Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (9)

Глава осма

Алекс потрепери, когато първо маркиз Темпълтън, а след това и повечето от дамите в залата избухнаха в аплодисменти.

„Без повече истории“, й бе казал той. Без „никакви“ истории.

А какво бе направила тя? Бе изплела още една лепкава паяжина, заради която се налагаше да организира бягство.

— Лейди Седжуик, колкото до мен, аплодирам доброто ви здраве и ви приветствам с добре дошла в нашата среда — обяви Темпълтън, бършейки очи, сякаш бяха пълни със същите сълзи, които много от дамите проливаха.

Лейди Оксли не изглеждаше никак доволна. Имаше изключително кръвожаден вид.

Е, освен глупавата история на Емалийн за чудотворното й излекуване, какво друго бе направила? Бе останала с дамите само за час. Той затвори за миг очи. Само за час? Нямаше да се изненада, ако със своя нетрадиционен маниер бе обърнала с главата надолу всички социални порядки.

— А аз се чудех, защо Седжуик изгаряше от желание да се върне при дамите — казваше граф Оксли. — И сега разкрихме истината — той жадува за съпругата си — мъжът се разсмя и няколко от останалите джентълмени се присъединиха към него.

Хюбърт имаше наглостта да се намеси в разговора.

— Безумно влюбен — каза им той. — Тъкмо снощи…

— Господин Денфорд! — възкликна лейди Лилит и изненада Алекс, като му се притече на помощ. Макар и само за миг, защото продължи с думите: — Не мисля, че това е… Е, тук присъстват млади дами — тя красноречиво сбърчи чело, което сякаш казваше повече, отколкото ако бе позволила на съпруга си да довърши похотливата си историйка.

Лейди Оксли очевидно разбра намека на дъщеря си и реши да хвърли още малко съчки в огъня.

— Седжуик, не мога да повярвам на всичко, което съпругата ви ни каза. Толкова забележителни истории за отдаденост и любящо внимание. Та това изглежда направо невъзможно!

Алекс стрелна с поглед Емалийн, която се преструваше, че разглежда върховете на пантофките си, самото въплъщение на женска скромност. Но той все пак бе по-умен.

За негово разочарование, лейди Пепъруел заговори.

— Лорд Седжуик, историята за това, как вашите демонстрации на привързаност са спасили това мило момиче ме накара да заплача. А аз винаги съм си мислела, че сте един мрачен и тесногръд човек — тя се протегна и хвана развълнувано ръката на Емалийн, докато сините й очи преливаха от сълзи. — Колкото до мен, аз ще възхвалявам вашата всеотдайност пред всички, които биха ме чули — този коментар бе изстрелян по посока на лейди Оксли.

Из цялата стая закимаха глави. Лейди Даяна също заговори.

— Точно така, милорд. Постоянството в привързаността е достойно за уважение. Само можем да завиждаме на съпругата ви за това.

Не, не, не! Искаше му се да се заплаче. Последното нещо, от което имаше нужда, бе гвардия от поддръжници на Емалийн. Беше достатъчно лошо, че лейди Роулинс я бе взела под крилото си и бе получила благоразположението на Симънс, а сега печелеше и покровителството на някои от най-влиятелните клюкарки в обществото.

Ако те застанеха на нейна страна, той никога нямаше да се отърве от нея. Не и без да наеме цял екип драматурзи от Ковънт Гардън, за да измислят убедителна история за нейното изчезване.

— Това наистина не е нужно — каза им той, полагайки усилия думите му да прозвучат възможно най-мило.

— Не е нужно? Разбира се, че е — заяви лейди Пепъруел. — Щом сте бил готов да преминете през снежни преспи, за да сте до нашата скъпа Емалийн в най-трудните й часове, тогава, милорд, скромното ми влияние е на ваше, както и на нейно разположение.

— Преспи? — изсумтя лейди Оксли — Не бихте ме накарали да мина и през снежна топка, дори от това да зависи живота ми.

— Не и ако някой е пуснал монета в нея — измърмори под мустак маркиз Темпълтън, докато минаваше покрай Алекс на път към бюфета. Когато стигна там, той наля две чаши портвайн и му подаде едната. — За подсилване, добри ми човече. Изглеждаш така, сякаш имаш нужда — каза той тихо.

Междувременно Оксли бе застанал зад годеницата си мис Мабърли.

— Бракът не е само романтични глупости, Седжуик. Става дума да направиш правилният избор — той стовари месестата си лапа върху рамото на горкото момиче, разтърсвайки я, като любимото си ловджийско куче. Девойката изглеждаше достатъчно ужасена, за да скочи от стола си и да изхвърчи през вратата.

— Милорд, вие ще разберете, че Миранда е много над тези глупости — заяви господин Мабърли. — Нашето момиче носи разумна глава на раменете си.

— О, да — добави майка й. — Миранда е съвсем наясно с честта, която оказвате на нея и на всички нас с избора си, лорд Оксли.

Графът започна да позира и да се надува иззад бъдещата си съпруга.

— Така мисля. Тя е на път да се присъедини към най-висшата класа на обществото. Бих казал, че това е достатъчно да направи повечето съпруги щастливи за десет или двадесет години.

— Бедното момиче — измърмори Темпълтън под мустак.

Алекс погледна мъжа до себе си. Не го познаваше толкова добре, а това, което бе виждал в него, никога не му бе допадало — натруфен тип, винаги нагласен по последна мода, ако сам не прокарваше новите тенденции. Компанията му гарантираше веселие и изобилие от шеги и закачки, които после биваха повтаряни със седмици.

Тази нощ обаче, нямаше нищо весело и забавно в думите му. Но още по-странното бе, че когато Алекс отново се обърна към него, откри погледа на маркиза, насочен към другия край на стаята, върху неприятната личност на лейди Даяна Фордъм.

Безупречно възпитаната лейди Даяна и чудатият Темпълтън? Мигът не трая дълго и маркизът отмести поглед, сякаш бе усетил, че са го хванали в някаква тайна церемония, или дълбок личен ритуал. В този момент Алекс видя душата на мъжа отразена в очите му — истинска кутия на Пандора изпълнена със съжаление, тъга и завист.

Завист? За какво? Съвсем скоро разбра.

Темпълтън вдигна чашата си и каза:

— Тогава вероятно, лорд Оксли, бих могъл да ви дам съвет относно брака — една тема, по която имам безгранични познания и ужасна липса на опит, от който да се възползвам — стаята избухна в изискан смях. — Бих ви посъветвал да последвате примера на Седжуик — да се отдадете на единствения партньор, който никога няма да излезе от мода.

— Браво, браво — отговориха всички вдигайки чашите си.

Докато още няколко души вдигаха тост, Темпълтън се обърна към Алекс и каза настрана:

— Малко мъже намират толкова всеотдайна съпруга и още по-малко са достатъчно умни, за да я задържат.

Алекс се почувства неловко, щом долови изпълнената с копнеж нотка в думите му. Не, осъзна той, това, което му предлагаше Темпълтън бе съвет, който да вземе присърце, преди да претърпи същата загуба.

Гостите започнаха да вдигат тостове и отправят благопожелания към Алекс, и той нервно запристъпва от крак на крак. Не заслужаваше тази възхвала, нито завистливите и алчни погледи от страна на дамите в стаята. Особено щом знаеше истината — той не бе мъжът, за когото Емалийн бе говорила така хвалебствено.

Но докато тя седеше там, описвайки този образец на мъжка отдаденост, той усети, че обмисля една странна идея.

Възможно ли бе мъж да обича жена толкова дълбоко? Толкова силно? И по-точно, можеше ли той да бъде такъв мъж? Да бъде този, който Емалийн бе описала с думи, извиращи от дъното на сърцето й?

Алекс прогони тези мисли и тръсна глава. Не беше нищо повече от глупав, абсурден плод на въображението й, също както Емалийн бе плод на неговото.

Но не можеше да се отърси от чувството на срам, че не е този, когото бе описала тя. Не, той вероятно приличаше повече на Оксли, отколкото искаше да си признае… Както повечето мъже в стаята, според които бракът не бе нищо повече от съюз между две богати семейства.

С изключение на маркиза на Темпълтън. Той показваше необикновено разбиране към това, което Емалийн бе казала. Изведнъж Алекс се хвана, че му завижда. Завиждаше на болката в очите му, на сърцераздирателното му желание към жена, която не можеше да има. Не беше ли това любовта? Надеждата, копнежът по нещо, което бе недостъпно? И само човек, достатъчно смел да прескочи тази пропаст, щеше да открие екстаза, който поетите възхваляваха и който бе непонятен за обикновените души.

Искаше му се да каже на всички, че е най-обикновен страхливец. Че не му бе присъщо да стори дори частица от това, което Емалийн му бе приписала. Но ето я нея, изпълнена с живот, дишаща и достатъчно близо, за да я докосне. И магията, която разпръскваше тази вечер, в целувките и в невероятните си истории, го подтикваха да направи този огромен скок в неизвестното и да бъде този дързък, безстрашен мъж.

За голямо облекчение на Алекс, бе обявено пристигането на закъснелите сър Франсис и лейди Нийли — братовчеди на лейди Оксли, които бяха дошли по никое време, но им бе простено, защото отклониха вниманието.

Те започнаха да се представят на всички и в последвалия хаос Алекс насочи поглед към Емалийн, само за да намери очите й приковани в пристигналият баронет и натруфената му съпруга.

Цялата руменина, която бе придобила при сблъсъка с лейди Оксли, се бе отдръпнала от лицето й. Той погледна отново към новодошлите и осъзна, че Емалийн ги е срещала и преди. Всъщност и те трябваше да я познават. По мъртвешката й бледност, можеше да предположи, че познанството им не бе нещо, което тя очакваше с нетърпение да поднови. Емалийн се надигна от мястото си и се придвижи бавно към дъното на стаята, оставяйки възможно най-голямо разстояние между себе си и семейство Нийли. Още малко и щеше да скочи през прозореца, на което изглеждаше напълно способна в момента.

По дяволите, какво си мислеше, когато я доведе тук? Уверенията й от по-рано се завръщаха, за да му се присмеят.

„Никой няма да се усъмни, че аз съм лейди Седжуик.“

Никой, друг път! Очевидно това не бе самата истина. А сега, за негов ужас, мистериозното й минало бе на път да бъде разкрито. Пред лейди Лилит и Хюбърт, пред лейди Оксли, пред най-големите интриганти в обществото.

Странно, но вместо да усети паника, заради предстоящия си социален крах, той започна да мисли единствено как да я спаси. Не себе си, не положението си. Да спаси Емалийн. За миг прекоси стаята, взе ръката й в своята, постави я на ръкава си и зае небрежна поза, сякаш това бе най-нормалното нещо за него.

Лейди Оксли се обърна последно към тях.

— Братовчеди, вече познавате лорд Седжуик. Това е съпругата му лейди Седжуик, която дълго отсъства от града, но сега за щастие е в нашата компания — каза тя, макар да не звучеше никак доволна от пристигането на Емалийн. — Лейди Седжуик, представям ви братовчедите си сър Франсис Нийли и скъпата му съпруга лейди Нийли.

Емалийн направи учтив реверанс и скромно сведе глава към пода.

— Е, не сте ли едно красиво малко същество — каза сър Франсис и се приближи. — Не е трудно да се предположи защо вашия съпруг ви е държал надалеч в провинцията с всички тези глупости за болестта ви — искал е да се увери, че никой от тези разпуснати дяволи в града няма да ви привлече вниманието и да го направи рогоносец, а Седжуик? — възрастният мъж се засмя хриптящо и само графа и още няколко мъже се присъединиха към него.

Няколкото, забеляза Алекс, които бяха прекарали по-голямата част от вечерта, гледайки Емалийн с точно това развратно веселие.

— Сега, позволете ми да ви огледам по-отблизо, лейди Седжуик — каза баронетът. — Изглеждате ми позната. Не сме ли се срещали? Била ли сте напоследък в Нотингъмшир?

Емалийн разтегна устни в учтива усмивка, но всичко, което Алекс видя, бе как вълна на паника премина през чертите й.

— Не, милорд — каза тя. — Не мисля, че сме се срещали. Никога не съм била в северната част на страната.

Сър Франсис поклати глава.

— Никога не греша по тези въпроси. Срещали сме се. Играеш карти, нали? Никога не забравям човек, от когото съм спечелил няколко паунда, или още по-зле, от когото съм загубил — той отново се разсмя. — Вероятно е било по време на домашното парти в Шекълфорд-Демсли миналата зима. Къщата бе пълна и бе лесно да изпуснеш някого в тълпата.

— Не, не съм била аз — каза му Емалийн и се отдръпна от настойчивия поглед на сър Франсис. — Страхувам се, че нямам талант за карти или пътешествия.

— Нямате талант в картите, а? — изкряска лорд Уестли. — Тогава, мадам, сте добре дошла на ежегодното ми съревнование по пикет. Докато всеотдайният ви съпруг проявява желание да плаща залозите ви.

Емалийн, както всички останали, се засмя на шегата му, но Алекс знаеше, че залогът в този момент е много по-висок.

Докато отричането и опроверженията на Емалийн бяха достатъчни за повечето хора, за сър Франсис не бяха. Той ненапразно бе роднина на лейди Оксли — упорит и настойчив.

— Лети — каза той, като махна на съпругата си. — На кого ти прилича тя?

Лейди Нийли хвърли на Емалийн поглед изкосо и поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа — и подхвърли встрани към лейди Джарвис, до която стоеше. — Съпругът ми мисли, че всеки прилича на някой.

Събраната компания се разсмя, дори и Емалийн се присъедини, въпреки че на Алекс изпълнението й му прозвуча принудено.

— Не мисля така — възрази Франсис. — Обикновено съм прав, когато кажа, че съм срещал някого и се кълна, че съм срещал лейди Седжуик.

— О, дявол го взел, Франсис — заяви лейди Нийли. — Няма да си годен за компания, докато не стигнем до дъното на това — погледна към приятелката си. — Може ли? — тя протегна ръка и лейди Джарвис постави лорнета си в дланта й. Лейди Нийли го отвори, постави го на очите си и дълго и изучаващо огледа Емалийн. Стисна устни, челото й се сбръчка и изведнъж, сякаш стигна до някакво неизказано заключение. После шумно затвори лорнета с категорично движение.

— Смея да кажа, че тя — лейди Седжуик, моля не се обиждайте — смътно прилича на онази безочлива жена, която херцогинята на Шевертън държи като компаньонка. Която Шекълфорд-Демсли приютиха миналата зима, когато момичето било ограбено на път да се присъедини към нейна светлост. Помниш я, Франсис, тази, която победи всички на игра на пърмийл^[1] и внезапно изчезна.

Сър Франсис плесна коляното си.

— Да, така е. Възмутителното момиче, мис Дойл.

— Не, ужасната мис Дойл — възкликна лейди Джарвис. — Сестра ми бе наела това отвратително момиче преди три години. След като Реджина й осигури всички удобства и уважение, тя се обърна и й заби нож в гърба, като убеди племенницата ми да избяга със съседския син — тя спря и веждите й се извиха във висока арка. — Беше добре известно, че е отредена за наследник — дамата изпусна огорчена въздишка. — И това не бе достатъчно лошо, ами и тя изчезна без дори да се извини. Нахална, жалка жена. Напълно съсипа племенницата ми с намесата си.

— Бих казала, че е срамота, задето нейна светлост още държи момичето на работа при себе си — каза лейди Нийли. — Писах на херцогинята, за да я уведомя за скандалното поведение на компаньонката й, а тя ми отговори да си гледам собствената работа — тя подсмръкна възмутено. — Да си гледам работата! Чували ли сте някога подобно нещо? Херцогинята е късметлийка, че тази безделница не я е обрала до край.

Доста глави се заклатиха смаяно. Няколко от гостите добавиха това, което бяха чували за скандалната компаньонка на херцогинята, но Алекс бе престанал да слуша възмутеният им брътвеж.

Е, вече имаше отговор на един въпрос. Коя бе Емалийн. Тя бе въпросната мис Дойл, тази, която играеше пърмийл, дръзката, месеща се в чужди работи компаньонка на херцогинята на Шевертън. Вероятно херцогинята най-накрая се бе изморила от прегрешенията на служителката си и я бе освободила. И сега тази опозорена жена се представяше за негова съпруга.

Алекс стисна зъби, обмисляйки начините, по които щеше да я изхвърли на улицата. Да вървят по дяволите лейди Лилит и Хюбърт, проклети да са клюките, които щяха да последват. Вече нямаше да го правят на глупак и определено нямаше да се вълнува за сплетните в обществото, щом истинската й самоличност излезеше наяве.

Но дори когато се гневеше и роптаеше срещу съдбата, която бе довела престъпния й път пред неговата врата, той погледна към нея. Не трябваше да го прави.

В този момент тя вдигна очи към него и страха и отчаянието в тях, срутиха гордостта и прогониха гнева му. Небеса, тя бе ужасена. „Както и трябваше да бъде“, опита да се убеди той с всяка частица здрав разум, която притежаваше. Но бе трудно да задържи това чувство, когато осъзна колко надуто и надменно звучеше самопровъзгласилото се жури събрано около нея.

— Аз рядко губя на пърмийл — казваше сър Франсис, — а това момиче ми взе двадесет паунда. Беше безмилостна с картите. Без капка съвест.

Двадесет паунда, Алекс предположи, че сър Франсис вероятно губеше всяка нощ по толкова. Тогава защо бе толкова възмутен? Дали защото бе от някой, който според него стоеше по-долу от него?

— Е, ако аз бях срещнала тази мис Дойл — заяви лейди Оксли, — не бих проявила и капка милост. На мига бих я пратила при работодателя й, за да си събира багажа. Винаги съм имала правило да не предлагам помощ на непознати и на тези, които най-малко го заслужават — тя отправи красноречив поглед към мисис Мабърли и дъщеря й.

— Точно така — съгласи се лорд Темпълтън, заставайки до двете дами. — Най-добре е да оставим милосърдието за тези, чиито сърца са способни да поставят чуждите нужди над своите. Вниманието на мисис Мабърли и дъщеря й към бедните вдовици и сираци в града им придават възхитителна чудноватост.

— Чудноватост със сигурност — заяви лейди Оксли. — Пилеят грешни пари, мен ако питате.

Синът й важно пристъпи напред.

— Не се тревожи, майко. Мис Мабърли ще престане с благотворителните си безумия, веднага щом се оженим.

Майката и дъщерята си размениха кратки погледи. Очевидно това бе нещо съвсем ново за тях.

Оксли нанесе на годеницата си още един умишлен удар.

— Няма да позволя и стотинка от нашите пари да отиде за безсмислени помощи за вдовици и сираци. Ще сложа край и на соаретата с образователна цел. Не мога да понасям начетени жени. Прави ги недодялани.

Очевидно Оксли нямаше нищо против да се ожени за такава, след като с нея вървеше и прилична зестра.

— Но аз… — понечи да каже мис Мабърли, но бе прекъсната от острия отговор на баща си.

— Напълно съм съгласен — каза мистър Мабърли на графа. — Това дамско благотворително общество, ме караше да се чувствам неспокоен — той отправи толкова суров поглед към съпругата и дъщеря си, че според Алекс би могъл да спре френското простолюдие да нахлуе в Бастилията.

Той почувства необичайно съчувствие към мис Мабърли. Защо трябваше да го интересува дали младата дама ще се отрече от собствените си интереси, заради тези на съпруга си? Така трябваше да бъде.

Нали?

Но един поглед към мъката, изписана върху нежните черти на момичето, го накара да се почувства както никога до сега.

— Ще се постарая да бъда идеална съпруга — каза мис Мабърли, сякаш повтаряше трудно заучен урок.

— Да, да, разбира се, че ще опиташ — заяви лейди Оксли. — Не пазя в тайна това, че не съм очарована от този съюз, но щом синът ми казва, че искрено желае да се ожени за теб, ще трябва да уважа решението му — нямаше човек в стаята, който да не разбере какво иска да каже вдовстваща графиня. Да уважава решенията на сина си, да, това можеше да си позволи. Да приветства новата си снаха? Е, това бе друг въпрос. — Сигурна съм, че под моето старателно и усърдно ръководство — каза тя — би могла да станеш поносима съпруга за него.

Подобно отровно насърчаване само накара горкото момиче да пребледнее още повече. Алекс не можа да не си помисли, че за момичето щеше да е по-добре да се ожени за прахосник като Джак или да изживее живота си като скромна стара мома.

За щастие на мис Мабърли, една от другите матрони се впусна в безкрайни оплаквания от нейната невъзпитана снаха, привличайки вниманието към себе си. Момичето се извини кратко на майка си и излетя от стаята. Когато профуча покрай него Алекс видя сълзите, които преливаха от очите й.

„О, по дяволите“, тихо изруга той. Имаше достатъчно проблеми, с които не знаеше как да се справи и без да добавя сълзите на някаква госпожица от Бат към бремето си. Той не бе отговорен за съдбата на мис Мабърли. И въпреки това, след като мина известно време, а тя не се връщаше, се зачуди дали някой не трябва да се погрижи за нея. Той със сигурност не можеше да отиде — още един скандал бе последното нещо, от което се нуждаеше. Но знаеше кой би могъл.

Алекс отправи умоляващ поглед към Емалийн и откри, че тя също се взира към вратата.

— Мога ли…? — прошепна тя.

Той кимна и Емалийн стисна ръката му, грациозно премина през стаята и се плъзна през вратата.

Така, помисли си Алекс. Вече не бе нужно да се тревожи за ситуацията. Емалийн бе жена. Тя можеше да се погрижи за проблемите на момичето.

Из стаята се разнесоха разговори, обхващащи обичайните теми свързани с клюки, предпочитани от обществото: предстоящи женитби, мода, надбягвания с коне, най-новите скандали.

Той погледна към часовника над камината и се зачуди защо Емалийн се бави толкова. Не можеше ли просто да отправи към момичето малко хвалебствия и да приключи с това? Изглежда наистина имаше талант да се набърква в чужди работи.

Тогава си спомни какво бе казала лейди Джарвис за Емалийн, или по-скоро за мис Дойл. „Тя напълно съсипа племенницата ми с намесата си.“ Алекс затвори очи и почти изстена. Какво си бе мислил, когато изпрати Емалийн след чувствителна млада дама? Дама, която в момента лесно би се поддала на чуждо влияние.

Небеса, тя щеше да накара мис Мабърли да пренебрегне авторитета на родителите си и да отмени женитбата — не че той не бе съгласен с подобна идея, но това не бе благоприлично — а да не говорим, че измяната на девойката би накарала Оксли и майка му да се изправят един срещу друг, без дори да се има предвид финансовото им положение.

Познавайки лейди Оксли, тя щеше да обвини изцяло Алекс за подлото деяние и да подтикне глупавия си син да го извика на дуел.

— Трябва да потърся съпругата си — каза той, излизайки набързо от стаята. Щом се скри от погледите им се втурна по коридора, надявайки се да предотврати катастрофата, която само Емалийн бе в състояние да причини.

Сподавен плач внезапно го спря. Обикновено женските сълзи бяха достатъчни да го накарат да побегне в обратна посока, но тогава чу нежният глас на Емалийн и любопитството надви нежеланието му.

Той тихо се приближи до вратата и неуверено надникна вътре. Емалийн стоеше в средата на частния салон с мис Мабърли. Ако беше бледа и трепереща при пристигането на семейство Нийли, очевидно вмешателството й действаше тонизиращо, тъй като тя отново бе пламенната, невероятна жена, която познаваше.

— Не бива да й позволяваш да те вижда как плачеш — Емалийн подаде на момичето кърпичка. — Не давай на лейди Оксли още поводи за коментари.

— Знам, знам — каза момичето през поток от подсмърчане и хълцане. Тя избърса измокрените си от сълзи страни и влагата от очите си. — Но не знам как ще издържа това. Лорд Оксли е… е… ужасен.

— Принудена съм да се съглася с теб — призна Емалийн.

Мис Мабърли подсмръкна още няколко пъти.

— Той изобщо не прилича на лорд Седжуик.

Болезнена вина се плъзна отново по гръбнака на Алекс. Искаше му се да каже на девойката, че не е проклет образец на съпружеско съвършенство. „Приличам повече на годеника ти, отколкото ми се иска да призная.“

Сълзите на мис Мабърли отново потекоха и Емалийн обви ръка около раменете на момичето.

— О, лейди Седжуик, как бих могла да понеса да съм омъжена за този ужасен човек?

Емалийн прехапа устни — тя със сигурност нямаше по-различно мнение от момичето, но също така не бе съгласна с обърканата бъдеща булка. Господи, тя не се намесваше.

Все пак Алекс се чудеше, дали наистина щеше да е толкова лошо, ако Емалийн убеди мис Мабърли да се откаже от сватбата?

— Не искам да се омъжвам за него и никога не съм го искала — заяви девойката.

— Тогава защо го правиш? — попита Емалийн.

— Баща ми каза, че трябва да го направя, или в противен случай няма да позволи на майка ми да продължи с благотворителната си дейност.

— Това е ужасно — каза Емалийн.

Алекс беше на същото мнение. Някой трябваше да поговори с Мабърли и да накара стареца да проумее, на какъв злочест живот обрича собственото си дете. Да предизвика Мабърли? Какво му ставаше? Той се отдръпна и поклати глава. Какво го интересуваше, че мис Мабърли е принудена да се омъжи за Оксли? Преди няколко дни за него изобщо нямаше да има значение.

Това бе преди Емалийн да нахлуе в живота му.

Не, стига, това беше. Той нямаше нужда от друго доказателство, че бе време да се отърве от нея, преди да е станала причина за още някоя поразия в живота му. Още няколко дни и щеше да започне да си вре носа в чуждите работи като баба си, или още по-лошо, като Емалийн.

— Баща ти трябва да има добра причина, за да иска да те види омъжена — казваше Емалийн. — Той със сигурност просто иска да подсигури бъдещето ти.

Мис Мабърли поклати глава.

— О, това няма нищо общо с бъдещето ми.

— Тогава защо би искал да се омъжиш за лорд Оксли?

Това не беше труден въпрос, помисли си Алекс. Та кой човек от простолюдието не би искал дъщеря му да се омъжи във висшето общество?

Мис Мабърли въздъхна огорчено.

— В камарата на лордовете се обсъжда отпадане на някаква такса и татко има нужда от подкрепа за това. Оксли се съгласи да му помогне, но срещу отплата — момичето подсмръкна и попи сълзите си. — Татко не можеше да устои на това. Но нямаше да плати на някой, на когото не може да се довери. Вместо това, реши, че аз мога да бъда добра гаранция. Ако Оксли ме направи своя съпруга, подкрепата му би била гарантирана, тъй като това, което помага на баща ми да увеличи състоянието си, би помогнало и на Оксли, след като аз съм единствено дете и наследник.

„Забележителен начин да се отнесеш към нечие дете“, помисли си той, че чува Емалийн да промърморва. Но тя се прикри, като каза:

— Може би всичко това е за добро.

— Не виждам как би могло — оплака се горчиво момичето.

Алекс бе съгласен с мис Мабърли. И той не виждаше как този съюз би бил от някаква полза за момичето — с лейди Оксли за свекърва и със слабоумния й син за съпруг.

— Вероятно ще можеш да промениш някои неща у графа — предположи Емалийн. — Виждала съм доста жени, които успяват внимателно да насочат съпрузите си към взаимно разбирателство.

„Или такива, които ги вкарват преждевременно в гроба“, прииска му се да добави Алекс.

— Не знам — каза мис Мабърли.

Емалийн побърза да добави:

— Единствения човек, който може да промени този мъж си ти. Освен това той вече уважава някои неща у теб…

— Имаш предвид зестрата ми.

— Може и това да е, но от теб зависи да насърчиш по-дълбока загриженост у него. Ако лорд Оксли се влюби в теб, той с удоволствие ще носи кошници за вдовиците и сираците.

Мис Мабърли се засмя. Независимо дали бе заради невероятната идея как Оксли притежава емоция, която наподобява любов към всички, освен към себе си, или още по-малко вероятната възможност, той да посещава бедните, Алекс не знаеше. Но едно нещо бе сигурно, Емалийн явно облекчаваше непосредствените страхове на момичето.

— Да носи кошници на бедните, как ли не — присмя се мис Мабърли. — Вашият лорд Седжуик може би, но не и лорд Оксли. Графът никога не би направил нещо подобно за мен — момичето се протегна и докосна ръката на Емалийн. — Вие сте щастливка, лейди Седжуик, задето ви е било позволено да се омъжите по любов.

Емалийн трепна. Беше очевидно за Алекс, че на нея не й бе по-удобно от престорения им любовен съюз, отколкото на него.

— Всеки брак има своите възходи и падения — каза й тя. — Не споделяй това с никого, но по-рано тази вечер, Седжуик и аз имахме най-ужасната кавга за нещо напълно незначително.

„За това, че се представяш за моя съпруга?“ Той би желал да отбележи, че въпроса изобщо не бе незначителен, но не бе нито мястото, нито времето за това.

— Вие се шегувате, лейди Седжуик — каза тя. — Не мога дори да си представя барона да ви повиши тон. Той изглежда толкова… толкова…

— Отегчителен? — предложи Емалийн.

И двете се засмяха за разочарование на Алекс. Емалийн го смяташе за отегчителен?

Прииска му се да й припомни, че по-рано изглеждаше напълно очарована от компанията му.

— Разбираш ли, това е идеален пример за това, което казах по-рано. Лорд Седжуик невинаги е бил енергичният, влюбен мъж, който си мислиш, че е — моето влияние и напътствие му помогнаха да се превърне в това, което е днес. Ако аз не му бях помогнала, страхувам се, че щеше да си остане крайно отегчителен до края на дните си.

Алекс почувства как настръхва. Нейната намеса, как ли не! Трябваше да я уведоми, че в някои среди го смятаха за доста разпуснат.

В някои случаи. Когато ситуацията изискваше подобно поведение.

„Небеса, аз съм отегчителен“, осъзна той. Обикновен скучен скъперник. И винаги си е бил. Всъщност, това че бе измислил Емалийн, бе единственото нещо, което бе правил с въображение. И умишлено игнорираше факта, че по начало тя бе идея на Джак.

Друго нещо, което определено не искаше да признае бе, че откакто тя се появи на Хановер Скуеър — като жив и дишащ човек, животът му бе всичко друго, но не и обикновен. И за негов ужас, трябваше да приеме, че всички тези промени бяха по вина на това безцеремонно, деспотично, досадно момиче.

Той вдигна поглед при звука от смеха на мис Мабърли.

— Не може да бъде… — казваше тя.

По дяволите, бе пропуснал това, което Емалийн й бе казала.

Сега и Емалийн се смееше.

— О, да, спомням си, че тогава лорд Седжуик бе напълно непоносим и предположих, че…

Алекс бе чул достатъчно.

— Емалийн, тук ли си? — извика той, обявявайки пристигането си.

— Тук съм, Седжуик — отговори тя. — Той се чувства много самотен, когато не съм до него — каза тя високо на мис Мабърли.

Момичето се изкиска, но после се обърна и избърса бузите и влагата от очите си, овладявайки изражението си, преди да се обърне и да направи реверанс.

— Лорд Седжуик, добър вечер. Страхувам се, че задържах съпругата ви далеч от вас.

— Не се притеснявайте — каза й той. — Отсъствието прави сърцата по-любящи.

— Да, така е — съгласи се Емалийн. — Всъщност аз тъкмо казвах на мис Мабърли колко невъзможно е да се живее с теб. Надявам се нямаш нищо против, че разрушавам идеалният ти образ — тя се приближи към него и положи ръка на ръкава му.

Той не искаше дори да си помисли колко естествено му се струва пръстите й да почиват там, сякаш тя черпеше силата си от него. Какъв фарс. Тя да черпи силата си от него. Изглежда тази жена притежаваше магическа сила, която го караше да бледнее пред нейния жив блясък. Тази, която явно бе омагьосала и мис Мабърли.

— Лейди Седжуик, ако мога да се осмеля — казваше момичето, — ще бъда ли много нахална, ако ви помоля да… е, може би ако нямате нищо против и ако имате време, би ли ви било възможно… искам да кажа…

— Какво има? — попита Емалийн и й се усмихна окуражително.

Момичето се изчерви и каза:

— Ще бъде ли ужасно нахално от моя страна, ако ви помоля да ми бъдете кума на сватбата? Тя е само след две седмици и ако вие и лорд Седжуик сте свободни, бих искала и двамата да присъствате.

Алекс погледна в грейналите очи на мис Мабърли и разбра, че момичето бе имало малко радости в живота си, а в бъдеще я очакваха още по-малко. Много му се искаше да се върне към предишното си поведение и категорично да откаже, като се оправдае с това, че нейна светлост със сигурност няма да бъде на разположение — и с малко повече късмет ще бъде толкова далеч от Лондон, колкото едно двуседмично пътуване може да я отведе. Той погледна госпожица Мабърли, а след това и Емалийн.

— Седжуик? — попита Емалийн, очаквайки съгласието — или отказа му.

Той опита да се държи твърдо, но не можа да намери старите познати думи, които щяха да представляват отговора му преди седмица. Кой бе той да отказва подобна молба и да се проявява като най-големия негодник на света?

— Не ме гледайте и двете така. Не съм някой човекоядец. Разбира се, че лейди Седжуик може да бъде ваша кума, ако това е съкровеното ви желание.

— О, лорд Седжуик, благодаря ви — възкликна момичето, като се хвърли в обятията му и силно го прегърна.

Той изобщо не знаеше как да реагира. Никога не бе получавал толкова спонтанен жест на привързаност, дори и от някоя от любовниците си, когато се бе появявал с наистина скъп подарък.

— Така, така — каза й той, потупвайки я по рамото. Погледна Емалийн, умолявайки я за помощ, но тя бе твърде заета да се хили на очевидното му неудобство. След като не получи подкрепа, Алекс се освободи и побутна момичето настрани.

— Стига толкова. Ами, ако Оксли влезе и те намери в обятията ми? Ще ме предизвика на дуел и ще ми се наложи да закусвам с трева.

— О, Седжуик, какъв си шегаджия — каза Емалийн. — Всеки знае, че си отличен стрелец и най-вероятно би убил Оксли — тя въздъхна и смигна на мис Мабърли. — Помисли и за скандала. Той би те направил вдовица, още преди да си се омъжила.

— Това няма да е престъпление — отбеляза мис Мабърли и тримата се разсмяха.

Точно тогава пристигна и мисис Мабърли, която изглеждаше готова да припадне всеки момент.

— Миранда! Ето те и теб. Ела незабавно. Лорд Оксли спомена, че си се забавила прекалено дълго и баща ти е недоволен — дамата улови дъщеря си за ръката, сведе леко глава към Алекс и Емалийн и забърза към трапезарията теглейки Миранда.

Алекс се обърна към Емалийн.

— Това, което стори за мис Мабърли бе много мило.

— Не точно — горчивият й отговор го изненада.

— Но ти облекчи страховете й — каза той, поглеждайки към нея, за да открие, че милата й усмивка бе изчезнала.

— Убедих момичето да продаде душата си за брак, който няма желание да сключва. Не бих нарекла това услуга — тя скръсти ръце на гърдите си. — Трябваше…

— Не, не, не — измърмори той. — Никаква намеса повече.

Ръцете й се преместиха на бедрата.

— Да не ми казваш, че е разумно мис Мабърли да се омъжи… да се омъжи за…

— За нашия домакин? — предложи той.

Тя извъртя очи.

— Да, нашия домакин — повтори тя.

Той добре можеше да си представи какъв цветущ епитет би избрала с богатото си въображение.

— Това е добра възможност за мис Мабърли — каза той, връщайки се към сигурността на благородните намерения. — Тя е още млада и може да не разбира, че ще си осигури добра позиция в обществото.

— И това го казва мъжът, който си измисли съпруга, за да избегне брака.

Алекс се зае със собствената си защита.

— Моят случай беше съвсем различен. Бе въпрос на самосъхранение.

Така си беше.

— Ха! — подигра се Емалийн. — Било си е истински егоизъм, чист при това.

— Не виждам как. Очевидно не разбираш разликата между моята ситуация и тази на мис Мабърли. Човек трябва да обмисли естеството на своя съюз, когато сключва брак.

— Чуй се само! Все едно наемаш нов коняр — Емалийн поклати глава и помрачи хубавото си чело, като се намръщи. — Мисля, че разбирам ситуацията много по-ясно, отколкото би ти се искало. Ти имаш способностите и силата да избегнеш нежелан брак. Но мис Мабърли няма — Емалийн посочи към вратата, която водеше към салона. — Принуждаването на това мило дете да се омъжи за лорд Оксли е истинска предпоставка за катастрофа, ако не и морално престъпление. Би ли се обвързал с някой само… само заради финансови и политически облаги? Без да помислиш за щастието и чувствата на бъдещия си партньор?

Алекс погледна встрани. Навсякъде, само не и към Емалийн. Той винаги бе смятал брака за нищо повече от социален съюз — щастие, още по-малко любов, въпрос на шанс, това откриваха само глупците и лудите. До преди ден и той щеше да е сляп колкото Оксли. Графът очевидно не знаеше за чувствата на годеницата си и нямаше представа, че булката му го ненавижда. А и най-вероятно не го бе грижа.

Изведнъж подобен брак се стори на Алекс прекалено студен. Вероятно винаги бе било така и това бе истинската причина да позволи Емалийн да се появи в живота му, като дига срещу нещастните вълни, които бе видял в толкова много бракове, уредени за финансов и политически съюз. Досега никога не би признал, дори и пред себе си, че вероятно винаги бе таил малка мечта, че ще прибави собствена романтична нотка към семейната хроника, че ще живее живот, като този от слънчевите картини в абатство Седжуик. За разумен човек като него, той знаеше, че подобна мечта е трудна, ако не и невъзможна, във фалшивия свят на висшето общество. През всичките тези години, след безброй бляскави дебюти на подходящи млади дами, той нито веднъж не бе почувствал онова вълнение и главозамайване, което любовта обещаваше, докато ги наблюдаваше да валсират из салоните.

Все пак любовта бе чудо. Собствените му родители се бяха срещнали в крайпътна странноприемница. Добре възпитаната му майка на път за първия си сезон в Лондон, баща му, запътил се към дома си на връщане от Лондон, в опит да се измъкне от яростната атака на кандидатките за женитба, така както се бяга от варварски орди. Майка му така и не бе стигнала до Лондон. А нима дядо му не бе срещнал баба му в Париж в кафенето на ъгъла? Тя току-що била излязла от девическото училище, неопетнена от преситените порядки на света. Още една случайна среща, която бе променила курса на семейната история.

Въпреки това животът на Алекс винаги бе изглеждал толкова обикновен и лишен от магия, че никога не бе и помислял, че подобна чудновата случайност би пресякла пътя му.

Емалийн стоеше там със стиснати устни и го стрелкаше неодобрително с поглед. Как така тази жена, която го познаваше от по-малко от ден, бе забелязала тази мечта в него, без да му поиска разрешение? Сякаш през цялото време бе знаела истината и бе крайно време и той да я осъзнае.

Коя, по дяволите, бе тя?

„Не и твоя съпруга“, бе натрапчивият укор, който изникна в съзнанието му.

Е, това бе нещо добро, нали? Кой би искал съпруга, която можеше да види мечтите и греховете му? Душата му? И проклета да е, ако наистина можеше да види толкова много. В такъв случай вероятно знаеше, че тази вечер, той бе усетил как добрата съдба на баща му и редкия късмет на дядо му, може би бяха попаднали в негови ръце.