Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (18)

18.

Поведоха ме по коридора. Забелязах изхода — двойна стъклена врата със самозаключваща се брава. Когато влизахме, ми направи впечатление, че се отваря навън. Ако се хвърлех и улучех средата, бравата можеше да поддаде. Не се ли получеше, щеше да се наложи да опитам отново, този път през стъклото, с надеждата да не се нарежа много. Не беше кой знае какъв избор, но възможността да бъда изтезаван до смърт от Хлътналия нос и приятелчетата му ми харесваше още по-малко.

Те ме блъскаха не особено нежно пред себе си по коридора, а аз се стараех видът ми да излъчва страх и безпомощност, та да приспя всякакви опасения у тях. Исках да си мислят, че владеят положението и аз съм смазан от превъзходството им. Това би ми дало някакъв минимален шанс да ги изненадам. Иначе имах само едно предимство пред тях и то беше същото, което много пъти ми беше спасявало кожата във Виетнам — аз бях по-мотивиран да избягам, отколкото те — да ме задържат.

Отведоха ме в малка стая в дъното на коридора. Вратата беше от матирано стъкло и се отваряше навътре и наляво. Отдясно имаше малка квадратна маса с два стола, поставени един срещу друг. Блъснаха ме на единия от столовете, с гръб към вратата. Сложих ръце на коленете си под масата.

Хлътналия нос изчезна някъде и след няколко минути се върна с голяма дървена бухалка. Седна срещу мен, а останалите заеха позиция зад гърба ми.

Между гърба на Хлътналия нос и стената имаше около метър свободно пространство. Това беше добре.

Не бяха заключили вратата. Защо да си правят този труд? Бяха трима, и все здравеняци. Бяха си у дома и знаеха, че владеят положението. Повдигнах няколко милиметра масичката с колене, преценявайки тежестта й. За размерите си тежеше доста. Сърцето ми думкаше в ушите и гърлото. Хлътналия нос започна да говори нещо, но аз не го чувах. Скочих, хванах масичката отдолу и я обърнах върху него. Ударът го залепи за стената.

Другите двама скочиха към мен. Посрещнах единия с крак в корема. Ударът беше толкова силен, че инерцията го тръшна по гръб. Другият ме връхлетя изотзад и опита да ме стисне в задушаваща прегръдка, но аз прибрах глава в раменете си и ръката му притисна устата вместо гърлото ми. Хватката му обаче беше толкова здрава, че се уплаших да не ми изкърти челюстта. Отворих уста и още преди да е успял да се отдръпне, захапах здраво. Усетих как зъбите ми потъват в мускула и той изрева.

Прегръдката се разхлаби и аз се извъртях, което ми даде възможност да нанеса няколко удара в корема му. Той отпусна ръце да се предпази и в този миг аз го пернах с ръба на дланта под носа. Не успях да го поваля, но го зашеметих. Отблъснах го от себе си и се хвърлих към вратата.

Онзи, когото бях изритал, ме сграбчи за крака от пода, но аз успях да се изтръгна, хванах дръжката на вратата и я дръпнах с все сила. Вратата се блъсна в стената и стъклото се разлетя на парчета.

Втурнах се по коридора и само след секунда се озовах пред двойната стъклена врата. Засилих се и се хвърлих с цялата си тежест в средата между двете крила. Те се разтвориха с трясък и аз не успях да се задържа на крака, но бързо се изправих и хукнах надолу по стълбите. Отворих външната врата и излетях навън, като прескачах по четири стъпала наведнъж. Надявах се, че съм спечелил солидна преднина, но само след секунда чух вратата още веднъж да се отваря.

Трябваше да се махна, преди да са пристигнали подкрепленията. Станция Шибакоен беше от отсрещната страна на „Хибия-дори“. Втурнах се през улицата, като се стараех да тичам диагонално на движението, но въпреки това не се мина без скърцане на спирачки.

От подлеза насреща ми извираше гъста тълпа — явно влакът току-що беше пристигнал. Озърнах се назад и видях двама от хората на Ямаото да тичат след мен.

В този миг чух да пристига нов влак. Може би щях да успея да го хвана. Не се съмнявам, че ако можеха, онези двамата щяха да ме застрелят още сега. В тази тълпа никой нямаше да разбере откъде са дошли изстрелите. Трескаво си проправях път през множеството, опитвайки се да спечеля преднина. Пред касите имаше количка със закуски и напитки. Грабнах една кутия с кафе — сто и деветдесет грама, с остри метални ръбове.

Когато най-сетне успях да се добера до перона, беше късно — вратите на влака вече се затваряха. Тълпата беше гъста, но точно пред влака имаше свободна ивица. Добрах се до нея и отново се озърнах. Една от горилите на Ямаото тъкмо преминаваше през железните пречки на входа и след секунди щеше да бъде при мен. Опитах се да преценя на око разстоянието — само пет метра, и щях да попадна в лапите му. Прицелих се и хвърлих кутията с кафето. Улучих го в гърдите и чух как кутията издумка. Той се сгромоляса тежко, но приятелчето му беше зад него и държеше пистолет.

Обърнах се. Влакът вече набираше скорост.

Приведох глава и се втурнах след него. Чух изстрел, после втори.

Два метра. Един.

Бях достатъчно близо да стигна до вертикалната пречка отстрани на вагона, но не можех да се приближа повече. За няколко секунди скоростта ми беше в пълен синхрон с тази на влака, после той започна да се отдалечава.

Изкрещях с все сила и се хвърлих напред. За една ужасна секунда си мислех, че няма да го стигна и ще падна върху релсите, но тогава пръстите ми се сключиха около студения метал.

Коленете ми се удариха в задницата на вагона. Ходилата ми почти докосваха релсите. Усетих как пръстите ми се плъзгат надолу по желязото. Погледнах нагоре и видях някакво момче в училищна униформа да ме зяпа с отворена уста през задното стъкло. И тогава влакът навлезе в тунела, а аз не успях да се удържа повече.

Инстинктивно се извъртях и подложих лявата си ръка под тялото, за да се претърколя след удара. Само че се ударих в релсите толкова силно, че вместо да се претърколя, подскочих и се стоварих като чувал върху линията.

Лежах на гръб и гледах към лампите на тавана на тунела. Останах така няколко секунди. Падането беше изкарало всичкия въздух от дробовете ми.

Размърдах бавно пръстите на краката си, а после и на ръцете. Можех да ги движа.

Минаха пет секунди, после още пет. С няколко конвулсивни вдишвания успях най-сетне да си поема дъх.

„Какво беше това, по дяволите? — помислих си. — Върху какво паднах?“

Изпъшках и с мъка се надигнах. Огледах се. Седях върху голяма купчина пясък отстрани на релсите. Недалеч бяха застанали двама работници с каски на главите и ме гледаха със зяпнала уста.

Изглежда поправяха настилката на тунела и използваха пясък, за да забъркат цимента. Ако се бях забавил само секунда, щях да се приземя не върху мекия пясък, а върху бетона.

Смъкнах се от купчината, стъпих на земята и започнах да се отупвам. Тялото ми се беше отпечатало върху пясъка, точно както го рисуват в анимационните филми.

Двамата мъже не помръдваха и продължаваха да ме зяпат с отворена уста. Изглежда гледката ги беше лишила от дар слово.

— А, сумимасен — изтърсих първото, което ми дойде наум. — Ето, отеарае уа аримасу ка! — Извинете, случайно да имате баня?

Двамата не реагираха. Изглежда въпросът ми ги беше объркал още повече. Какво пък, още по-добре. Видях, че входът на тунела е само на няколко метра и тръгнах нататък.

Представих си какво е станало. Хората на Ямаото ме бяха видели да влизам в тунела, увиснал на задницата на влака, но не бяха видели падането ми и едва ли очакваха нарочно да се пусна при тази скорост. Вероятно бяха решили, че след три минути ще съм на станция Мита, последната по линията, и бяха хукнали нататък да ме пресрещнат.

Внезапно ми хрумна безумна идея.

Измъкнах от джоба си слушалката и я нагласих. Напипах и предавателя. Беше там, но дали предаваше?

— Хари, там ли си? — казах. — Отговори ми.

Отговор не последва и тъкмо смятах да опитам отново, когато слушалката оживя.

— Джон! Какво става, по дяволите? Къде си?

Отдавна не се бяха радвал така да чуя нечий глас.

— Спокойно, добре съм. Но ми трябва помощта ти.

— Какво става? Чух всичко. В метрото ли си? Нали не си ранен?

Повдигнах се на ръце и се измъкнах на перона. Хората ме зяпаха слисано, но аз не им обърнах внимание, а ги подминах, сякаш нямаше нищо нередно в това да излизам от тунела на метрото мръсен и насинен.

— И по-добре съм бил, но по-късно ще говорим. Работи ли още апаратурата?

— Да, следя всички стаи в сградата.

— Добре, това исках да знам. Кой е в къщата?

— Според уредите само един от всичките. Останалите тръгнаха след теб.

— И Ямаото ли?

— И той.

— Къде е онзи, който остана?

— В последната стая отдясно, ако стоиш с лице към къщата. Там, където те вкараха. Не е излизал.

Това трябва да беше Хлътналия нос или някой от неговите хора. Сигурно не е бил в състояние да излезе. Това ме радваше.

— Ето какво е положението. Те мислят, че вися отзад на влака за Мита, и ще са там след около четири минути. Ще им трябват още към пет минути да разберат, че ме няма, и още пет да се върнат в къщата. Така че имам около четиринайсет минути да отида и да сложа бръмбара.

— Какво?! Ти не ги знаеш къде са. А ако не тръгнат към Мита? Могат да се върнат, докато си вътре!

— Разчитам на теб да ме предупредиш, ако това се случи. Нали още имаш образ от микробуса?

— Да, видеото работи.

— Виж какво, аз съм практически в къщата. Чисто ли е всичко?

— Чисто е, но… това си е направо лудост!

— По-добър шанс няма да имам. Всички са навън, нищо не е заключено и когато се върнат, ще можем да чуем всяка тяхна дума. Влизам.

— Добре, вече те виждам. Побързай! Съветът му беше излишен.

Както очаквах, в бързината хората на Ямаото бяха оставили всички врати отворени. Кабинетът беше третата стая отдясно. Щях да вляза и да си тръгна за нула време.

Вратата беше затворена. Натиснах дръжката, но тя не поддаде.

— Мамка му!

— Какво има? — чух гласа на Хари.

— Заключено е.

— Откажи се. Сложи бръмбара другаде.

— Не става. Тук трябва да подслушваме.

Огледах внимателно ключалката. За моя изненада тя се оказа доста елементарна.

— Чакай малко! Мисля, че мога да вляза.

— Джон, изчезвай оттам! Могат всеки момент да се върнат!

Не отговорих. Извадих връзката с ключове и отделих един от шперцовете и зъболекарското огледалце.

— Не се опитвай да отключиш с шперца! Не ставаш за тая работа! Просто сложи бръмбара другаде и изчезвай!

— Какво искаш да кажеш с това „не ставаш“? Помниш ли, че аз те научих как се прави?

— Да, и тъкмо затова знам, че не ставаш!

Хари замълча, явно преценил, че няма смисъл да спори с мен и е по-добре да ме остави да се съсредоточа върху онова, което върша.

— Хари, нещо не те чувам…

— Млъкни и се съсредоточи!

Механизмът заяждаше. Явно една от запънките беше повредена, защото не искаше да щракне. Ръчках с шперца нагоре и надолу, но без всякакъв резултат. Най-сетне изглежда се превъртя, защото дръжката изведнъж поддаде и аз се озовах в стаята.

Всичко си беше, както го оставих, дори и лампите светеха. Коленичих до кожения диван и попипах долната му част. Беше покрита с някакъв плат, а околовръст имаше дървена рамка. Много подходящо място да поставя бръмбара.

Свалих лепкавата лентичка и прикрепих предавателя. Всичко, което се кажеше в тази стая, щеше да се чуе ясно и отчетливо.

В ухото ми отново прозвуча гласът на Хари:

— Джон, двама от тях се връщат. На пътеката са. Изчезвай веднага през страничния вход!

— По дяволите! Вече закрепих бръмбара! Изляза ли оттук, вече няма да ме чуваш. Продължавай да говориш!

— Спряха на пътеката пред входа. Може би чакат другите. Отивай до страничния вход и чакай там, докато не ти кажа да тръгваш!

— Добре, излизам.

Внимателно затворих вратата зад гърба си и тръгнах по коридора.

Насреща ми изникна Хлътналия нос. Ризата му беше цялата в кръв. Изглежда масата го беше улучила в лицето и отново му беше строшила носа, от което видът му никак не печелеше. От гърлото му се изтръгваха дрезгави животински стонове.

Той ми препречваше пътя към изхода и нямаше откъде да мина, освен през него.

В същия миг чух гласа на Хари:

— Един е точно пред теб, а другите тръгват към къщата! Хлътналия нос приведе глава. Мускулите на врата и раменете му се издуха като на бик, готов да нападне.

Единствената му мисъл очевидно беше да се добере до мен. И щеше да се нахвърли отгоре ми като побеснял, без да мисли.

Той се втурна към мен и посегна да ме сграбчи за гърлото. Вкопчих се в мократа му риза и се стоварих на пода, прехвърляйки го през себе си, като междувременно успях да забия коляно в чатала му. Той падна по гръб на пода. Имах чувството, че цялата къща се разтърси. Бързо се изправих и с един скок се озовах до него. Събрах двата си крака и със засилка скочих върху гърдите му като побеснял жребец. Чух как ребрата му изпращяха. Той издаде звук на издишащ балон в локва и за мен беше ясно, че това е краят.

Направих две крачки по коридора, после спрях. Ако го намереха така, щяха да разберат, че съм се връщал, а може би щяха да се досетят и защо и да потърсят бръмбара. Трябваше да го завлека до стаята в дъното, та да си мислят, че масата го е убила.

Краката му сочеха в правилната посока. Застанах между тях с гръб към него, подхванах го под коленете и го повлякох. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Чувствах се като кон, впрегнат в каруца с квадратни колела. Остра болка прониза гърба ми.

Отново чух в ухото си гласа на Хари:

— Какво правиш? Те са на входа! Имаш около дванайсет секунди да се махнеш от коридора!

Тръшнах Хлътналия нос в стаята в дъното и хукнах към страничния изход.

Вече бях пред вратата към стълбището, когато ги чух да влизат от отсрещната страна на коридора. Хвърлих се навън и дръпнах вратата зад гърба си, но я спрях малко преди да се е затворила напълно. Сниших се на площадката и затаих дъх, надничайки през пролуката. Трите горили на Ямаото минаха по коридора. Единият беше превит — същият онзи, когото бях улучил с кутията в гърдите. После изчезнаха от полезрението ми.

— Влязоха в офиса — обади се Хари. — Отпред е чисто. Излез през страничния изход и върви на изток през парка към „Сакурада-дори“.

Тихо се промъкнах надолу по стълбите, подадох глава през входната врата и се огледах. Всичко беше чисто. Излязох на една малка уличка, свързваща „Хибия-дори“ и „Чуо-дори“, и оттам тръгнах направо през парка. Усещах слънцето върху лицето си като милувка.