Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (22)

22.

Обичам Токио през нощта. Сигурно е заради светлините — те оживяват нощния град повече от архитектурата, повече дори от шумовете и миризмите. Всичко блести — улиците, облени от неонови светлини, ярко осветените витрини, фаровете на хилядите минаващи коли. Но има и полумрак — тихи улички, осветени само от флуоресцентното сияние на някой самотен търговски автомат, прислонен до стената като уморен старец, чието единствено желание е да спре и да си поеме дъх, или от уличните лампи, толкова раздалечени, че минувачите потъват и сякаш се разтварят в мрака между тях.

Вървях по тъмните улички на Ебису към хотел „Империал“ в Хибия, където щях да отседна, докато свършеше всичко. Онова, което се канех да направя, засенчваше дори самоубийствените мисии в Камбоджа и последвалите местни конфликти. Чудех се дали поклонът на Тацу не беше един вид епитафия.

„Стига, оцелявал си и преди в мисии, за които си мислел, че са ти последни!“ — упрекнах се мислено, но спомените ме връхлетяха.

След онова безумие в Камбоджа работите в моята част потръгнаха зле. Дотогава убиването беше нещо абстрактно. Влизаш в престрелка, но без да виждаш противника, ориентираш се само по трасиращите куршуми. После може да откриеш кръв и мозък, понякога и цял труп. Случваше се и да чуем взрив на заложена недалеч мина, тогава знаехме, че сме светили маслото на някого. Но стореното в Ку Лай беше нещо друго. То ни зарази.

Знаех, че сме извършили нещо лошо, носи казвах: „Стига, това е война! Постоянно се случват такива работи.“ Някои от момчетата се затвориха в себе си. Чувството за вина уби желанието им да воюват. При Лудия Джейк — Джими — стана тъкмо обратното. За него войната стана всичко.

Той беше фанатично предан на своите монтаняри и те му отвръщаха със същото. Когато някой от тях загинеше в престрелка, Лудия Джейк лично съобщаваше вестта на старейшината на селото. По едно време престана да спи в нашите бараки и се пренесе при монтанярите. Изучи езика и обичаите им, участваше в церемониите и ритуалите им. Монтанярите вярваха в магията — всяко село си имаше свой шаман — и като човек, превърнал убиването в професия, Джейк се радваше на дълбоко страхопочитание сред тях.

Всичко това притесняваше началството, което не се ползваше с уважението на местните. Проблемът се изостри още повече, когато ни пратиха като подкрепление в Бу Доп на камбоджанската граница, защото Лудия Джейк щеше да е още по-близо до местното население.

Разочарован от правилника на командването и неспособността му да открие провокатора, който проваляше операциите ни, Джейк започна да предприема самостоятелни мисии срещу Виетконг в Камбоджа, използвайки Бу Доп като своя база. Монтанярите мразеха виетнамците, които от векове ги тъпчеха, и с радост следваха Лудия Джейк в смъртоносните му набези. Но нашите специални части бяха разпуснати и започна „виетнамизацията“, което означаваше, че ще оставим виетнамците да воюват, за да можем ние да се оттеглим. Командването му нареди да приключи с камбоджанските операции, но Джейк отказа с довода, че просто защитава своите села.

Командването му заповяда да се върне в Сайгон. Джейк не реагира. Пратиха отряд да го прибере, но отрядът не се върна. Ако бяха избити и главите им набучени на колове, всичко щеше да е ясно, но така? Дали не се бяха присъединили към Лудия Джейк? Или пък магията му беше толкова силна, че ги беше разтворил във въздуха?

Тогава му спряха доставките. Никакви оръжия и боеприпаси. Но Джейк не се отказа. Началството смяташе, че продава мак, за да финансира операциите си. Той стоеше в центъра на собствената си вселена. Имаше най-ефективната, фанатично предана частна армия.

Командването знаеше за нас с Джими — всеки от нас имаше досие. Един ден ме повикаха.

— Трябва да се добереш до него — казаха ми. — Той продава опиум и предприема набези в Камбоджа, без да е упълномощен. Вече е неконтролируем. Ако се разчуе, гафът ще е грандиозен.

— Не мисля, че ще мога да го измъкна — възразих аз. — Той не слуша никого.

— Не казахме „да го измъкнеш“. Казахме „да се добереш до него“.

Бяха трима — двама от командването и един от ЦРУ. Поклатих глава. Онзи от ЦРУ каза:

— Направи каквото искаме от теб и се връщаш у дома.

— Ще се върна, когато се върна — озъбих се, но се поколебах.

Той сви рамене.

— Имаме две възможности. Едната е да покрием с бомбен килим всяко село в Бу Доп. Това са към хиляда наши съмишленици, плюс Къхуун. Просто ще изравним всичко със земята. Никакъв проблем. Втората възможност е ти да направиш каквото трябва и да спасиш всички тези хора. Това значи да излетиш още утре. Лично аз пет пари не давам какво ще избереш.

Той се обърна и излезе от стаята.

Казах им, че съм съгласен. Така или иначе щяха да го очистят. Дори и да не го направеха, аз виждах в какво се е превърнал. Не беше първият, но беше най-лош от всички. От онези, които откриват, че убийството им иде отръки. Какво щеше да каже на хората? Щеше ли да го напише в автобиографията си? „Деветнадесет потвърдени убийства. Голяма колекция от човешки уши. Командвал частна армия.“ С такъв опит никога не можеш да се върнеш в нормалния живот. Белязан си завинаги и няма връщане назад.

Отидох там и казах на монтанярите, че искам да видя Лудия Джейк. Те ме познаваха от общите ни мисии и ме заведоха при него. Нямах оръжие.

— Здрасти, Джими! — казах. — Отдавна не сме се виждали.

— Джон-Джон! — поздрави ме той. Винаги ме наричаше така. — Дошъл си да се присъединиш към мен ли? Крайно време е. Ние сме единствената сила в тая скапана война, от която виетконгците наистина се боят. Не се налага да воюваме с вързани ръце, както ни принуждаваха нашите некадърни политици.

Поговорихме доста, докато стигнем до главното. Когато му съобщих за какво съм дошъл, вече беше нощ.

— Знаех си, че ще се стигне дотам — каза той. — Нищо не мога да сторя. Рано или късно щяха да го направят.

— Какво мислиш да предприемеш?

— Не знам. Но не мога да превърна монтанярите в заложници. Дори и да го направя, скапаняците ще ги бомбардират.

— Защо просто не се предадеш?

Той ме погледна насмешливо.

— Защото не се виждам в затвора, Джон. Не и след хубавия живот тук.

— Да, имаш проблем. Направо не знам какво да ти кажа.

Той кимна и след малко попита:

— От теб се иска да ме убиеш, нали?

— Да — признах.

— Направи го тогава.

Не отговорих.

— Нямам изход. Ако това не стане, те ще изтребят хората ми. И по-добре да си ти, отколкото някой непознат да ни напуска бомбите от десет километра височина. Ти си мой кръвен брат, човече.

Продължавах да мълча.

— Обичам тези хора — каза той. — Наистина ги обичам. Знаеш ли колко от тях умряха за мен? Защото знаят, че и аз съм готов да умра за тях.

Това не бяха само думи. Един цивилен не би могъл да разбере доверието и любовта, които се раждат в битката.

— Моите монтаняри няма да ти ръкопляскат. Те наистина ме обичат, тия шантави копелета! Мислят, че съм омагьосан. Но ти си доста плъзгав. Ще се измъкнеш.

— Искам просто да си ида у дома — казах.

Той се изсмя.

— За нас няма дом, Джон. Не и след онова, което направихме. Така не става. — Джейк се пресегна и ми подаде пистолет. — Не се тревожи за мен. Спаси моите монтаняри.

Спомних си за вербувача — онзи, който ни даде двайсет долара, за да платим на жената, представила се за наша майка.

— Спаси моите монтаняри — повтори Джими.

Спомних си и думите на Диърдри: „Моля те, грижи се за Джими!“

Той се пресегна за оръжието си — автоматична винтовка КАР-15, версия на прословутата М-16, но със скъсена цев, и постави пълнителя.

— Хайде, Джон. Няма да те моля дълго.

Спомних си как ми подаде ръка, след като никой от двамата не успя да победи другия, и ми каза:

— Бива си те. Как се казваш?

— Джон Рейн, педал! — отговорих аз и пак се сбихме.

Дулото вече гледаше към мен.

— Последен шанс — каза Джими. — Последен.

Вдигнах светкавично пистолета и натиснах два пъти спусъка. Двата патрона минаха през гърдите му и излязоха през гърба. Джими беше мъртъв още преди да се сгромоляса на пода.

В колибата тутакси нахълтаха двама монтаняри, но аз вече бях взел автомата. С един откос ги повалих и побягнах.

Охраната им беше организирана така, че да отблъсне нападение отвън, но не беше пригодена да спре някого, който бяга от селото. Пък и смъртта на Джими ги беше зашеметила.

Докато бягах, бях засегнат в гърба от шрапнел. Раната беше незначителна, но в базата ми казаха:

— Късметлия си, редник. Отиваш си у дома.

Качиха ме на самолета и след седемдесет и два часа бях в Драйдън.

Тялото пристигна два дни по-късно. На погребението родителите на Джими плачеха, плачеше и Диърдри.

— Господи, Джон, знаех си, че няма да се върне! Знаех си! — ридаеше тя.

Всички искаха да знаят как е умрял Джими. Казах им, че е загинал в престрелка и че това е всичко, което знам. Някъде близо до границата.

След още един ден си тръгнах. Не се сбогувах с никого. Джими беше прав — за нас нямаше дом след онова, което бяхме сторили. „Каква прошка, щом си вкусил от знание като това?“, беше написал един поет.

Казвах си, че това е карма, че колелото на вселената се върти. Много отдавна бях убил брата на момичето си. Сега бях премахнал един човек, но се бях забъркал с дъщеря му. Ако се беше случило на друг, щеше да ми се стори смешно.

Преди срещата с Тацу се бях обадил в „Империал“ да си направя резервация. Бях скрил там някои неща, които можеха да ми потрябват — два костюма, документи, валута, оръжие. В хотела си мислят, че съм японски емигрант, който често се връща в Япония, а аз им плащам, за да пазят вещите ми, вместо всеки път да ги разнасям със себе си. От време на време дори отсядам там, та да поддържам легендата.

„Империал“ е в центъра и има невероятен бар. И, което е по-важното, достатъчно голям е, за да осигури на посетителя анонимността на любовен хотел.

Тъкмо бях стигнал станция Хибия, когато пейджърът ми избръмча. Погледнах дисплея. Номерът ми беше непознат, но следваха три петици. Беше Тацу.

Намерих телефон и набрах номера. От другата страна вдигнаха още при първото иззвъняване.

— Сигурна ли е линията? — попита Тацу.

— Сигурна.

— Двамата гости тръгват от „Нарита“ точно в девет сутринта. Оттам имат деветнайсет минути път. Нашият човек обаче може да отиде по-рано, така че трябва да си заел позиция.

— Добре. А пакетът?

— Сега го поставят. След един час можеш да го прибереш.

— Ясно.

— Късмет! — каза той и затвори.

Пъхнах отново картата и набрах номера, който Тацу ми беше дал в Ебису. С преправен глас съобщих на човека отсреща, че под дипломатическата кола, която утре ще посети военноморската база „Йокосука“, е заложена бомба. Това ми гарантираше, че ще има забавяне на караулката.

Преди срещата с Тацу се бях изкъпал у Хари, но когато се появих в хотела, имах доста неугледен вид. Като че никой не забеляза мокрия ми ръкав — малко преди това бях измъкнал бомбата на Тацу от фонтана, — пък и всички си мислеха, че идвам от източния бряг на Щатите. Какво ли не се случва на дълъг път. Служителят на рецепцията се засмя, когато му казах, че вече съм стар за такива авантюри.

Вещите ми ме чакаха в стаята. Костюмите и ризите бяха грижливо изгладени и окачени в гардероба. Заключих вратата и прегледах куфара с двойно дъно. Моят глок си беше на мястото. Отворих несесера, извадих от фалшивия флакон за дезодорант няколко патрона и заредих пистолета, после го пъхнах под дюшека.

В девет телефонът иззвъня. Познах гласа на Мидори и й казах номера на стаята.

Минута по-късно на вратата тихо се почука. Погледнах през шпионката. Беше тя. Пуснах я да влезе и заключих след нея. Когато се обърнах, тя разглеждаше стаята.

— Май беше време да отседнем и на такова място — гласеше заключението от огледа. — Любовните хотели взеха да ми омръзват.

— Но си имат и своите предимства — казах аз и обвих ръце около нея.

Поръчахме си от менюто на рум сървиса сашими и греяно саке. Докато чакахме вечерята, аз й разказах за срещата си с Тацу и й съобщих за смъртта на Булфинч.

Донесоха ни храната, а когато келнерът си тръгна, тя вдигна поглед към мен.

— Искам да те питам нещо… Нещо глупаво. Може ли?

Стомахът ми се сви от този толкова невинен поглед.

— Разбира се.

— Мислех си за тези хора. Те убиха Булфинч. Опитаха се да убият и нас с теб. Може би са искали да убият и баща ми. Мислиш ли… че наистина е получил инфаркт?

Налях саке от керамичната каничка в двете малки чашки и се загледах в излизащата пара. Ръцете ми не трепереха издайнически.

— Въпросът ти не е глупав. Човек може да бъде убит така, че да изглежда като нещастен случай или естествена смърт. И съм съгласен с теб, след всичко, което знаем, че сигурно са искали да го премахнат.

— Той се боеше, че ще го убият. Каза ми го.

— Да.

Пръстите й барабаняха по масата, сякаш удряха по клавишите на невидимо пиано. Очите й искряха гневно.

— Мисля, че са го убили — заяви тя.

Няма дом за нас, Джон. Не и след онова, което направихме.

— Може и да си права — казах.

Дали се досещаше? Или умът й отказваше да приеме онова, което интуицията й нашепваше?

— Важното е, че баща ти беше смел човек — подех. — И както и да е умрял, смъртта му не бива да се окаже безсмислена. Затова трябва да взема диска. Да довърша започнатото от него. Аз… — и аз самият не бях сигурен какво точно ще кажа. — Трябва да го направя. Имам нужда да го направя.

Чувствата се отразяваха върху лицето й като сенките на преминаващи облаци.

— Не искам да го правиш. Прекалено опасно е.

— Не толкова, колкото изглежда. Моят приятел ще се погрижи полицаите там да знаят какво става, така че никой няма да ме застреля — поне така се надявах.

— А онези от ЦРУ? Можеш ли да гарантираш за тях?

Замислих се. Тацу вероятно вече си беше направил сметката, че ако ме застрелят, ще може да използва това като предлог да претърси колата за оръжие и да вземе диска. Той беше практичен мъж.

— Никой няма да ме застреля. Както съм го замислил, докато разберат какво става, всичко ще е свършило.

— Чувала съм, че във войната никога нищо не върви по план.

Засмях се.

— Така е. И ако не бях такъв добър импровизатор, сега нямаше да съм жив. Във всеки случай, нямаме друга възможност. Ямаото не знае, че дискът е у Хилгър, и ще продължи да те преследва, ако не си го вземем обратно. Мен също.

Няколко минути се хранехме мълчаливо. Най-сетне Мидори наруши мълчанието.

— Звучи разумно, но ме побиват тръпки — в гласа й прозвуча горчивина.

Искаше ми се да й кажа, че с времето свикваш с нещата, от които те побиват тръпки, но премълчах.

Тя се изправи и се приближи до прозореца. Силуетът й се очертаваше на фона на неоновото сияние отвън. Станах и пристъпих към нея, достатъчно близо, за да усетя чистия аромат на косите й. Бавно вдигнах ръце и пръстите ми докоснаха раменете й и се плъзнаха надолу. Когато дланите ми стигнаха бедрата й, тя намери ръцете ми и ги сложи върху корема си. Още мъничко време, само още мъничко, мислех си, докато целувах ухото и шията й. Още малко време в този безличен хотел, където можехме да забравим миналото и всичко онова, което скоро щеше да сложи край на крехката ми връзка с тази жена.

Тя се обърна и ме целуна, най-напред нежно, после по-настойчиво. Ръцете й галеха лицето ми, после се плъзнаха под ризата ми и от докосването й топлината се разля по цялото ми тяло като вълна.

Паднахме върху леглото и трескаво започнахме да смъкваме дрехите си, захвърляйки ги на пода. Гърбът й беше извит като дъга и аз целувах гърдите и корема й.

— Сега, искам те сега! — прошепна тя.

Когато проникнах в нея, тя издаде стон, тих като полъх на вятъра. Движехме се в опиянение, което ме караше да забравя къде свършва тялото ми и къде започва нейното. Краят беше като експлозия, която ни разтърси до дъно.

Лежахме прегърнати, със сплетени тела, изтощени като след битка, в която никой не бе успял да нанесе окончателния удар.

— Сугой — промълви тя. — Какво са сложили в това саке?

Усмихнах се.

— Искаш ли още една бутилка?

— Искам много — сънено промърмори тя.

Това бяха последните изречени думи, преди да потънем в сън. Сън, необезпокояван от спомените и почти непомрачен от опасенията за онова, което идваше.