Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (23)

23.

Станах по тъмно и се загледах през прозореца в блещукащите светлини на огромния град, който полека се събуждаше и се протягаше сънено. Мидори още спеше.

Изкъпах се и облякох един от костюмите, които държах в хотела, с бяла риза и консервативна синя връзка към него. Мидори се беше събудила и ме гледаше, седнала на ръба на леглото.

— Харесваш ми в костюм — каза тя. — Изглеждаш добре.

— Обикновен чиновник, тръгнал на работа — опитах се да разведря атмосферата.

Пъхнах пистолета в специално пригодения кобур на кръста си, където гънките на сакото щяха да го скриват, и нагласих бомбата под мишницата си. Размърдах ръка и гранатата се плъзна по ръкава в дланта ми. Удовлетворен я върнах на мястото й.

Завъртях глава и чух как прешлените на врата ми изпукаха.

— Трябва да тръгвам. Ще се върна по някое време довечера. Ще ме чакаш ли?

Тя кимна със застинало лице.

— Тук съм. Само се върни.

— Ще се върна.

Взех куфарчето и излязох.

Утрото беше ясно и свежо — нещо рядко за Токио. Обичах такива утрини. Докато минавах през парка Хибия, видях грамофончета — асагао — неправдоподобно цъфнали под студените пръски на един от фонтаните. Те бяха летни цветя и ми се сториха тъжни, сякаш знаеха, че есенният студ скоро ще ги погуби.

На станция Токио си купих билет до Шинбаши, където се прехвърлих на линията Йокосука. Купих си двупосочен билет, макар че еднопосочният би бил достатъчен, но всички войници са суеверни, както обичаше да казва Лудия Джейк, а навикът умира бавно.

Качих се на влака в 7.00, който напусна станцията четири минути по-късно, точно по разписание. След още седемдесет и четири минути пристигнах на станция Йокосука. От другата страна на залива се намираше военноморската база. Намерих си телефонен автомат и си дадох вид, че звъня, докато останалите пътници се изтеглят.

От станцията тръгнах по панорамната улица, следваща дъгата на залива. Студеният вятър, блъскащ в лицето ми, миришеше на сол и водорасли. Небето беше мрачно, за разлика от това над Токио. „Прекалено хубаво, за да трае дълго“, помислих си.

Заливът беше също така сив и зловещ като небето. Не знам защо, но ми напомни за Йокохама, където преди цяла вечност майка ми ме водеше в неделя сутрин. Тя ходеше там на църква и намерението й беше да ме възпита като католик. Тогава слизахме на станция Шибуя, а пътуването траеше цял час. Сега разстоянието се изминава за двайсет минути.

Спомних си дългите пътувания с влак, когато майка ми ме хващаше за ръка и буквално ме отвеждаше по-далеч от недоволството на баща ми заради въздействието на този примитивен западняшки ритуал върху впечатлителния му син. Църквата имаше коварно очарование — миризмата на дърво, стара хартия и плюшени възглавници, твърдите скамейки, сияещите ангели на витражите, зловещото кънтене на литургията, сладникавият вкус на причастието, и всичко това катализирано от зараждащото се усещане, че тази благодат стига до мен през прозорец, който баща ми, другата половина от културното ми наследство, предпочита да държи затворен.

Хората обичат да казват, че западната култура се гради върху чувството за вина, докато в Япония в основата й е срамът и главната разлика е, че първата предполага вътрешно преживяване, а втората — наличие на група.

Но аз, като глашатай на тези два свята, мога да ви кажа, че разликата не е чак толкова голяма. Вината се появява, когато няма група, пред която да се срамуваме. Съжаленията, ужасът, жестоките угризения — ако групата не дава пет пари за всичко това, тогава си измисляме Бог, на когото не му е все едно. Бог, на когото лесно могат да бъдат замазани очите с добрите дела или поне с желанието за такива на разкаялия се грешник.

Чух скърцане на гуми върху чакъла и се обърнах към паркинга точно навреме, за да видя как първата от трите черни коли заковава на няколко метра от мен. Задните врати се отвориха и от всяка изскочи по един мъж. Всичките чужденци, Хилгър, помислих си.

Другите две коли спряха отляво и отдясно на първата. Бях обкръжен от всички страни — зад гърба ми беше заливът. От колите изскочиха още мъже с берети в ръце.

— Качвай се! — изръмжа единият и ми посочи първата кола с пистолета.

— Хич и не мисля — казах безизразно. Ако ще ме убиват, поне ще ги накарам да го направят тук.

Шестимата ме бяха обкръжили в широка дъга. Ако се приближаха още малко, можех да опитам да си пробия път през някой от крайните, а останалите нямаше да стрелят от страх да не улучат своя човек. Те обаче бяха дисциплинирани и не се поддадоха на изкушението да се приближат. Може би ги бяха осведомили колко е опасно да са близо до мен.

Един от тях бръкна под сакото си и извади тейзър — електрошоков пистолет. Което означаваше, че искат не да ме убият, а да ме заловят. Понечих да се хвърля върху най-близкия от противниците си, но бях закъснял. Чух пукота на тейзъра, изстрелващ двойния си електрически заряд, и усетих убождане в бедрото. Електричеството разтърси цялото ми тяло. Свлякох се безпомощно на земята. Крайниците не ми се подчиняваха. Усетих, че ме обискират за оръжие и вадят пистолета ми от кобура. Чаках обискът да продължи, но това не стана. Сигурно бяха доволни, че са намерили оръжието ми, и не сметнаха за нужно да търсят повече — аматьорска грешка, която спаси гранатата.

Някой ме притисна с коляно и закопча ръцете ми с белезници зад гърба. На главата ми нахлузиха качулка. Усетих как ме вдигнаха като чувал с картофи и ме тръшнаха на пода на една от колите. После отново нечии колене се забиха в гърба ми, вратите се затръшнаха и колите потеглиха.

Пътувахме по-малко от пет минути. По скоростта и липсата на завои можах да преценя, че още сме на магистралата и сме подминали базата. Проверих дали пръстите на ръцете и краката ми вече се движат. Тялото ми се връщаше към нормалното си състояние, но нервната ми система беше здраво разтърсена от електрошока и ми се гадеше.

Колата забави скорост и сви надясно, а под гумите изхрущя нещо твърдо, вероятно чакъл. Спряхме, вратите се отвориха и някой ме извлече навън за краката. Главата ми се удари в прага и пред очите ми изскочиха искри.

Изправиха ме на крака и ме блъснаха да вървя. Чувах стъпки — сигурно пак бях заобиколен. Бутнаха ме нагоре по някакво стълбище. Отвори се врата, после пак се затвори с кухо тракане на алуминий. Блъснаха ме на някакъв стол и свалиха качулката от главата ми.

Намирах се в нещо като фургон с един-единствен плъзгащ се прозорец, през който се процеждаше мъждива светлина. Някой седеше с гръб към него.

— Здрасти, Джон. Радвам се да те видя. Беше Хилгър, естествено.

— По дяволите! — изругах, като се опитвах да излъчвам униние, граничещо с отчаяние, което никак не беше трудно при създалите се обстоятелства. — Как успя да ме спипаш?

— Знаех, че ще чуеш за Булфинч и ще се опиташ да измъкнеш диска. Бях сигурен, че имаш източници, които ще ти позволят да събереш две и две и да стигнеш в крайна сметка до мен. Като предпазна мярка поставихме постове на всички по-възлови места около базата. Ти се натъкна на един от тях.

— Мамка му! — изругах отново, при това съвсем искрено.

— Не се упреквай. Ти беше съвсем близо до целта. Но трябваше да знаеш, че ще се провалиш, Джон. Както винаги, когато се изправиш срещу мен.

— Така е — съгласих се, докато трескаво обмислях как да се измъкна. Без белезниците бих могъл да се справя с Хилгър и двамата на вратата, но нямаше как да знам кой е отвън. А с белезниците нямах никакъв шанс.

— Ти дори не знаеш за какво говоря — продължи той. — Господи, винаги си бил толкова сляп!

— Какви ги приказваш?

Месестите му устни се разкривиха в гнусна усмивка и безмълвно оформиха три думи. В първия миг не го разбрах и той повтори, после потрети:

— Аз бях провокаторът.

Наведох глава, опитвайки се да се овладея.

— Майната ти, Хилгър! Ти нямаше достъп! Бил е някой от виетконгците.

— Така ли мислиш? — Приближи лице до моето, така че хората му да не го чуят, и изрече: — Помниш ли Ку Лай?

Камбоджанското село. Усетих как в стомаха ми се надига вълна и това нямаше нищо общо с последиците от електрошока.

— Какво за Ку Лай? — попитах.

— Помниш ли: „Отстранете ги“? Помниш ли: „Синко, ако ти кажа кой съм, ще напълниш гащите“? Ти се беше заинатил, Джон. Трябваше да използвам три гласа, докато те убедя.

Овладей се, Джон! Мисли как да си решиш проблема. Как ще се измъкнеш оттук.

— Защо? — попитах.

— Имах един осведомител, който можеше да ми бъде много полезен. Исках да му покажа какво съм способен да направя за него. Някой от селото му беше дал назаем много пари и му досаждаше. Исках да му покажа как решавам проблеми като този.

— И реши да изколиш цяло село, за да спечелиш доверието му?

— Трябваше. Знаеш ли, всички вие толкова си приличате! — Хилгър се засмя на собствената си безвкусна шега.

— Глупости! Защо просто не му даде пари да си върне заема?

Той отметна глава назад и се изсмя.

— Стига, Рейн, ония мижитурки горе се интересуваха далеч повече от похарчените пари, отколкото от изстреляните патрони. Че няколко селяни били застреляни? Голяма работа, още някой и друг виетнамец в статистиката! Така беше много по-лесно, отколкото цялата бюрокрация около искането, попълването на формуляри и глупости от този род.

За пръв път у мен започна да се прокрадва отчаянието. Осъзнах с кристална яснота, че след няколко минути ще съм мъртъв и Хилгър отново ще е победител, както винаги досега. И не смъртта ме плашеше — мисълта, че не съм успял да го спра в мига, в който съм започнал да осъзнавам към какво ме е тласнал, беше непоносима.

— Не ти вярвам — казах, за да печеля време. — Какво ти дадоха, та да се решиш на такова нещо? Като гледам, и след трийсет и пет години си същата мижитурка на държавна служба, в същия евтин костюм.

Той ме изгледа със съжаление.

— Винаги си бил толкова ограничен, Джон! Така върви светът, а ти не можеш да го разбереш. Разменяш информация срещу информация, това е цялата игра. Имах човек, който ми даваше сведения за виетконгската армия и с тяхна помощ успяхме да нарушим доставките на Хо Ши Мин. А вие с вашите мисии, макар и да не причинявахте особена вреда, бяхте трън в окото на виетконгците. Правехте ги за посмешище и те бяха готови да платят много — под формата на информация, разбира се. Така че аз им пробутвах фъшкии, а те ми плащаха в злато.

Знаех, че казва истината. Нямаше какво да възразя.

— А, и още нещо, преди да наредя на тези хора да те изведат, да те застрелят в тила и да те хвърлят на дъното на залива — продължи той. — Знам всичко за Лудия Джейк. Аз уредих да пратят теб, за да се отърва от него.

Гърлото ми се сви. Не можех да изрека и дума. Чувствах се като изнасилен.

— Вярно, чист късмет си беше, че проблемът с неговата малка армия стигна до ушите ми. Но аз познавах човека, който можеше да свърши работата — неговия приятел от училище Джон Рейн. Никой друг не би могъл да се добере до него.

Това беше краят. Щях да умра. Обзе ме някакво свръхестествено спокойствие.

— После се постарах това да се разчуе. Трябваше да е тайна, но аз направих всичко възможно хората да научат. „Между нас да си остане“ — не ти ли харесва тази фраза? Със същия успех можеш да го публикуваш във вестниците. Страхотно е!

Не казах нищо.

— Какво, езика ли си глътна, Рейн? — Хилгър се изправи и се обърна към двамата мъже на вратата. — Не го убивайте тук, прекалено близо е до военноморската база. Военните може да го идентифицират по зъбите, а не искам някой да направи връзка между него и правителството на САЩ, тоест мен. Отведете го някъде другаде и му вижте сметката.

Единият от мъжете му отвори вратата и той си тръгна.

Чух отваряне и затваряне на врати, после шум от две потеглящи коли. Значи едната кола беше останала, но нямах представа дали отвън има още някой.

Някъде дълбоко в мен започна да се надига непреодолимото желание да се боря докрай, да не се предавам.

— От тия белезници ми отекоха ръцете — казах и бавно се изправих. — Не може ли да се направи нещо?

Единият се изсмя.

— Спокойно, след малко ще се погрижим нищо да не те притеснява.

— Болят ме ръцете! — почти изхленчих и разперих лакти, доколкото ми позволяваха белезниците.

Единият от мъжете направи гримаса на отвращение.

— Май кръвообращението ми се наруши! — продължих все така плачливо и размърдах рамене, докато усетих, че бомбата е точно над ръкава ми. Повдигнах лакти и раздвижих ръцете си, доколкото можах. Бомбата се плъзна надолу, но движението й беше затруднено. Трябваше дай помогна. Отпуснах ръце и започнах да се полюшвам на пръсти като човек, гонен от неотложна нужда.

— Трябва да пусна една вода — казах.

Те се спогледаха красноречиво — беше очевидно, че ме намират жалък.

С всяко полюшване гранатата слизаше надолу, сантиметър по сантиметър. Когато стигна до лакътя, тя плавно се плъзна право в подложената ми длан.

Гранатата имаше петсекунден таймер. Ако я хвърлех прекалено рано, двамата можеха да избягат, а ако се забавех, можеше да ми откъсне ръката. Вярно, исках да се освободя от белезниците, но не по този начин.

Дръпнах халкичката и започнах да броя.

Едно…

Единият от мъжете бръкна под сакото си. Две…

— Чакайте, чакайте малко! — гърлото ми беше пресъхнало.

Три…

Те отново се спогледаха с отвращение. Четях мислите им. „Това ли е опасният тип, за когото ни предупредиха?“ Четири…

Зажумях и се завъртях с гръб към тях. Хвърлих, или по-скоро тласнах гранатата към вратата и я чух как изтрополи на пода. Последвалият взрив ме разтърси така, че дъхът ми секна, и ме захвърли на земята.

Претърколих се на една страна, после на другата, като трескаво се опитвах да си поема дъх. Имах чувството, че се движа под вода. Ушите ми бучаха.

Хората на Хилгър също се търкаляха по пода, не само оглушени, но и заслепени, и стискаха главите си с две ръце. След едно конвулсивно, болезнено вдишване успях да се изправя на колене, но не можах да се задържа и се повалих на една страна.

Единият от мъжете се беше изправил на четири крака и опипваше наоколо, търсейки оръжието си. Отново се надигнах на колене, като внимавах да запазя равновесие. Опитах да се изправя, но и този път се озовах проснат на пода.

Пръстите на мъжа вече бяха в опасна близост до пистолета.

Претърколих се на гръб и с все сила изпънах ръце, прокарвайки ги под седалището си, после с яростни извивки на тялото успях да ги плъзна по задната част на бедрата до коленете. Измъкнах първо единия си крак, после и другия и ръцете ми вече бяха отпред.

Надигнах се на четири крака. Пръстите на мъжа тъкмо сграбчваха дулото на пистолета. С огромно усилие успях да се изправя и стигнах до него в мига, в който той вдигаше оръжието. Изритах го в главата, сякаш беше футболна топка. Той се завъртя около оста си, а аз отново се стоварих на пода от силата на удара.

Когато успях за втори път да се изправя, другият мъж вече беше на крака и макар да примигваше често-често, явно ме виждаше. Ръката му се насочи към гърдите. Добрах се до него в мига, в който измъкваше пистолета, и го сграбчих за гърлото. Светкавично прехвърлих ръце зад тила му и използвах веригата на белезниците, за да наведа главата му, а там го посрещнах с коляно. Блъсках го така, докато омекна в ръцете ми.

Обърнах се към вратата и видях, че другарят му се е изправил на крака. Видях, че държи нож, но нямах време да потърся нещо, което да използвам като щит, защото той се хвърли върху мен.

Ако беше спрял, за да се прицели по-точно, щеше да има по-голям шанс, но той предпочете да рискува равновесието си в полза на бързината. Ударът, който ми нанесе, не беше добре прицелен и това ми позволи да се отдръпна тъкмо навреме. Острието ме подмина на косъм. Светкавично се извъртях и сграбчих китката му с две ръце. Опитах се да го поваля, като го завъртях около себе си, но той бързо се окопити и за част от секундата изпитах ужасното предчувствие, че ще изпусна ръката му с ножа.

Дръпнах ръката му в другата посока и в същия миг го ударих с лакът в носа. Още преди да се е съвзел, го повалих с подсичане и го сграбчих за врата, стиснах здраво и с рязко движение завъртях главата му най-напред в едната, после и в другата посока. Чух как прешлените му изпукаха и ножът издрънча на пода.

Свлякох се на колене. Главата ми беше празна като балон, но точно сега трябваше да я използвам по предназначение. У кого ли от двамата беше ключът за белезниците? Претърсих най-напред първия и открих връзка ключове от кола, но не и онзи, който ми трябваше. С другия ми потръгна веднага. Секунда след като открих ключа, ръцете ми бяха свободни. Огледах се и зърнах на пода една от беретите им. Вече имах и оръжие.

Не губих повече време и се запътих към паркинга. Както и очаквах, имаше само една кола. Качих се и потеглих.

Знаех къде се намирам — недалеч от националната магистрала, само на пет-шест километра от военноморската база. Трябваше да спра Хилгър, преди да е влязъл в базата. От тръгването му бяха минали не повече от пет минути и все още имах шанс да успея.

Всички обстоятелства бяха против мен, но имах и едно неоценимо предимство. Не давах пет пари дали ще живея, или ще умра. Исках само да видя как Хилгър си заминава пръв.

Излязох на националната магистрала със запалени фарове, като надувах клаксона, за да предупредя другите коли да ми освободят пътя. Три пъти улучвах червен светофар, но не спрях, предизвиквайки объркване в движението. Веднъж дори преминах в насрещното платно, като използвах пролуката до светофара, който светеше червено. Натиснах газта и се устремих право срещу насрещните коли, но в последния момент успях да вляза в моето платно, тъкмо когато светна зелено.

Бях на десетина метра от пропуска, когато видях седана да завива по пътя към базата. Към него се приближи морски пехотинец в камуфлажна униформа и вдигна високо ръце. Прозорецът на шофьора се смъкна. Наоколо беше пълно с охрана, а проверката се правеше на няколко метра от вратите, очевидно заради анонимната бомбена заплаха.

Пред мен имаше прекалено много коли. Нямаше да успея.

Натиснах клаксона, но никой не помръдна. Морският пехотинец се огледа да види откъде иде врявата.

Натиснах копчето и стъклото ми започна да се смъква. Морякът още се оглеждаше.

Качих се на тротоара, помитайки кофите за боклук и паркираните велосипеди. Някакъв пешеходец едва успя да отскочи от пътя ми. На няколко метра от отклонението рязко извих волана надясно и подкарах през тревата право към колата на Хилгър. Врязах се с все сила в задната врата зад шофьора и автомобилът се завъртя, а аз бях спасен от колана и въздушната възглавница, която се отвори и затвори точно за част от секундата, както беше в рекламата.

Разкопчах колана и се опитах да отворя вратата, но тя не поддаде. Промуших крака през отворения прозорец и се измъкнах. Седанът беше само на две крачки от мен. Сграбчих волана през прозореца и светкавично се вмъкнах вътре, като прескочих през шофьора и се прехвърлих на задната седалка. Хилгър седеше отляво и се беше привел напред, очевидно зашеметен от удара. Вторият пътник беше някакъв младеж, вероятно негов помощник, а между тях беше поставено метално куфарче.

Сграбчих главата на Хилгър с лявата си ръка и притиснах дулото на беретата към слепоочието му. Един от охраната беше измъкнал пистолета си и чакаше удобен случай да стреля откъм страната на шофьора. Притиснах още по-силно главата на Хилгър.

— Дръпни се или ще му пръсна скапаната тиква! — изревах към пехотинеца.

Той се поколеба, но не свали оръжието.

— Всички вън от колата! — изкрещях. — Живо!

Стиснах още по-силно врата на Хилгър и хванах ревера си, за да не му дам възможност да се измъкне. Сега бяхме буза до буза и онзи от охраната трябваше да притежава завидна доза самоувереност, за да се реши да стреля.

— Излизайте от колата, бързо! — извиках още веднъж и се обърнах към шофьора. — Ей, ти! Вдигни скапаното стъкло!

Той се подчини. Изкрещях му още веднъж да излезе и да затвори вратата, после повторих същото и на помощника. Хилгър понечи да протестира, но аз го стиснах по-силничко и думите му се превърнаха в хъхрене. Младежът го погледна колебливо и бутна вратата.

— Не може да се отвори — изломоти той безпомощно.

— Прехвърли се отпред! — изкрещях. — Живо!

Той се прехвърли тромаво на предната седалка и взе и куфарчето със себе си.

— Сега и ние, задник! — казах на Хилгър, като леко охлабих прегръдката си. — Но най-напред ми дай диска.

— Добре де, добре, спокойно! В левия ми вътрешен джоб е.

— Извади го. Бавно.

Той посегна предпазливо към вътрешния джоб на сакото си и извади диска.

— Сложи го на коляното ми — наредих. — Сплети пръсти, обърни се към прозореца и сложи ръце на тила.

Никак не ми се искаше да ми изиграе някой номер, докато вземах диска.

Пуснах кутията в джоба на сакото си.

— Сега излизаме. Но бавно. Иначе щети събират мозъка по тапицерията.

Той се обърна към мен и ме изгледа.

— Рейн, не знаеш какво правиш! Свали пистолета, преди охраната да те е направила на решето!

— Ако до три секунди не се размърдаш, ще те уцеля в топките. И не обещавам, че ще спра дотам.

Нещо ме глождеше. Не ми харесваше готовността, с която ми даде диска.

Тогава ми просветна — този не беше истинският. Беше го подменил.

Куфарчето!

— Мърдай! — изревах и той посегна към дръжката. Притиснах дулото към бузата му.

Измъкнахме се от колата и тутакси бяхме заобиколени от шестима морски пехотинци, всичките с насочено оръжие и мрачни лица.

— Не мърдайте или ще му пръсна главата! — предупредих аз и пъхнах пистолета под брадичката му. Помощникът стоеше зад охраната, а куфарчето беше в краката му. — Ей, ти, ела насам! Отвори куфарчето!

Той ме погледна неразбиращо.

— Да, ти! Отвори веднага куфарчето!

Младежът изглеждаше объркан.

— Не мога, заключено е.

— Дай му ключа! — наредих на Хилгър.

— Как не! — изсмя се той.

Бутнах го настрана, та да принудя охраната да смени прицела, и използвах тази част от секундата, за да го ударя с пистолета по слепоочието. Той се свлече, а заедно с него и аз, използвайки го като щит. Потупах джоба на панталона му и чух дрънчене. Бръкнах и извадих връзка ключове.

— Донеси куфарчето тук! — извиках на помощника. — Бързо, ако не искаш да го застрелям!

Той се поколеба, но вдигна куфарчето и го сложи на няколко крачки от нас. Хвърлих му ключовете.

— Отвори го!

— Не го слушай! — изрева Хилгър. — Забранявам ти да го отваряш!

— Отвори го или ще го застрелям! — повторих.

— Заповядвам ти да не отваряш куфарчето! Това е дипломатическа поща! — изкрещя Хилгър.

Помощникът го гледаше като зашеметен.

— Чуй ме какво ти казвам, по дяволите! Той блъфира.

— Млъквай! — отново го смушках с дулото под брадичката. — Защо си мислиш, че ще рискува живота си заради някаква дипломатическа поща? Какво толкова има там? Отваряй!

— Застреляйте го! — изкрещя Хилгър към морските пехотинци. — Стреляйте!

— Отвори куфарчето, ако не искаш да му пръсна мозъка!

Младежът се свлече на колене и с треперещи ръце се зае да отключва куфарчето. Хилгър понечи да протестира, но аз още веднъж го ударих с пистолета по главата и той омекна.

Капакът се вдигна. Вътре беше само дискът на Кавамура, грижливо поставен между два слоя стиропор.

В този миг зад гърба ми прозвуча познат глас:

— Арестувайте този човек!

Обърнах се и видях към мен да се приближава Тацу с трима японски полицаи зад гърба.

Полицаите се спуснаха едновременно към мен. Единият ми нахлузи белезници.

Морските пехотинци понечиха да се възпротивят, но Тацу обясни на английски:

— Тук сме извън територията на базата. Случаят е работа на японските власти.

Ръцете ми бяха закопчани зад гърба. Тацу ме погледна в очите — достатъчно дълго, за да видя тъгата в тях — обърна се и се отдалечи.