Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (21)

21.

Заведението в Ебису, което бях споменал, беше класическа японска изакая. Тацу ме беше завел там, когато се върнах за пръв път в Япония след войната. Изакая са миниатюрни барчета в стари дървени къщи, обикновено стопанисвани от мъже и жени без възраст или от семейни двойки, които живеят на горния етаж, само с един червен фенер на входа, рекламиращ заведението им. Те са убежище за хора, които се спасяват от строг началник или досадна съпруга, от уличния шум или глъчката в метрото. Там до късно през нощта се сервират бира и саке и на бара се сменя върволица от клиенти — един си тръгва, за да отстъпи място на друг също толкова уморен свой събрат, дошъл от студа на улицата.

С Тацу често ходехме в бара в Ебису, но след като изгубихме връзка, аз спрях да го посещавам. Все си казвах, че не е зле да намина, да видя мама-сан, но месеците се превръщаха в години, а това време никога не настъпваше. И сега, ако се вярваше на Тацу, барът вече не съществуваше. Може би бяха съборили къщата. В шумния, модерен град нямаше място за такова идилично кътче.

Но аз помнех къде е бил барът и тъкмо там щях да чакам Тацу.

Отидох в Ебису по-рано, та да имам време да се огледам. Наистина всичко се бе променило. Повечето стари сгради бяха изчезнали. Недалеч от станцията имаше чисто нов, лъскав търговски център, а някога тук беше оризище. Беше ми трудно да се ориентирам.

Тръгнах в източна посока от станцията. Денят беше влажен и вятърът довяваше ситни пръски от ниските надвиснали облаци.

Открих мястото, където някога се намираше барът. Разкривената, но уютна къща я нямаше, а на нейно място беше изникнал стерилен на вид магазин за полуготови храни. Вътре нямаше жива душа, ако не се брои продавачът, който четеше списание под флуоресцентните лампи. От Тацу нямаше и помен, но все пак бях подранил с цял час.

Не бих се върнал, след като разбрах, че барът вече не съществува, ако имах някакъв избор. Това ми напомняше за последното ми посещение в Щатите преди около пет години. Тогава се върнах в Драйдън, където беше домът ми, доколкото изобщо бях имал такъв някога. Не се бях връщал двайсет години и част от мен искаше отново да намери връзката между това, което бях, и предишния ми живот.

Драйдън е на четири часа път северно от Ню Йорк. Върнах се там и единственото, което ми се стори познато, беше разположението на улиците. Минах по главната улица, но вместо къщите, които помнех, видях „Макдоналдс“, „Бенетон“. „Кинко“, всичките в лъскави нови постройки. Все пак разпознах някои сгради, но те приличаха на древни руини сред гъста джунгла.

Повъртях се наоколо. Заобиколих зад новия търговски център, после се върнах обратно през самия магазин, искрящ от стъкло и хром. Хубава сграда, дума да няма. Няколко хлапета минаха покрай мен, като се смееха на нещо свое. Явно се чувстваха тук като у дома си.

Срещу мен по широката площадка се приближаваше самотна фигура в старо сиво палто. Не можех да различа лицето, но познах походката, силуета. Беше Тацу, захапал цигара — може би несъзнателно търсеше малко топлинка в този влажен ден.

Той ме видя и ми махна. Когато се приближи, видях как бръчките са се врязали по-дълбоко в лицето му и умората си е пробила път на повърхността.

— Хонто ни, шибараку буди да на — поздравих го аз с поклон. — Отдавна не сме се виждали.

Той ми протегна ръка. Усетих, че се взира внимателно в лицето ми. Сигурно виждаше същите следи на времето, а може би и още нещо. Това беше първата ни среща след пластичната ми операция. Може би се питаше как времето е успяло дотолкова да заличи европейското в чертите ми, а аз се питах дали все пак не е заподозрял, че променената си външност дължа не само на годините.

— Рейн-сан, итай, как я караш? — попита той, без да сваля поглед от мен. — Имаш ли представа какви проблеми ще си имам, ако някой разбере, че съм се срещнал с теб и не съм те арестувал? Заподозрян си в двойно убийство. При това една от жертвите беше важна фигура в полицията. И сега ме притискат да реша случая възможно най-бързо.

— Тацу, няма ли най-сетне да ми кажеш, че се радваш да ме видиш? Аз имам чувства все пак.

Той се усмихна с тъжната си усмивка.

— Знаеш, че се радвам да те видя. Но съжалявам, че обстоятелствата на срещата ни са такива.

— Как са дъщерите ти?

Усмивката му стана по-широка.

— Добре са. — В гласа му прозвуча гордост. — Едната е лекарка, другата — адвокатка. Хубаво е, че са умни като майка си, не мислиш ли?

— Омъжени ли са?

— Голямата е сгодена.

— Честито! Изглежда скоро ще станеш и дядо.

— Няма да е много скоро.

Усмивката му помръкна и аз си помислих, че за нищо на света не бих искал да бъда мъжът, който ще си позволи да се отнесе лекомислено с някоя от дъщерите му.

Тръгнахме през магазина. Размяната на любезности беше свършила и аз преминах на въпроса.

— Ямаото Тоши, лидерът на Шиненто, ти е издал смъртна присъда.

Той спря и ме изгледа.

— Откъде знаеш?

— Извинявай, на такива въпроси не отговарям.

Тацу кимна.

— Сигурно го знаеш от сигурен източник, иначе нямаше да ми го кажеш.

— Така е.

— Знаеш ли, Рейн-сан, много хора биха искали да ме видят мъртъв. Понякога се чудя как още съм жив.

— Може би имаш ангел-пазител.

Той се засмя.

— Де да беше така! Всъщност обяснението е далеч по-просто. Смъртта ми би доказала правотата ми. А докато съм жив, ще съм глупакът, ловец на призраци.

— Боя се, че обстоятелствата са се променили.

Той отново спря и ме погледна.

— Не знаех, че си имаш вземане-даване с Ямаото.

— Нямам нищо общо с него.

— Каза, че обстоятелствата са се променили.

— Има един диск. Доколкото съм информиран, той съдържа сведения, уличаващи различни политици в корупция. Ямаото се опитва да се добере до него.

Той знаеше нещо за диска — бях чул от Ямаото, че е пратил хора в апартамента на Мидори, — но не каза нищо.

— Знаеш ли нещо за това, Тацу? — попитах.

Той сви рамене.

— Аз съм ченге. Знам за всичко по малко.

— А Ямаото мисли, че знаеш много. И знае, че търсиш диска. Той самият не успява да се добере до него, затова се опитва да премахне конкуренцията.

— И какво му пречи да се добере до него?

— Не знае къде е.

— А ти знаеш ли?

— Не е у мен.

— Не те питам това.

— Тацу, не става дума за диска. Дойдох тук, защото разбрах, че си в опасност. Исках да те предупредя.

— Само че тъкмо дискът е причината да съм в опасност, нали? — Невинният му поглед би могъл да заблуди всекиго, но не и мен. — Намери ли се дискът, опасността автоматично изчезва.

— Стига с тия полицейски уловки — казах. — Само едно ще ти кажа. Човекът, у когото е дискът, има възможност да публикува съдържанието му. Това ще премахне опасността.

Той спря и ме сграбчи за ръката.

— Масака, не казвай, че си дал скапания диск на Булфинч!

Това ме накара да застана нащрек.

— Защо питаш?

— Защото Франклин Булфинч вчера е бил убит в Акасака Мицуке, близо до хотел „Акасака Токио“.

— Мамка му! — изругах, забравяйки с кого говоря.

— Комата! — изруга и той на свой ред. — На него го даде, нали?

— Да.

— По дяволите! У него ли е бил, когато са го убили? Хотел „Акасака Токио“ — това беше на стотина метра от мястото на срещата ни.

— Кога е станало? — попитах.

— Рано следобед. Някъде около два приблизително. У него ли е бил?

— Най-вероятно.

Раменете му се превиха и аз знаех, че това не е поза.

— Откъде знаеш за диска, Тацу?

Мина много време, преди да отговори:

— Знам, защото Кавамура трябваше да го даде на мен. Вдигнах вежди.

— Така е — продължи той. — Обработвах Кавамура от доста време. Правех всичко възможно да го накарам да ми даде информацията, която сега е на този диск. В крайна сметка излиза, че хората вярват повече на журналистите, отколкото на полицията. Кавамура реши да даде диска на Булфинч.

— Откъде знаеш?

— Обади ми се сутринта, точно преди да умре.

— Какво каза?

— „Майната му! Ще дам диска на западните медии.“ Аз съм виновен. Прекалено много го притисках. Сигурен съм, че не му е било приятно.

— Откъде знаеш, че е искал да го даде на Булфинч?

— Ти ако беше, на кого щеше да го дадеш? Булфинч е известен със статиите си за корупцията. Но не бях сигурен до тази сутрин, когато научих за убийството му. И пак не бях напълно сигурен — до този момент.

— Значи затова следеше Мидори?

— Разбира се. — Тацу умееше да казва „разбира се“ по начин, който сякаш подчертаваше липсата на интелигентност у човека насреща. — Кавамура умря малко след като ми се обади, което означава, че не е могъл да предаде диска „на западните медии“. Вещите му бяха у дъщерята. Което логично насочва вниманието към нея.

— И затова си разследвал нахлуването в апартамента на баща й?

Той ме погледна неодобрително.

— Моите хора инсценираха това нахлуване. Търсехме диска.

— Значи си имал две възможности да го потърсиш! — бях възхитен от изобретателността му. — Много удобно.

— Да, но така и не го намерихме. И затова насочихме вниманието си към дъщерята.

— Вие и всички останали.

— Знаеш ли, Рейн-сан — рече той, — пратих един от моите хора да я следи в Омотесандо. Само че той е претърпял много неприятен инцидент в тоалетната на един тамошен бар. Вратът му бил счупен.

Господи, значи е бил човек на Тацу!

— Така ли? — казах.

— Същата вечер мои хора чакаха дъщерята в апартамента й. Макар и въоръжени, те били причакани и пребити от един-единствен човек.

— Смущаващо — подметнах, очаквайки да чуя повече.

Той извади цигара, погледна я за миг и я пъхна в устата си.

— Е, всичко свърши. Сега дискът е у ЦРУ.

— Защо мислиш така? А Ямаото?

— Имам причини да мисля, че той още го търси. В тази драма, освен мен има само още един играч. И той трябва да е взел диска от Булфинч.

— Ако говориш за Хилгър, той работи с Ямаото.

Тацу се усмихна с тъжната си усмивка.

— Хилгър не работи с Ямаото, а е негов роб. И като всеки роб търси начин да избяга от господаря си.

— Не те разбирам.

— Ямаото държи Хилгър в ръцете си с изнудване, също като своите марионетки. Но Хилгър играе двойна игра. Той иска диска, за да унищожи Ямаото, да пререже конците на кукловода.

— Значи не е казал на Ямаото, че дискът е у ЦРУ?

Той сви рамене.

— Както вече ти казах, Ямаото продължава да го търси.

— Тацу — попитах тихо, — какво има на този диск?

Той уморено дръпна от цигарата и издуха дима към небето.

— Видеозаписи на извънбрачен секс, аудиозаписи на пазарлъци и подкупи, номера на тайни банкови сметки, данни за незаконни сделки с недвижими имоти и пране на пари.

— Уличаващи Ямаото?

Погледна ме, сякаш се чудеше как е възможно да съм толкова тъп.

— Рейн-сан, ти беше страхотен войник, но не ставаш за ченге. Уличаващи всички други, освен Ямаото.

Замислих се за момент.

— Ямаото използва тази информация за изнудване, така ли?

— Разбира се. Как мислиш, защо никое правителство не може да се задържи по-дълго? Защо имаме единайсет премиери за последните години? Всеки един от тях е бил или лакей на ЛДП, или реформатор, на когото бързо са подрязали крилцата. Това е Ямаото, който управлява в сянка.

— Но той даже не е от ЛДП!

— Защото не иска. Много по-удобно му е да управлява по този начин. Когато някой политик не му угоди, веднага се изважда на бял свят дискредитираща информация, медиите получават нареждане да я раздуят и неудобният политик е окончателно компрометиран. А скандалът нанася удар само върху ЛДП, не и върху партията на Ямаото.

— И откъде си набавя информацията?

— Има разработена система за подслушване на телефонни разговори, видеонаблюдение и следене. И когато улови някой нов, човекът няма друг избор, освен да му сътрудничи в по-нататъшните изнудвания.

— Защо пък ще му помага?

— Принципът на тоягата и моркова. Ямаото държи на заплата няколко млади жени, достатъчно хубави, та да накарат дори и най-верния съпруг да забрави за известно време за семейството си. Заснемат, например, някой член на парламента в деликатно положение с някоя от тези жени, после му показват записа и му обещават, че тайната ще бъде запазена, ако гласува за този или онзи проект. Ако политикът има съвест, няма да иска да гласува за някой от тези нелепи публични проекти, но страхът от излагане е далеч по-силен мотиватор от съвестта. Колкото до сътрудничеството му в компрометирането на негови колеги, тук действа психологическият момент: очерняйки другите, той самият вече не изглежда толкова черен. И тъй като резултатите от изборите в Япония зависят не от вота, а от достъпа до парите, Ямаото щедро финансира предизборната кампания на такива политици. Влиянието му е толкова голямо, че ако не си част от неговата мрежа, нямаш никакъв шанс да постигнеш каквото и да било.

— Щом е толкова всемогъщ, защо никога не съм чувал за него?

— Той не обича да се излага на показ. Жертвите му знаят само, че са обект на изнудване, но не знаят от кого. Повечето са убедени, че това е работа на някоя друга фракция в самата партия. Ямаото нарежда работите така, че дори ЛДП вярва, че управлява. Но зад властта стои по-висша власт.

Спомних си за докладите, които бях чел по повод конспиративните теории на Тацу.

— Но ти самият се интересуваш от корупцията в ЛДП, Тацу.

Той присви очи.

— Откъде знаеш?

— Това, че сме изгубили връзка, не означава, че не се интересувам от теб — усмихнах се аз.

— Да, вярно е, че следя корупцията в ЛДП — потвърди той след кратка пауза. — Това забавлява Ямаото. Той мисли, че му правя услуга. И би могло да бъде така, ако ме възприемаха на сериозно. Но само Ямаото решава кога корупцията да бъде съдебно преследвана.

Долових горчивина в гласа му и едва се сдържах да не се засмея — беше си все същото лукаво копеле, което помнех от Виетнам.

— Няма защо да се правиш на умряло куче. Истинската ти цел е Ямаото.

Той сви рамене.

— Сега разбирам защо ти е притрябвал дискът — продължих.

— Ти си знаел, че работя по въпроса, Рейн-сан. Защо не ми се обади?

— Имах причини.

— Какви?

— Мидори. Ако ти го бях дал, Ямаото щеше да си мисли, че не се е намерил, и да продължи да преследва Мидори. Публикацията беше единственият начин да я предпазя.

— Това ли е единствената причина да не ми се обадиш?

— Не се сещам за друга. А ти?

В отговор той се усмихна тъжно. Вървяхме мълчаливо минута-две, накрая попитах:

— Как Ямаото е завербувал Хилгър?

— Като му е предложил онова, към което всеки се стреми.

— А именно?

— Власт, какво друго! Как според теб Хилгър така бързо израсна в йерархията до шеф на токийската централа?

— Ямаото го е снабдявал с информация?

— Разбира се. Господин Хилгър бележи изумителни успехи във внедряването на свои агенти в Япония. И като шеф на централата има заслуга за някои особено полезни доклади за корупцията в японското правителство — а Ямаото е експерт по тази част.

— Господи, Тацу, твоята информираност направо ме плаши!

— Плашещото е колко малко полза съм извлякъл досега от тази информираност.

— Дали Хилгър знае, че му дърпат конците?

— Отначало е хранел илюзията, че той разработва Ямаото. И след като е разбрал, че е тъкмо обратното, какъв избор е имал? Да каже на ЦРУ, че агентите му са подставени, а докладите — изфабрикувани? Това би означавало край на кариерата му. Алтернативата е била далеч по-приятна — да работи за Ямаото, който ще му подава „информация“, за да продължи да жъне лаври. А Ямаото се сдобива със свой агент в ЦРУ.

„Хилгър е провокатор, помислих си с отвращение. Трябваше да се сетя.“

— Хилгър ми каза, че е разработвал Кавамура, който преди смъртта си е бил готов да даде диска на ЦРУ.

Тацу сви рамене.

— Кавамура ме изпързаля. Могъл е да направи същото и с ЦРУ. Не мога да кажа със сигурност, пък и вече не е важно.

— А Булфинч? — попитах. — Как Хилгър се е добрал до него?

— Следил го е до момента, в който си му дал диска. Булфинч беше лесна плячка, Рейн-сан.

Долових в гласа му лек упрек, че съм бил така неблагоразумен да дам диска на цивилен.

Няколко минути вървяхме мълчаливо. Тацу пръв наруши мълчанието:

— Рейн-сан, какво прави в Япония през цялото това време след последната ни среща?

Би било голяма грешка да допуснеш, че Тацу може да си говори ей така, колкото да се намира на приказка.

— Нищо ново — отвърнах. — Пак същата консултантска дейност.

— А именно?

— Помагам на няколко американски компании да влязат на японския пазар. Неща от този род.

— Интересно. И какви продукти внасят?

Едва ли се залъгваше, че с няколко подметнати мимоходом въпроса ще ме уличи. И консултантският ми бизнес, и клиентите ми бяха напълно реални, макар да не претендирах за първенство в своята област.

— Защо не погледнеш сайта ми? — попитах. — Там е пълно с отзиви на клиенти.

Той махна с ръка — жест, който разтълкувах като: „Не ми приказвай глупости!“

— Въпросът ми беше какво правиш още в Япония? Защо още си тук?

— Какво значение има, Тацу?

— Просто не разбирам. Затова питам.

Какво да му кажа? Исках войната да продължи. Акулата не спира да плува, иначе умира.

Но трябваше да призная сам на себе си, че не е само това. Понякога мразя живота си тук. След двайсет и пет години аз все още съм чужд и това ме озлобява.

— Тук си повече от двайсет години — тихо изрече той. — Може би е време да се върнеш у дома.

„Знае — помислих си, — или е на път да се досети.“

— Чудя се къде ли е това „у дома“ — казах.

— Ако останеш — замислено добави той, — има опасност да установим, че интересите ни се разминават.

— Тогава да не стигаме до такива изводи.

И отново същата тъжна усмивка.

— Можем да опитаме.

Отново тръгнахме под надвисналото небе. Внезапно ми хрумна нещо и спрях.

— Може би не всичко е загубено.

— Какво искаш да кажеш?

— Дискът. Може би ще успеем да си го върнем.

— Как?

— Той не може да се копира, нито да се изпраща по електронен път. И е кодиран. На Хилгър ще му трябват специалисти, за да го разкодират. Затова ще трябва да занесе диска на специалистите — или те да отидат при диска.

Трябваше му само секунда, преди да извади мобилния си телефон.

— Искам списък на длъжностните лица от САЩ, пристигащи в Япония — нареди отривисто той. — Особено на тези от АНС и ЦРУ. За цялата седмица и особено следващите пет дни. Веднага. Да, чакам.

Правителствата на САЩ и Япония осведомяват предварително другата страна за пътуванията на високопоставените си служители като част от споразумението за сигурност и сътрудничество в областта на разузнаването. Вероятността да има някакъв ефект от такава стъпка беше смътна, но все пак си струваше да се опита.

Пък и познавах Хилгър. Той беше по големите жестове. Щеше да представи диска за постижението на века в областта на разузнаването. И да го предаде лично, та да пожъне лаврите.

Изчакахме мълчаливо няколко минути, накрая Тацу каза:

— Да, да. Разбрах. Почакайте така.

Той притисна телефона до гърдите си и ме осведоми:

— Софтуерен криптограф от АНС и директорът на ЦРУ за Източна Азия. И двамата пристигат тази вечер на „Нарита“ с полет от Вашингтон. Не ми се вярва да е съвпадение. Хилгър ги е пришпорил в момента, в който се е добрал до диска.

— Къде ще отседнат? В посолството?

— Почакай. — Тацу вдигна телефона на ухото си. — Проверете искали ли са дипломатически ескорт и ако е така, докъде. Чакам.

А на мен обясни:

— Кейсацучо получава много молби за ескорт на американски правителствени служители. Тъй като нямат бюджет да плащат за коли под наем, използват ни нас под претекст за дипломатическа сигурност. За пръв път този техен навик не ме дразни.

Той Отново поднесе телефона към ухото си и зачакахме.

— Добре. Добре. Чакайте — изрече след минута-две и ме осведоми: — Военноморска база „Йокосука“. Четвъртък сутрин, от „Нарита Хилтън“.

— Значи са ни в ръцете.

Той ме изгледа мрачно.

— И как ще стане?

— Много лесно, спираш колата на Хилгър, вземаш му диска и го обявяваш за персона нон грата!

— Въз основа на какво? От прокуратурата ще искат да знаят.

— Откъде да знам? Ще кажеш, че информацията ти е от анонимен източник.

— Нещо не можем да се разберем. Това, което ми казваш, са слухове, а на мен ми трябват доказателства.

— По дяволите, Тацу! Откога си станал такъв бюрократ?

— Не е бюрокрация — сряза ме той и аз съжалих, че съм си позволил това избухване. — Трябва да се действа със законни средства. Това, което предлагаш, няма да свърши работа.

Усетих, че се изчервявам. Тацу винаги успяваше да ме накара да се почувствам като някакъв недодялан гайджин.

— Добре, щом не може по каналния ред, какво предлагаш?

— Мога да взема диска и да предпазя Мидори. Но ще трябва да те намеся и теб.

— Какво предлагаш?

— Ще наредя да спрат колата на Хилгър пред базата — може би под претекст, че искаме да огледаме колата за заложени експлозиви. Тук едно анонимно обаждане би свършило работа.

— Ясно.

Записах на ръката си телефонния номер, който той ми продиктува, като обърнах последните две цифри и извадих две от всяка.

— Един полицай задължително би помолил шофьора да свали стъклото, за да му обясни.

Кимнах.

— Това е номерът на пейджъра ми — казах и му го продиктувах. — Свържи се с мен, след като имаш достатъчно информация за придвижването на Хилгър. След номера изпиши три петици — така ще знам, че си ти. Ще ми трябва и малко екипировка. Заслепяваща граната.

Заслепяващите гранати са точно това, което можете да си представите — никакви шрапнели, само ярка светлина, и са предназначени не да убиват, а да дезориентират. Антитерористите ги използват да оглушат противника, преди да разбият вратата ида изпозастрелят лошите момчета.

Не се налагаше да му казвам за какво ми е заслепяващата граната.

— Как да ти я предам? — попита той.

— Постави я във фонтана в парка Хибия, Откъм страната на „Хибия-дори“. Ето така — нарисувах му на дланта си къде точно да сложи гранатата. — Свържи се с мен веднага, да не стои безстопанствена прекалено дълго.

— Добре.

— И още нещо — казах.

— Да?

— Предупреди хората си. Не искам някой да ме застреля по погрешка.

— Ще направя каквото мога.

— Повече от това. Става дума за задника ми.

— Става дума за задниците и на двама ни — поправи ме той. — Ако се провалиш, със сигурност ще има въпроси кой е наредил да се спре колата и под какъв предлог. Ако имам късмет, просто ще ме пенсионират без време. А иначе отивам в затвора.

Прав беше, макар че едва ли би предпочел да е на мое място, но сега не беше времето да спорим.

— Ти само спри колата — казах, — а аз ще се погрижа за останалото.

Той кимна, после се поклони официално.

— Късмет, Рейн-сан.

И се отдалечи в сгъстяващия се мрак.