Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (5)

Глава четвърта

Емалийн сграбчи ревера на Седжуик и го придърпа по-близо.

— Лейди Лилит гледа — прошепна тя набързо, като се повдигна на пръсти и притисна устни в неговите.

Тя не планираше това да е нещо повече от отвличаща вниманието гледка за любопитната роднина на Седжуик. Фактът, че бе прекарала нощта в мятане и въртене под чаршафите, обезпокоявана и изтощена от сънища за този загадъчен мъж, нямаше значение. Той трябваше да е скучен и досаден, а вместо това, възпламеняваше страстта й, както клечка кибрит огъня.

„Не, тази целувка не е нищо повече от заблуда за лейди Лилит — каза си тя. — И няма нищо общо с греховните ми копнежи.“ Кой би си помислил, че консервативния барон ще приеме ролята си толкова присърце? И с такова старание.

Устните му, топли и твърди, потърсиха нейните, покриха устата й и поеха контрола. Не че тя имаше нещо против деспотичната му натура в този случай — Бог знаеше, че е затънала до шия в ролята на съпруга и баронеса — но трябваше да й се признае, че и тя знаеше едно-две неща за мъжете… Въпреки че Седжуик нямаше талант да извърта нещата, що се отнася до целувки, уменията му бяха удивителни. Небеса, ако тя наистина бе негова баронеса, щеше да остане в леглото и да направи всичко, което той поиска — и с удоволствие щеше да гори от страст от палещите му целувки.

Когато езикът му се спусна в провокираща атака, по начин, който обещаваше много повече от бърз флирт, коленете й се разтрепериха, а устата й се отвори — от шока или по своя воля. Кое от двете, не можеше да каже със сигурност. Той наистина пое контрол над ситуацията, обви ръце около нея — едната около кръста, а другата около раменете й, и я привлече по-близо. Не ухаеше особено приятно, по-скоро миришеше на топнат в конските ясли, но това изгуби всякакво значение, когато тя се озова притисната до силните му гърди. Усещаше всяка частица от него.

От кога бароните имаха тела на гръцки статуи? Повечето барони, които бе срещала бяха дребни подлизурковци със закръглени шкембета. Нищо в този барон не беше тумбесто или закръглено. Само твърдо и настоятелно. Като устните му. И целувката му.

Някъде далеч в съзнанието си, тя помисли, че чува възмутените стъпки на лейди Лилит да се отдалечават, но очевидно Седжуик не бе разбрал, че са изгубили публиката си. Истината бе, че Емалийн нямаше намерение да го осведомява. А и ако можеше да бъде придуман с целувка, коя бе тя, та да възразява? Особено когато той изстена и я притисна по-близо. Ръцете му не само я държаха — те се движеха с пламенната страст на изследовател. Проследиха равнините на гърба й, долините на торса й, дори изкачиха пищните хълмове на… гърдите й. Когато пръстите му закръжаха около втвърдените зърна, усещанията й експлодираха и Емалийн се паникьоса. Внезапно любопитството й бе станало твърде реално, а риска твърде голям. Тя се изтръгна и се отдръпна от него. Въздухът й излизаше на накъсани кратки дихания, а сърцето й блъскаше в гърдите. Слепоочията й пулсираха, като предупредителна камбана, опасно напомняне за цената, която можеше да й струва страстта.

— Мисля, че постигнахме целта си — каза му тя — Освен това, вониш на… на конюшня!

— Преди няколко мига нямаше нищо против.

„О, това никога няма да се получи“, помисли си тя. Той можеше да целува като самия дявол и едновременно да бъде проницателен.

— Опитвах се да бъда учтива, като всяка друга съпруга — каза му тя, знаейки, че мотивите й бяха продиктувани от всичко друго, само не и от чувство за брачно задължение.

Той се приближи, а зелените му очи блестяха от порочни намерения.

— Ако наистина беше моя жена, нямаше да стоиш все още в този коридор.

Ако се бе приближил, ако се бе осмелил да я целуне отново, Емалийн знаеше, че решителността й щеше да се стопи. Трябваше да бъде честна — имаше слабост към мъжете, особено към тези, които можеха да я целуват до безпаметност, докато откраднат жартиерите и целомъдрието й. Тя винаги се бе гордяла с това, че знае кога да намали загубите си и да избяга, вместо да рискува да се поддаде на изкушението, което представляваше един красив мъж. Във внимателното планиране и изпълнението на добре обмислена клопка, нямаше място за страст.

О, но имаше нещо в Седжуик, което я караше да се чувства безразсъдна, неспокойна и копнееща да изиграе ръка, която би накарала влюбената й в пикета баба да захвърли картите в огъня.

Проклето да е обещанието й да запази името Седжуик неопетнено от скандали и държанието си добре обмислено. Вероятно това не се броеше, когато бе с мъжа, който се предполагаше, че е неин съпруг?

Седжуик хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Въпросът е там, мадам, че ти не си моя съпруга и няма да се повлияя от преструвките ти — после се завъртя на пета и изкачи стълбите до следващата площадка.

Емалийн залитна към празното пространство, където той бе стоял преди миг. Преструвки? Той мислеше, че се преструва? Е, от всички…

Когато стигна последната стълба, той погледна през рамо.

— Емалийн, моля те, бъди послушна докато се събудя. И не забравяй уговорката ни. Първо Денфорд, а после и ти.

— Да, Седжуик — отговори тя на отдалечаващата се фигура. Той влезе в спалнята и затвори вратата с малко повече ентусиазъм от необходимото, оставяйки я сама по средата на къщата.

О, дяволите да го вземат. Той все още искаше тя да си тръгне. Дори след тази целувка. Сигурно постоянно целува жени по този начин. Част от ежедневието на лорд Седжуик. Да се позабавлява с някое и друго лесно увлечение до безпаметност, а след това да се оттегли за почивка. Ръцете й се свиха в юмруци до тялото. Вбесяващ човек.

Като огледа празното преддверие, тя изпусна една въздишка и отпусна пръстите си. Той искаше тя да си отиде и то още този следобед. О, това нямаше да стане. Нямаше да получи и петаче, ако Седжуик я изхвърлеше толкова скоро.

Само ако не се бе върнал толкова рано в града. Въпреки че вероятно трябваше да вини само себе си за това. Очевидно бе приела ролята си на лейди Седжуик с малко повече ентусиазъм — с публикациите в „Поуст“, с кошмарните сметки за преобзавеждане, които докараха братовчед му до припадък, заедно с колекцията от заявки за посещенията два пъти седмично при шивачи, майстори на ръкавици и шапкарски магазини, от чиито услуги се бе възползвала. Е, умереността никога не е била сред добрите й качества. Това, от което Емалийн имаше нужда, бе помощ. Или най-малко чудо. Но след като знаеше, че чудесата винаги са в недостиг, трябваше да ги замени. Или още по-добре, да импровизира.

Поглеждайки надолу към трапезарията, тя знаеше, че не може да очаква съдействие от двамата Денфорд. Не, че щеше да поиска.

Не можеше да очаква помощ и от прислугата. В големите къщи на висшето общество, слугите дължаха всичко на господаря на дома — прехраната и покрива над главите си. Не, докато Седжуик се грижеше така добре за тях, никой нямаше да пристъпи заповедите на барона.

Фактът, че бе успяла да ги заблуждава толкова дълго, вероятно бе равен на чудо. Или доказателство за изключителните й умения на актриса.

Но скоро Емалийн разбра, че може би е прибързала в оценката си за персонала на Седжуик. От долу, тя дочу гласа на мъж, който се изкачваше по стълбите. Беше един от лакеите. Томас, помисли тя.

— Казвам ти, Симънс, този новия при херцогинята не може да бъде победен — лакеят очистваше фитилите и сменяше свещите в свещниците по стената, а Симънс го следваше и събираше изразходваните остатъци. Те не я забелязаха да стои над тях. — Спечели пет гвинеи от Франклин, а после се завъртя и измами онзи надут приятел, който работи за графа, като му измъкна четвърт от заплатата. Казвам ти, нещо не е наред с начина, по който играе.

Емалийн се наведе напред. Прислугата на Седжуик залагаше? И то на едро, ако Томас не преувеличаваше по клюкарски сумите.

— Четвърт от заплатата си — Симънс леко изсвири. — Ако загубя и половината от тази сума, госпожа Симънс ще ме обезглави. Не че няма да ми проглуши ушите заради малкото, което изгубих от този приятел.

— Това казвам и аз — каза Томас. — Не можем да се изправим пред тях идния четвъртък, защото ще ни ошушкат до пени. Ще се издържаме с остатъци от изгорели свещи до следващия сезон.

Икономът кимна.

— Просто ще си измислим извинение да не играем.

— Да играете какво? — попита Емалийн, навеждайки се през парапета.

Мъжете подскочиха стреснато, защото бяха хванати от господарката да клюкарстват.

— Нищо, милейди — опита да се измъкне Симънс. — Съжалявам, ако сме ви притеснили.

— О, моля те, Симънс, не се коси заради мен — тя заслиза надолу, докато стигна последните две стъпала. Там, постави ръце на хълбоците си и погледна виновната двойка. — Освен това, не отговори на въпроса ми. Да играете какво?

Томас хвърли поглед към вратата, бузите му поруменяха, а Симънс изглеждаше близо до инсулт, ако се съдеше по дълбоката линия, която набразди челото му.

Тя наклони глава.

— Вероятно мога да ви предложа малко помощ.

Икономът я погледна и преценяващо присви очи.

Тогава на Емалийн й просветна. Той знаеше. Знаеше, че тя не е съпруга на Седжуик. Тя подозираше това през цялото време, въпреки че мислеше притесненията си за неоснователни — защо би й позволил да остане, ако знаеше истината? Но ето че той знаеше и си държеше езика зад зъбите. Поради каквато и да е било причина.

Той се огледа в преддверието и сниши гласа си.

— Пикет. Няколко от нас играят пикет всеки четвъртък вечер.

„Не прави това, Емалийн, призова я предпазлив глас. Това е опасно за теб. Не се бъркай в чужди работи. Това никога не ти е донесло нещо добро, нали?“

Това, че се бе зарекла да не се бърка в чужди работи не бе от значение. Както и да няма общо с карти… мъже… и…

Очевидно окуражен от признанието на Симънс, Томас заговори.

— Има нов лакей при херцогинята от другата страна на площада. Най-обикновен измамен хулиган, ако ми простите за израза.

Емалийн кимна тържествено.

— Каква очевидна несправедливост.

Симънс стрелна Томас с яростен поглед, за да го накара да замълчи и продължи разказа по по-достоен начин.

— Смятаме, че иконома на херцогинята е наел това момче, докато семейството го няма само за да възвърнат загубите си от последната зима.

— И казвате, че слугите на херцогинята не са много добри в играта на карти? — попита Емалийн, опитвайки се да игнорира познатото забързване на сърцето си.

Въпреки че знаеше, че трябва да стои настрана от проблемите на слугите, вероятно този път се налагаше да направи изключение. Това може би беше начин да получи дяла си, ако преструвката със Седжуик се провалеше.

— Персоналът на херцога е ужасен, госпожо — каза й Томас. — От тях винаги можеш да изкараш някоя допълнителна монета. Това беше преди да пристигне новия лакей. Сега ще трябва да отменим обичайните си вечери.

Емалийн слезе от стълбите и се усмихна.

— Не ги отменяйте още — каза им тя. — Мисля, че може да сте намерили своя измамник.

 

 

Ако Емалийн си мислеше, че Седжуик е останал безразличен към целувката им, то тя не познаваше съпруга си.

Той се отдели от нея, болезнено съзнавайки чувствеността й.

„Тя не ми е съпруга, тя не ми е съпруга“, повтаряше си той при всяка стъпка нагоре по стълбите, а бушуващата му кръв заплашваше да скъса изопнатата нишка на самоконтрола, за който все още можеше да претендира, че притежава.

Докато всяка частица от здравия му разум крещеше да не се доближава до тази измамница, когато тя се пресегна, придърпа го близо и му предложи розовите си устни, той мислеше само за едно. Да я целуне. Да я целуне бързо, дълбоко, всеотдайно — защото можеше да няма друга възможност, преди разума му да надделее и да успее да я изхвърли на улицата, където й беше мястото.

Не, тази Емалийн не беше нищо повече от лудост. „Чиста лудост“, помисли си той, припомняйки си целувката й. Не можеше да си спомни последния път, когато се бе почувствал толкова изгубен след целувка с жена. Толкова склонен да забрави, че тя не му е съпруга. И ако тя влезеше през вратата в този миг, той не можеше да бъде сигурен, че няма да я вземе в обятията си и да довърши това, за което втвърденото му и пулсиращо тяло копнееше. Страстта и удоволствието, което целувката й обещаваше.

Точно тогава на вратата се почука, той прекрати безразсъдното си маршируване из стаята и се обърна към нея. Опита да отговори, но гърлото му се оказа пресъхнало.

Небеса, това бе неговият дом. Той все още бе господарят. Нямаше да се остави да бъде ръководен от нищо друго, освен от здравия разум. А това означаваше, че може да се изправи пред тази красива измамница и пред приканващите й към целувка устни.

— Влез — процеди той.

За негово най-голямо разочарование, колкото и да не му се искаше да си признае, беше само Симънс следван от върволица лакеи, които носеха кофи с вдигаща пара гореща вода.

— Нейно благородие помисли, че бихте желали да се изкъпете, преди да се оттеглите за почивка — каза икономът и насочи парада от лакеи към стаята за къпане оттатък. Една от прислужниците ги следваше с поднос със забравената му закуска.

Първо целувката й, а сега и тази загриженост. А когато се съблече и се потопи в горещата вана, с успокоителна чаша горещ чай и препечена филийка с масло наблизо, той осъзна, че Емалийн е много по-лукава, отколкото си бе мислил.

 

 

Когато Алекс се събуди, денят почти бе отминал. Освен няколко накъсани сънища, включващи една чувствена руса лисица, той се събуди чувствайки се отново като себе си. Тоест здравомислещ и готов да се справи с проблема, а именно да се отърве от Хюберт и лейди Лилит. А след тях и от Емалийн.

Отвори дрешника, за да потърси новата си жилетка и внезапно сетивата му бяха атакувани от мекия аромат на виолетки.

Нейният парфюм.

След по-обстойна проверка, забеляза обикновена кафява пътна чанта, забутана в дъното на шкафа. Нейната пътна чанта.

Всичките й вещи, всичките й тайни, вероятно дори самоличността й можеше да се открие в тази безвредна, невинно изглеждаща чанта.

„Не, това не би било честно“, каза си той и затвори вратата. Не бе прилично да се рови в личните принадлежности на една дама.

Но как щеше да научи за мистериозното й минало, ако не проведеше малко разследване? Нямаше ли право да знае, кой точно обикаляше из града, носейки името Седжуик?

Ръката му се стрелна към вратата на дрешника и я отвори.

— Не — каза той и отново я затвори. Къде бе честта му? Почтеността му?

Тогава отново я отвори. Напълно загърбил угризенията си, той коленичи и разкопча пътната чанта. Но ако бе мислил, че ще намери нещо, което би могло да разкрие самоличността й, ужасно грешеше. Материалната й собственост се състоеше от семпла муселинена рокля, матово сиво палто, бяло памучно бельо, чифт износени обувки, несъответстващи зле изплетени чорапи, чифт очила, смачкано и доста разлиствано копие на „Дебрет“ и копие от „Пътеводител на историческите имоти в Англия“ от Билингсуърт.

Също толкова бързо, колкото бе отворил чантата, той стигна до дъното и там нямаше нищо друго. Съвсем нищо. Без подсказващ надпис в книгите, без дори инициали, които да намекнат за името на притежателя им.

Нищо.

— Проклятие — измърмори той и я избута настрана, раздразнен, че не е намерил нищо и разтревожен от липсата си на принципи.

— Ъ-хъм — чу се прокашляне откъм вратата.

Алекс се сви и погледна през рамо. Там стоеше Симънс, гледаше го, а гримаса набръчкваше челото и устните му.

— Изгубили ли сте нещо, милорд?

— Ъм. Всъщност го намерих — каза той и се изправи с набързо избрано шалче. — Има ли нещо, което да изисква вниманието ми, Симънс?

— Всъщност, надявах се да сте се събудил. Исках да поговоря с вас за лейди Седжуик.

На Алекс не му прозвуча добре.

— Какво е направила този път?

— Нищо, милорд — каза икономът. — По-скоро мисля, че вие може да направите нещо за нея.

— За нея? Симънс, не мислиш ли, че дамата вече достатъчно се възползва от щедростта ми?

— Тя просто направи това, което всяка друга дама в нейното положение би направила — възрази Симънс.

Алекс устоя на импулса да изстене. Трябваше да се погрижи за пенсията на Симънс — човекът се надигаше в защита на дама, която най-вероятно не бе такава.

Икономът влезе в спалнята и дръпна завесите, пускайки ярката светлина на деня да озари стаята. Това ясно разкри престъплението на Алекс.

Симънс подсмръкна веднъж-дваж и се приближи до катастрофата, която представляваха принадлежностите на Емалийн, подаващи се от набързо затворените врати на дрешника. Като изцъка няколко пъти с език, той се наведе и оправи нещата й, като внимателно сгъна и пренареди оскъдните, извехтели принадлежности в чантата й и я прибра точно там, където тя я бе оставила. После се пресегна, извади жилетка и сако за Алекс и ги остави върху леглото, сякаш нищо не се бе случило.

— Вероятно, милорд, ако смея да предложа… — започна Симънс, гледайки го право в очите. — Вместо да настоявате за подробности от миналото й или да се опитвате да ги изтръгнете — каза той, а острият му поглед се отправи по посока на дрешника — може би трябва да опознаете дамата. Да спечелите доверието й. Тогава тя ще е по-склонна да сподели тайните си.

Алекс предполагаше, че Симънс има право. Защо би му се доверила Емалийн? Той не бе направил нищо, за да спечели благоразположението й. Само се бе възползвал от целувката й, а после бе избягал като надут глупак.

— Как бих могъл да го направя? — попита той, чудейки се дали наистина иска да чуе отговора на иконома.

Челото на Симънс се набръчка в мълчалив протест, който казваше, че подобен въпрос е далеч извън компетенцията му.

— Може би е най-добре да оставим това на вашето благоразумие — каза той накрая.

„Благоразумие и Емалийн са две несъвместими думи“, искаше да му каже Алекс. Въпреки това, той приключи с обличането и последва мъжа извън стаята и надолу по стълбите.

Накъдето и да погледнеше, забелязваше промените, които бе направила в къщата му, която вече бегло напомняше дома, който бе оставил само преди няколко месеца. Нямаше стена, ъгъл или под, които да не свидетелстваха за стореното от Емалийн. Или поне допускаше, че е била тя, имайки предвид, че бе получил сметки, които доказваха повечето промени.

„Новите завеси (зелен копринен брокат, «Лийхи и синове», търговци, 72 лири), подходящите елегантни и изящни масички в гръцки стил под прозорците на втората площадка («Брадли брадърс», мебелисти, 47 лири бройката) и изобилие от акварели, за които не можеше да цитира сметка.“

Той се спря пред една от картините и осъзна, че това бе източната ливада на замъка Седжуик. Тази, която семейството предпочиташе за пикник през лятото.

„Когато имаше семейство, с което да правят подобни неща“, помисли си той. Майка му винаги се грижеше за тези събития и с удоволствие канеше роднини и приятели за летните месеци и ваканции… През всичките години, откакто родителите му се бяха споминали, той не бе забравил тези спокойни дни. Колко тихо бе станало абатството, откакто баща му почина от болно сърце, а майка му малко след това от треска. Колко бяха? Десет? Не, почти петнадесет години.

И все пак гледката на зелените поля, малкото езеро и големия дъб в далечния край, изпращаха вълна на носталгия през него и той почти можеше да види майка си да седи до водата и баща си да лови риба наблизо.

— Симънс — извика той след иконома. — Откъде дойдоха тези? — никога не бе виждал някоя от тях. И определено Емалийн не можеше да ги е поръчала за толкова кратко време.

Икономът ги погледна и се усмихна.

— От тавана. Вярвам, че са рисувани от баба ви.

Алекс отново погледна произведенията. Баба му? Не знаеше, че тя изобщо може да рисува, а какво остава за улавяне на такива вълшебни моменти. Интересът му към картините бе внезапно прекъснат, когато отгоре се чу звънец, който дрънчеше с нехармоничен тон.

— Това трябва да е лейди Лилит — каза Симънс. — Отново. Мили Боже, колко дълго ще останат Денфорд този път?

— Не за дълго — обеща Алекс. Те продължиха надолу по коридора, минавайки покрай още нови завеси (които обясняваха допълнителните вписвания в сметките на господин Лийхи за жълт брокат и бял корниз), килима под краката му (нещо вносно и скъпо, ако си спомняше правилно) и чифт столове (още едно доказателство за невероятната работа на „Брадли брадърс“).

Той поклати глава. За такова миньонче, тя бе преминала през къщата му като вихрушка — превръщайки някога тъмните и скучни официални апартаменти в… е, колкото и да не му се искаше да признае, в уютен дом.

На входа на балната зала, изглежда се бе събрал целия му персонал, запленен от това, което ставаше вътре.

— Ъ-хъм — изкашля се Симънс.

Стреснати погледи се обърнаха към тях и като елен, чул рога на ловеца, те избягаха в дълбините на къщата, с поклони и извинения.

Алекс пристъпи да види, какво е толкова интересно и предпазливо надникна в балната зала. Отначало, си помисли, че е в грешната къща, защото голямата стая пред него, определено не приличаше на тази в Хановер хаус, която не бе поправяна откакто… е, откакто бе построен площада.

Бяха изчезнали тъмночервените завеси, позлатената мебелировка, безкрайните редове от неудобни столове. Фламандските завеси, картините с тъмни рамки, богато украсените аплици, всичко това вече го нямаше.

Симънс засия като горд баща.

— Не обвинявайте персонала, милорд. Чест и удоволствие е да се види работата й — бе всичко, което той каза, преди също да се оттегли, за да се погрижи за задълженията си.

Погледът на Алекс се върна към хаоса в стаята пред него. По пода бяха разстлани платнища, докато работници на скеле старателно пребоядисваха тавана. Той пристъпи вътре и се отзова под вълшебната гледка на прелестно небе, което се разпростираше от розовите пръсти на зората до звездните чудеса на нощта. Изглеждаше толкова реално, че човек можеше да си помисли, че ако се протегне ще стори невъзможното — ще докосне самите небеса.

Тогава, като приканен от закачлив шепнещ бриз, той погледна към другия край на стаята и забеляза тя да го гледа. Стоеше там и изглеждаше затаила дъх в очакване на присъдата си. Това, че бе решила своеволно да преобзаведе къщата му бе непоправимо, но въпреки това, постигнатото от нея го очарова — точно както и самата виновница.

И колкото и да не му се искаше да й го признае, той не успя да се въздържи и се усмихна. Остави удивлението от постиженията й да се разтвори между тях като бял флаг.

Тя отговори на усмивката му и се обърна към търговеца, който чакаше с голяма мостра хартия в ръце.

— Господин Старлинг — започна тя, — помолих за китайски стил, който те кара да се чувстваш така, сякаш си стъпил в лятна беседка. Това… — каза тя и посочи мострата, която той държеше. — Ами тези птици изглеждат, сякаш ще избодат очите на някого.

— Това са едни от най-добрите модели на тапети в цял Лондон — каза мъжът. — Клиентите високо оценяват работата ми.

— Разбира се — съгласи се тя, — но това е Хановер скуеър — тя го каза така, сякаш земята под тях се извисяваше някъде между най-високата камбанария на Свети Павел и царството на ангелите. Поклащайки глава над останалите три мостри, накрая тя каза: — Бих искала да видя птици, които изглеждат способни да успокоят и приспят някого със сладката си песен, цветя, които да ме накарат да вдишам дълбоко и виещи се лозя, които могат да скрият двойка любовници.

Мъжът въздъхна и се зарови в папките си.

— Имам нещо, което може да ви заинтригува, милейди — каза той. — Другите ми клиенти го намират твърде провинциално за вкуса им, но може и да задоволи вашите селски предпочитания.

Алекс се подразни от тона на мъжа, тъй като не бе видял и една мостра, за която да не се съгласи с преценката на Емалийн. Жената имаше отличен вкус и очевидно различаваше добрата работа от лошата.

— Ето го — каза мъжът и го повдигна.

В мига, в който видя тапета — с неговите орехчета, сплетени рози и извити клонки бръшлян — той осъзна какви бяха плановете на Емалийн за балната зала — да накара гостите им да се чувстват така, сякаш са насред елегантна градина. Дори навън да бе студена февруарска нощ и да бяха заобиколени от тухлите и хоросана на Лондон, всеки, който влезеше в тази стая щеше да мисли само за юни и романтика.

Той почти скочи напред, за да каже на мъжа да измери стените и да постави тапетите, но Емалийн отново клатеше глава.

Раздразненият мъж разгъна по-голям участък, за да може тя да го разгледа.

— Какво не ви харесва в това?

— Цената със сигурност — каза му тя. — Не мога да платя толкова. По-скъпо е от половината от китайската коприна, която ми показахте — за която, макар да твърдите, че е рисувана на изток, има всички белези на източен Чийпсайд.

Лицето на мъжа поруменя.

— Милейди, никога не бих…

— Разбира се, че не бихте, господин Старлинг — каза тя успокоявайки наежения мъж. — Но не мисля, че този оттенък на зеленото ще изглежда добре с пердетата, които поръчах — тя наклони глава и отново го погледна. — Не, не, изобщо. Съжалявам, но се страхувам, че ще се наложи да потърся другаде. Особено за толкова голяма стая, която трябва да се покрие — тя размаха ръка към обширните стени, докато алчният поглед на мъжа проследяваше движението й.

Алекс можеше да прочете по изкривения поглед на господин Старлинг, че той пресмята квадратурата, която трябваше да се покрие и печалбата, която можеше да получи, ако не беше странният вкус на дамата пред него.

— Лейди Седжуик, мисля, че трябва да погледнете още веднъж тук на светлината. Сигурна ли сте, че това не е идеалният оттенък на зеленото? — попита той, като се приближи към прозореца и вдигна мострата така, че да се възползва от следобедното слънце.

Тя отново погледна и въздъхна.

— Просто, когато направим празненството по случай началото на следващия сезон, за което негова светлост настоява, бих искала да мога да кажа на всичките двеста наши най-близки и скъпи приятели, че тапетите са купени от вас. Особено на Прини^[1], за когото знам, че ще бъде най-настоятелен да му разкрия доставчиците си. И тъй като имам правило никога да не разкривам имената на търговците, които съм избрала, понеже ненавиждам имитациите, ще е много небрежно от моя страна, ако не ви се доверя напълно да разкрасите балната ни зала с идеалния тапет.

Алекс наблюдаваше как мъжът пресмята на ум подобно изказване. Уведомяването на престолонаследника, щеше да е по-добро и от първа страница в сутрешния Поуст. Това би довело до препоръка пред краля! С този престиж, в допълнение към размерите на стените, които трябваше да се покрият, мъжът можеше да сложи в джоба си тлъста печалба.

Дори и на половин цена.

Господин Старлинг намести очилата си.

— Четиринадесет лири ли казах? Имах предвид седем. Но само за вас, милейди. И само при пълна дискретност, защото не мога да направя такава отстъпка на всичките си клиенти.

Емалийн засия.

— Само докато не видя тези тапети някъде другаде в Лондон.

— Със сигурност няма, мадам — кимна мъжът, стоплен от усмивката й, дори когато помаха на помощниците си да започнат измерването.

„Хитра лисица“, отбеляза Алекс. Току-що бе дала разрешение на мъжа да копира стаята й във всяка провинциална къща в Англия и това щеше да стане, веднага щом пощурялото по мода общество зърнеше нововъведенията й. Той бе пленен от уменията й да преговаря, почти колкото персонала, и не осъзна, че вече не е сам, докато братовчед му не заговори.

— Ще те вкара в затвора за длъжници, ако не скръцнеш със зъби — каза Хюберт, който се бе промъкнал до него по обичайния си лукав начин.

Алекс преглътна първата забележка, която му бе дошла на ум. „Това не е твоя работа, братовчеде.“ Така или иначе, това не би обидило Хюберт. Този омразен човек щеше да остане със седмици в опити да спечели отново благоразположението на Алекс. Затова той каза:

— От това, което видях, тя само внася някои подобрения в къщата, които ще я превърнат в перлата на Мейфеър.

Носът на Хюберт се сбръчка, сякаш изобщо не бе съгласен, но не беше толкова глупав, за да го каже на глас.

— О, Седжуик, скъпи — извика Емалийн. — Ето къде си бил. Вече не вярвах, че ще слезеш навреме, за да споделиш мнението си за мострите на господин Старлинг — тя го хвана за ръка и го поведе към лабиринта от скелета и работници. Вдигна мострата и я задържа, за да може той да я огледа. — Какво мислиш? Притеснявам се, че зеленото е твърде тъмно и цената прекалено висока — тя се наведе и високо прошепна. — Пет лири за ролка, а аз знам, че напоследък си ми много сърдит, задето превиших отпуснатата ми сума. Въпреки това много бих се радвала да взема тези тапети, тъй като са единствените подходящи за тази стая, с които господин Старлинг разполага — и дари него и горкия господин Старлинг с по една блестяща усмивка.

Алекс бе изненадан от безсрамието й. Бе свалила две лири от цената и ако господин Старлинг я поправеше, рискуваше да си навлече гнева на барона и да изгуби цялата печалба. Това проработи, като магия, защото човека просто преглътна и закима в знак на съгласие — с нейната оценка и новата цена.

Небеса, ако й позволеше да остане още ден, тя щеше да го убеди, че наистина е законната му съпруга.

— Изглежда перфектно, Емалийн — каза той, покланяйки й се леко, а след това и на търговеца.

Хюберт го бе последвал по петите и скоро Алекс откри, че и лейди Лилит не е по-далеч. Въобще не му харесваше тези двамата да връхлитат върху него, но сега искаше да се отърве от тях повече от всякога. „О, да, и от Емалийн“, напомни си той.

— Хюберт, всъщност теб търсех. Имам поръчение, което изисква твоите познания.

— Каквото е нужно, братовчеде. Винаги съм готов да ти помогна. Трябва само да ме помолиш и съм на твое разположение. Само кажи…

— Да, знам — каза му Алекс. — Бих искал ти и лейди Лилит да отпътувате по най-бързия начин за… за… Корнуел и да посетите един имот, който придобих миналия сезон. Това е важно, така че ако заминете незабавно, ще ви бъда задължен.

Хюберт погледна към съпругата си и обратно към Алекс.

— Страхувам се, че не можем.

Алекс поклати глава. Вероятно не бе чул Хюберт правилно.

— Вие какво?

— Не можем да отидем — каза Хюберт. — Не можем да напуснем града точно сега. Поне не и в близките две седмици.

— Защо не? — попита Алекс, опитвайки се да си спомни, дали някога Хюберт бе отказвал нещо, за което е бил помолен.

— Сватбата на брат ми — каза лейди Лилит, заставайки до съпруга си. — Съжалявам, Седжуик, но не е възможно да напуснем града преди сватбата. Майка ми е извън себе си покрай приготовленията.

Хюберт кимна.

— Затова и дойдохме в града.

— Сватба — каза Емалийн замечтано. — Обожавам сватби.

От иронично наклонената глава и дяволитата усмивка на устните й, той разбра, че тя е наясно, че усилията му да изгони двамата Денфорд ще бъдат напразни.

Защо от всички безскрупулни, коварни…

Междувременно, лейди Лилит си проправяше път измежду платнищата и скелетата, за да огледа последно подбраното от Емалийн. Най-вероятно опитвайки се да прецени разходите. Тя погледна тапета и подсмръкна.

— Разбира се, вие сте поканени на сватбената закуска — ако работата ти те задържи дотогава в града — каза тя. — Може да уведомиш майка ми тази вечер на вечерния й прием.

— Тази вечер? — попита Алекс. — Какъв вечерен прием?

— Майка ми организира малък прием за госпожица Мабърли, годеницата на брат ми, за да я представи на по-добро обкръжение — обясни лейди Лилит. — Мисля, че тази сутрин изпрати покана, когато разбра, че си в града. Разбира се, уведомих я, че ще отидеш, защото знам, че никак не би искал да обидиш майка ми.

Алекс отново усети, как контролът върху нещата му се изплъзва между пръстите.

— Не мисля, че бихме могли — искам да кажа, здравето на Емалийн не й позволява да…

— О, вие двамата не може винаги да пренебрегвате обществото? — каза Хюберт, побутвайки Алекс с лакът в твърде приятелски жест. — Никой няма да си помисли нещо лошо за теб, ако разбере колко безумно влюбен си в своята невеста.

Безумно влюбен? Нищо подобно! И той със сигурност не искаше тази безсмислица да се коментира, колкото и ограничено да бе обществото в града. Бе нужно само, не дай си Боже, някоя словоохотлива матрона или стара мома със склонност към бърборене, или някое конте преследващо новото си завоевание, да си го помислят и всеки щеше да узнае.

Междувременно Емалийн засипваше лейди Лилит с въпроси. Всичко, което той чуваше, бяха думите, от които се ужасяваше. „Вечерен прием… сватба… две седмици?“

Никой от тях ли не бе чул това, което бе казал?

— Няма да ходим — обяви той.

Шегите спряха и три чифта очи се насочиха към него.

— Вече приех. Майка ми ви очаква — каза лейди Лилит с тон толкова надут, колкото и държанието й. — Ако сте в града и не благоволите да се появите това ще предизвика коментари.

Той не бе свикнал да бъде командван под собствения си покрив, особено от роднини, които дължаха препитанието си на щедростта му. Въпреки това, усети предизвикателството в думите й, чак до мозъка на костите си. Тя го предизвикваше да изведе Емалийн сред добра компания.

Той бързо насочи поглед към лейди Лилит, готов да каже последната си дума по въпроса, но нещо в самодоволната й усмивка го спря. Точно тогава, осъзна, че хитрата съпруга на братовчед му подозира, че нещо не е наред. Дори не искаше да си помисля за цената, която щеше да плати, ако Хюберт и Лилит откриеха истината.

— Да, разбира се, ако не отидем, това ще предизвика непристойни коментари — каза той. Коментари, които не би могъл да си позволи. — Благодаря, лейди Лилит, че ми посочихте това.

— Това е моето момиче — каза Хюберт и засия срещу съпругата си. — Винаги се грижи за името Денфорд.

Може би повече, отколкото Алекс смяташе за необходимо.

— В такъв случай вечерта се очертава приятна — каза Хюберт ентусиазирано. — Лейди Оксли ще се гордее да бъде първата домакиня, представила лорд и лейди Седжуик заедно на вниманието на всички.

На Алекс му се прииска да изстене. Вместо това, той се завъртя на пета и изхвърча от стаята, за да избяга, преди самият той да се намери насред сватбено парти или като домакин на закуската.

— Седжуик, къде отиваш? — извика Емалийн.

— В клуба.

— Очакват ни в осем — добави лейди Лилит, с крива усмивка на лицето.

„Нека бъде осем, тогава.“ В осем и половина щяха внезапно да си тръгнат, преди да се случи още някоя беда в живота му.