Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (19)

Глава осемнадесета

Когато утрото се запрокрадва през завесите, Алекс вече бе буден. Всъщност почти не бе спал. Бе държал Емалийн през цялата нощ, оставяйки я да спи в убежището на обятията му, и се бе зарекъл по хиляда различни начина, че ще я има завинаги.

Но тя вече бе омъжена.

Не, не можеше да е истина. И все пак, въпреки всички клетви от предишната нощ, в светлината на деня не бе толкова убеден, че ще успее да намери начин да бъдат заедно.

С малко повече късмет това копеле Хоуторн можеше да е мъртво, но за да разбере дали е така, щяха да са му нужни месеци, дори години.

А какво, ако беше жив и разбереше за новия живот на Емалийн? Тя беше права. Парите нямаше да са достатъчни, за да му затворят устата.

Не, той нямаше да изостави надеждата, че в първия й брак имаше някакво несъответствие, което да го направи недействителен.

По дяволите, колко неудобно време Елиът да отсъства. Особено при условие, че адвокатът му беше достатъчно хитър, за да намери пролука и в най-железния договор.

Неудобно, осъзна той, или удобно за някой, който искаше да се увери, че отличния адвокат на Алекс няма да му е под ръка, за да го измъкне от сегашните му затруднения?

Тогава си припомни за писмото. Някога безобидните фрази, придобиваха ново значение.

Странно наследство… непознат чичо… съжалявам, но трябва лично да отидем до Шотландия…

Някой искаше Елиът да е извън града и то достатъчно силно, за да го подмами със скъп имот.

Той прекара ръка през косата си и изстена. Можеше да си представи кой е бил. Спомни си, че баба му притежаваше къща и имот зад границата.

Би ли се лишила от него само за да го подтикне да се ожени?

Искаше ли питане? Това беше баба му. Бъркаща се в чужди работи и досадна до мозъка на костите си. Бе обърнала живота му с главата надолу, без да се интересува от последствията. Въпреки това не можеше да й се ядоса много. Нейното тайно минало го бе накарало да види толкова ясно собственото си бъдеще. Тогава погледна към другото натрапило се в живота му създание и се усмихна. В крайна сметка, планът й бе довел Емалийн в живота му.

Алекс се измъкна от леглото и отиде до прозореца, като разтягаше мускулите си и раздвижваше раменете си, за да прогони сковаността от тях.

Щом надзърна през прозореца видя, че зората се издига, светла и розова. Още един хубав ден.

Идеално за пикник, помисли си той и отново погледна към спящата Емалийн. Ако се бяха оженили предишната нощ, щеше веднага да поръча на усмихващата се мисис Симънс кошница и да прекарат следобеда в Клифтън хаус, правейки любов на тревата.

Алекс се усмихна. Това със сигурност би докарало баба му до припадък. Е, тя искаше той да се ожени и да създаде наследник и сега желанието й щеше да се сбъдне.

Наследник.

Той спря по средата на стаята. Господи, как можеше да е толкова безразсъден? Отново се вгледа в Емалийн.

Тя може би вече носеше дете. Вечерта с Роулинс внезапно придоби нов смисъл, и смрази кръвта му чак до босите му крака.

Ами ако от това се родеше дете? Не можеше да понесе мисълта, първото му дете да бъде обявено за копеле. Или Емалийн да бъде подложена на подигравки и презрение от обществото.

Не, налагаше се незабавно да разреши този проблем с брака, дори ако трябваше да прати Хенри с карета до Шотландия, за да върне Елиът у дома.

Долу входната врата се отвори и затвори. Алекс погледна към часовника, чийто стрелки сочеха шест и половина. Кой можеше да напуска къщата в този час? Беше рано дори и за слугите, а освен това те никога не използваха парадния вход. Той леко разтвори завесите и забеляза Хюбърт да крачи бодро по площада.

Хюбърт? Какво, по дяволите, правеше братовчед му, станал толкова рано сутринта?

Точно тогава се появи карета, Хюбърт кимна на мъжа и се качи вътре. Кочияшът наклони глава от капрата, изслуша инструкциите на братовчед му и изплющя с юздите. Тръгнаха бързо и Алекс ги проследи с поглед, учуден от тази мистериозност, и изпълнен с лошо предчувствие.

Пъзелът стана дори още по-загадъчен, когато няколко мига по-късно, друга карета мина по площада. Тъмна и без герб, тя последва братовчед му на дискретно разстояние. Ако това не бе достатъчно, изненадата му бе безгранична, когато забеляза кочияша на втората карета.

Елтън, скандалния прислужник на Темпълтън.

Защо той би следил Хюбърт?

Внезапно си припомни какво бе казала лейди Оксли предишната нощ. Че Лилит бе видяла Емалийн да обикаля „в каретата на Темпълтън“.

Алекс още веднъж погледна отпътуващите карети, за да прецени посоката им и взе бричовете, ботушите, ризата и сакото си.

Хвърли още един поглед към Емалийн, изпрати й въздушна целувка и каза под нос, докато я оставяше:

— Щом ти не ми даваш отговорите, от които се нуждая, вярвам, че намерих някой, който би могъл.

 

 

На лондонските пристанища корабите идваха и си отиваха, с приливите и отливите, по строго определен график. Нищо не можеше да промени издигането и спадането на водата, затова Хюбърт бе дошъл толкова рано сутринта — за да бъде първия, който щеше да посрещне кораба, вече вързан на кея.

Следеше пристигането му от седмици. Първо чрез вестниците, а сега, когато бе в Лондон, и лично. Чакаше търпеливо деня, в който „Щедрата госпожица“ щеше да се върне у дома.

— Дано да е той — измърмори под носа си. — Дано да е той.

Ако не беше, не знаеше какво щеше да прави. Още няколко месеца с нея в къщата и щеше да стои и да се усмихва, докато братовчед му обявява предстоящото раждане на наследник.

Защо не можеше съпругата на Седжуик просто да си остане болна, вместо да се появява толкова здрава и жизнена.

И, разбира се, братовчед му имаше жена, която да го забавлява, прекрасна гледка, чиито глас беше като утеха в бурен ден.

Нямаше значение факта, че Седжуик притежаваше и титлата, и земите, и богатството, докато той, Хюбърт, имаше само името Денфорд.

През целия си живот, както и баща му преди него, той бе таил надежда, че един ден някакво нещастие ще сполети настоящия притежател на титлата и Денфорд ще бъдат върнати на полагащото им се място на върха на семейното дърво.

Е, той нямаше да прекара живота си в чакане, както бе направил баща му. Не, щеше да се увери, че Седжуик никога няма да може да осигури наследник. Имаше нещо, което не бе съвсем наред в цялата тази работа с Емалийн и Хюбърт бе човекът, който щеше да стигне до дъното на загадката.

На борда на кораба моряците тичаха насам-натам и най-накрая подвижният мост бе поставен и пътниците започнаха да слизат.

Беше ли получил писмото му? Беше ли изобщо на борда?

В същия момент строен мъж на подходящата възраст слезе на брега. Хюбърт си пое дълбоко дъх. Това беше. Големият му залог. Ако този бе човекът, Лилит никога повече нямаше да го погледне така, както гледаше хората от простолюдието, дръзнали да се появят в обществото.

— Сър? — каза Хюбърт.

— Мистър Денфорд? — отговори мъжът и му подаде писмото. — Много се радвам да ви видя.

— И аз вас — отвърна Хюбърт и разтърси ентусиазирано ръката му.

 

 

Когато Емалийн се събуди, Алекс го нямаше. Разочарована да намери празно мястото в леглото до себе си, тя се опита да се убеди, че така е най-добре. Колкото и да й се искаше да повярва във всички тези обещания, че ще намери начин да бъдат заедно, тя знаеше, че подобни приказки не се случват на жени като нея.

Не можеше да отрече каква и коя бе тя и беше време да го запомни.

Така отрезвена, Емалийн се измъкна от удобството и топлината на леглото на Алекс — не нейното, не тяхното, а неговото легло — и стана.

Изправи се пред пълния с красиви рокли гардероб и въздъхна. Те не бяха нейни. И никога не са били. Като погледна неохотно за последен път към коприната и сатена, посегна към стария си муселин и го облече.

Почукване на вратата привлече вниманието й и тя замря. Вдовицата? Лейди Лилит? Бе обградена от врагове. Събирайки кураж, тя каза:

— Влез.

Мисис Симънс се втурна в стаята с голям пакет в ръката и усмивка на лицето. Когато забеляза измачканото легло, усмивката й премина в ухилване.

Емалийн от своя страна се изчерви. Цялото домакинство ли знаеше, какво се случва в тази стая?

Явно, да.

— Подарък от негова светлост. Току-що пристигна. Помислих, че ще искате да го отворите.

Емалийн поклати глава. Последното нещо, което искаше, бе да види още нещо, което щеше да се наложи да изостави. Още един спомен за щедростта на Седжуик… и собственото й двуличие.

— Милейди, трябва да го отворите.

Емалийн отново поклати глава и мисис Симънс изцъка с език, дръпна връзките на пакета и остави кафявата хартия да падне.

— О, Боже! — възкликна икономката.

Емалийн се обърна, за да погледне и пожела с цялото си сърце да не го бе правила.

Беше копие на роклята й от пикника. Тази, която бе съсипала, когато падна във водата.

— Има бележка — каза мисис Симънс, като я издърпа и я набута в ръцете й.

Емалийн погледна думите и усети горещото парене на сълзи.

„За следващия ни излет в провинцията. Може и да я сполети същата съдба.

Седжуик“

Но нямаше да има вече пикници, нито повече следобеди, прекарани в безделие и страст.

Романтичната душа Мисис Симънс вече бе извадила роклята от хартията и изтърсваше и приглаждаше гънките по нея.

— Е, ще я облечете веднага — каза тя с неумолимия тон, който сигурно бе наследила от майка си.

— Не мога… — опита да протестира Емалийн.

— Можете и ще го направите — заяви икономката и я завъртя, като започна да дърпа връзките на муселинената й рокля. — Чуйте ме добре, милейди. С годините те забравят как да ни омайват. Уверете се, че сте свършили своята работа и сте насърчили вниманието му, като носите подаръка му.

От опит знаеше, че е безсмислено да спори с мисис Симънс.

Облечи роклята, призова я тъничък гласец. Вземи я със себе си.

Пръстите й се протегнаха, за да докоснат муселина и бродерията около подгъва. Емалийн не можа да се въздържи — усмихна се на спомените, предизвикани от друга такава рокля.

За пътуване с файтон, притисната към Алекс. За тичане боса по тревата. Ръцете на Алекс около нея…

Тя въздъхна. Беше идеален ден.

Икономката взе замечтаното изражение на Емалийн за съгласие, свали старата й практична рокля и я замени с новата.

— Ще поиска кошница за пикник, когато се върне у дома и ще ви завари красива и готова за него.

На Емалийн не й даде сърце да каже на жената, че няма да е там. Не можеше да остане повече. Дори и съблазънта на турнира на лорд Уестли не можеше да я задържи.

Сякаш вече чуваше клюките.

„Чухте ли за лейди Седжуик? Играла нечестно у Уестли и избягала с парите. Баронът е съсипан. Напълно съсипан.“

Единственото, което можеше да направи, бе да си замине и да „загине“, както бе планирала. Тогава Алекс щеше да е свободен да сключи истински брак и да създаде наследник.

Да си тръгне сега бе най-правилно. След цял живот прекаран нечестно, Емалийн искаше да направи поне това както трябва.

Но, о, как й се искаше да остане. Да наблюдава как дъщерята на Малвина расте. Да види завършена балната зала. Да довърши уроците на Симънс по тънкостите на пърмийл.

Да бъде завинаги неговата Емалийн.

Мисис Симънс свърши с връзките й и отстъпи, за да огледа работата си.

— Хмм — тя потупа стиснатите си устни, очевидно не съвсем доволна от резултата. — Ще изпратя Джейн да се погрижи за косата ви.

— Няма нужда — понечи да каже тя, но се обърна и видя, че винаги изпълнителната икономка се бе засуетила да намери прислужницата.

Емалийн знаеше, че няма време да се шляе сега. Най-добре бе да избяга и да изчезне.

Взе винаги готовата си пътна чанта, напъха старата си рокля вътре и се обърна да си върви. Само за да види лейди Седжуик на вратата.

— Къде си мислиш, че отиваш? — настоя дамата.

Емалийн преглътна. Вече не бе необходимо да си тръгва. От убийствения поглед в очите на вдовицата, можеше да прецени, че няма да живее още дълго.

— Какво има в тази чанта? — попита лейди Седжуик, насочвайки кокалестия си пръст към опърпаната торба.

— Нищо — отвърна й Емалийн. — Нищо, което да не съм имала и преди да пристигна.

Вдовицата погледна към претъпкания шкаф и после към изтърканата чанта. Странна светлина се появи в кафявите й очи. Разбира, помисли си Емалийн. Но какво? Как би могла да е запозната с подобна дилема?

Но преди да бъде разкрито още нещо, моментното помилване на Емалийн се появи в необичайната форма на лейди Лилит. Тя си напъха носа в стаята и погледна първо към Емалийн. Очите й преминаха по новата й рокля. Тя огорчено подсмръкна, сякаш парите за нея бяха дошли от собствения й джоб, но после изглежда си припомни добрите маниери и неохотно поздрави.

— Добро утро, братовчедке Емалийн.

Лейди Лилит може и да беше изпуснала темперамента си предишната нощ, но на дневна светлина, изглежда, си бе спомнила коя бе господарката на къщата. Без значение колко усилия костваше на чувствителността й. Със задължителната доза гостоприемство, тя се усмихна на вдовицата.

— Милейди, колко добре изглеждате! Ще слезете ли за закуска? Имаме прекрасен шанс да наваксаме, след като Хюбърт и Седжуик няма да се присъединят към нас.

— Седжуик го няма? — попита Емалийн, без да помисли.

Лейди Лилит й хвърли преценяващ поглед.

— Да. Симънс каза, че е излязъл много рано. Мислех си, че би трябвало да знаеш нещо за плановете му, като се има предвид колко… колко привързани изглежда сте двамата — неодобрението й от подобна съпружеска връзка нарастваше с всяка следваща дума.

— Всъщност, Лилит — каза вдовицата, — Емалийн и аз възнамерявахме да пояздим в парка. Ще се присъединиш ли към нас?

— Езда? В парка? По това време? — дамата изглеждаше толкова скандализирана, колкото и звучеше. — Но, милейди, това не е…

— Модно? Така съм чувала. Но утрото е чудесно, въздухът е още свеж и убедих Емалийн да дойде с мен — вдовицата й се усмихна. — Нали така, Емалийн?

Всичко, което тя успя да направи, бе да кимне и да се надява, че на кочияша на лейди Седжуик не бе платено да я захвърли в Севън Дайълс или в някой друг вертеп.

Вдовицата я хвана под ръка и я поведе покрай зяпналата лейди Лилит.

— Ела, скъпото ми момиче. Имаме много да си говорим.

Емалийн се зачуди дали горката френска кралица не се е чувствала по същия начин, през последния си ден като първата дама на кралството.

— Милейди — започна Емалийн, след като се бяха настанили в отворената карета на вдовицата и потеглиха от номер 17.

Поне беше в посока Хайд парк… засега.

— Не казвай и дума, ти двулично момиче, докато не се отдалечим достатъчно от къщата.

— Ако само…

Лейди Седжуик вдигна пръст и предотврати следващите думи.

Емалийн въздъхна. Явно нищо нямаше да стане така, както го бе мислила, когато вдовицата за първи път бе съчинила плана.

И всичките й настоящи проблеми се дължаха на това, че бе изиграла твърде много ръце на пърмийл в дома на сестрата на лейди Седжуик.

 

 

Джослин Парк

Два месеца по-рано

— Кажете ни повече за херцогинята — лейди Джослин прикани младата жена от другата страна на масата, докато раздаваше новите ръце на пърмийл.

— Да, кажете ни, каква е тя — помоли лейди Седжуик.

При толкова нетърпелива публика, мис Дойл даде всичко от себе си, за да задоволи слушателите си с разнообразни истории за предпочитанията и антипатиите на херцогинята на Шевертън, докато печелеше тлъста сума от играта. Още две седмици с тези дами и щеше да може да си почива цяло лято.

Ех, само ако всички домакинства, в които отсядаше бяха толкова удобни и приятни като това. Тези две вдовици, сестри по брак, бяха прекрасна компания и я обсипваха с всякакви удобства дори само за да чуят още нещо за херцогинята на Шевертън.

Мис Дойл им се отблагодаряваше, като ги осведомяваше с любимите си клюки относно известната благородничка. Тайната около крема за лице с мътеница на нейна светлост. Личният й избор на модисти в Лондон — не твърде модерни, но напълно компетентни, любимото й меню за неделната вечеря с викария, любимите й набожни четива.

За нейно учудване, трогателния съвет за набожните четива, който винаги бе бил подбрана информация, предизвика избухване на смях и у двете дами.

— Да не ни казвате, че херцогинята на Шевертън е започнала да чете набожни книги?

Един измамник винаги усещаше момента, в който представлението е приключило и точно в този миг мис Дойл разбра, че е нагазила в калта.

Тя незабавно премина към резервния си план. Бързо да си замине от Джослин парк. Ако стигнеше до странноприемницата извън селото, можеше и да успее да се качи на пътуващата на север пощенска кола и на сутринта да е достатъчно далеч.

— О, мили Боже, о, страхувам се, че мигрената ми се завръща. Дами, ще възразите ли, ако… — с ръка на челото, тя скочи на крака, но не стигна далеч.

— Седни — нареди лейди Джослин и посочи стола, който тя току-що бе освободила.

Мис Дойл стори това, за което я помолиха. През годините, които обикаляше сред благородниците, бе научила някои неща. Първото и най-важно правило бе, никога да не кръстосваш шпаги с вдовица.

— Наистина беше съвсем убедителна, докато не стигна до частта с набожността — каза й лейди Седжуик. — Но, скъпо мое момиче, херцогинята на Шевертън никога не чете нищо друго, освен клюкарските колонки и новините за търговския флот.

— Новините за търговския флот? — повтори мис Дойл, запомняйки тази пикантна новина, за бъдещо ползване, и даде всичко от себе си да пренебрегне факта, че бъдещето й вероятно бе твърде ограничено.

Тогава вдигна поглед, за да види как домакините й избухват в смях. И й просветна — те не бяха открили току-що измамата й, знаеха от известно време.

— Кога…?

— Кога какво? — попита лейди Джослин, попивайки очите си.

— Кога разбрахте, че не съм… не съм… е, знаете.

— На работа при херцогинята на Шевертън? — подкани я лейди Седжуик. — Откакто ти предложих превоз до Ъпър Алтън.

— О! — каза мис Дойл. — Тогава защо ме оставихте да говоря празни приказки през последните две седмици?

— Изпробвахме те — отвърна лейди Джослин с директен и сериозен тон.

— Изпробвали сте ме? — мис Дойл не бе сигурна, че й харесва как звучи това.

— Да видим колко си добра в измамите.

— За какво?

— Искаме да се представиш за някого — каза й лейди Седжуик. — Името й е Емалийн Денфорд, баронеса Седжуик, и ти си идеалната жена за задачата.

 

 

— Емалийн — започна лейди Седжуик, щом се отдалечиха от Хановер скуеър. — Когато чух Седжуик да се хвали, как си е измислил съпруга, кълна се, не исках нищо повече от това да го накажа за двуличието му. Ти трябваше да бъдеш по-скоро неприятна изненада, която да сложи край на самодоволството му и бързо да го насочи към задълженията и отговорностите му — тя поклати глава. — Да си измисли съпруга! Нечувано.

— Направих всичко, което ми казахте — отговори Емалийн. — Дрехите, къщата, появите на обществени места.

— О, да, знам — каза лейди Седжуик, като натърти думите. — Но направи и малко повече от това, което бяхме обсъждали. Не трябваше да… Емалийн, ти увери мен и сестра ми, че не си жена с липса на морал.

— Но аз не съм! — запротестира Емалийн. — Аз… аз… — не знаеше какво да каже и вместо това избухна в сълзи.

Лейди Седжуик въздъхна.

— О, скъпа — тя извади кърпичка от чантичката си и я подаде на Емалийн. — Ma chérie^[1], защо са тези сълзи?

— Вие сте виновна, лейди Седжуик!

— Аз?

— Да, вие и лейди Джослин — каза Емалийн, като се издуха в кърпичката и попи още няколко заблудени сълзи. — Не ми казахте, че Седжуик е толкова… толкова чудесен.

— Алекс? Моят внук? — вдовицата звучеше недоверчиво.

Емалийн кимна и отново избухна в сълзи. О, проклятие, тя никога не плачеше, но сега… о, да върви по дяволите, този мъж. Проклети да са всички те.

— Но, скъпа, той наистина е безкрайно скучен.

— Е, не е! — отвърна й Емалийн. — Той е мил, великодушен и е много добър в… — при това тя се изчерви, както и вдовицата.

— О, Боже! — бе всичко, което дамата бе способна да изрече. Тя отправи дълъг и суров поглед към Емалийн. — Това не е някоя от твоите преструвки, нали? Защото няма да ме залъжеш. Имахме уговорка. Няма да получиш залога си за турнира по пикет, ако…

— Не го искам — каза тя на вдовицата. — Няма да играя.

— Но ти каза, че с парите от турнира на Уестли ще можеш да започнеш нов живот.

— Вече не мога — отвърна тя и отмести поглед.

— Защо не? — попита вдовицата.

— Защото ако играя и после изчезна, това ще съсипе Седжуик.

— Да, да, това го обсъдихме, но ти ще се разболееш и ще умреш.

Емалийн поклати глава.

— Не мога.

— Не можеш да умреш? Разбира се, че можеш и ще го направиш. Такава беше уговорката ни.

Емалийн отново започна да плаче.

— О, мила! — въздъхна лейди Седжуик. — Какво не е наред?

— Обичам го.

— Ти кааквоо? — вдовицата се облегна на седалката и зяпна Емалийн.

— Обичам Седжуик. Обичам го с цялото си сърце. Не искам да го напускам, но трябва…

— Обичаш внука ми? — прошепна старата дама.

Тя кимна и шумно подсмръкна.

— А какви са чувствата на Седжуик към теб? — вдовицата махна с ръка. — Не ми казвай. Видях го с теб снощи. Хюбърт беше прав, той е безумно влюбен.

— Той иска да се ожени за мен — изплака тя.

Лейди Седжуик ококори очи.

— Така ли?

Емалийн отново кимна.

Дамата се пресегна и хвана ръката й. Когато Емалийн погледна в кафявите й очи, откри там радост и щастие.

— Тогава се омъжи за него. С моята благословия.

— Искате да се омъжа за Седжуик? — Емалийн не можеше да повярва.

Старата дама кимна.

— Да. Единственото нещо, което винаги съм искала е той да намери някого, който да обича, който да му донесе радост. А ти очевидно го правиш. Омъжи се за него, Емалийн. Остани завинаги с нас.

— Не мога — каза й тя.

— Защо не?

— Имаме различен произход. Аз не съм дама. Не съм достойна за него.

— Не била достойна! Видях те, ти приготвяше чантите си, за да си заминеш и не взе нищо, което да не бе донесла със себе си. Мисля, че си достойна.

— Но, баща ми, майка ми…

— О, за това ли се притесняваш? — вдовицата наклони глава. — Кои са били родителите ми?

Емалийн въздъхна.

— Граф и графиня Сен Илие.

Старата дама поклати глава.

— Майка ми беше танцьорка в операта, а баща ми караше товарни фургони.

— Но в Дебрет… — започна да спори Емалийн.

— Лъжи. Измислихме ги, за да се уверим, че няма да има приказки, след като се оженим. Моят Александър не даваше и пукната пара за низшия ми произход. Той ме срещна в Ревю, където бях певица, и три дни по-късно ми предложи. Оженихме се и една вечер по време на медения ни месец, измислихме произхода ми — дамата въздъхна замечтано, като най-вероятно си припомняше страстната нощ. — Разбираш ли, Емалийн, докато има хора, които смятат кръвните линии за толкова съществени, аз вярвам, че сърцето и характера на човек са най-важни. А мисля, че ти имаш в изобилие и от двете.

Емалийн отново започна да плаче, тъй като не знаеше как да й каже, че дори с нейната благословия, бракът им е невъзможен.

— Милейди — каза кочияшът на вдовицата, поглеждайки към каретата, която се приближаваше към тях.

— Кой е това? — попита Емалийн, защото не можеше да различи човека.

— Херцогинята на Шевертън.

Емалийн потъна в седалката и си пожела с цялото си сърце, каретата на вдовицата да ги бе отвела в Севън Дайълс.

— Женевиев? — извика херцогинята. — Ти си в града? Много съм недоволна от Седжуик. Снощи го видях в операта, а той не ми спомена нито дума за теб. Вероятно е знаел, че първото нещо, което бих направила сутринта е да се отбия.

Вдовицата изобрази най-добрата си усмивка.

— Ваша светлост, колко е чудесно, че ви срещам отново. Но не трябва да се сърдите на скъпия ми Алекс, защото аз пристигнах снощи като изненада.

— Ха! Дошла си в града, за да видиш съпругата му — херцогинята надникна в каретата. — Това тя ли е?

Лейди Седжуик подбутна Емалийн с лакът, за да се изправи и тя го направи, макар и неохотно.

Бяха представени и херцогинята предложи съветите си в няколко насоки, относно избора на Емалийн за търговци.

Очевидно вече знаеше за всички обновления на номер седемнадесет и като съседка, чувстваше за свое задължение, не, за ангажимент да намине и да види, че работата и качеството й са подходящи за очакванията в тяхната част на Мейфеър.

Преди лейди Седжуик или Емалийн да успеят да откажат, нейна светлост си уреди среща за чай с тях в три часа и нареди на кочияша си да продължи.

 

 

Херцогинята издиша шумно.

— Е, съпругата на Седжуик изобщо не е това, което очаквах — тя не каза това на някой конкретно, но тъй като персоналът й беше свикнал със странните й изблици, никой не отговори.

С изключение на лакея на капрата. Той беше нов и затова си помисли, че трябва да отвърне на въпроса й.

— Не е ли малко старичка, за да е омъжена за барон Седжуик?

Херцогинята вдигна царствен поглед към мъжа.

— Каза ли нещо?

Той не й служеше достатъчно отдавна, за да осъзнае, че това беше още един от въпросите, на които не бе нужно да отговаря.

— Казах, ваша светлост, че дамата изглеждаше стара, за да е съпруга на Седжуик. Мислех, че той е млад господин.

Трябваше да поговори с Гейтхил за този лакей, който беше наел в нейно отсъствие.

— Възрастната дама беше баба му — каза му тя. — Другата жена е съпругата му.

Мъжът имаше дързостта да поклати глава.

— О, не, това не беше съпругата му, а прислужницата й. Макар да изглежда по-добре на дневна светлина, отколкото…

— Какви глупости говориш? — настоя херцогинята, като се обърна и го изгледа сурово.

Мъжът преглътна.

— Тази жена не е съпругата на Седжуик, а прислужницата й.

— И откъде го знаеш?

— Защото тя беше снощи в „Ъгъла на кралицата“. Разпознах я по пръстена на ръката й. Обра всички ни, като мамеше на пърмийл.

— Пърмийл? — попита херцогинята и хвърли поглед към каретата на Седжуик. — Тя играе пърмийл?

— Като най-обикновен мошеник — каза той, с лек полъх на съжаление в гласа.

Херцогинята на Шевертън за първи път бе поразена, устата й остана отворена, а ръката й се опря в стената на каретата за опора. Пърмийл?

Кочияшът погледна през рамо.

— Добре ли сте, ваша светлост?

— Роджърс, обърни каретата. Закарай ме до номер седемнадесет на „Хановер скуеър“, веднага.

 

 

Седжуик стоя пред ергенската квартира на маркиза на Темпълтън почти цяла сутрин, в очакване Елтън да се върне.

Не бе успял да настигне него или Хюбърт и тъй като не знаеше накъде са се запътили, реши, че най-добрият начин на действие е да отиде на следващото място, на което кочияшът на маркиза най-вероятно щеше да се появи.

— Седжуик — долетя насмешлив глас откъм вратата. — Какво правиш тук? Не ми казвай, че прекрасната ти съпруга вече те е изгонила и сега трябва да си търсиш ново жилище? — маркизът слезе по стълбите. — Защото те предупреждавам, че тук е достатъчно хубаво, но хазяйката през повечето време мирише на чесън и оцет — той му махна да се качи по стълбите. — Все пак, предполагам, че си дошъл да търсиш Елтън, а не мен. Очаквах да пристигнеш още след вечерята у лейди Оксли, така че, предполагам, вече си научил истината.

Седжуик не знаеше как точно да разбира странния мъж. Понякога бе любимият клоун на обществото, а друг път, твърде прецизен в наблюденията си.

— Определено бях поразен — казваше Темпълтън. — Съпругата ти… е, вече трябва да знаеш, щом си тук.

— Съпругата ми? — повтори Алекс и присви очи.

Темпълтън внимателно го наблюдаваше.

— Значи не знаеш и това е само разузнавателна обиколка. Имаш похвални инстинкти. Трябва да те представя на един мой приятел. Името му е Пим. Той винаги е нащрек за интелигентни и остроумни мъже.

Тропот от копита прекъсна думите на мъжа и той вдигна поглед.

— Много добре. Ето го и самия Елтън. Ще видим какво има да каже той относно твоето идване. Бях се обзаложил с него, че няма да дойдеш по-рано от утре. Значи изгубих пет шилинга. Но не му напомняй, защото точно сега нямам и петаче на мое име и отново закъснявам със заплатата му.

Елтън спря каретата пред къщата. Скочи от нея и кимна на някогашния си работодател. После спря и срещна погледа на Алекс с равнодушния си смъртоносен взор.

— Дошъл сте заради Дребосъка.

Алекс кимна в отговор.

— Значи я познаваш, знаеш коя е.

— Разбира се, че знам — отвърна Елтън и се изплю на калдъръма. — Тя е моя дъщеря.

Това бе последното нещо, което Алекс бе очаквал да чуе. А бе достатъчно глупав да си мисли, че Емалийн няма повече тайни.

Сигурно изглеждаше толкова изненадан, колкото се чувстваше.

— По дяволите, Елтън — изруга Темпълтън. — Не можеш да продължаваш да го казваш на хората, все едно хвърляш френско гюле. Направи същото с мен онази вечер и за малко да падна от каретата — той кимна към вратата. — Ела вътре да пийнем по едно, Седжуик. Изглежда имаш нужда. А и не мисля, че би желал историята на съпругата ти да бъде разкрита пред публика, колкото и скромна да е тя.

Алекс кимна и последва Темпълтън вътре, а Елтън закрачи след него.

Щом влезе в дома на скандалния маркиз, той бе поразен от спартанското, почти военно обзавеждане. Карта на Англия висеше на стената, докато друга, на Франция беше закачена отсреща. Не беше квартира, която се очакваше от бъдещия херцог на Сечфийлд.

— Ти си бащата на Емалийн? — попита Алекс Елтън, след като Темпълтън наля питиета на тримата.

— Да — отговори грубият мъж. — Виждам, че не го одобряваш, но това, че тя е моето момиче не бива да е най-голямата ти грижа.

Темпъл се засмя.

— Не знам. Ако аз бях разбрал, че съпругата ми е дъщеря на разбойник, сигурно щях да съм малко недоволен.

— Е, ние и двамата знаем, че това няма да стане — промърмори Елтън.

Въпреки недомлъвките, каквато и да беше историята зад изявлението на мъжа, Алекс нямаше време да гадае.

— Да не казваш, че Емалийн е в опасност?

Елтън не отговори, а просто подаде на Алекс сгънат лист хартия и му кимна да го отвори.

Беше митническа декларация от кораб с име „Щедрата госпожица“.

Той не знаеше какво общо има това с Емалийн, затова погледна към Елтън.

Мъжът въздъхна дълбоко и посочи към долната половина на листа. Алекс погледна и Темпъл надзърна през рамото му.

— Не! — изстена баронът, докато четеше списъка с пътниците.

— Това не е всичко — му каза Елтън. — Мъжът беше посрещнат на пристанището от братовчед ти.

— Хюбърт — измърмори той под носа си. Имаше само едно място, на което двуличният му братовчед би завел джентълмена — „Хановер Скуеър“. Той се изправи и се запъти право към вратата.

— Хюбърт? — повтори Темпъл, като последва двамата навън. — Но аз мисля, че името върху листа беше Хауърд. Хауърд, лорд Хали.