлично. Джими не го погледна, сякаш изобщо не беше забелязал присъствието му, вместо това се втренчи в кучето. Между тях като че премина нещо, някакъв животински сигнал, и кучето заскимтя и се сви. Полицаят се втрещи и мъдро реши да махне с ръка на цялата работа, а случката стана част от ширещата се вече легенда за Лудия Джейк, от когото се боят дори полицейските кучета.

Ала в джунглата нямаше по-добър от него. Той беше като животно, с което можеш да си говориш. Хората се притесняваха от разногледите му очи, от навика му да мълчи с часове. Но когато звукът на хеликоптерите, които ни подсигуряваха от въздуха, заглъхнеше в далечината, всеки искаше да е по-близо до него.

Спомените ме връхлетяха като пълчища от оживели трупове.

„Да се унищожат, значи да се унищожат! Ясно?“ „Вече няма дом за нас, Джон. Не и след онова, което направихме.“

„Майната му — рекох си за кой ли път. — Стореното — сторено.“

Трябваше да се поразсея и реших да послушам джаз в клуб „Алфи“. Джазът беше моето убежище от света още от времето, когато бях шестнайсетгодишен и чух първата си плоча на Бил Еванс, а в този миг имах нужда точно от убежище.

„Алфи“ е от ония заведения, които наричат „райбу хаузу“ — клубове с жива музика. Малък клуб, в който гостуват триа и квартети и радват токийските любители на джаза. „Алфи“ е тъкмо каквото ми трябва — тъмен, тесен, с нисък таван и неочаквано добра акустика. Побира двайсет и пет — трийсет души и кани предимно многообещаващи млади музиканти. Клубът винаги е претъпкан и трябва резервация — един малък разкош, който животът ми в сянка не позволява. Аз обаче познавам тамошната мама-сан — тантуреста лелка с дебели къси пръстенца и търкаляща се походка, която може би някога е била изящна. Вече е минала възрастта за флирт, но въпреки това флиртува с мен и ме обича, защото отговарям на закачките й. „Алфи“ щеше да бъде тъпкан, но това нямаше да е проблем за мама-сан, ако решеше да направи място за още един човек.

Тази вечер взех влака за Ропонги, където се намираше „Алфи“, като по пътя си направих обичайното подсигуряване със средна степен на бдителност. Както винаги, преди да изляза, изчаках перонът да се опразни. Никой не ме следваше и аз изкачих стълбите, за да се потопя във вечерта на Ропонги.

Ропонги е коктейл от най-пикантните местни и чуждоземни съставки, които могат да се срещнат в Токио, а сексът и парите му придават още по-пикантен привкус. Пълен е с „хостеси“ от Запада, които идват в Япония с идеята да станат модели, но се оказват забъркани в нещо съвсем различно — продават двусмислени разговори, а понякога и нещо повече на клиентите сисарари, разхождат се в изискани тоалети, на високи токчета, подчертаващи ръста им, с надменен вид, целящ да демонстрира успех и положение, но често издаващ по-скоро отчаяние; зашеметяващи японски момичета с бронзова от изкуствения загар кожа и коси с изсветлени кичури, пуснати свободно на гърба като крила на хищни птици, тръгнали на лов за богати гаджета, готови срещу обещанието за секс или просто заради възможността да ги видят с такива трофеи да им купят костюми на „Шанел“, чанти на „Вютон“ и други жадувани вещи; мургави чужденци, продаващи контролирани вещества, които може да са, а може и да не са това, за което ги представят; сбръчкани сводници, които дърпат минувачите и ги увещават да си изберат „компания“ от албуми със снимки; хора, крачещи бързо и целеустремено, сякаш са тръгнали по неотложна работа, и такива, които се шляят, сякаш чакат появата на някоя знаменитост. Всичките гладни и търсещи плячка, цяла вселена от нагласени хищници и техните жертви.

„Алфи“ беше вляво от гарата, но в мига, в който стъпих на улицата, аз тръгнах надясно с намерението да заобиколя от задната страна. Свих по „Гайенхигаши-дори“, после по улицата, успоредна на „Ропонги-дори“, която ме изведе точно зад „Алфи“. Край мен профуча с рев червено ферари, реликва от годините на икономическия подем, когато ловците на трофеи се надпреварваха да купуват оригинали на импресионистите за милиони долари и имоти в Пебъл Бийч и други отдалечени места, за които само бяха чували; когато се разбра, че земята под Токио струва повече от тази в континентална Америка; когато новобогаташите празнуваха издигането си в луксозните барове на Гинза, поръчвайки бутилка след бутилка от най-хубавото шампанско за по хиляда долара, което разваляха с бучки захар и пиеха във високи тънки чаши, поръсени с четиринайсеткаратово злато.

Прекосих улицата и взех асансьора за петия етаж, като за последен път огледах обстановката, преди вратите да се затворят.

Както се очакваше, заварих тълпа от хора, които чакаха пред вратата, облепена с плакати от минали представления — някои нови, други вече избелели. Някакъв младеж в евтин костюм с европейска кройка и гладко зализана назад коса стоеше на входа и проверяваше резервациите.

— Онамае ва? — попита ме той, когато слязох от асансьора и се приближих. Името ви?

Казах му, че нямам резервация, и лицето му тутакси доби страдалческо изражение. За да му спестя неудобството да ми обяснява, че не мога да вляза, побързах да го осведомя, че съм стар приятел на мама-сан и искам да я видя. Дали не би могъл да я повика? Той се поклони и изчезна зад една завеса. След две секунди оттам се появи мама-сан. Видът й беше крайно делови — без съмнение възнамеряваше да ме удостои с безукорно учтив, но твърд отказ по японски. Когато ме видя обаче, лицето й светна в усмивка, от която очичките й почти се скриха.

— Джун-чан! Хисашибури не! — поздрави ме тя, приглаждайки полата си с ръце.

Джун е галеното обръщение, което мама-сан ми е измислила от Джуничи — японското ми име, което на английски звучи като Джон. Аз й се поклоних церемониално, но отвърнах на усмивката й. Обясних й, че минавам случайно и не съм имал възможността да си направя резервация. Очевидно клубът е пълен и не бих искал да притеснявам никого…

— Тонде мо най! — прекъсна ме тя. Не говорете глупости!

Мама ме бутна вътре, шмугна се зад бара и измъкна бутилката „Као Лила“, която криеше някъде отдолу, после грабна една чаша и с жест ми посочи мястото — малка масичка в ъгъла.

Поседна с мен за минутка, наля ми питие и ме попита дали си имам компания — понякога се случва да отида с още някого. Казах й, че съм сам. Мама-сан се усмихна.

— Ун га йоката не! — Имам късмет!

Беше ми приятно да я видя. Не се бях вясвал в „Алфи“ от месеци, но тя помнеше къде стои моята бутилка. Един от малките трикове на мама-сан.

Масата ми беше близо до малката сцена. Помещението беше сумрачно, но окачените на тавана лампи осветяваха пианото в средата и дясната половина от сцената. Изгледът към входа не беше кой знае какво, но човек не може да има всичко.

— Липсвахте ми — казах на японски. — Кой ще свири тази вечер?

Тя потупа ръката ми.

— Една млада пианистка. Мидори Кавамура. Чака я бъдеще на звезда, даже в края на седмицата ще свири в „Блу ноут“, но един ден ще можете да кажете, че сте я чули за пръв път в „Алфи“.

Кавамура е често срещана фамилия в Япония и съвпадението не ми направи впечатление.

— Мисля, че съм чувал за нея, но не съм я слушал. Какво представлява?

— Чудесна е! Свири като разгневен Телониъс Мънк. И е професионалистка, не като някои от младежите, които ни гостуват. Горкичката, само преди десетина дни е изгубила баща си, но не отмени ангажимента.

Едва тогава фамилията ми направи впечатление.

— Съжалявам — изрекох бавно. — Какво се е случило?

— Във вторник сутринта е получил инфаркт точно на Яманоте. Кавамура-сан ми каза, че не било съвсем неочаквано — баща й имал слабо сърце. Трябва да сме благодарни за всеки миг, който животът ни дарява, не е ли така? А, ето я и нея!

Мама-сан отново ме потупа по ръката и се стопи в полумрака. Обърнах се и видях Мидори и другите двама от триото да вървят бързо и съсредоточено към сцената. Поклатих глава, опитвайки се да осъзная случващото се. Бях дошъл в „Алфи“, за да избягам от Кавамура и всичко свързано с него, а вместо това се натъквах на призрака му. Трябваше да стана и да си тръгна, но щеше да изглежда подозрително.

А и в същото време имаше момент на любопитство, сякаш се връщах на мястото на причинена от мен катастрофа и не можех да си наложа да извърна глава.

Наблюдавах лицето на Мидори, която се настани зад пианото. Беше трийсет — трийсет и пет годишна, с коса до раменете, права и толкова тъмна, че блестеше под светлината на лампата. Беше облечена в блуза с къс ръкав, черна като косата й, и ръцете и шията й се открояваха с белотата си, сякаш плаваха във въздуха. Опитах се да видя очите й, но успях да уловя само отблясък в светлината на лампите. Беше ги очертала с молив, но с това опитите й за разкрасяване се изчерпваха. Явно не й липсваше самочувствие. Пък и нямаше защо да й липсва. Изглеждаше добре и сигурно го съзнаваше.

Усетих как публиката се напряга и се привежда напред. Мидори вдигна ръце над клавишите и за миг застина така. Чух тихия й глас:

— Едно, две, едно-две-три-четири!

После пръстите й докоснаха клавишите и залата оживя.

Свиреше „Моят мънс си тръгна“ — едно старо парче на Бил Еванс, а не нейна собствена композиция. Харесвах песента, харесваше ми и начинът, по който я свиреше тя. Имаше тръпка, която те кара не само да слушаш, а и да гледаш, но кой знае защо аз бях извърнал глава.

Изгубих собствения си баща, когато бях осемгодишен. Беше убит от някакъв десен в една от уличните демонстрации, разтърсващи Токио по времето, когато администрацията на Киши ратифицира Пакта за сигурност между САЩ и Япония през 1960 година. Докато беше жив, баща ми винаги се отнасяше към мен сякаш бяхме чужди, и аз усещах, че съм причина за някакво напрежение в отношенията му с майка ми. Това обаче го осъзнах по-късно. А дотогава като всяко малко момче тайно плачех нощем, дълго след като него вече го нямаше.

Мама с нищо не ми помогна да го преодолея, макар че според мен правеше всичко по силите си. Тя била адвокат от Държавния департамент в окупирано Токио по времето на Макартър като върховен главнокомандващ на Съюзническите сили, част от сформирания от генерала екип, чиято задача била да изработи новата японска конституция и да въведе следвоенна Япония във века на Америка. Баща ми бил в екипа на премиера Йошида и отговарял за превода на документа и договарянето на изгодни за Япония условия.

Тяхната връзка, която излязла наяве скоро след подписването на конституцията през май 1947 година, скандализирала и двата лагера. И двете страни били убедени, че техният представител под завивката е направил отстъпки, до които не би могло да се стигне на масата за преговори. С кариерата на майка ми в Държавния департамент било свършено и тя останала в Япония като съпруга на баща ми.

Родителите й скъсали с нея всякакви взаимоотношения заради този междукултурен и междурасов брак, който тя сключила въпреки забраната им, и майка ми в знак на протест срещу това принудително сирачество приела Япония за свой дом и научила японски достатъчно, та да си говори у дома с баща ми и мен. Със загубата му светът, който си беше изградила, рухна.

Дали Мидори е била близка с баща си? Може би не. Може да е имало несъгласие, дори ожесточени спорове по повод на избраната от нея кариера, която нищо чудно да му се е струвала несериозна. И ако е имало спорове, болезнени периоди на мълчание и мъчителни усилия за взаимно разбиране, дали в крайна сметка им се е удало да се помирят? Или са останали твърде много неща, които тя би искала да му каже, но вече няма тази възможност?

„Какво ти става, по дяволите? — помислих си. — Не те интересуват нито тя, нито баща й. Вярно, привлекателна е и там е цялата работа. Хубаво, само че зарежи това.“

Огледах помещението. Всички като че бяха по двойки или с компания.

Исках да си тръгна, да намеря място, където няма да ме преследват спомени.

Но къде да намеря такова място?

Така че продължих да слушам. Усещах как нотите танцуват игриво около мен и се вкопчих в тях, за да ме измъкнат от унинието, което се надигаше като тъмна вълна у мен. Оставих се музиката да ме погълне и ръцете на Мидори сякаш се размиха над клавишите, а профилът й се сля с косите. В полумрака и цигарения дим виждах като в мъгла как главите се клатят в такт, а пръстите отмерват ритъма върху чашите и масите. Ръцете на Мидори се стрелкаха все по-стремително, докато накрая рязко застинаха и след миг на мъртва тишина залата избухна в аплодисменти.

Мидори и триото й се запътиха към малката маса, запазена за тях, а помещението се изпълни с шепот и приглушен смях. Мама-сан отиде при тях. Знаех, че не мога да се измъкна, без да се сбогувам с нея, но не исках да спирам до масата на Мидори. Освен това едно тръгване по никое време щеше да изглежда подозрително по ред причини. Нямаше какво да се прави, трябваше да остана.

„Признай си — помислих си. — Иска ти се да останеш за втората част.“ Така беше. Музиката на Мидори беше успокоила обърканите ми чувства. Джазът винаги ми действаше по този начин. Мисълта, че ще остана още малко, не ме разстройваше особено. Щях да се насладя на втората част, да си тръгна тихо и да си спомням за тази вечер като за едно странно преживяване, оказало се в крайна сметка не дотам лошо.

„Чудесно. Само че стига с тези глупости за баща й, а?“

С крайчеца на окото видях мама-сан да се приближава към масата ми. Вдигнах поглед и й се усмихнах. Тя се настани срещу мен.

— Е, какво ще кажете? — попита мама-сан.

Взех бутилката, чието съдържание беше значително намаляло от идването ми, и налях и на двама ни.

— Разгневен Телониъс Мънк, както самата вие казахте. Права сте, тя ще стане звезда.

Очичките й се присвиха.

— Искате ли да се запознаете с нея?

— Би било чудесно, но тази вечер май съм в настроение да слушам, а не да говоря.

— И какво? Тя ще говори, а вие ще слушате. Жените харесват мъже, които ги слушат. Това е доста рядко явление, не мислите ли?

— Не вярвам да й харесам.

Мама-сан се наведе към мен.

— Тя пита за вас.

По дяволите!

— А вие какво й казахте?

— Ако бях малко по-млада, не бих й казала нищо. — Мама-сан прикри устата си с ръка и се разтресе в безмълвен смях. — Само че вече съм много стара, затова й казах, че сте голям любител на джаза и неин почитател, и сте дошъл тук специално да я чуете.

— Много мило от ваша страна — изрекох с усещането, че губя контрол над положението и не знам как да го овладея.

Тя се облегна назад и се усмихна.

— Е? Не смятате ли, че трябва да й се представите? Тя иска да се запознае с вас.

— Вие просто ме будалкате. Нищо такова не е казала.

— Така ли? Тя ви чака, погледнете! — Мама-сан се обърна и махна на Мидори, която също помаха в отговор.

— Недейте! — примолих се, но знаех, че няма къде да избягам.

Тя рязко се наведе към мен и усмивката й изчезна, както слънцето се скрива зад облак.

— Не ме поставяй в неудобно положение. Иди я поздрави.

Какво пък, майната му! И без това трябваше да пусна една вода.

Станах и се приближих до масата на Мидори. Усещах, че е забелязала приближаването ми, но с нищо не го показа, докато не застанах пред нея. Едва тогава вдигна поглед, и очите й ме поразиха. Неразгадаеми, макар да гледаха право в мен, но не и безучастни или студени. Дори излъчваха някаква овладяна жар, нещо, което те докосва, но ти не можеш да докоснеш.

Тутакси разбрах, че мама-сан наистина ми е подложила динена кора, Мидори нямаше представа кой съм.

— Благодаря ви за музиката — изрекох, докато се чудех какво друго бих могъл да добавя. — Тя ме спаси от нещо.

Басистът, зашеметяващ с черните си дрехи, дълги бакенбарди и правоъгълни очила, изпръхтя и аз се запитах дали между тях има нещо. Мидори реагира с едва забележима усмивка, която трябваше да ми подскаже, че това вече го е чувала.

— Домо аригато — каза тя простичко и тази учтиво изречена благодарност беше отпращане.

— Не — казах, — наистина го мисля. Вашата музика е искрена — съвършената противоотрова срещу лъжата.

Аз самият не можех да си обясня какви ги дрънкам. Басистът поклати глава, демонстрирайки отвращение.

— Ние не свирим, за да спасяваме някого. Просто ни е приятно да го правим.

Мидори го погледна за миг и този поглед беше безстрастен и проницателен. Разбрах, че те двамата танцуват свой танц, чиито стъпки са им до болка познати, и басистът далеч не получава от него желаното удоволствие.

Майната му на басиста!

— Но джазът е като секса, нали? — обърнах се към него. — За да му се насладиш истински, са нужни двама.

Той направо се опули, а Мидори сви устни — може би се опитваше да скрие усмивката си.

— Радваме се, че сме ви спасили от нещо, щом така твърдите — изрече тя с глас, изразителен като кардиограма на покойник. — Благодаря.

За миг погледите ни се срещнаха и аз се опитах да разгадая нейния, но напразно. Сбогувах се и се шмугнах в тоалетната с размерите на телефонна кабина, където се замислих върху обстоятелството, че бях успял да оцелея в някои от най-жестоките боеве в Югоизточна Азия, в най-тежките сблъсъци в различни точки на света, но не бях успял да се изплъзна от капана на мама-сан.

Излязох от тоалетната и първото, което видях, беше доволната усмивка на мама-сан. Върнах се на масата си и само миг след това чух вратата на клуба да се отваря зад мен. Обърнах се да погледна кой влиза. Само след част от секундата отново гледах пред себе си. Годините практика си казваха думата — същата онази практика, която ми помогна да скрия изненадата си, преди да се е изписала на лицето ми.

Беше непознатият от влака. Същият, когото бях видял да пребърква Кавамура.