Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (13)

13.

Докато стигна до хотела, болката в гърба ми се превърна в тъпо пулсиране. Лявото ми око се беше затворило, а главата ме болеше — може би от това, че онзи по едно време се опита да ми откъсне ухото.

Промъкнах се покрай възрастната жена на рецепцията, като й показах отдалеч ключовете си, та да знае, че вече съм регистриран. Тя вдигна поглед за секунда и отново се задълбочи в четивото си. Изглежда не забеляза пораженията по лицето ми, тъй като се постарах да види само дясната му страна.

Почуках на вратата като предупреждение към Мидори, че съм се върнал, и си отключих.

Тя седеше на леглото и при вида на подутото ми око и драскотините по лицето скочи.

— Какво е станало?

Въпреки режещата болка, загрижеността в гласа й ме стопли.

— Чакаха ме в апартамента ми — обясних, докато заключвах вратата. Оставих палтото да се свлече от раменете ми и се отпуснах на дивана. — Напоследък май и двамата сме доста популярни.

Тя се приближи и коленичи до мен, като оглеждаше внимателно лицето ми.

— Окото ти никак не изглежда добре. Сега ще донеса малко лед от хладилника.

Мидори се изправи и тръгна към хладилника, а аз я наблюдавах. Беше облечена в джинси и моряшка фланелка, сигурно ги беше купила, докато съм отсъствал. Косата й беше вързана на тила и можех спокойно да измеря с поглед пропорциите й — изправените рамене, талията, извивката на бедрата. Следващото нещо, което си спомням, беше, че я пожелах — толкова силно, че почти забравих за болката в гърба. Нищо не можех да направя — всеки войник, който е бил на бой, ще ви каже, че след това настъпва такава реакция. В един миг се сражаваш за живота си, а в следващия, когато вече всичко е свършило, панталонът ти отеснява. Не знам защо е така, но е така.

Тя се върна с лед и кърпа и аз се размърдах неспокойно на дивана. Болката прониза като електричество гърба ми, но това не намали ни най-малко неловкостта ми. Тя коленичи и постави леда на окото ми, като приглади косата ми назад. По-добре да беше изсипала кубчетата в скута ми.

Мидори ме накара да легна и аз се намръщих, усещайки почти болезнено близостта й.

— Боли ли?

— Не. Типът, който ми насини окото, ме халоса с палка по гърба. Ще се оправя.

Мидори остана да държи леда на окото ми, а аз седях сковано и не смеех да мръдна, докато ерекцията бавно отшумя.

По някое време премести леда и аз посегнах да го взема, но тя не го пусна и ръката ми остана върху нейната.

— Колко е приятно — казах.

Тя не попита дали говоря за леда, или за ръката й. И аз самият не бях сигурен.

— Дълго те нямаше — проговори Мидори след известно мълчание. — Не знаех какво да правя. Мислех да ти се обадя, но размислих. Може пък да си комбина с тези хора в апартамента ми — нали знаеш номера с доброто ченге и лошото ченге.

— И аз на твое място щях да си помисля същото. Представям си как си се чувствала.

— Всичко започваше да ми изглежда малко нереално. Докато не те видях.

Погледнах кърпата, изпъстрена с розови петна.

— Малко кръв, и нещата пак започват да изглеждат реални.

— Вярно е. През цялото време си напомнях как изрита мъжа в апартамента ми — от носа му шурна кръв. Ако не го бях видяла, щях да си тръгна, докато те нямаше.

— В такъв случай се радвам, че го уцелих в главата.

Тя се засмя и отново притисна кърпата към лицето ми.

— Разкажи ми какво стана.

— Нямаш ли нещо за ядене? — попитах. — Умирам от глад.

Тя посегна и ми подаде някаква торбичка, оставена до дивана.

— Взех малко бенто. За всеки случай.

— Дай ми няколко минути — казах и започнах да поглъщам ориза, яйцата и нарязаните зеленчуци с вълчи апетит. Беше невероятно вкусно. Когато приключих, смених позата, за да мога да я виждам по-добре.

— В апартамента ми ме чакаха двама. Познавам единия — подлизурко от ЛДП, знам го като Бени. Оказа се, че е свързан с ЦРУ. Това говори ли ти нещо? Баща ти да ти е споменавал за такъв?

Тя поклати глава.

— Не, баща ми никога не е говорил нито за Бени, нито за ЦРУ.

— Добре. Другият беше кендока — носеше бастун и го използваше като меч. Не знам каква е връзката. Взех им мобилните телефони. Може би от тях ще ни се удаде да научим нещо.

Посегнах и вдигнах палтото си. Болката отново ме прониза. Извадих от вътрешния джоб телефоните.

— Бени ми каза, че ЦРУ търси диска. Не знам обаче за какво съм им притрябвал аз. Може би си мислят, че ще ти кажа нещо, което ще ти отвори очите? Че ще се възползвам от онова, което знам? Че ще им попреча да получат каквото искат?

Отворих телефона на непознатия с бастуна и натиснах бутона за повторение. На дисплея се появи номер.

— Това е само началото. Можем да проследим и други номера. Някои може да са запаметени. Имам един приятел, на когото можем да имаме доверие, той ще ни помогне.

Изправих се и болката в гърба отново напомни за себе си.

— Ще трябва да сменяме хотелите. Не можем да се държим по-различно от останалите удовлетворени клиенти.

— Така е — усмихна се тя.

Преместихме се в един хотел наблизо, наречен „Мароко“, който сякаш беше слязъл от някой филм по „Хиляда и една нощ“, но имаше само едно легло, а перспективата да спя на дивана в този момент ме ужасяваше.

— Защо не легнеш тази вечер на леглото? — попита Мидори, сякаш четеше мислите ми. — С този гръб няма да можеш да спиш на дивана.

— Няма нищо — отвърнах, кой знае защо смутен. — Ще легна на дивана.

— Не, аз ще спя на дивана — възрази тя с малко несигурна усмивка.

В крайна сметка се съгласих, но спах лошо. Сънувах, че се промъквам през гъста джунгла някъде в Южен Лаос, а виетнамците са по петите ми. Бях се откъснал от групата и не знаех къде се намирам. Опитвах се да се изплъзна от преследвачите, но те ме следваха неизменно. Бяха ме обкръжили и знаех, че ще ме заловят и ще ме измъчват. После се появи Мидори, която ми подаваше оръжие. „Не искам да ме хванат! — говореше тя. — Моля те, помогни ми! Вземи оръжието! Спаси хората ми!“

Скочих като ужилен. „Спокойно, Джон, това е само сън!“ — опитвах се да се успокоя. Имах чувството, че Лудия Джейк е при мен в стаята.

Лицето ми беше мокро и помислих, че отново кърви, но когато докоснах бузата си и погледнах ръката си, разбрах, че са сълзи. Какво става, по дяволите?

Луната се беше спуснала ниско и светлината й нахлуваше през прозореца. Мидори седеше на дивана с опрени в брадичката колене.

— Лоши сънища? — попита тя.

Прокарах пръсти по лицето си.

— От колко време си будна?

Тя сви рамене.

— От доста. Ти се въртеше и стенеше.

— Казах ли нещо?

— Не. Страх те е от онова, което можеш да кажеш насън, нали?

— Вгледах се в лицето й, наполовина скрито в сянката.

— Да — казах.

— Какво сънува?

— Не знам — излъгах. — Само някакви образи.

Усетих погледа й върху себе си.

— Каза ми да ти имам доверие, но не искаш да ми разкажеш дори един лош сън.

Понечих да й отговоря, но изведнъж изпитах раздразнение. Смъкнах се от леглото и тръгнах към банята.

„Ще мина и без въпросите й! — мислех си. — И няма да съм й бавачка. Скапаното ЦРУ и Хилгър знаят, че съм в Токио, и къде живея. И така си имам достатъчно проблеми.“

Знаех, че тя е ключът към всичко. Баща й сигурно й беше доверил нещо. Или онова, заради което бяха разбили апартамента му в деня на погребението, беше у нея. Какво й струваше да се замисли и да разбере кое е това нещо?

Върнах се в стаята и се изправих пред нея.

— Мидори, опитай още веднъж. Трябва да си спомниш. Баща ти трябва да ти е казал нещо, да ти е оставил нещо.

На лицето й се изписа изненада.

— Казах ти, не е.

— Някой е влизал в неговия апартамент след смъртта му.

— Знам. От полицията ми се обадиха.

— Работата е там, че не са намерили, каквото търсят, и сега смятат, че е у тебе.

— Виж какво, ако искаш да видиш апартамента на баща ми, мога да ти го покажа. Още не съм разчистила, ключът е умен.

Други вече бяха гледали преди мен. Нямаше никакъв смисъл. Предложението й само усили раздразнението ми.

— Няма да помогне. Какво толкова имаш според тези хора? Диск? Ключ? Сигурна ли си, че у теб няма нищо такова?

Забелязах, че леко се изчерви.

— Казах ти вече, нямам нищо.

— Опитай се тогава да си спомниш нещо.

— Не мога — сърдито се сопна тя. — Как мога да си спомня, като у мен няма нищо?

— Как можеш да си сигурна, щом не си спомняш?

— Защо го казваш? Не ми ли вярваш?

— Просто това е единственото обяснение. И ще добавя, че не ми харесва, когато се опитват да ме убият, а аз дори не знам защо!

Тя спусна крака на пода и се изправи.

— Не ти харесва, така ли? А защо мислиш, че на мен ми допада? Не съм направила нищо! И също като теб не знам защо ме преследват тези хора!

Издишах бавно, като се опитвах да овладея гнева си.

— Защото си мислят, че проклетият диск е у теб! Или че знаеш къде е.

— Да, но не знам! Нищо не знам, казах ти вече!

Стояхме един срещу друг до леглото и се гледахме задъхани.

— Ти не даваш пукната пара за мене — тихо изрече тя. — Искаш онова, което искат и те, каквото и да е то!

— Не е вярно.

— Вярно е! Писна ми! Дори не искаш да ми кажеш кой си!

Тя се запъти към вратата, грабна една чанта и започна да пъха вещите си в нея.

— Мидори, чуй ме! — сграбчих чантата. — Чуй ме, по дяволите! Не ми е все едно какво ще стане с теб, не разбираш ли?

Тя се опита да изтръгне чантата от ръцете ми.

— А защо трябва да ти вярвам? Ти вярваш ли ми? Нищо не знам, нищичко!

— Добре, вярвам ти.

— Как не! Дай ми чантата! Дай ми я!

Тя посегна и аз скрих чантата зад гърба си. По-късно не можех да си спомня как се случи всичко. Тя блъскаше с юмруци гърдите ми, а аз пуснах чантата и обвих ръце около нея, за да я спра. След миг се целувахме и тя като че още се опитваше да ме удари, но по-скоро смъкваше дрехите ми, а аз нейните.

Любихме се на пода до леглото. Страстно, до умопомрачение. В някои моменти имах чувството, че още се бори с мен. Гърбът ми продължаваше да пулсира, но болката беше поносима, почти сладка.

После посегнах и придърпах завивките. Бяхме се облегнали на таблата на леглото.

— Йоката — промълви тя. — Хубаво беше. По-хубаво, отколкото заслужаваш.

Чувствах се малко зашеметен. Отдавна не бях имал такава връзка и това малко ме изнервяше.

— Само че ти не ми вярваш — продължи тя. — И ми е болно.

— Не става дума за недоверие, Мидори. Това е… — понечих да обясня, но спрях. — Вярвам ти. Съжалявам, че бях толкова напорист.

— Не, аз говоря за съня ти.

Притиснах пръсти към очите си.

— Мидори, не мога… Не говоря за тези неща. Който не е бил там, не може да разбере.

Тя посегна, нежно отстрани ръцете ми от очите и ги постави на талията си. Кожата и гърдите й бяха прекрасни на лунната светлина.

— Имаш нужда да поговориш. Искам да ми кажеш.

Погледнах надолу към смачканите чаршафи, които в полумрака наподобяваха лунен пейзаж.

— Майка ми… Тя беше католичка. Като дете ме водеше на църква. Баща ми мразеше това. Ходех на изповед, разказвах на свещеника за всичките си похотливи помисли, за битките в училище, за децата, които мразех и исках да нараня. Отначало се чувствах, сякаш ми вадеха зъб, но свикнах. Това обаче беше преди войната. А през войната съм правил неща, които… не мога да изповядам.

— Но ако ги таиш у себе си, те ще те разяждат като отрова.

Исках да й разкажа всичко, да се освободя.

„Какво ти става? Искаш да я прогониш ли?“

Да, може би. Може би така щеше да е най-добре. Не можех да й кажа за баща й, но можех да й разкажа нещо по-лошо.

Гласът ми прозвуча сухо и овладяно.

— Гадости, Мидори. Говоря за гадости.

Страхотно начало! Тя обаче не ме изостави.

— Не знам какво си правил, но е било много отдавна. В друг свят.

— Не е важно. Не мога да те накарам да разбереш, освен ако не си била там.

Отново притиснах с пръсти очите си — безпомощен жест, който не можеше да прогони тълпящите се в главата ми образи.

— Част от мен харесваше онова, което правех. Да действаш в задния двор на противника — това не всеки го може. Някои от момчетата, когато бръмченето на хеликоптерите заглъхнеше, изпадаха в паника, не можеха да дишат. Не и аз. Имах над двайсет успешни мисии. Разправяха, че вече съм изчерпал късмета си, но аз продължавах и всяка следваща мисия беше още по-безумна от предишната. Бях един от най-младите командири на отряд в историята на ГИН. Можехме да сме само дузина срещу цяла дивизия на виетнамците и никой от хората ми нямаше да избяга. И те знаеха, че аз няма да избягам. Знаеш ли какво е това за момче, което цял живот е било черна овца заради смесената си кръв?

Говорех все по-бързо.

— Не е важно кой си. Щом си затънал до гуша в кръв и мръсотия, не можеш да останеш чист. Някои хора са по-чувствителни, но в крайна сметка и те прехвърлят мярката. Двама от хората ти са разкъсани от мина, краката им са откъснати. Ти държиш в ръце онова, което е останало от тях в минутата преди смъртта им, и им говориш: „Всичко ще се оправи, ще видиш!“, а те плачат и ти плачеш заедно с тях. После те са мъртви, а ти си тръгваш и вътрешностите им са размазани по тебе.

Поемам дълбоко дъх.

— Кажи ми да спра, иначе ще продължа!

Тя мълчи.

— Онова село се казваше Ку Лай. Събрахме ги всичките на едно място, четиридесет-петдесет души, в това число жените и децата. Изгорихме домовете им пред очите им. Застреляхме всичките им животни, изклахме кравите и свинете. Аутодафе. Катарзис. Но пак ни беше малко. Какво да правим с тези хора? Обадих се по радиостанцията, макар че не биваше, защото врагът можеше да ни засече. Но какво да правим с хората, чието село току-що бяхме унищожили? Някой от другата страна, и досега не знам кой, нареди: „Разчистете.“ Така наричахме тогава убийството — да разчистиш. Аз мълчах, а онзи отсреща повтори: „Разчистете.“ Не знаех какво да правя. Едно е да убиваш, когато кръвта ти е кипнала, съвсем друго е, когато ти наредят отгоре. Уплаших се, като осъзнах колко близо сме били до убийството. „Кое да разчистим?“ — попитах. „Всичко. Всички до един.“ „Става дума за четиридесет или петдесет души, сред тях жени и деца. Разбирате ли го?“ Онзи тип повтори: „Казах да разчистите.“ „Мога ли да знам името и званието ви?“ — попитах.

Изведнъж разбрах, че не мога просто да избия тези хора, защото някакъв глас по радиостанцията ми е наредил. „Синко — отвърна онзи, — ако ти кажа кой съм, ще напълниш гащите от страх. Прави каквото ти казах!“ Отвърнах, че не мога да изпълня заповедта, докато не науча кой издава нареждането. Още двама души, които твърдяха, че са негови началници, говориха с мен. Единият каза: „Имате пряка заповед, одобрена от главнокомандващия на въоръжените сили на Съединените щати. Изпълнете я или ще си понесете последиците.“ Върнах се при останалите да го обсъдим. Казах им какво са ми наредили. Повечето от момчетата реагираха като мен — изведнъж страстите изстинаха, дори усетих страх. Но някои бяха възбудени. „Нищо не може да се направи — твърдяха те. — Щом са ни казали да разчистим, значи трябва.“ И все пак всички се колебаеха. Имах един приятел, Джими Къхуун, когото всички наричаха Лудия Джейк. По време на обсъждането той мълчеше, но сега изведнъж се намеси: „Мухльовци! Щом са казали да разчистим, ще разчистим!“ И закрещя на виетнамски на хората: „Легни! Всички на земята!“ Те се подчиниха. Гледахме го вцепенени и се чудехме какво ли ще направи. А той вдигна пушката и започна да стреля. Беше пълно безумие — никой дори не се опита да побегне. Тогава един от нашите извика: „Тоя откачалник Джейк!“ и също вдигна пушката. После си спомням само, че всички изпразнихме пълнителите си в тези хора, направихме ги на парчета. Пълнителите свършваха, ние зареждахме нови и пак стреляхме.

Гласът ми не трепваше. Гледах право пред себе си, сякаш още виждах картината.

— Ако можех да се върна назад, щях да опитам да спра това безумие. Наистина. Нямаше да участвам в това. Този спомен ме разяжда отвътре. От двайсет години се опитвам да избягам от него, но то е все едно да бягаш от сянката си.

Мълчанието се проточи дълго. Представих си я какво си мисли: „Спала съм с чудовище.“

— Иска ми се да не ми беше казвал — промълви тя и това потвърди подозренията ми.

Свих рамене. Чувствах се опустошен.

— Може би е по-добре, че ти казах.

— Не исках да кажа това — поклати глава тя. — Тази история е много болезнена. Болно ми е да науча през какво си преминал. Никога не съм мислила за войната… толкова лично.

— Лично беше. И за двете страни. Виетконгците получаваха медали за всеки убит американец. Доказателство беше отрязаната глава. Ако убитият беше от ГИН, полагаше се и парична награда, колкото няколко месечни заплати.

Тя отново докосна лицето ми. В очите й прочетох дълбоко съчувствие.

— Прав беше. Преживял си истински ужаси. Не знаех.

Хванах ръцете й и полека ги отстраних от лицето си.

— Още не съм ти казал най-веселото. Всички сведения на разузнаването, че селото е крепост на виетконгската армия, се оказаха измислица. Никакви тайни тунели, никакви скривалища за ориз или оръжие.

— Соча, сона кото — промълви тя. — Искаш да кажеш… Но, Джон, вие не сте знаели!

Свих рамене.

— Нищо не ни струваше да проверим, преди да започнем да избиваме хората.

— Били сте толкова млади! Сигурно не сте можели да разсъждавате трезво от страх и от гняв.

Усещах погледа й върху себе си. Но след всичкото това време думите й ми звучаха кухо, лишени от съдържание.

— За това ли говореше първата вечер? — попита тя. — Че ти липсва човещина и не умееш да прощаваш?

— Всъщност не. Мислех за други хора. Но това се отнася и за мен самия.

Тя кимна.

— В Чиба имах една приятелка, Мика. Докато бях в Ню Йорк, станала злополука. Тя блъснала момиченце, което играело на улицата. Карала с четиридесет и пет километра, в рамките на ограничението, когато детето изскочило с велосипеда си пред колата. Не можела нищо да направи. Просто лош късмет. Могло е да се случи на всеки, карал там по това време.

Разбирах какво иска да ми каже. Същото ми каза и психиатърът, когато ме изследваха след завръщането у дома:

— Как можеш да се упрекваш за неща, които не са зависели от теб?

Помня този разговор. Спомням си как се забавлявах и се гневях едновременно на безполезните му опити да ме измъкне сух от водата. Накрая го попитах: „Докторе, убивал ли си някога?“ Той не отговори, а аз си тръгнах. Не знам каква атестация ми е дал, но не ме освободиха от ГИН. Това стана по-късно.

— Още ли работиш с тези хора? — попита Мидори.

— Поддържам някои връзки.

Тя се замисли за миг.

— Защо? Защо не скъсаш с онова, което те кара да сънуваш кошмари?

Загледах се през прозореца. Луната се беше вдигнала по-високо и светлината й бавно се изцеждаше от стаята.

— Трудно е да го обясня — казах. — След войната осъзнах, че не мога да се върна към предишния си живот. Исках да се върна в Азия, защото тук призраците не ме преследват така настойчиво. Но не е само географията. Всичко, което съм правил, има смисъл само по време на война, оправдано е от войната. Извън нея не бих могъл да го понеса. Затова трябваше да продължа войната.

Очите й бяха бездънни.

— Не можеш вечно да воюваш, Джон.

Усмихнах се криво.

— Акулата не може да спре да плува.

— Ти не си акула.

— Не знам какво съм — разтърках слепоочията си, опитвайки се да прогоня образите, които се тълпяха в главата ми. — Не знам.

Изведнъж ме обзе приятна сънливост. Знаех, че ще съжалявам за всичко това. Една все още будна част от мозъка ми го нашепваше, но дрямката ме оборваше непреодолимо, пък и стореното си е сторено.

Сънят ми беше неспокоен и накъсан — болката в гърба не ми позволяваше да заспя дълбоко. В миговете, когато се събуждах, имах усещането, че случилото се не е истинско, а плод на въображението ми, но я виждах да лежи до мен. После отново потъвах в обятията на съня, за да се сражавам с призраци, още по-ужасни от онези, за които бях казал на Мидори.