Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (3)

Глава втора

Алекс затвори очи и зачака последния си миг. За щастие, куршумът беше профучал покрай него. Това нямаше да е краят на земния му път. Щом се заби в стената зад него, металното топче изпрати дъжд от мазилка надолу.

— О, Боже! — възкликна Емалийн. — Това е ужасно — тя изскочи от леглото и се втурна към него.

Трябваше да му се признае нещо на Джак: когато бе избирал Емалийн се бе спрял на най-неподходящата.

Момичето беше божествено.

Косата й падаше чак до кръста на руси, съблазнителни къдрици. Бе зърнал гърдите й само за миг, но това бе достатъчно. Дългите гъвкави крака бяха пленили въображението му, заоблените форми на бедрата й и пищната щедра извивка на устата й накараха кръвта му да забушува.

Не, наистина Джак бе объркал всичко, когато бе избрал Емалийн.

Тази Емалийн, която винаги си бе представял беше крехка, стеснителна женица с добри обноски. Имаше нещо диво и объркващо в тази жена — и нищо скучно или сериозно. А сега тя се бе запътила право към него, очевидно за да се хвърли в обятията му и да моли за прошка.

И наистина какво би могло да навреди, ако я подържеше само веднъж? Да й позволи да го отрупа с целувки и ласки, преди да я изхвърли на улицата?

Все пак твърдеше, че е негова съпруга.

Но ако си мислеше, че тя бе разтревожена за него, се лъжеше. Емалийн профуча край него толкова небрежно, колкото и куршумът от пистолета й.

— Виждаш ли какво направи? — каза тя и пръстът й посочи обвинително зейналата дупка в стената. — Виж това! Имаш ли представа колко скъпа е тази хартия? — тя въздъхна тежко и поклати печално глава. — Целият ми труд. Съсипан е. Безвъзвратно съсипан. Цялата атмосфера на стаята е изгубена — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

Трудът й бил съсипан? Тя почти бе пръснала главата му, а се притесняваше за проклетите тапети?

Той вдигна свещта и я загледа, като се чудеше дали Джак не я е намерил в Бедлам^[1]. Не, макар и разярена, тя изглеждаше с ума си. Точно като всяка съпруга, която намира новообзаведения си будоар съсипан.

Седжуик се сви и си припомни, че тя не му е съпруга, а това не е нейната стая. Той отново погледна към тапета. Чисто нов, заедно с нови сини завеси, нов шкаф в ъгъла и списъкът продължаваше с мебели, картини и старинни фигурки, които красяха стаята. Не бе виждал преди нито една от тях. Над камината, където преди висеше намусеният Холбайн, единадесетият барон, бе закачен прекрасен акварел на Абатство Седжуик. Прелестна, възхитителна интерпретация на обичния му дом.

— Какво си направила със спалнята ми? — изрева той, като наблегна на „ми“, за да се увери, че тя разбира, че това не е нейната стая.

— Не е ли чудесна? — потупа го тя по гърдите и той усети дланта й топла и близка през сакото. — Знаех си, че ще ти хареса — тя се отдръпна и се върна при леглото, като взе една дантелена връхна дреха и я метна върху нощницата си. Това леко я прикри и само подчерта женствеността й. — Нямаш нищо против, нали? Беше толкова тъжно място, направо не знам как изобщо сме прекарвали спокойно нощите си тук. Приличаше на мавзолей.

Истината бе, че отстраняването на единадесетия барон значително бе освежило стаята. Той не можеше да си представи как роднините му са изпълнявали съпружеските си задължения в спалнята, докато сърдитото лице внимателно бе наблюдавало процедурата.

Нищо чудно, че бароните Седжуик от толкова поколения всячески се опитваха да избегнат женитбата. А сега някаква непозната бе захвърлила един от предците му на боклука. Не бе много сигурен, че това му харесва.

— Мадам, искам да се махнете от тук — каза той, връщайки се на належащия въпрос.

— Без формалности, Седжуик — каза тя, като се плъзна около него като хитра котка. — Това съм аз, Емалийн, скъпата ти съпруга.

— И двамата знаем, че това не е името ти.

— О, така ли? — усмихна му се тя и плъзна ръце по бедрата си. — Според мен ми пасва идеално, не мислиш ли?

— Позволяваш си твърде много — каза той и ръката му се протегна, за да улови китката й, преди да успее да отстъпи. Той я затегли към вратата с намерението да я изпрати да си събира нещата.

Вън от къщата, вън от живота му.

Но Емалийн имаше друго на ум. Тя заби токчетата си в килима.

„В новия килим“, отбеляза си той.

— Седжуик, какво ще си помислят съседите, ако ме изхвърлиш на улицата посред нощ? — тя се задърпа от хватката му. — Няма да си тръгна тихо.

— Ще го направиш, ако ти завържа кърпа около устата.

— Не би посмял — запени се тя. — Аз съм твоя съпруга.

Той повдигна вежда.

— Считай това за края на брака ни.

Не го бе излъгала, нямаше да се даде лесно. Хвана се за рамката на вратата и увисна с издръжливостта на улична котка.

— По дяволите, Седжуик, това не е забавно.

— Напълно съм съгласен — каза той и я пусна.

Тя се изправи и приглади робата си.

— Сега, ако само ме изслушаш вярвам, че можем…

Той не искаше да слуша нищо от това, което имаше да му каже. Тя бе преобърнала идеалния му живот с главата надолу. Вероятно бе съсипала и посрамила доброто му име и със сигурност бе пробила такава дупка в семейното богатство, за която щяха да са нужни няколко поколения да я запълнят. Без да се споменава, стореното с единадесетия барон.

Така, вместо да стане жертва на красивите й молби, той я сграбчи през кръста и с едно бързо движение я метна на рамо. Приятно закръгленото й задниче се настани точно до лицето му, а останалата част от нея висеше надолу по гърба му. Гърдите й се притискаха в него, а див екзотичен парфюм атакуваше сетивата му. Тялото му реагира инстинктивно, призовавайки го да не изхвърля това изобилие от женска прелест през вратата, а да я метне на леглото и да предяви съпружеските си права.

За щастие, той не се подчиняваше на чувствата си. Семейният дълг и отговорността винаги бяха на първо място. Но трябваше да признае, че за първи път собствените му цели и задължения взеха да стават не толкова кристално ясни както обикновено.

— Оууу — изцвърча тя. — Пусни ме долу, простак такъв! — юмруците й забарабаниха по гърба му.

Мислеше го за простак? Никога преди не го бяха наричали така и изобщо не му хареса. Като се наслаждаваше на новата си роля, той реши да й покаже точно какъв грубиян може да бъде и силно я шляпна по задника.

— Оу! Това боли.

— Да, точно като чувството, което изпитах, когато видях сметките за всички поразии, които причини в живота ми.

— Това не ти дава право да ме малтретираш — оплака се тя.

— Мадам, смятам да те вържа и да те захвърля в каретата.

— Не би посмял…

Отговора му беше още едно плясване по задника й. След като бе поел по пътя на низкото и просташко поведение, той го намери за много освежаващо. Тръгна надолу по стълбите, а погледът му бе прикован върху входната врата. Щеше да я хвърли в каретата, да каже на Хенри да я закара до най-лошата част на Севън Дайълс и да я пусне сред другите като нея.

Сигурно там щеше да намери цял квартал със съблазнителни, премебелиращи лисици, на които да съчувства.

— Това не е редно — каза тя. — Аз съм твоя съпруга.

— Съмнявам се, че съдията ще се съгласи — каза той докато проучваше пътя напред. Още три стъпки, после през преддверието, в каретата и щеше да се отърве от нея.

След което щеше да намери Джак и да го убие.

— Ще има много да обясняваш, нали? — оспори го тя. — Не можеш да докажеш, че не съм Емалийн Денфорд.

Трябваше да й признае, че има кураж. И беше права. Той не можеше да отиде при властите. Но това не означаваше, че ще стои кротко, докато тя трупа сметки и се показва сред обществото. Не, единствения начин да прекрати тази комедия бе, да се отърве от Емалийн. После щеше да се оправя с последствията.

И въпреки че този план изглеждаше най-добрия според обстоятелствата, дори след като ботуша му стъпи на мрамора в преддверието, надеждите му за бърз край на този брак се изпариха. Входната врата се отвори и Алекс погледна натам, като си мислеше, че ще види Хенри, който идва, за да получи нареждания. За негов ужас на прага стояха братовчеда Хюберт Денфорд и съпругата му лейди Лилит, зяпнали необичайната гледка.

„Не и Хюберт!“, на Алекс му се прииска да изстене. От всичките му роднини защо трябваше да са точно Хюберт и лейди Лилит, които пристигаха сега? Останалите му ненаситни братовчеди и разсипни роднини лесно можеха да бъдат купени, но не и Хюберт.

— Опитах се да ви кажа, милорд — каза Симънс от мястото си до вратата.

Лейди Лилит изкудкудяка неодобрително при шокиращата гледка пред нея, докато Хюберт се бореше със същото смайване като съпругата си, въпреки че нямаше да се задоволи само с едно по-дискретно оглеждане на голите крака и закръгленото задниче на Емалийн. В очите му гореше същата алчност, както когато приемаше за сигурна титлата на барон Седжуик.

В крайна сметка, Хюбърт беше следващият в родствената линия и обичаше да напомня този факт достатъчно често. Неговата безочливост бе една от многото причини Алекс да си измисли съпруга, дори и само за да попречи на роднината си да се чувства твърде удобно в крехката си позиция на наследник.

Докато очите на Хюберт обхождаха Емалийн, Алекс почувства нова ярост. Жената не беше наистина негова съпруга, но Хюберт не знаеше това. Като пусна Емалийн на земята, той бързо я избута зад себе си. Надяваше се, че е добре скрита.

— Братовчеде — започна Хюберт, — не знаехме… това е… не сме искали да прекъснем… това е…

Емалийн изчурулика иззад Алекс.

— О, братовчеде Хюберт, казах ти и преди, че скъпия Седжуик няма да има нищо против, ако вие с лейди Лилит останете с мен. Все пак, семейството си е семейство. Нали така, любими?

Тя постави ръка на рамото на Алекс. Това беше жест, говорещ за съпружеска интимност, от който той нямаше нужда точно сега. Особено, когато гъвкавата й фигура се притискаше в него. Ако тя си мислеше, че женския й чар и извивки ще я спасят, се лъжеше жестоко.

Той безразлично наложи малко дистанция между тях.

— Как беше операта, братовчеди? — попита Емалийн. — Бях толкова притеснена, че отхвърлих милата ви покана.

„Братовчеди?“, помисли си той, като хвърли един поглед към нея. „Колко дълго бяха Денфорд в къщата?“

— Ти можеше да я направиш поносима — каза й Хюберт. — Винаги е хубаво да има някой наоколо, нали, Лилит? Не разбрах по-голямата част от това мяукане и…

Лейди Лилит не беше склонна да се подмазва. Тя мина направо към въпроса.

— Седжуик, ти не трябваше да си тук.

— Не, не трябваше — каза той. — Както и да е, една нова сделка ме върна неочаквано.

Очите на Хюберт светнаха от интерес.

— Нова сделка? Нещо против да споделиш с мен, Седжуик? Винаги търся подходяща възможност.

„Да ми се качиш на гърба и да затвърдиш мнението, че си напълно негоден вероятно“, беше отговорът, който Алекс сдържа.

Вместо това каза:

— Страхувам се, че не е нещо, което се очаква да донесе печалба — за това получи сръчкване в гърба си, което не беше никак женствено. Той залитна напред и Емалийн просто сви рамене към братовчедите, сякаш нямаше нищо общо с неудобството на съпруга си.

Буйните вежди на Хюберт се сключиха подозрително и съсредоточено и Алекс знаеше, че братовчед му само ще се постарае още по-усилено да се промъкне в тази загадъчна перспектива. Единствената му надежда беше да намери някоя възможност, която да му подхвърли като кокал и да прати човека в грешна посока. Докато междувременно го държи възможно най-далеч от Емалийн.

След още няколко мига на неловко мълчание, лейди Лилит взе нещата в свои ръце.

— Страхувам се, че ви прекъснахме и трябва да ви оставим да… да…

— Малка среднощна вечеря? — опита Емалийн. — Седжуик пристигна прегладнял.

Начинът, по който каза думата, с провлачен, мъркащ тон, я накара да прозвучи тъй, сякаш храната, която съпругът й търсеше няма да бъде намерена в кухнята.

— Тогава трябва да ви оставим да се… нахраните — предложи Хюберт, като хвана съпругата си за ръка.

Лейди Лилит хвърли още един унищожителен поглед към двойката пред тях и прибра полата си възможно най-близо, докато минаваше покрай тях. Дъщеря на обеднял граф, лейди Лилит притежаваше надменната сдържаност на херцогиня и едновременно с това, способността да сплетничи като продавачка на риба.

Алекс затвори очи. Сега цялата фамилия не само щеше да мисли за тази жена като за неговата съпруга Емалийн, но и целия свят щеше да слуша истории за предполагаемите им сладострастни игри.

„В самото фоайе, представяте ли си!“, можеше да чуе той как лейди Лилит казва със скандализиран глас. „Пред слугите!“ — най-малко.

— Ще ви видим ли на закуска? — извика след тях Емалийн весело.

— Така мисля — каза Хюберт, кискайки се дебелашки. — Въпросът е дали ти и братовчед ми ще бъдете там.

Лейди Лилит подсмръкна и издърпа съпруга си до последната стълба, а после изчезнаха от погледа им.

Когато Алекс погледна надолу към нея — е, всъщност я изгледа гневно — веждите й се повдигнаха в невинна извивка, сякаш нямаше ни най-малка представа какво е влошило толкова много настроението му.

— Ъ-хъм — изкашля се Симънс в ъгъла, Алекс бе забравил, че той е още там. — Ако няма нищо повече, което ще искате, милорд…

— Не, не — каза му Алекс. — Лягай си. Мога да се справя с това сам.

Икономът избяга от преддверието, движейки се с подобаваща бързина.

Щом останаха насаме, Алекс се обърна към Емалийн, все още обмисляйки да я изхвърли. Тя разумно пое по стълбите, а ръката й упорито се бе вкопчила в парапета.

— Искаш ли нещо за хапване, Седжуик? — тя побутна пода с голия си пръст и погледна към него изпод русите си мигли. — Или има нещо друго, от което се нуждаеш?

 

 

— Видя ли я? — издърдори тя по пътя към стаята за гости в задната част на къщата.

— Да, видях я — отговори Хюберт твърде ентусиазирано.

Той бе възнаграден със силен удар с ветрило. За да избегне втори, не каза нищо повече, а отвори вратата на стаята им и остави съпругата си да влезе.

— Разхожда се наоколо гола, както майка я е родила. За бога, какво си мисли Седжуик да я разнася като някой дивак, пред погледа на всички? — Лилит свали жакета си и се отпусна в един стол.

— Много смущаващо — побърза да се съгласи Хюберт.

Лилит го погледна така, сякаш обмисляше дали има нужда от още един удар.

— Не съм повярвала нито за миг, че просто са слезли за среднощна вечеря.

— И аз това си помислих — каза Хюберт. Ако и той имаше толкова красива и очевидно изпълнена с желание съпруга като Емалийн, храната щеше да е последното нещо, за което щеше да мисли.

— Мили Боже, това е катастрофа — оплака се Лилит. — Тази жена може да зачене наследник. Това би съсипало всичко.

По дяволите, Лилит беше права. Хюберт не бе помислил за това. Той още се възстановяваше от гледката на Емалийн в това неглиже.

Въпреки че женитбата на братовчед му с болнавата Емалийн отначало изглеждаше като дар, особено след като Седжуик не показваше никаква загриженост за състоянието на съпругата си, сега изглежда заедно със здравето й се бе подобрил и интереса му към нея.

Лилит стоеше до бюрото и тършуваше из чекмеджетата. След известно време изкара един топ с листи и приготви мастилница и перо.

— Пиши незабавно на баба си. Тя ще е в състояние да оправи нещата.

Хюберт знаеше какво точно има предвид съпругата му и кимна в знак на съгласие. Никой не умееше да предизвиква кавги, така както баба му. За нула време щеше да направи така, че Седжуик и възхитителната Емалийн отново да заживеят поотделно.

 

 

Долу, на Емалийн й се искаше да върне назад прелъстителните думи, които й се бяха изплъзнали.

„Или има нещо друго, от което се нуждаеш?“

Полудяваше ли? Тя познаваше мъжете и знаеше какво означава, когато този поглед се появи в очите им. А точно сега, горещият огън пламнал в твърдия поглед на барона, ясно прозираше желанието му да предяви съпружеските си права. Нямаше как да сбърка одобрителния начин, по който очите му обходиха цялото й тяло и погледът, отклонил се към гърдите й като прегладняла милувка.

Не за първи път бе оглеждана от мъж, който й се възхищава, но повечето я гледаха с копнеж така, както преди малко направи и Хюберт. Седжуик сякаш не копнееше за нищо. Той бе мъж, който знаеше какво иска и бе свикнал да изисква, ако не просто да си го взима директно.

О, по дяволите! Къде бе сериозният скучен мъж, за който бе слушала толкова много? Този Седжуик нямаше нищо общо с репутацията си. Не, начинът, по който я гледаше казваше, че ако и тя го желае, ще бъде незабравимо.

Една наистина незабравима нощ. Тя килна глава и още веднъж го огледа. Дори една нощ и един ден, с очевидната му издръжливост.

„Кротко, Емалийн“, каза си тя. Запомни, ти си вече благоприлична дама. Имаш нужда само от две седмици. Две седмици и ще получиш наградата на живота си. Въпреки това погледът й още веднъж се насочи към изсечените черти на лицето му и твърдите стиснати в строга линия устни, които обещаваха спиращи въздуха омайващи целувки. Ето това беше начин да убиеш времето. Не беше трудно да си представи какво биха представлявали две седмици, прекарани в леглото с този мъж.

Тишината в преддверието бе станала извънредно неловка, но за щастие той я наруши.

— Ще изясним това още сега — Седжуик я хвана за ръката и я задърпа нагоре по стълбите.

Тя здраво стисна устни. Небеса, можеше само да си представи какво своенравно предложение може да се изплъзне от устата й — смутена и подкрепена от сигурната му ръка.

Той я дърпаше нагоре по стълбите. По-добра алтернатива, отколкото към улицата, както й беше обещал по-рано. Но фактът, че се представяше за Емалийн Денфорд не означаваше, че заедно със задълженията към дома трябва да приеме и тези към господаря на къщата. Това щеше да усложни нещата. Напълно и безвъзвратно. Тя продължаваше да се убеждава в това, докато той я дърпаше нагоре по стълбите.

Не че нямаше да го направи с охота, но не искаше да изглежда твърде нетърпелива.

— Е, това вече е голяма каша — замърмори той, когато стигнаха до спалнята и затвори вратата след нея. — Да се самопоканиш на закуска.

— Аз живея тук — възрази тя, като спря пред леглото. Наистина не бе избрала това място нарочно. Не съвсем. Какво й ставаше? Той беше просто мъж, при това арогантен благородник. Тя се отвращаваше от такива. Напълно.

Но защо трябваше очите му да са толкова зелени… раменете му толкова широки и внушителни? Той напълно спираше дъха й с великолепната си мрачност и достойнство.

„Достатъчно, Емалийн, каза си тя. Имаш задача за изпълнение“. Като вирна нос, тя каза:

— Не мислиш ли, че братовчедите ти ще намерят за странно, ако не сляза сутринта?

— Там е работата, че ти не трябва да си там! — погледът му се премести от нея към леглото и обратно. Челюстта му се движеше напред-назад. Той я хвана за ръка и я затегли през спалнята към уединения хол оттатък.

— И защо не трябва да съм на закуска? — попита тя. — Аз съм твоя съпруга.

Той процеди през стиснатите си зъби:

— Въпросът е, че не си.

— Не съм поканена на закуска? — попита тя сдържано, като се настани на канапето. Не бе прекарала цял живот в опити да избегне да бъде изгонена, без да се научи как да сменя темата. Освен това, ключът към всяка измама бе да вярваш напълно в образа си. А тя нямаше да се откаже от този. Не и когато й даваше шанс да захвърли завинаги живота на хитрости и измами. — Трябва да има домакиня, а кой би бил по-подходящ от скъпата ти съпруга?

— Ти не си ми съпруга.

Тя се облегна и почука брадичката си с пръст.

— О, сега това е проблем, нали? Ако аз не съм лейди Седжуик, тогава къде е тя?

Той я изгледа гневно. Свирепото му държание го направи още по-красив.

— Съпругата ми не е твоя работа — каза й той, докато крачеше из стаята с ръце, сключени зад гърба.

— Аз мисля, че е.

— Добре, ще си получиш закуската — предложи той, — но после трябва да си тръгнеш.

— Утре? — тя поклати глава. — Страхувам се, че това няма да стане. Търговецът ще идва с платове за балната зала.

Седжуик затвори очи.

— Мадам, няма да има повече търговци или сметки, нито повече прахосване. Времето ти като Емалийн Денфорд приключи.

— Не мисля, че трябва да отменяш работата на търговеца. Той изпрати бележка, че е намерил идеалния китайски брокат, който ще пасне на новите килими.

Той скръсти ръце на гърдите си и острия му зелен поглед се заби в нея.

— Колко?

Тя вдигна поглед от ноктите си.

— За килимите или за завесите?

Този път тя забеляза една вена отстрани на челото му, която изглеждаше готова да експлодира.

— Не — каза той. — Колко ти платиха, за да съсипеш живота ми? — думите бяха придружени с нетърпелива гримаса.

— Не мисля, че няколко промени и джунджурийки ще съсипят живота ти.

— Колко ти платиха? — повтори той.

Е, трябваше да му се признае едно нещо. Беше упорит. Но колкото и да искаше да си замине, тя имаше всички причини да остане.

— Нищо — каза тя. — Една съпруга прави тези неща безвъзмездно, за да превърне къщата си в дом за скъпия си съпруг.

— Но ти не си ми съпруга.

— Ето, отново започваш да влошаваш още повече ситуацията — каза тя, като се надигна от канапето и се запъти към него. — Наистина, Седжуик, ако знаех, че си толкова намусен човек, никога нямаше да се омъжа за теб.

— Въпросът е, че не си.

Тя се усмихна.

— Докажи го.

Този път се надцени. Би трябвало след толкова дълго време на поемане на подобни рискове да се е научила кога да прибере картите и да бяга. Само след миг, Седжуик я сграбчи в обятията си и я придърпа близо.

— Би ли искала да го направя? — попита той. — Да го докажа?

Притисната към гърдите му, Емалийн бе атакувана от спомени. Спомени за това, какво един мъж с малко чар и умения може да стори на жена. Как е възможно? Какво стана със скучния тесногръд барон, който й беше обещан? Защото този мъж, не само бе способен, а сякаш се наслаждаваше да вземе нещата в свои ръце. Без значение колко изкушаващо бе да докаже отдадеността си към работата, тя се бе зарекла да не се поддава на такива изкушения. Те само водеха до провал, а тя се опитваше да избегне точно това.

Разбира се, тя се бе зарекла и да стои далеч от залагане, пиене и подобни пороци в даден момент…

— О, не — каза му, като натискаше солидния му гръден кош, в опит да се изплъзне от мускулестите му ръце. — Ако мислиш, че можеш просто да предявиш своите… своите…

— Съпружески права — допълни той, като я гледаше, сякаш имаше всякакво право, че и повече.

— Да, това — промълви тя, след кратко мълчание. — Това едва ли ще помогне на твърдението ти, че не съм твоя съпруга.

— Да, но може да задоволи любопитството ми.

— Не са ми платили да…

Той сви вежди.

— Искам да кажа, че не съм такава жена.

— Жена, която се представя за нечия съпруга, трупа огромни сметки за дрехи и екстравагантности, а после отказва да компенсира статуса си на съпруга?

За нейно голямо огорчение, той я пусна.

— Звучи така, сякаш не съм дама.

— А ти си…?

— Тук, за да помогна — каза, докато приглаждаше нощницата си и наместваше панделките на робата си. Ако можеше само да заличи начина, по който тялото й тръпнеше и крещеше да се върне в чистия мъжествен рай на прегръдката му.

Той се засмя.

— Да помогнеш? Как? Като ме вкараш в същата килия в „Бедлам“, от която идваш и ти?

Тя вирна брадичка.

— Не съм болна.

— Там е въпросът — каза й той. — Емалийн е. Съпругата ми е болна, недъгава и най-важното, неразположена.

Емалийн въздъхна и му се усмихна.

— О, но аз се излекувах. Считай го за чудо.

Той размаха пръст.

— В живота ми няма място за чудеса или за съпруга.

— Боя се, че не съм съгласна — тя сложи ръце на бедрата си.

— Ще се съгласиш — изстена той отново. — Въпросът е, че искам да се махнеш и ще направиш точно това…

— Не виждам какво би могъл да ми предложиш, за да ме склониш да си вървя — тя стана на крака и се взря в него.

— Възможност да избегнеш пренасяне — каза той и убийствен блясък просветна в очите му.

Емалийн бе научила някои неща през живота си и едно от тях беше, че когато някой е жертва, той е готов да преговаря. Седжуик определено беше в тази позиция, въпреки външната му увереност.

Той не можеше просто да я изхвърли. Не веднага. И двамата го знаеха.

Ето за това беше добре, че умееше да залага. Със силна ръка като нейната, тя знаеше, че най-добрият й шанс за победа е да играе директно и да сломи противника, преди да е успял да постави залозите.

— Не бих могла да си тръгна, докато Денфорд още са в къщата — каза тя. — Ще станат подозрителни, ако замина толкова внезапно.

Той сбърчи чело, сякаш също знаеше това.

— Нека стигнем до споразумение — предложи тя. — Докато те са в къщата, аз ще мога да остана.

Седжуик наклони глава и се вгледа в нея.

— Просто така?

Тя кимна.

Той изглеждаше изненадан от това, но бързо се съвзе.

— Ще се отърва от тях на закуска и тогава очаквам да спазиш обещанието си.

Емалийн използва всяка частица от престорено примирение, която притежаваше, за да сведе поглед и да изглежда благодарна.

— Ако мислиш, че така е най-добре.

— Да, така мисля. И не искам да слизаш за закуска. Изпрати извиненията си и извести слугите, че не се чувстваш добре.

— Съмнявам се Денфорд да повярват, че съм болна.

— Те са моя грижа. Просто стой в тази стая, докато си тръгнат — той й отправи последен поглед, сякаш преценяваше някаква възможност и поклати глава. — Сега трябва да се погрижа за нещо друго — каза той, преди да изхвърчи от стаята и отново да я остави в уединението на будоара.

Тя се усмихна на празното пространство. Значи той си мислеше, че това бе всичко? Ако Седжуик смяташе, че Хюберт и лейди Лилит могат да бъдат отпратени толкова лесно, го очакваше изненада. Двойката бе пристигнала по-рано същия ден и им бе отнело по-малко от пет минути да започнат да се суетят около скъпите промени в къщата и да я засипват с порой от явно насочени и прекалено любопитни въпроси.

Не, тази двойка планираше нещо и Седжуик щеше да си създаде доста работа, докато ги накара да се оттеглят от Хановер Скуеър.

И още, можеше да се обзаложи, че на него му предстои да увеличи дела си с изненади, ако си въобразяваше, че тя ще си тръгне, преди да са изтекли двете й седмици.