Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (7)

Глава шеста

От изражението на Седжуик, Емалийн предположи, че той си представя сметката от сеньор Донати за фреската на тавана. Ужас и смайване се четяха от бръчката на челото до стиснатата му по особен начин челюст.

Е, колко ли всъщност си мислеше, че може да струва такъв оригинален дизайн?

Тогава забеляза, че гледа нея. Гледаше я по същия напрегнат начин, както след целувката им по-рано през деня. Както и в балната зала. А когато погледът му се вдигна от роклята й, за да срещне нейния, това, което видя в очите му я разтърси чак до сатенените й пантофки.

Той я желаеше. Намираше я за изключително съблазнителна. Емалийн се препъна и тупна върху тоалетната масичка.

О, не трябваше да оставя Малвина и прислужницата й да я обличат за вечерята. Бяха стигнали твърде далеч.

„А ти им позволи“, прошепна й тъничък практичен гласец. Този, който обикновено й казваше да свали картите и да напусне масата. Сега порочната дяволска част от нея искаше тя да провокира този отклик. Да види дали под студената му външност, той не блъфира.

— Вземи ме — каза тя, без да помисли.

Или напротив.

— Моля?

Ето, отново тази бръчка на челото му. Този скептичен поглед, който я караше да съжалява, че не остави Малвина да закрепи корсажа й малко по-ниско.

Наистина, преди да се бе заела с тази работа, трябваше да намери по-добри източници на информация от стария брой на „Дебрет“, изровен от вещите на майка й, и сутрешния „Поуст“.

Не че „Поуст“ някога бе имал причина да обсъжда барон Седжуик. До сега…

— Аз… исках да кажа — заекна тя, — помисли какво би означавало за теб, ако ме вземеш. Веднъж щом си замина, ще те оставят да живееш, без всички онези досадни въпроси за непознатата ти съпруга.

Той наклони глава и я заразглежда. После затвори очи и пое дълбоко въздух, сякаш обмисляше предложението й. Но следващите му думи я изненадаха.

— Коя си ти? — попита той.

— Емалийн Денфорд, лейди Седжуик — каза тя меко.

— Не, имам предвид, коя си ти?

— Има ли значение?

— И питаш? Искаш да заведа дама със съмнителен произход при една от най-проницателните домакини в Англия? Имам пълното право да знам коя си.

— Мога да се справя, Седжуик — увери го тя. — Никой няма да се усъмни, че аз съм лейди Седжуик, ако това питаш.

— Не. Преди тази шарада да продължи дори и секунда, искам да знам коя си и кой те е наел.

„О, по дяволите, не отново.“

— Казах ти, аз съм Емалийн…

Той отхвърли останалата част от отговора й с рязко поклащане на глава.

— Мадам, искам да отговориш и то веднага — той пристъпи по-близко и силно осезаемото му физическо присъствие, извисяващо се над нея, щеше да бъде заплашително, ако тя не знаеше истината.

„Спокойно, Емалийн, той блъфира“, каза си тя.

И тогава осъзна истината. Той имаше нужда от нея. И ако все още не го знаеше, предстоеше да го разбере. Освен това Седжуик беше много неща, но не и грубиян. Братовчед му да, но не и този мъж. Ако нямаше сърце, щеше досега да я е изхвърлил. Вероятно бе време да стигнат до разбирателство.

Тя не отстъпи.

— Няма да изтръгнеш отговорите от мен, ако това възнамеряваш, нито ще ме накараш да разкрия това, което търсиш.

— Няма ли? — искрите в очите му говореха, че знае и други начини да получи отговор на въпросите си. Погледът му се спусна към устните й, сякаш си припомняше изпепеляващата целувка, която бяха споделили.

Вероятно тя не го познаваше толкова добре, колкото си мислеше. Емалийн се опита да се отдръпне малко по-назад, но тоалетната масичка й попречи. Както и внезапно заплашителното излъчване на Седжуик.

— Колко? — попита той.

— Колко какво?

— Колко искаш, за да си заминеш?

— Искаш да ми платиш? — Емалийн изпусна облекчено дъх. О, той беше в по-голямо затруднение, отколкото си бе представяла.

— Да — каза той. — Колко?

— Петнадесет — каза тя.

Той присви очи.

— Петнадесет лири?

Тя поклати глава и вдигна палец нагоре.

— Това е безумие! — ядоса се той — Няма да ти дам хиляда и петстотин лири.

Емалийн покри уста и се прозя.

— Кой е казал хиляда и петстотин лири?

— Никой — изстреля той.

— Имах предвид петнадесет хиляди.

Той се ококори.

— Ти си луда.

Тя сви рамене, сякаш такава смайваща сума не беше повече от това, което той носеше в джобовете си.

— Петнадесет хиляди лири и ще изляза от тази врата.

— Ти крадлива малка…

Тя размаха пръст във въздуха.

— Хайде, сега, Седжуик, не трябва да говориш по този начин на съпругата си — тя му се усмихна. — Не забравяй, че си влюбен в мен. Хюбърт каза така. Мисля, че мъж в твоето състояние и така да се каже положение, би бил доста щедър.

— Братовчед ми е подлец, а ти мадам си долна изнудвачка, ако мислиш, че можеш да измъкнеш петнадесет хиляди лири от мен. Защото, аз би трябвало да…

— Но знаеш, че не можеш — каза му тя. — Както и да е, има начин да спечеля възнаграждението си, без това да ти струва и петаче.

Той присви очи и тя не каза нищо.

„Умен мъж“, помисли си Емалийн. Беше по-добър комарджия, отколкото си мислеше. Добре, че никога не се бе впуснал в безпътен живот. Щеше да е трудно преодолим противник на масите.

— Какво ще кажеш за малък облог? — предложи тя. Той отново не каза нищо и тя продължи невъзмутимо. — Ако успея да мина за лейди Седжуик тази вечер, да убедя всички там, че съм любящата ти съпруга, ще ми позволиш да продължа да се представям за такава още две седмици.

Той поклати глава.

— Не. Категорично не. Това ще е като покана за неприятности. Това е…

Емалийн сви рамене и се плъзна плавно покрай него на път към дрешника. След като го отвори, тя затършува на дъното, докато не намери това, което търсеше.

— Аха — промърмори, издърпвайки пътната си чанта и слагайки я на близкия стол. Върна се до тоалетната масичка и се зае да събира малкото си принадлежности.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? Събирам си багажа.

— Събираш си багажа?

— Да. Човек обикновено си събира принадлежностите, преди да си тръгне.

— Добре, прав ти път — каза той със самодоволна увереност и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, и предай сърдечните ми поздрави на лейди Оксли тази вечер.

— Ъхъм — изсумтя той.

— И почитанията ми на господин и госпожа Денфорд. Сигурна съм, че ще се чудят защо съм си тръгнала толкова бързо. Но всъщност съм убедена, че ще измислиш правдоподобно обяснение, което ще преустанови разпитите им.

Той трепна, но макар едва доловимо, това все пак беше някаква реакция.

И така, тя натъпка четката и гребена си в чантата.

— И не забравяй лейди Роулинс. Тя ще бъде съкрушена от дезертьорството ми. Разбира се, ще се чуди защо не съм й изпратила известие, дори бележчица. Но все пак тя вярва, че напоследък си ми сърдит, така че може да стигне до свои собствени заключения относно странното ми изчезване.

Седжуик пребледня и тя скри усмивката си, като се обърна и огледа стаята, за да види дали не пропуска нещо. Не че всичко, което притежаваше не беше вече в чантата. Емалийн имаше строго правило — никога не разопаковаше. С нейната работа имаше случаи, когато бързото отпътуване бе задължително и ценните мигове, пропилени в опаковане бяха лукс, който не можеше да си позволи.

— Това е шантаж — измърмори той.

— Тогава ми дай една нощ, за да ти покажа, че мога да мина за твоя съпруга. А ако успея, ще ми разрешиш да остана още две седмици, като лейди Седжуик. Когато те изтекат, ще си замина.

Той присви очи, но тя можеше да види как в тъмните им дълбини проблясва интерес.

— Без пари?

— Няма да ми дължиш нищо — обеща тя.

Той невярващо изпусна дъха си.

— Ти си луда.

— Не аз имам въображаема съпруга.

— Нито пък аз, ако продължиш да си събираш нещата — отбеляза той.

— Какво имаш да губиш? — попита тя, страхувайки се, че той може да я остави да си тръгне — Ако тази вечер се изложа, можеш да кажеш, че болестта ми ме е направила невменяема и трябва да ме отпратиш. Ще бъдеш съжаляван, но същевременно и възхваляван, че си останал със слабоумната си съпруга. Следователно, ако никога не се върна, каквото, предполагам, е желанието ти, никой няма да се усъмни. Нямаш нищо за губене, само можеш да спечелиш.

Това може би не беше най-умната сделка, която бе предлагала. Но тя имаше нужда от достъп до играта на карти у Уестли. Ако не можеше да го убеди да я вземе със себе си тази нощ, едва ли би могла да си го осигури.

Челюстта му потрепваше, а погледът му я обхождаше, сякаш преценяваше каква е възможността й за успех. Тогава той изрече думите, които тя желаеше да чуе.

— Една нощ. Убедиш ли лейди Оксли, че си скъпата ми съпруга, ще имаш своите две седмици.

Облекчена, Емалийн изтича към него и обви ръце около врата му.

— О, благодаря ти, Седжуик, благодаря ти. Няма да съжаляваш.

И тогава осъзна в какво се бе забъркала… за да бъде дама, със сигурност не трябваше да бъде спохождана от мисли като тези, които изникнаха в ума й, в мига, в който се озова в обятията му.

Той сведе очи и острият му зелен поглед се впи в нея, изпращайки вълна от усещания по гръбнака й — топлината на ръцете му върху раменете й, начина, по който гърдите й се притискаха до масивния му гръден кош.

— Да съжалявам? Мадам, та аз вече го правя — каза той и внимателно се отдръпна от прегръдката й. — Сега ме чуй добре: без повече от твоите истории. Без повече безсрамни лъжи свързани с разбойници или други подобни глупости. Сериозен съм, Емалийн. Спри с пагубните си театрални истории или ще те изхвърля и ще кажа на всички, че си луда.

— Да, Седжуик, без повече истории — обеща тя. — Все пак става дума за една нощ. Колко трудно може да бъде?

Той отново погледна към нея и затвори очи, поклащайки глава. Е, дотук с доверието му в нея.

Докато изхвърчаше от стаята, тя извика след него.

— Седжуик?

Той спря и се обърна.

— Не каза как изглеждам. Приличам ли на твоята Емалийн? На дама?

Отвърна й с поклащане на глава.

— Не. Ни най-малко — и излезе.

 

 

Дали приличаше на Емалийн? Какъв смешен въпрос. В ума му, Емалийн винаги бе била плаха женичка, срамежлива английска виолетка, тиха и почтителна. Никога не си бе представял съпругата си толкова… толкова… е, като яркочервен божур. Ароматна и пълна с живот, изискваща внимание и опознаване отблизо.

Отново погледна към вратата на апартамента си и поклати глава. Никога, дори за миг, не си бе представял една Емалийн, която може да отнеме дъха му.

Алекс се оттегли в уединението на втората спалня и започна да се облича. Симънс дойде веднага и мълчаливо пристъпи към ролята си на камериер.

— Симънс — попита Алекс — Аз луд ли съм?

— Вие, милорд? — икономът поклати глава. — Ни най-малко.

— Току-що сключих сделка с онази лисица отсреща, че ако успее да убеди лейди Оксли, че е моя съпруга, ще може да остане две седмици.

Той можеше да се закълне, че е чул мъжа да промърморва „Слава Богу!“, но вероятно бе сбъркал, защото Симънс го погледна и каза:

— Това разумно ли е, милорд? След като Денфорд са в къщата.

— Не, затова мисля, че съм полудял.

Симънс му подаде идеално изгладено копринено шалче и Алекс започна да го увива около врата си. След около три опита, то се намачка и изкриви. Той го смъкна и Симънс веднага приготви второ.

— Трябва да съм луд — Алекс прекара ръка през косата си. — Водя жена, която най-вероятно е уличница, на вечерно парти у лейди Оксли.

Симънс не каза нищо, но нямаше как да се сбърка гримасата на лицето му. Добре, той поне разбираше сериозността на всичко това.

— Видя ли я? — попита Алекс. — Тя е готова. И е толкова… — той размаха ръка пред гърдите си. — Всичко се вижда и… прелестите й. Това е. Тя изглежда пищна.

Симънс отново измърмори нещо под нос, което подозрително приличаше на „Изглежда трябва да свикваме“.

— Да свикваме с какво? — попита той, предполагайки, че благовъзпитания мъж има предвид да я изхвърли.

— Да виждаме прелестите й, милорд — каза Симънс, със същия сериозен тон, с който обявяваше следобеден посетител.

Алекс се прокашля.

— Мислиш, че аз трябва… трябва… с нея?

— Тя е ваша съпруга, милорд.

Той се взря в един от най-доверените си служители и отново заговори, снишавайки глас.

— Забрави ли, че Емалийн не съществува?

— Мисля, че прекрасната дама отсреща доказва противното — каза Симънс, а широката му сигурна ръка приглади една гънка по сакото на Алекс.

На чия страна беше икономът му все пак?

— Тази дама отсреща ме изнудва да я задържа за две седмици — отбеляза той. — Тази дама ще докара удар на повечето мъже у лейди Оксли с пристигането си, по-сигурно от нова танцьорка в „Ревю“ — Алекс се изправи и отправи остър поглед към Симънс. — Тази дама отсреща, същата, която ти с такава готовност защитаваш, е била простреляна. Колко благоприлични дами, които са били простреляни познаваш?

— Николко до преди ден, милорд.

Алекс стисна зъби и се зарече, че щом веднъж тази безсмислица с Емалийн приключеше, щеше да се погрижи Симънс да получи прилична пенсия и да го изпрати да живее в някоя хубава тиха селска къщичка, където би могъл да възстанови поне част от здравия си разум.

— У лейди Оксли, от всички възможни места — измърмори той, след като разбра, че няма да получи подкрепа от иконома си. — Сигурно съм полудял. Е, единственото ми успокоение е, че тя няма да успее. И когато се провали при проверката на лейди Оксли, идва моят ред. Ще обявя, че е нестабилна, ще й събера багажа и никой няма да се усъмни. Тя ще бъде забравена преди следващия сезон.

— Щом така мислите, милорд — каза Симънс.

Алекс отново погледна към него. Тя щеше да бъде забравена. Щеше да изхвърли Емалийн от ума си, веднага щом напуснеше Лондон. Да забрави вълнистата й коса, пищните й извивки, сияйната й заразителна усмивка. Начинът, по който изглеждаше сега, преливаща от роклята, като ходещо изкушение.

„По дяволите“, изруга тихо. Как щеше да я изведе тази вечер? Никой мъж, който я видеше днес, нямаше да я забрави лесно. Алекс изпусна една въздишка.

— Милорд?

— Симънс, какво знам аз за представянето на съпруга пред висшето общество?

— Просто правете това, което ви идва отвътре, милорд.

Отвътре? Той не смееше да каже на Симънс, какви мисли му идват отвътре за дамата отсреща. Нямаше нищо общо с това да я заведе на другия карай на града в елегантната къща на лейди Оксли, а по-скоро да освободи цялата прислуга за вечерта и да прави любов с нея до изгрев.

— Не се притеснявайте, милорд — казваше Симънс. — Лейди Роулинс прекара целия следобед, подготвяйки лейди Седжуик. Тя ще бъде гордост за домакинството.

Алекс се задави.

— Не ми казвай, че тази клюкарка знае истината за Емалийн?

Симънс се намръщи и поклати глава.

— Съвсем не. Лейди Роулинс вярва, че някои пропуски във възпитанието на лейди Седжуик са причината за дребните й недостатъци.

— Възпитанието й?

— В Африка. С баща й, лорд Хали.

Алекс затвори очи.

— Разбира се! — затова беше толкова сигурна, че може да ги убеди, че е лейди Седжуик — неуспехите и грешките й само щяха да придадат повече достоверност на произхода й.

Лъжи и прикрити истории, които той бе разкрасявал през годините.

Небеса, малката лисичка ги знаеше много добре. Тя го бе изиграла със собствените му лъжи. Отново.

— Тя ме изигра — измърмори под нос.

— Както ще направи с всеки тази вечер — Симънс го погледна в очите и се усмихна. Това може би бе първия път, когато Алекс виждаше стария мъж да извива устните си в тази посока. — Не се страхувайте, милорд. Тя ще заслужи името ви.

Точно от това се страхуваше Алекс.

 

 

Лорд и лейди Седжуик потеглиха от Хановер скуеър по светски късно, но изглеждаха като най-скъпите диаманти на обществото. Нямаше да има по-красива двойка на вечерното парти, в това прислугата на Седжуик бе сигурна.

— Мислиш ли, че той я забеляза? — попита госпожа Симънс съпруга си, когато той затвори вратата.

— Забеляза я — увери я той.

— Добре. Тук имаме нужда от наследник — изпухтя тя и се зае с дългия списък от задачи, който лейди Лилит бе оставила.

 

 

Докато прислугата бе сигурна в неизбежния успех на своите лорд и лейди, Емалийн не споделяше тяхната увереност.

Седжуик не мислеше, че тя изглежда като дама. Което означаваше, че той смята, че прилича на… Тя стисна устни и се загледа през прозореца. В колко провинциални къщи бе отсядала през последните шест години? Колко от хората, които бе срещнала по време на пътуванията си, я бяха помислили за нещо по-различно от дама?

„Е, вероятно е имало един или двама“, призна си тя, които да са предполагали, че не е точно такава, каквато изглежда. Но освен тези няколко проницателни гарвана и провинциални донжуани, тя бе живяла порядъчно, представяйки се за дама, макар и с ограничени средства.

„Не и като истинска дама“, помисли си, поглеждайки към каменното лице на Седжуик. Не искаше нищо друго, освен да му каже няколко неща. Първо и най-важно, защо точно изглеждаше като дама. Роклята й бе купена от Бонд стрийт, докато шала около раменете й идваше от магазина на много специалните и скъпи тъкачи Хугенот — всичко бе по последна мода. Косата й бе подредена от френската прислужница на Малвина. Виконтесата я бе примамила от маркизата на Мадли, която бе довела момичето от Франция, точно преди избухването на революцията. Не можеше да изглежда повече като член на висшето общество, дори да бе родена дъщеря на херцог и да бе записана в „Дебрет“.

Но точно там беше проблемът. Не беше дъщеря на херцог. Нямаше дори най-лекия намек за наследственост и благородство в родословието й. Без значение дрехите и маниерите, които бе овладяла чрез практика до съвършенство, под всичко това, тя знаеше истината. Не бе нищо повече от дъщеря на разбойник и лунатичка. Това беше жалкото й минало. Чудеше се какво би казал Седжуик за това. Тя знаеше точно какво би казал. Щеше да се отрече от сделката им и да я изхвърли от каретата, без да се обърне назад, избърсвайки ръце си от цялата тази злощастна глава в живота си. Беше прав по всички въпроси. Тя определено не бе дама. Дамите не се скитаха из околността, мамейки и баламосвайки уважаваните хора.

Погледна крадешком към него. И той се притесняваше как изглежда! Ако човек не го познаваше като нищо щеше да го обърка с някой побойник от пристанището с това някога красиво, но сега насинено лице. Но, дявол да го вземе, дори сега, никой не би го помислил за друго, освен за джентълмен. Можеше да забрави идеално вързаното шалче, модно ушитото сако — беше в маниерите му, самото му излъчване, което показваше на всички, че той носи поколения благородна кръв във вените си. Двадесет и едно по-точно.

Емалийн въздъхна и когато той погледна към нея, тръсна къдрици и се загледа през прозореца.

Тогава защо изведнъж започваше да мечтае как той захвърля вековни аристократични традиции и я обявява за неговата съвършена баронеса? Че може да му каже всичко за себе си и да знае, че това няма да означава нищо за него.

О, но щеше. Защото Александър Денфорд, барон Седжуик, никога нямаше да я види като нещо друго, освен… по дяволите, как я бе нарекъл? „Крадлива малка…“

Емалийн затвори очи и облегна глава на стената на каретата. Само ако той не бе толкова близко до истината.

— Добре ли си? — попита той.

Нямаше нужда да звучи толкова обнадеждено, че тя е на път да се разболее.

— Да, добре съм.

— Защото ако искаш…

— Не — сопна се тя. Щеше да докаже на този красив, намусен мъж, че е точно толкова дама, колкото неговата измислена Емалийн някога би могла да бъде. Защото тя…

Преди да успее да завърши тази мисъл, каретата спря рязко, раздруса я и я запрати право върху Седжуик. Той я хвана с твърдите си като стомана ръце, точно когато се блъсна в солидния му гръден кош.

Те бяха лице в лице, устните им само на дъх разстояние, а Емалийн благодареше на всеки от плебейските си предци, че не е дама. Защото вярваше, че дамите никога нямаха такива скандални мисли, каквито я връхлитаха в този момент.

Той изглежда щеше да каже нещо и тя се страхуваше от най-лошото. Че ще я отхвърли. Ще й каже отново, че е измамница дори когато топлината от докосването му изгаряше голите й рамене и изпращаше пламтящи спомени към крайниците й. Спомени за това как тези пръсти я изгаряха, когато я докосваха по-рано.

Не можеше да диша, да мисли, връхлетяна от крайно неприлични желания да го накара да направи повече от това просто да се взира в нея.

И тогава разбра, че не е сама в страстта си, че той интимно я притиска към себе си. Много интимно. Въпреки пластовете дрехи между тях, тя усети убедителната твърдост, тази толкова мъжествена дължина на непреклонно и неумолимо обещание за екстаз.

— Мммм — измърка щастливо, без дори да осъзнава, че го е направила, или че се е навела по-близо и бедрата й се притискат към него, сякаш за да придобият свое собствено мнение за това, което той притежаваше под всичката тази отвратителна вълна и коприна между тях.

Тогава, също така внезапно, осъзна какво прави. Небеса, държеше се като най-долна уличница. Какво имаше в този мъж, че я пронизваше такова желание?

— Аз… исках да кажа, съжалявам… — заекна тя.

— А аз не — каза той и наклони глава, докато устните му не плениха нейните, открадвайки си целувката, която бе обещала никога да не предлага.

Е, щеше да преосмисли това обещание утре, защото точно сега нямаше да му откаже. Не и когато устните му галеха нейните, когато зъбите му подръпнаха долната й устна, смучейки я, притегляйки я към него със същата ненаситна съблазън, която бедрата й бяха намерили преди няколко мига. Емалийн се разтвори за бурното му изследване.

Определено сега не беше време да бъде дама.