Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (8)

Глава седма

Алекс знаеше, че не трябва да целува Емалийн.

Как се бе случило? В един момент тя изглеждаше съвсем болна, а в следващия се намираше в обятията му и го гледаше с невинните си сини очи.

Невинни, друг път! Тялото й се притискаше в неговото, докато за него не стана невъзможно да й откаже. Приличаше на котка, която се протяга и мърка, чака и жадува да бъде погалена. От аромата на парфюма й, през натиска на пълните й гърди срещу неговите, до провокативния начин, по който бедрата й го бяха обхванали, в тази лисица нямаше нищо невинно. Само чисто плътско опиянение.

Насред надигащата се вълна от страст, в ушите му прозвучаха гласове. „Бъркотия… вече е ваша… объркан… което ви идва от вътре…“

Всички безполезни съвети, които бе получил през деня, изведнъж добиха смисъл. Или поне това си повтаряше, когато сведе устни към нейните, за да опита каква друга дяволия може да се добави към тази ужасна бъркотия.

В момента, в който докосна копринените й устни разбра, че е изгубен. По дяволите, една съпруга не трябваше да има толкова опияняващ вкус… като първокласно бренди по езика. Нито пък жена трябваше да пасва на мъж, сякаш е скроена и изработена специално за него.

Но Емалийн беше всички тези неща. Алекс продължи да я целува, придърпвайки я по-близо, обвил с една ръка кръста й, докато другата се вдигна, за да обхване гърдата й, пълна и закръглена, подаваща се от корсета й. Палецът му закръжи около зърното. От докосването му то се втвърди, напомняйки за собствената му яростна възбуда.

— Седжуик — ахна тя и изви гръб и рамене така, сякаш гърдите й щяха да се изтъркалят от роклята и да паднат в горящите му от нетърпение шепи като зрял плод. Когато отново я погали, този път тя изстена. — О, Седжуик.

Звукът на името му, изречено от нейните устни, го караше да иска да го чува още и още, докато тя не намери собственото си освобождение с него, заровен дълбоко в нея. Небеса, трябваше да я изхвърли в момента, в който пристигна в Лондон.

Но имаше нещо в Емалийн, което напълно го объркваше. Караше го да вдига скандали на улицата. Караше го да целува жена, която едва познава и да иска времето да спре, за да я задържи в обятията си завинаги.

— Ъ-хъм, милорд — долетя дискретното прокашляне на Хенри, последвано от почукване по вратата на каретата. — Пристигнахме.

— Ъм, да, благодаря — успя да каже той, като се отдръпна от нея, хвърляйки я на другата седалка.

Напълно бе забравил, че се намира в карета пред градската къща на лейди Оксли. Тогава погледна към Емалийн. Устните й бяха подути от целувките му, очите й широко отворени и изпълнени със страст. Гърдите й се повдигаха и спускаха с накъсано дишане, а някога идеално подредените й къдрици падаха по раменете й. Приличаше на опияняваща нимфа. Господи, той ли бе направил всичко това? Какво му ставаше?

— Аз… аз… — заекна Алекс. Какво, по дяволите, се казваше на жена, за която се предполага, че ти е съпруга и все пак не бива да целуваш?

Тя го каза вместо него. Протегна се, положи нежната си, облечена в ръкавица ръка на лицето му и се усмихна уморено с тъжен проблясък в очите.

— Знам, Седжуик. Разбирам.

Тогава елегантно, с подобаващата за дама грация, тя излезе от каретата и влезе в градската къща на лейди Оксли като херцогиня.

Остави го да се чуди как, по дяволите, ще я пусне някога да си отиде.

Защото това бе единственото разумно нещо, което би могъл да стори.

 

 

Емалийн скоро откри, че никоя от вечерите с провинциалното общество, баронети и дори с няколкото новоиздигнати пера, не я бяха подготвили за лондонско вечерно парти.

Градската къща на Оксли беше образец за благородническа елегантност. Италиански мрамор, дамаска и кадифени завеси, богато позлатени корнизи. Къщата блестеше в цялото си великолепие. Къща, предназначена да заслепява очи и да покаже на госта, че това е небесно царство.

Тя пое дълбоко дъх. „Сега съм баронеса, член на тази възвишена общност“. Ако искаше да продължи да е лейди Седжуик, трябваше да се държи подобаващо. „Главата вдигната, раменете изпънати, лека усмивка на устните“, казваше си тя, докато подаваше наметката си на един от групата слуги, които се бяха наредили, за да помагат на пристигащите гости.

Всичко, което трябваше да прави, бе да поддържа това надуто, подобаващо на дама хладнокръвие до края на вечерта и щеше спокойно да спечели облога със Седжуик. Да, това щеше да е съвсем лесно, ако устните й не бяха още подути от целувките му, а тялото й не пламтеше от страст след горещото му докосване. По дяволите! Как изобщо щеше да поддържа някакво чувство на благоприличие, ако трябваше да живее под един покрив с този мъж още две седмици без… е, без! О, намираше се в по-голямо затруднение, отколкото когато бе простреляна и оставена да умре.

Тя стигна до заключението, че със сигурност ни най-малко не бе виновна. Бяха я уверили, че баронът е предсказуем, свръхпочтен и по-скоро отегчителен. Определено я бяха измамили по тези въпроси. Или пък Седжуик заблуждаваше обществото и мамеше семейството и слугите си през всички тези години, криейки истинската си същност зад дълг и чест. Но как можеше да не виждат, че в очите му тлее рядък интригуващ пламък, че имаше непостоянния темперамент на гръцки бог, или че зад старомодните му маниери се криеше страстното сърце на любовник, който чака да бъде открит? Само ако тя не го виждаше толкова ясно, ако не го желаеше толкова силно.

Като по знак, той застана до нея като модел за аристократично спокойствие и без никакъв намек за страстния мъж, който почти я бе обладал в каретата. Подаде й топлата си стабилна ръка и тя постави дланта си на ръкава му, игнорирайки начина, по който тялото й потръпна в отговор.

Емалийн вдигна очи към него точно когато й той я погледна. Погледите им се срещнаха и тя усети увереността му в нея. Увереността, че е спечелила, дори преди вечерта да е започнала.

Всичко, което трябваше да прави бе да се усмихва и да пази мнението си за себе си. Без да се намесва в чужди работи и без да театралничи.

Колко трудно можеше да бъде, след като залога бе толкова висок?

 

 

Всичко мина идеално, докато дамите не оставиха джентълмените на портвайн и пури и не се оттеглиха в салона.

Емалийн продължи да стиска устни и да се придържа към обещанието да не казва нищо неподходящо. Но много бързо стана същото, както когато бе обещала никога повече да не играе пикет. Макар че решението й бе искрено, тя напълно се бе провалила.

— Няма да повярвате какво чух за лейди Бенет — казваше тяхната домакиня лейди Оксли. — Заминала е и е напуснала съпруга си.

— Не! — ахнаха няколко дами, като прозвучаха порядъчно шокирани, докато лицата им горяха от нетърпение, като на група улични котки пред рибарски магазин.

Емалийн прехапа език. Веднъж бе прекарала една седмица при лорд и лейди Бенет и знаеше със сигурност, че лордът е звяр. Той биеше слугите си за най-малкото нарушение, а когато не останеше никой за дисциплиниране, изливаше остатъка от злобата си, върху беззащитната си съпруга.

— Това не е изненадващо — каза лейди Оксли. — Майка й беше Торп, а това семейство е крайно безнравствено — тя каза това насочвайки остър поглед към госпожа Мабърли и дъщеря й, които седяха като две истински статуи на ръба на дивана.

Когато каза думата „безнравствено“, Емалийн видя как госпожица Мабърли потръпна. Това не беше първият път тази вечер, в който лейди Оксли се бе отклонила, за да изпрати остра, но, о, толкова дискретна забележка към бъдещата си снаха. Госпожица Мабърли дори още не бе омъжена за графа, а лейди Оксли вече ясно й показваше, че не одобрява избора му.

Междувременно, дамите около тях вече обсъждаха семейство Торп и тяхната склонност към лекомислено поведение.

— Така става, когато се ожениш за някого, от по-низша класа от теб — казваше лейди Оксли.

— Не всеки от нас е такъв късметлия, за да избегне подобна съдба — изкоментира остро лейди Даяна Фордъм, въпреки че Емалийн бе усетила, че жената симпатизира на госпожица Мабърли.

— Поне ти откри истината за онзи ужасен капитан Денвърс, скъпа, преди да се омъжиш за него — отзова се лейди Джарвис. — Оказа се предател — обясни тя настрани към Емалийн.

— Все пак жалко е колко случайни бракове се сключват — казваше лейди Оксли.

Емалийн погледна към госпожица Мабърли и усети неудобството на момичето, сякаш бе нейно собствено. На върха на езика й беше да посочи на графинята, че докато бащата на лейди Мабърли беше от простолюдието, майка й идваше от аристократичен род, който произлизаше още от времената на Едуард трети. Благородството й далеч надхвърляше наследството на лейди Оксли.

— Родословието винаги си казва думата, нали? — казваше лейди Джарвис, добавяйки подигравателния си коментар по адрес на бъдещата лейди Оксли.

— Не бих могла да бъда по-съгласна — каза лейди Оксли.

Госпожица Мабърли придоби яркочервен оттенък и сведе поглед към пантофките си.

Емалийн се ядоса, тъй като момичето едва ли бе на повече от шестнадесет и нямаше възможността или опита да се защити. Някой наистина трябваше да се застъпи за нея. „Остави я да се оправя сама, каза си Емалийн. Това не е твоя грижа“. Не беше ли научила неведнъж, че намесването в чужди работи е най-сигурния начин да се озовеш на улицата без покрив над главата? Но тя не можеше да се възпре — момичето изглеждаше така, сякаш ще заплаче всеки момент, а това не биваше да става. Само щеше допълнително да окуражи лейди Оксли да превърне живота на снаха си в истински ад.

Емалийн погледна зад нея към двойните врати, които водеха към трапезарията. Те оставаха плътно затворени, мъжете бяха настанени зад тях, вероятно вглъбени в пури и портвайн, или каквото там правеха, когато дамите ги оставиха на заниманията им, така че Седжуик никога нямаше да разбере.

— Шокирана съм, че бихте казали подобно нещо, лейди Оксли — изчурулика Емалийн, изненадвайки всички, дори и себе си, когато внезапно се включи в разговора.

„Веднъж щом започна, довърши до край!“, помисли си тя, затвърждавайки решението си.

— Може би поради дивашкото си възпитание и крехко здраве, вие, лейди Седжуик, не сте имали възможността да видите с очите си до какво усъвършенстване на обществото води внимателното продължаване на рода — забележката на лейди Оксли беше достатъчна да сплаши повечето дами, но Емалийн не се стресна.

Небеса, да не си дама беше истинска благословия. Тя сви рамене и се усмихна на домакинята.

— Просто мислех, че някой, чиито предци са Торп, не би бил в позиция да обвинява в това друга роднина, макар и далечна.

Лейди Оксли присви очи.

— Да не би да намеквате, че лейди Бенет ми е роднина?

Емалийн се усмихна.

— Не намеквам, а просто посочвам факт. Майка ви е била Харис, нали?

Лейди Оксли кимна, устните й бяха твърде изопнати, за да говори.

— А баща й е бил графът на Уайтхед?

Тя отново кимна.

— Бабата на графа на Уайтхед е била Хейстингс.

Веждите на прозорливата матрона се сключиха.

— Какво общо има това с Торп?

— Баща й, барон Хейстингс е наследил титлата от братовчед си Реджиналд Хейстингс. Тези Хейстингс произлизат от сър Реджиналд Торп. Вие и лейди Торп сте далечни братовчедки — Емалийн приглади гънките на полата си, вдигна поглед и се усмихна. — Страхувам се, че този вид различия между братовчеди ужасно ме смущават. Но кръвната връзка си е кръвна връзка, нали?

Лейди Оксли побеля като коприненото си фишу.

— Това е невъзможно. Мисля, че познавам собствения си произход.

— Не е невъзможно — отговори Емалийн. — Всеки екземпляр от „Дебрет“ ще го потвърди — тя седна на дивана и въздъхна. — Родословието, лейди Оксли, е само едната страна на това да бъдеш дама.

Лейди Лилит внезапно се изправи, а лицето й почервеня.

— Ще донеса незабавно екземпляра на майка ми и ще видите…

— Лилит, седни — нареди майка й. — Сигурна съм, че лейди Седжуик просто е объркала връзките.

„Невъзможно“, искаше й се да отвърне Емалийн, но нямаше смисъл да се тревожи за твърдението си. Би се обзаложила за последното си пени, че всяка жена в тази стая ще отиде право в дома си и ще прекара остатъка от нощта в четене на „Дебрет“, докато не намери порочното отклонение във фамилното дърво на лейди Оксли. А те щяха да го намерят.

Но не и преди да станат свидетели на това, как лейди Оксли остри ноктите си изцяло за лейди Седжуик.

Емалийн можеше да усети как злобата на жената изпълва стаята. Но поне вече не бе отправена към беззащитното младо момиче.

— Лейди Седжуик, колко сте забавна. Кажете ми, как така сте толкова запозната с „Дебрет“? Не мисля, че подобни неща имат значение в дълбоките дебри на джунглата.

— Научих се да чета от един екземпляр, който скъпата ми покойна майка пазеше — Емалийн направи всичко по силите си да изглежда нещастна от загубата на скъпия си родител. Все пак, по-голямата част бе истина. Единствената принадлежност на майка й бе смачканият архив с родословието на перовете, който Емалийн пазеше и до днес. В редките случаи, когато беше с всичкия си, жената помагаше на дъщеря си да чете с него и така се установи таланта й да запомня.

Когато беше на шест, тя рецитираше родословия, както повечето деца на нейната възраст пееха детски песнички. Предприемчивият й баща бе решил, че този талант би бил по-полезен в икономически аспект, като научи дъщеря си да брои карти. Но това бе умение за друго време.

Емалийн извади кърпичка, за да попие очите си.

— Милата ми майка плати толкова скъпо, за да остане до баща ми. Със собствения си живот.

Няколко дами в стаята кимнаха в съгласие.

„Така-а, помисли Емалийн, нека лейди Оксли да хвърля камъни по непорочната и всеотдайна лейди Хали“.

— Колко трогателно — каза графинята без капка съчувствие. — Ето ви сега при нас, напълно възстановена — лейди Оксли присви очи и Емалийн и за момент не се усъмни, че жената смята да се заеме със социалното й убийство. — Как се случи това, скъпа? Как така сте била толкова близо до смъртта за толкова дълго време, а сега, когато ви погледне човек, трудно би си представил, че сте боледувала дори и ден през живота си.

Всички глави се обърнаха при този залп, чакайки да видят как новодошлата в тяхната среда ще отговори.

Емалийн отвърна на предизвикателството.

— Колко сте права, лейди Оксли. Трудно е да се повярва, че аз съм жената пред вас. Но мога да кажа напълно откровено, че нямаше да съм тук днес, ако не беше изключително дългото време, което моят скъп любим Седжуик прекара, за да се увери, че ще живея.

— Седжуик? — попита лейди Оксли. Тя отправи изкосо няколко невярващи погледа към приятелките си, които се разхихикаха в знак на съгласие.

— Да, съпругът ми — заяви Емалийн, сякаш не можеше да има и капка съмнение в думите й.

Лейди Оксли се усмихна на близките си, прегрупирвайки войската си.

— Да не ни казвате, че Седжуик е отговорен за чудотворното ви възстановяване? — тя отново се усмихна самодоволно.

— Точно така — истината отново беше в основата. Ако Седжуик не бе измислил Емалийн, тя нямаше да стои пред тях. Той беше отговорен за появата й в обществото.

— Нека позная — каза лейди Оксли, потупвайки устни с ветрилото си. — Безценната му преданост е направила това чудо — този път хихиканията и кикота не бяха толкова дискретни.

— Точно така — каза Емалийн, а началото на историята пропълзя вътре в нея. Тя отново погледна към вратата и видя, че още няма и следа от мъжете. Освен това, щеше да е малка безобидна лъжа. Такава, която трудно би си спомнила.

Поне не и пред Седжуик.

— Хъм — изломоти лейди Оксли. — Разбира се, че Седжуик.

— Разбирате ли, лейди Оксли — каза Емалийн, игнорирайки недоверието на дамата, — преди три месеца не можех дори да се надигна от леглото, бях толкова слаба и опустошена от внезапни трески. Миналата зима лекаря писа на Седжуик да дойде незабавно, защото се страхува, че краят е близо.

Лейди Пепъруел ахна. Емалийн сведе глава и леко я поклати.

— Да, бях много близо до смъртта — вероятно не до смъртта, но определено щеше да попадне в лапите на кредиторите. Превръщането й в лейди Седжуик й бе спасило живота. Съвсем буквално.

— Какво се случи? — попита лейди Пепъруел. Въпреки твърденията на Малвина, че е от бедните благородници, Емалийн прецени, че ако не друго, е мила жена с нежно сърце. От този вид, от който се бе възползвала неведнъж, помисли си тя. Защо това не я бе притеснявало никога преди, но сега…

— Да, какво направи Седжуик? — попита лейди Даяна, изтръгвайки Емалийн от унеса й.

— С-седжуик? — заекна тя. — О, да, Седжуик. Той дойде веднага, преминавайки през преспи, които можеха да го затрупат, за да може да е до мен. Когато пристигна студен и почти премръзнал, страха за живота ми бе изписан толкова ясно на лицето му, че ме обзе чувство за вина, задето състоянието ми го е обезпокоило толкова силно.

С периферното си зрение, тя видя една от по-младите дами да вади кърпичка и да забърсва очите си.

Емалийн продължи да разгорещява историята си, игнорирайки факта, че всъщност изобщо не трябваше да я разказва.

— Онази нощ дочух как скъпият ми Седжуик доверява на лекаря, че не знае какво би правил, ако умра.

— Вероятно щеше да се ожени повторно? — предположи лейди Оксли.

— Не, страхувам се, че не — каза й Емалийн. — Трябва да знаете, че бароните Седжуик са много предпазливи, когато става дума за брак, но да се оженят два пъти? — Емалийн поклати глава. — Не, аз знаех, че няма да се ожени пак. И това бяха най-лошите ми страхове. Че Седжуик ще отнесе любовта си към мен в гроба. Че ще умре без наследник…

— Е, вие знаете много добре, че той има наследник — разпени се лейди Лилит.

— Разбира се, Хюберт ще го наследи — каза й Емалийн. — Но аз съм сигурна, че Седжуик копнее за собствен син. Няколко дори. Колкото и да се доверява и да уважава Хюберт, човек иска неговата плът и кръв да продължи — не някой проклет алчен роднина, бе заключението й (това в зелените букви при рускините — не го казва на глас, в нашия случай не е така. Така че виж как е по-точно). Игнорирайки грубото прекъсване на лейди Лилит, тя продължи: — Така, там и тогава, аз реших да живея и го казах на Седжуик. Той бе толкова завладян от решителността ми, че прекарваше всяка минута в грижи за мен.

От лейди Оксли долетя още едно „хм“, но някога прехласнатата й публика, сега не й обръщаше внимание.

— Той ме изнасяше от леглото всяка сутрин и настояваше, че трябва да подишам чист въздух, дори и да беше само от стола до прозореца. Поръча да ми донесат деликатеси от Лондон към чая — тя погледна срамежливо към прехласнатата си публика. — Дори ми носеше малки букетчета с цветя и ги оставяше до мен в дните, когато здравето ми наистина не позволяваше да стана. Жълти, защото знае, че са ми любими.

Затънала в собствените си фантазии, Емалийн продължи най-безсрамно да тъче своята история, и бе направо невероятно, как не се омота в наглите си лъжи.

— Всъщност, неговия героизъм и вярата му бяха като еликсир за душата ми. „Емалийн, Емалийн, скъпата ми Емалийн, казваше той, живей, за да мога да прекарам остатъка от дните си до теб“ — тя успя да изцеди една-две сълзи, идеална пунктуация за опашатата й история. — А вечер държеше ръката ми и ми четеше от писмата на баща ми, умолявайки ме да си спомня силната любов, която бе накарала майка ми да го последва в Африка. Да последвам примера й за преданост и упоритост — тя сведе глава в знак на почит и се помоли историята й да издържи.

И изглежда се получи. Няколко от дамите открито плачеха, без вече да се тревожат, че рискуват да си навлекат гнева на лейди Оксли.

— Трудно ми е да повярвам — каза една от тях. — Седжуик? Той винаги е бил толкова… толкова… Искам да кажа, лейди Седжуик, че вашият съпруг винаги е бил малко…

— Задръстен — прекъсна я лейди Оксли. — Лейди Седжуик, не мога да повярвам, че искате от нас да повярваме, че барон Седжуик, когото всички ние познаваме, е грижовен и изключително състрадателен мъж?

Емалийн се изправи.

— Любовта, лейди Оксли, изкарва на показ това, което е най-важно. И тъй като барона невинаги е бил най-примерния съпруг, мога да ви уверя, че по-късно той осъзна важността на това да бъде грижовен и предан брачен партньор.

Зад нея се разнесе залп от аплодисменти. Емалийн се завъртя и видя, че вратите на салона са широко отворени и джентълмените изпълват празното пространство. Един от тях, маркизът на Темпълтън, помисли си тя, аплодираше ентусиазирано, предвождайки групата на ръкопляскащите.

Нямаше смисъл да предполага колко дълго са стояли там и са слушали историята й.

Един поглед към разяреното лице на Седжуик й подсказа, че е било достатъчно дълго и че ще й се наложи да преживее доста сериозен обрат в настоящото си състояние на добро здраве и сполука.