Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (20)

Глава деветнадесета

Не след дълго Емалийн и лейди Седжуик се върнаха на „Хановер скуеър“. През целия път вдовицата не спираше да я убеждава да остане със Седжуик. Дори и след като тя призна истината — че вече е омъжена.

Но старата дама бе непреклонна. Смяташе, че Емалийн трябва да се довери на Алекс, а той щял да намери начин да преминат през привидно непреодолимите трудности. Когато отбиха на площада, тя призна:

— Не трябваше да пращам мистър Елиът за онзи имот. Но той е шотландец и е толкова пестелив човек, че бях сигурна, че ще налапа стръвта и ще напусне Лондон, за да се погрижи.

На вратата бяха посрещнати от намусения Симънс.

— Мадам, милейди — поколеба се той, преди да хвърли поглед през рамо.

— Какво има, Симънс? — попита Емалийн.

— Проблем, мадам. Хюбърт…

— Достатъчно, Симънс — извика Хюбърт от вратата на салона. — Аз ще поема от тук. Дами, ако обичате, влезте.

Лейди Седжуик хвърли раздразнен поглед на внука си.

— Хюбърт Денфорд, какво си мислиш, че правиш? Не можеш да ми нареждаш…

— Мадам, влез вътре и седни или можем да обсъдим родословието на придружителката ти точно тук.

Емалийн преглътна. О, небеса. Хюбърт бе открил истината.

Точно тогава откъм библиотеката несигурно се приближи възрастен мъж.

— Бяхте прав, мистър Денфорд, баронът има превъзходна колекция от първите издания на Билингсуърт. Смятам да обсъдя научните си открития с него, след като казахте, че той ще… — когато забеляза Емалийн и лейди Седжуик, мъжът спря. — О, извинете ме, къде са ми маниерите. Хауърд, лорд Хали, на вашите услуги — той леко се поклони, което бе добре, защото двете дами зяпнаха по не особено женствен начин към него.

Лорд Хали? Бащата на Емалийн? Не можеше да бъде!

— К-как казахте, че ви е името, сър? — заекна лейди Седжуик.

— Хауърд, лорд Хали, мадам. Не съм изненадан, че никой не ме помни. През последните около тридесет години бях в Африка. Живях извън обществото твърде дълго време и, за съжаление, далеч от компанията на толкова прекрасни дами — той отново се поклони и този път, когато се изправи, погледът му се отклони към Емалийн и челото му се набразди, докато изучаваше чертите й. Поклати глава и пое ръката на лейди Седжуик, за да я поднесе елегантно към устните си. Емалийн погледна към Хюбърт, който се хилеше като котка. Нещастното копеле бе довело лорд Хали тук не заради благородните научни идеали, както си мислеше той, а за да съсипе Седжуик веднъж завинаги.

— Лорд Хали — каза Хюбърт с ласкателното обаяние на уличен търговец на дрипи. — Бихте ли ни извинили за момент? Трябва да поговоря с моите роднини. Вярвам, че ще намерите гледката на градината от задния салон за доста приятна след дългото ви пътуване. Съпругата ми би била много щастлива да се погрижи за освежаващи напитки.

Мъжът се усмихна в абсолютно неведение за ролята си в безскрупулния фарс.

— Звучи прекрасно — съгласи се той.

Лейди Лилит на драго сърце излезе в коридора.

— Лорд Хали, оттук. Ще позвъня за чай. Кога за последно сте опитвали хубав плодов пай? Готвачът ни е поносим, но мисля, че този на граф Тотли ни изпрати вчера от техния, който е превъзходен.

Лорд Хали я последва, а Хюбърт посочи към кабинета.

— Ако обичате…

Лейди Седжуик и Емалийн се предадоха пред молбата, макар и само защото нямаха избор.

Щом влязоха в стаята, Хюбърт затвори вратата с уверено затръшване.

— И така, към кого имам удоволствието да се обърна? — попита той Емалийн.

— Не бъди задник — изстреля лейди Седжуик. — Това е на Алекс…

Той й хвърли изпепеляващ поглед.

— Достатъчно. Шарадата приключи. Аз знам, ти знаеш, всички знаем, че тази уличница не е Емалийн Денфорд. Няма Емалийн Хали Денфорд и никога не е имало, а този мъж — каза той, посочвайки към задната част на къщата — няма деца.

— Хюбърт, не го прави — замоли се Емалийн, като се приближи и положи нежно длан на ръкава му. — Не искаш да причиниш това на Седжуик.

— Седжуик! — избухна той. — Аз трябваше да съм Седжуик.

— О, не и тази проклета глупост — измърмори лейди Седжуик, като се стовари в близкия стол.

— Не е глупост — повиши тон той. — Няма причина да смятам, че не съм законният наследник на титлата Седжуик.

Вдовицата извъртя очи.

Емалийн премести поглед от нея към Хюбърт и зададе въпроса:

— Защо ти да си барона?

— Попитай нея — каза той и посочи баба си.

Лейди Седжуик шумно издиша.

— Това беше преди петдесет години — и съм убедена, че избрах правилния наследник.

Избрала правилния наследник? Какво, по дяволите, можеше да означава това?

Хюбърт закрачи пред баба си.

— Объркала си ги! Дори не си знаела кое бебе, кое е. Просто си избрала както дойде кое дете да е наследникът и кое да е обречено на нищета.

Емалийн погледна към нея, шокирана от това разкритие.

Дамата сви рамене с типично галско безгрижие, сякаш просто бе разляла чая.

— Бащите на Алекс и Хюбърт бяха близнаци — обясни тя. — Няколко месеца след като се родиха аз бях с тях, докато дойката им бе излязла и някак ги обърках. Не можех да кажа кое бебе, кое е. Наследникът и вторият син.

Емалийн се втренчи в нея.

— О, небеса, не!

— Собствените й деца — подигра се Хюбърт. — Не е могла да ги различи.

— Те бяха близнаци, за Бога. Еднакви във всяко отношение. Дори дойката им не можа да ги различи. Затова извикахме скъпия ми Алекс и той много ми се разсърди. Нареди ми да избера кой да е наследникът и кой — вторият.

— Така и направила, без истинско доказателство — каза Хюбърт обвинително. — Няма причина да вярвам, че аз не съм истинският наследник.

Емалийн можеше да измисли хиляди причини, но това бе най-малката й тревога. Мястото на Седжуик като барон бе сигурно, но бъдещето му никак не изглеждаше светло.

Не и докато братовчед му кроеше планове за социалния му крах.

— Какво искаш, Хюбърт? — попита баба му.

— Искам тя да си замине — отговори той и посочи Емалийн.

— И това е всичко? — възкликна тя, удивена от цената на Хюбърт.

— Да, ти ще напуснеш Седжуик. Ще го изоставиш — поясни той.

Сега разбра истинската му цел. Но не можеше ли да разбере, че това никога нямаше да се получи?

Вдовицата също съзря недостатъка на плана му.

— Хюбърт, глупак такъв, Седжуик никога няма да го позволи. Може да изпратиш Емалийн и на края на света, но братовчед ти ще я намери. Не можеш да ги разделиш.

— Мога и ще го направя — каза Хюбърт с ръце на гърба си и започна да обикаля надуто из стаята. — Когато съпругата му замине, Седжуик няма да може да се ожени повторно. Няма да може да осигури наследник и титлата ще премине у мен, където й е мястото.

— Само, ако го надживееш — измърмори баба му под носа си.

 

 

Седжуик, Елтън и Темпълтън пристигнаха на Хановер Скуеър точно когато каретата на херцогинята на Шевертън спираше пред номер седемнадесет.

— Ваша светлост — поздрави Седжуик и се поклони ниско. Темпълтън и Елтън последваха примера му.

— Седжуик, трябва да говоря с вас. Има нещо относно съпругата ви, което привлече вниманието ми… — погледна към другите двама. — Темпълтън — каза и му кимна. — Въпросът не ви засяга — като реши, че го бе отпратила подобаващо, хвана Седжуик под ръка и го затегли нагоре по стълбите.

— Моля ви, не мислете, че ми е приятно аз да съм човекът, който ви съобщава това — продължи, — но съпругата ви е играла карти в най-непочтената странноприемница снощи — тя спря и погледна към Алекс, сякаш преценяваше реакцията му. — Залагала е със слугите. И имам причина да вярвам, че не е тази, за която я мислите.

На Алекс му се прииска да удари главата си в стената. Първо, двуличието на Хюбърт, а сега и херцогинята на Шевертън на вратата му. Помисли си, че нищо повече не би могло да го изненада днес.

— Ваша светлост, сигурен съм, че е някакво недоразумение — каза той, с надеждата да я успокои. — Страхувам се, че моментът не е много подходящ за визита — хвана ръката й и се опита да я поведе обратно към каретата й, но дамата не приемаше отказ.

— Седжуик, можем да обсъдим това вътре, като цивилизовани членове на обществото, или на улицата, като група рибарски съпруги — изрече тя с висок, властен глас, който можеше да бъде чут чак в Хайд парк, ако не и на Чийпсайд.

— Тук те хвана — каза Темпълтън през рамо.

Херцогинята отправи смразяващо студения си поглед към маркиза.

— Темпълтън, изчезвай или ще си поговоря с дядо ти относно твоето неуважение.

— Ще намерите сродна душа, ваша светлост — отвърна той, без да обръща внимание на погледа й. — И той ми повтаря същото ежедневно.

Херцогинята издаде едно възмутено „Хм“ и като изкачи стълбите на номер седемнадесет, влезе в къщата, сякаш бе нейна собствена.

Алекс, Темпълтън и Елтън нямаха друг избор, освен да я последват.

Симънс не се виждаше никъде, но възрастен мъж стоеше на стълбите и разглеждаше акварелите, които Емалийн бе окачила там.

— Прекрасна работа — каза той, като погледна към Алекс и намести очилата си. — Лорд Седжуик, предполагам?

Алекс кимна.

— Аз съм…

— Лорд Хали? — възкликна херцогинята. — Хауърд, това ти ли си?

— Ваша светлост — каза той и вежливо се поклони. — За мен е чест, че все още ме помните.

— Как бих могла да ви забравя? Лекциите ви за туземците в Научното общество ме изпратиха в несвяст за шест месеца.

Лорд Хали се наду.

— Ласкаете ме. Това беше преди години.

— Какво правите тук? — попита херцогинята. — О, колко съм глупава, разбира се, че знам. Дошъл сте да посетите дъщеря си.

— Моята какво? — попита той.

— О, вие! Разсеян, както винаги — каза тя. — Съпругата на Седжуик. Емалийн Хали Денфорд.

Той сбърчи чело.

— Ваша светлост, сигурно ме бъркате с някой друг, тъй като аз нямам дъщеря.

Когато херцогинята на Шевертън присви очи към Алекс, вратата на кабинета се отвори и Хюбърт излезе заднешком, следван от баба им, която размахваше слънчобран и го налагаше с него.

— Ти, невъзможно момче — казваше тя. Туп! Туп! — Родителите ти е трябвало да те удавят при раждането, ти, чудовищно дете! — туп! Фрас!

— Бабо! Моля те, спри! — викаше Хюбърт.

Емалийн беше точно зад вдовицата и я окуражаваше и наставляваше.

— Отново, милейди. Заради Седжуик!

Когато стигнаха средата на фоайето, настъпи пълен хаос.

— Дъщеря?

— Ето я — Емалийн!

— Измамница!

— Титлата е моя!

Какофонията продължи нестихващо, като всички крещяха едновременно. Единственият, забеляза Алекс, който не участваше в нея бе Темпълтън.

Маркизът седеше в нишата, дългите му крака бяха изпънати напред, а ръцете му скръстени на гърдите. Усмивката му стигаше от ухо до ухо.

— Честна дума, Седжуик — извика той. — Винаги съм си мислел, че си много скучен. Не разбирам как може толкова да съм грешал.

Седжуик стоеше в средата на салона със скръстени на гърдите ръце и здраво стъпил като Родоския Колос.

— Искам да припомня на всеки един от вас, че аз съм господар на тази къща и незабавно ще въведа ред. Запомнете думите ми, ще изгоня всеки, който не ми се подчини.

— Хм — намуси се херцогинята.

Той я изгледа изпепеляващо и дамата стисна здраво устни.

Емалийн предположи, че го направи, защото не искаше да бъде принудена да изпусне и миг от неизбежния скандал.

— Седжуик — започна лорд Хали. — Намирам за непростимо това, че сте използвали името ми по подобен начин. Паметта на съпругата ми… — мъжът се поколеба за миг и погледът му се спря върху Емалийн. — Да го кажем така, приемам това, като обида към моята Елинор.

— Елинор? — ахнаха Емалийн и Елтън.

Хали се намести в стола си.

— Да, Елинор — той намести очилата си и отново погледна Емалийн. — Макар да е доста странно, тъй като тя имаше същата руса коса и сини очи като вашите, мадам.

Херцогинята също погледна към Емалийн.

— За Бога, Хали, прав сте. Момичето е точно копие на Елинор.

Емалийн почувства, че настръхва.

— Името на майка ми беше Елинор.

Лорд Хали отново я погледна и пребледня.

— Разкажи ми за нея.

— Не виждам защо… — възпротиви се Емалийн, защото винаги се чувстваше неудобно да говори за майка си.

Мъжът се изправи и седна до нея. Той хвана ръката й и повтори молбата си.

— Разкажи ми за нея.

Емалийн прехапа устни и обмисли думите си.

— Цветът на очите и косата ни беше еднакъв, но аз винаги съм мислела, че нейните са по-ярки. Тя обичаше цветята. Особено розите.

Той й кимна да продължи, като я подтикна със следващ въпрос.

— Къде живеехте?

— В къщичка, близо до Ъпър Алтън.

Мъжът затвори очи и хвана главата си с ръце.

— Чия къщичка?

— Мисля, че е била на баба ми. Никога не съм я срещала, защото е умряла точно преди да се родя — тя спря. — Беше извън селото и имаше красив поток, който течеше през единия ъгъл на двора.

Лорд Хали отмести поглед, а очите му бяха замъглени.

— Разкажи ми за характера на майка си.

Емалийн внезапно го погледна подозрително.

— Имаше прекрасен характер, но не беше добре.

— Как така — притисна я той.

— Беше луда — отговори Елтън с нисък, тих глас, който се прокрадна през стаята. — Но вие вече знаете това, нали, милорд?

Хали кимна и очите му се замъглиха от сълзи.

— Майка й е била луда? — прекъсна ги Лилит. — Каква изненада.

— Млъкнете, лейди Лилит — каза херцогинята на Шевертън. — Собствената ви майка не е открила Америка.

Лилит отвори уста при обидата, но не каза нищо повече.

Междувременно лорд Хали се взираше невярващо в Емалийн с широко отворени очи.

— Ти си детето на Елинор?

Емалийн кимна.

— Моята дъщеря?

Не й харесваше това, че тя беше тази, която трябваше да му го каже.

— Не, милорд — тя кимна към Елтън. — Той е баща ми.

Из стаята се разнесоха ахвания, най-вече от лейди Лилит, която прие новината с триумфална усмивка, която известяваше абдикацията на Емалийн.

Но нямаше да стане така.

Елтън въздъхна.

— О, Дребосък, обичах майка ти с цялото си сърце. Отгледах те като моя собствена дъщеря. Но Елинор вече бе бременна с теб, когато я открих в онази къщичка — той кимна към лорд Хали. — Той е истинският ти баща, не аз.

Стаята потъна в смаяна тишина. Емалийн се отдръпна от лорд Хали.

— Не е вярно — погледът й диво се стрелна към Елтън, а ръцете й се притиснаха към гърдите. — Аз съм твоя дъщеря.

— О, как бих искал да е така. Никога не съм бил по-горд с някого в живота си, отколкото с теб — старият разбойник коленичи пред нея. — Но аз не съм твоя баща, момиче, и винаги съм го знаел.

— Как е възможно? — Емалийн премести поглед от Елтън към лорд Хали.

— Предполагам, че вината е моя, скъпа — каза лорд Хали. — Не трябваше да се женя за майка ти, след като знаех, че не е добре с ума, но я обичах. Когато беше на себе си, беше най-прекрасната жена, любяща и страстна. Но после изпадаше в някой от пристъпите си и нямаше начин да стигна до нея.

Емалийн кимна. Такова беше нейното детство. Моментите, в които майка й бе най-грижовния родител и други, през които бе далечна и апатична и едва разпознаваше собствената си дъщеря.

— Пристъпите ставаха все по-чести и беше много трудно да ги скрием от обществото. Семейството ми ме подтикваше да я пратя в приют и да кажа на всички, че е умряла — той поклати глава. — Но не можех да гледам как я затварят, затова я заведох в Ъпър Алтън и наех жена да се грижи за нея. Поне щеше да се радва на цветята, които толкова много обичаше. За да прикрия болестта й, обявих, че заминаваме за Африка. После отидох без нея. Изоставих моята Елинор, защото не можех да се изправя пред неизбежния край.

Той сведе засрамено глава.

— Значи просто сте я изоставил? — попита Елтън. — Просто така? Ако сте я обичал, как сте могъл да й го причините?

Лорд Хали вдигна поглед към него.

— А какво направихте вие със съпругата ми, сър?

— Обичах я — каза той. — И я оставях само когато се налагаше, за да има храна на масата — той огледа стаята. — Тогава имах друг занаят. И понякога отсядах в тази къщичка, когато се нуждаех от дискретен подслон.

Никой не попита за причината, тъй като миналото на Елтън бе добре известно, а лорд Хали бе достатъчно проницателен, за да прозре истината.

— Пристигнах една нощ и намерих старицата да умира, а за нея се грижеше най-красивата жена, която бях виждал — Елтън се усмихна. — Елинор беше неповторима. На сутринта жената умря и Елинор ми помогна да я погребем. До вечерта разбрах защо тя също се бе приютила там. За часове се превърна от ангел в напълно побъркана.

Елтън сведе глава.

— Но не можех да я оставя. Беше бременна и всичко останало. Останах, колкото можах.

Емалийн усети сълзи да парят в очите й.

Лорд Хали се обърна към нея.

— Кога си родена?

— Юни 1773 година — отвърна тя.

Мъжът затвори очи.

— Мили Боже, какво съм сторил? Изоставил съм съпругата си, докато е носела детето ми — той издаде глух звук, изпълнен с толкова мъка и вина, че разкъса сърцата на всички, които го чуха. Е, освен на двама.

— Не вярвам на нищо от това — каза Хюбърт. — Очаквате от нас да допуснем, че тази измамница всъщност е ваша дъщеря? — той поклати глава. — Аз лично никога не бих повярвал.

Лейди Седжуик вдигна слънчобрана си и удари внука си с него по черепа.

— Бабо! — запротестира той, разтърквайки главата си.

— Не бъди толкова глупав, Хюбърт — каза тя. — Аз самата нямам нужда от повече доказателства.

— Думата на… на… — изломоти той, посочвайки Елтън, който го гледаше толкова лошо, че Хюбърт затвори уста. След няколко секунди завърши, като каза: — Мъж със съмнителна репутация!

Лейди Седжуик отговори, като го удари отново.

Емалийн плахо погледна лорд Хали. Баща й? Тя самата не знаеше, дали да вярва. Отмести поглед към Седжуик и видя, че се е ухилил до ушите. Той вярваше. Безрезервно.

Както изглежда и всеки друг в стаята естествено с изключение на Хюбърт и лейди Лилит.

Но тя все още имаше своите съмнения.

— Защо не сте се върнал по-скоро?

— Исках, но щом спряха да пристигат писма от жената, която бях наел, предположих, че Елинор е… си е отишла. Не можех да понеса да се върна в Англия и нея да я няма — той спря. — Но тогава мистър Денфорд ми писа. Каза, че братовчед му е заинтересован да финансира научния ми труд, ако съм съгласен да се върна в Англия, така че реших да превъзмогна вината си и да се прибера.

Няколко остри погледа се обърнаха към Хюбърт.

— Имах пълното право — оплака се той. — Видях името на лорд Хали в манчестърския вестник, във връзка с научен доклад и му писах — устата му се присви в тънка линия. — Надявах се…

Всички знаеха на какво се бе надявал.

Лорд Хали продължи историята си.

— Не беше лесно решение. Как щях да обясня на обществото, че тя не е с мен? Майка ти обичаше Лондон и целия му блясък. Та тя можеше да рецитира Дебрет, както някои жени изнасяха концерт.

— Дебрет? — повтори Емалийн.

— Да, Дебрет. Имаше едно старо, изтъркано копие. Наричаше го своята библия. Когато си заминах, тя скъса страницата с родословието на Хали и ми каза да го пазя и да й го върна непокътнато у дома — той потупа джоба на сакото си. — Носих го с мен през всички тези години.

— Може ли да го видя? — попита Емалийн, а сърцето й заблъска в гърдите. Не можеше да бъде… просто не можеше да бъде.

Той се усмихна и бръкна в сакото си, за да извади износен и овехтял лист хартия. Назъбеният ръб показваше къде е бил скъсан от тома, ъглите бяха протъркани, но все още беше цял.

Дъхът на Емалийн заседна в гърлото й.

— Един момент — успя да прошепне тя, преди да се извини и да излезе тичешком от стаята. Тя взе пътната си чанта и я донесе в стаята. Извади екземпляра си от Дебрет, нейното наследство от майка й, и отвори на „Х“. Гледката, която се разкри пред очите им накара лорд Хали да избухне в сълзи.

— Какво има? — оплака се лейди Лилит, когато всички се събраха, за да видят.

Лорд Хали взе своята страница и я наложи върху тома, а назъбения край пасна точно на липсващата страница от книгата на Емалийн.

— Елинор — прошепна лорд Хали, сякаш на себе си. — Върнах се у дома, скъпа.

За известно време имаше повече объркване, смях и прегръдки, отколкото Седжуик можеше да усмири. Всички искаха да изкажат поздравленията си за това чудотворно събиране.

— Дори и така да е — заяви лейди Лилит, а резкия й глас се издигна над радостната глъчка, — това не обяснява как тази жена е дошла в Лондон. Ако не е знаела преди този следобед, че е дъщеря на лорд Хали, бих искала да ми обясните, коя е била преди това?

Това прекрати разговорите за миг и всички погледи се обърнаха към Емалийн.

— Колко проницателно от ваша страна, лейди Лилит — изкоментира Темпълтън, макар никой да не го слушаше.

Но отговора дойде от херцогинята на Шевертън.

— Лейди Лилит, не одобрявам нетърпението ви. Всеки знае, че Емалийн беше под моя опека. Тя беше моя компаньонка през, виждате ли, последните шест години. Нали така?

Емалийн преглътна. Не смееше да не се съгласи с дамата, така че кимна. Но се зачуди, дали херцогинята беше с всичкия си, щом я защити.

Лейди Лилит незабавно се обърна при тази информация.

— Мис Дойл? Тази жена е вашата скандална компаньонка?

Херцогинята повдигна вежда.

— Най-добрата, която някога ми е служила — тя намигна на Емалийн. — Забавляваше ме както никоя друга, а и заплатата й беше много изгодна.

— И таз добра — заяви лейди Лилит. — Та това е пагубно! — когато се огледа и осъзна, че мечтата й Хюбърт някога да получи наследството е невъзможна, се свлече в стола си и започна да плаче.

Или по-скоро да вие.

— Всичко е загубено. Сега трябва да тънем в нищета завинаги — завайка се тя, като плачеше шумно, без да се интересува кой я чува.

Хюбърт коленичи пред нея.

— Стига, Лилит. Не плачи, скъпа.

— Всичко е изгубено — продължи да ридае тя.

— Хюбърт — каза Седжуик със заповеднически тон.

— Да, братовчеде? — отвърна той, изправяйки се от пода, за да посрещне съдбата си с неприсъщ за него кураж.

— Имам предложение за теб — каза Седжуик. — Въпреки че трябва да те изхвърля, задето заговорничиш зад гърба ми, но усилията ти предизвикаха щастлив край, затова трябва да ти се отплатя.

— Отплата? — очите на Хюбърт се ококориха, сякаш не можеше да повярва.

— Имам плантация в западна Индия. Искам вие с Лилит да я вземете. Но при едно условие. Няма да се върнете в Англия и това, което беше казано в тази стая никога няма да бъде повторено.

— Никога? — каза Хюбърт и прозвуча твърде разочаровано.

— О, Хюбърт, не бъди такъв глупак — каза лейди Седжуик. — Вземи имота и тръгвай. Няма да получиш друг такъв шанс.

Внукът й погледна съпругата си.

— Ще трябва да изоставим майка ти, семейството ти.

— Завинаги? — попита тя и шумно подсмръкна.

Той кимна.

Тя веднага светна.

— Приеми, Хюбърт — примоли му се. — Подпиши, каквото Седжуик иска. Аз ще опаковам нещата ти — тя присви устни. — Трябва да призная, че майка ми е малко деспотична, а така няма да се притеснявам, че ще дойде да живее при нас, щом Оксли се ожени. Когато и да се случи това — усмивката й бе насила. — Макар да се надявах някой ден да бъда баронеса, Седжуик, благодаря ти за добрината.

Той й кимна.

— Лейди Лилит — каза Темпълтън. — Не отхвърляйте идеята за издигане толкова бързо. Обмисляли ли сте някога да служите на страната си? — той я хвана за ръка и започна да й говори нещо за „остър ум“ и да я представи на „Мистър Пим“. — Вярвам, че той има нужда от контакти в западна Индия.

Хюбърт заприпка зад тях като някой от винаги присъстващите мопсове на лейди Седжуик.

След като лейди Лилит и Хюбърт излязоха, херцогинята на Шевертън се обърна към Емалийн.

— Мис Дойл?

Тъй като нямаше смисъл да отрича, Емалийн кимна.

— Знаех си — изстреля старата жена. — Когато новият лакей заяви, че снощи си спечелила цяло състояние на пърмийл, си знаех, че ти трябва да си тя — тогава, за изненада на Емалийн, жената се приближи и я прегърна като отдавна изгубена дъщеря. — Нямаш никаква представа колко много забавление си ми донесла!

— Какво? — попита Емалийн. — Не сте ли ядосана?

— Ядосана? Как бих могла? — дамата я поведе към канапето, седна и посочи мястото до себе си. — Съпругът ми беше последния Шевертън. Когато аз умра, титлата и всичко останало ще се върне на короната. Близо тридесет години живях самотен живот. Може и да притежавам титлата Шевертън, но тя вече не носи същата власт със себе си, не и както преди — тя въздъхна. — Така беше, преди мис Дойл да се появи в живота ми — очите й засияха. — О, писмата, които получавах за твоя сметка, посещенията, които ме забавляваха. Колко обичах да слушам за твоите щуротии, да те защитавам пред тези възмутени глупаци, които бе измамила. Щях да бъда самотна и кисела жена, ако не бяхте ти и твоята мис Дойл. Благодаря ти, скъпа.

За изненада на Емалийн, старата дама започна да плаче и отново я прегърна.

Когато херцогинята възвърна самообладанието си и се огледа из стаята, обяви властно и надменно, както винаги:

— Чуйте ме добре. От този ден нататък, произходът на лейди Седжуик никога повече няма да бъде поставян под въпрос. Този, който посмее да проговори ще трябва да се справя с моето недоволство.

При подобна заплаха, нямаше съмнение, че бъдещето на Емалийн бе подсигурено.

Само ако…

Тя погледна към Седжуик.

— Хоуторн — каза тя тихо.

Елтън завъртя глава като я чу.

— Това копеле — отговори той. — Какво общо има с това?

Сълзи запариха в очите на Емалийн. Тя беше дъщерята на лорд Хали, беше Емалийн. Но не можеше да направи последната крачка, за да бъде истински щастлива.

— Елтън, докато съм… — тя се наведе към него и каза тихо — омъжена за Хоуторн, не мога да се омъжа за Седжуик.

— Това проклето копеле — каза Елтън с толкова леден глас, че смрази кръвта на тези, които го чуха. Тогава устните му дяволито се извиха. — Не се притеснявай, Дребосък, вярвам, че ще мога да ти помогна с това.

— Старото мамче е платило да му прережат гърлото? — очите на Емалийн се изпълниха със сълзи само при мисълта. Майката на Елтън бе по-стисната и от Хюбърт, а бе направила такъв жест за нея… е, това бе трогателно.

— О, да, момичето ми. Но ти все пак винаги си й била любимка — каза Елтън нежно.

— А той? — Емалийн не искаше да звучи обнадеждена, че Хоуторн го е сполетяла такава жестока съдба, но наистина той беше самият дявол.

Елтън я успокои, като каза:

— Мъртъв. Съвсем мъртъв, Дребосък.

Лейди Седжуик ахна, а ръцете й се стрелнаха към шията й.

Елтън погледна към нея и поклати глава.

— Не, мадам, не беше така. Преди Блайти да успее да се добере до негодника, една товарна кола налетяла отгоре му. Блайти беше ужасно ядосан, че е изгубил парите, но баба ти бе още по-щастлива, че си ги е спестила и дори стигна до там, че почерпи всички по едно, за да отпразнуваме изпращането на душата му в ада — той погледна Емалийн разнежено. — И искам да знаеш, че всички вдигнахме няколко наздравици за теб, за това, някой ден да намериш пътя към дома.

— Така и направих — каза тя нежно, поглеждайки от бащата, който обичаше, към този, който тепърва щеше да опознава. Тогава същността на въпроса я озари. — Значи съм вдовица?

— Весела вдовица — каза й Елтън гордо.

— Седжуик! — възкликна тя и се хвърли в обятията му. — Знаеш ли какво означава това?

— Да, ще трябва да взема специално разрешение, за да ти сменя името. Не знам как ще обясня това на архиепископа. Знаеш ли колко ще ми струва да се оженя за теб? — той се усмихна и я целуна дълбоко и всеотдайно.

След много поздравления и пожелания за щастие, Емалийн се настани обратно в уютните обятия на Седжуик и се замечта за бъдещето.

— Почакай само да стигна в абатство Седжуик — каза му тя. — Баба ми каза, че има спешна нужда от обновяване. Четиридесет и две стаи! Не знам от къде ще започна.

— Аз знам къде ще завърша — в затвора за длъжници — изстена той престорено.

— О, престани, звучиш като Хюбърт — скастри го тя. — Искаш ли да се ожениш за мен, или не?

— О, да, искам — отговори Алекс и я придърпа в обятията си, за да залепи звучна целувка на игривите й устни. Щеше да се ожени за нея днес, утре, всеки ден. Защото винаги щеше да има нещо у Емалийн, което да открие, нещо, което си представяше, че ще изпълни с щастие всички дни от живота му.

И също толкова важно, помисли си той, като я придърпа по-близо, а тялото й се притисна към неговото, пътят на опознаването щеше да изпълни и всичките им нощи.