Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (11)

Глава десета

Алекс подаде ръка на Емалийн, докато вървяха към дома. „Хановер скуеър“ бе спокоен и тих, също както къщата на номер 17, когато влязоха вътре.

Въпреки че останалата част от домакинството все още спеше, Симънс бе там. Винаги лоялен и търпелив, той изчакваше завръщането им.

— Милорд, милейди, как е лейди Роулинс?

— Много добре — отговори му Алекс. — Тази сутрин роди прекрасна дъщеря. Лейди Лусинда Емалийн Уидърспуун.

Това накара Симънс да се надуе. Той се поклони леко на Емалийн, осъзнавайки оказаната й чест — признание за участието й в появата на най-новия член на обществото.

— А лейди Роулинс? — попита той.

Седжуик се засмя.

— Когато си тръгвахме, тя пишеше молба за записване на лейди Лусинда в института на мис Емъри. Изглежда изборът на правилното девическо училище не може да бъде отлаган или оставен на случайността.

Симънс се засмя.

— Много се радвам да го чуя.

Алекс се обърна, за да помоли Емалийн да разкаже, но от нея нямаше и следа. Беше изчезнала. Той се огледа из фоайето и я забеляза да се качва уморено по стълбите. Приличаше на осъден човек, който върви към бесилото.

Икономът изпревари Алекс.

— Милейди — попита той, — има ли нещо, което мога да сторя за вас?

— Не — тихо отговори Емалийн от площадката. — Няма да отнеме много време. Просто трябва да си взема чантите.

Симънс му хвърли изпълнен с тревога поглед, който отразяваше абсолютно точно мислите на Алекс.

Да си вземе чантите?

— Милорд… — понечи да протестира Симънс.

Той не изчака да чуе останалото, тъй като вече бързаше след нея и вземаше по две стълби наведнъж. Когато я настигна в спалнята, тя бе отворила шкафа, където бе прибрана чантата й.

— Какво правиш? — попита той.

— Събирам си нещата — дори не го погледна.

Значи си мислеше, че се е провалила! Че е загубила облога. Почти успя, заради измислените си истории, но се бе поправила по толкова много други начини, че той не знаеше откъде да започне. Тази вечер тя бе повече дама, от която и да е друга жена в стаята — подкрепи мис Мабърли, когато всички други спокойно оставиха горкото момиче да изстрада съдбата си. Освен това помогна и на лейди Роулинс.

Емалийн не бе загубила облога им, а го бе спечелила съвсем безспорно. Спечелила? Небеса, какво си мислеше той? Това беше неговият шанс. Начин да се измъкне от тази каша. Щеше да върне предишния си живот. Подреденото му, предсказуемо, уравновесено съществуване, точно както трябваше да бъде.

Внезапно тази вероятност вече не изглеждаше толкова светла и бляскава, колкото обещаваше. Как би могъл да знае, че щастието ще пресече пътя му повече от веднъж? Вероятно имаше друг начин да се справи с тази бъркотия… Поне засега. Със сигурност, ако й позволеше да остане, щеше да въведе някои строги правила. В крайна сметка, той все още беше господар на дома си…

— Не си спомням да съм ти дал разрешение да опаковаш — каза Седжуик, използвайки най-надутия си тон.

Това я накара да вдигне поглед.

— Прощавай? — изстреля тя. — Нима не мога да взема собствените си принадлежности? Въпреки че ме мислиш за крадла, те уверявам, че никога не съм присвоила от някого нещо, което…

— Седни — заповяда той, посочвайки й един стол.

Емалийн понечи да протестира, но Алекс ненапразно бе двадесет и втория притежател на титлата Седжуик. Той отново посочи стола и я прекъсна с най-повелителния си поглед. Този, който семейната легенда твърдеше, че първият барон е използвал, за да обърне неверниците в бяг, докато е служил на Ричард Лъвското сърце.

Емалийн изглежда имаше по-твърд характер от сарацините, защото го изгледа оскърбено, но това трая само миг, след което въпреки всичко седна. Понякога репутацията на тесногръд, нетърпящ глупости човек, имаше своите предимства.

— Ще ти задам отново същия въпрос. Коя си ти?

Тя присви устни.

— Няма никакво значение.

— Не съм съгласен — той срещна изненадата в очите й спокойно.

Тази вечер се бяха променили много неща. Това, че бе видял Роулинс, въплъщението на недосегаемия коринтянин, да излива душата си по подобен начин, накара Алекс да се съмнява във всичко, в което бе вярвал. Можеше ли да бъде истина? Възможно ли бе човек да се влюби в жена само за няколко часа?

Нямаше как да отрече, че има нещо в Емалийн, което докосва сърцето му. Но все пак, измамите й като Емалийн и като тази мис Дойл, не му оставяха избор. Освен ако…

— Не, Седжуик. Беше прав по-рано. Аз не съм дама.

Той поклати глава.

— Емалийн, сгреших, когато казах това. Тази вечер ти доказа обратното — твоята добронамереност към мис Мабърли, забележителната подкрепа, която оказа на лейди Роулинс.

— Седжуик, аз не… — понечи да каже тя и отмести поглед при похвалите му, като махна с ръка. Дланта й застина във въздуха и се приземи върху устата й, за да скрие голяма прозявка. — Наистина аз не съм…

— Бих искал да останеш.

Сега тя го погледна. Предпазливо и отказвайки да повярва, че е чула правилно.

— Искаш какво?

— Да останеш — той направи няколко крачки напред-назад. Някакви безумни наченки на план се заформиха в главата му. — Бих искал да останеш за две седмици.

— Защо? — тя скръсти ръце на гърдите си и подозрителността й явно си пролича.

— Защото… ами… е — той се огледа из стаята и отново видя промените, които грижливо бе направила. — Защото бих искал да довършиш работата си тук. Не бих понесъл да видя как къщата остава недовършена. И, между нас казано, ако ти не довършиш започнатото, лейди Лилит ще се намеси — той затвори очи и потрепери. И тогава ги отвори леко, за да оцени реакцията й.

Тя му се усмихна сънливо.

— Знам, че разказах тази история и не съжалявам, че го направих. Ако беше чул лейди Оксли…

Алекс поклати глава.

— Не е нужно да обясняваш, Емалийн. Ти спечели облога.

— Не виждам как… — тя потърка чело и клепачите й се затвориха, предавайки се тежко.

Каква нощ бе имала само. Направо не вярваше, че все още е будна.

— Облогът ни беше, че ти трябва да минеш за моя… моя… — явно имаше проблеми с изричането на думите „моя съпруга“ и най-накрая се спря на: — Лейди Седжуик и ти го стори. Не виждам причина да възразявам за начина, по който го направи.

— Значи наистина искаш да остана?

Той кимна и отново започна да крачи.

— Но имам известни условия. Първо…

Но, когато се обърна откри, че изискванията му ще трябва да почакат. Дамата бе заспала с щастлива усмивка на лицето.

Алекс въздъхна и коленичи пред нея, като отмести няколко немирни кичура руса коса от лицето й. „О, какво, по дяволите, ще правя с теб, Емалийн?“

Е, докато този пъзел се нареди, помисли си той, щеше да е най-добре да я остави да поспи. Затова я вдигна и я занесе до леглото. Тя се размърда в ръцете му и се сгуши по-близко.

— Благодаря ти, Седжуик — прошепна, докато той я поставяше на леглото и я покриваше с одеялото.

— Не — каза Алекс на вече заспалата й фигура. — Аз ти благодаря.

И наистина го вярваше, поради толкова много причини, за повечето от които дори не смееше да си помисли.

 

 

Емалийн се събуди след няколко часа. Слънчевата светлина нахлуваше през ефирните завеси и обливаше стаята с топъл блясък. В удобното легло, все още в полубудно състояние, думите на Седжуик ясно ечаха в замъглените й мисли.

„Бих искал да останеш.“

Бе я помолил да остане. Тя все още не можеше напълно да повярва и се чудеше, дали молбата му не е била просто плод на въображението, породен от феята на сънищата. Не, не можеше да е истина.

— Да, помолих те да останеш — този път думите не бяха въображаеми, а изречени от самия него.

Тя стана и се огледа, докато не забеляза Седжуик, облегнат на рамката на вратата между спалнята и всекидневната.

— Откъде знаеш, какво си мисля?

— Изглеждаше отново готова да си тръгнеш.

Емалийн сигурно още спеше, защото можеше да се закълне, че е доловила следа от безпокойство в думите му. Наистина ли искаше да остане? Особено след всички проблеми, които бе причинила снощи.

— Ти заспа, преди да стигнем до съгласие — каза Седжуик, като напусна поста си до вратата и се приближи до леглото.

Облечен във военни бричове и бяла риза, той по-скоро приличаше на разбойник, отколкото на благородник. Особено, когато натъртванията около подутото му око сега представляваха компрометираща дъга от лилаво, черно и тъмно червено. Разбойник, как ли пък не! Тя не бе толкова глупава, че да се влюби в такъв. И трябваше да се обърне със същите доводи към сърцето си, по отношение на барона. Той бе точно толкова опасен за бъдещите й планове, колкото ако яздеше по северния път с пистолет в ръка и викаше „Парите или живота!“

Спонтанната целувка, която бяха споделили в каретата трябваше да е достатъчно предупреждение. Самата мисъл за това, как устните му покриват нейните, отне дъха й и дълбоко разтърси тялото й. Зърната й се втвърдиха при спомена, как се бе почувствала, при милувката на ръцете му. Най-интимната й сърцевина се бе стегнала от болка, като копнееше за същото докосване. О, щом само присъствието му близо до нея й причиняваше това, се съмняваше, че ще успее да запази професионално отношение за цели две седмици. Без значение какво бе заложено.

Емалийн вдигна поглед към него и забеляза същото признание в неговите очи. Той споделяше съвсем същите спомени. Но после се погледна и осъзна, че може и да си мисли за друга среща… такава, която тя със сигурност не помни.

— Къде са ми дрехите? — настоя Емалийн. По дяволите, бе облечена само в долна риза. Ако трябваше да е честна, гнева й бе по-скоро заради това, че не си спомняше как той я съблича, отколкото заради самия факт, че го е направил.

— Не съм сторил нищо… искам да кажа… — челото му се набразди. — Просто си помислих, че ще ти е по-удобно без роклята. Уверявам те, бях джентълмен, доколкото позволяваше ситуацията.

О, по дяволите Седжуик и неговата проклета чест. Той дори не се бе опитал да се възползва от нея.

— Благодаря ти — каза тя накрая и издърпа чаршафите благоприлично до брадичката си. Точно тогава, часовникът на полицата отбеляза часа и погледът й се отправи натам.

— Мили Боже! Минава три — тя изскочи от леглото, взе халата си и се отправи към дрешника.

— Къде отиваш? — попита той.

— Да работя. Имам много неща за вършене — каза му и извади семпла рокля, чиста риза и чифт чорапи. После спря и го погледна.

Седжуик изглеждаше добре отпочинал и по-скоро доволен. Твърде доволен.

Емалийн отново се погледна и се зачуди дали е бил толкова благороден, колкото твърдеше. Наистина тя бе имала някои доста интригуващи сънища с него.

— Къде спа?

— Тук — каза й той, а веждата му се изви в шеговита арка.

— Тук? — попита тя и погледна към леглото в търсене на втора вдлъбнатина в матрака.

— Мадам — каза Алекс и скръсти ръце върху гърдите си. — Бих искал да знаеш, че Симънс любезно приготви едно от старите походни легла на дядо ми във всекидневната.

Тя се огледа и забеляза дългото, тясно легло, натъпкано вътре.

— Откога си буден? — попита Емалийн, плъзна се покрай него в другата стая и се скри зад паравана, за да се облече.

— Достатъчно дълго, за да знам, че говориш насън — каза Алекс и я последва във всекидневната.

— Не е вярно — отговори тя, като надзърна отстрани на паравана.

Той сви рамене.

— Кълна се, че чух името си от тази стая. Няколко пъти.

Емалийн усети как се изчервява.

— Не бих била толкова недискретна.

— Значи признаваш, че си ме сънувала?

— Никога — отрече тя.

— Както кажеш. Но и двамата знаем истината, нали?

„Непоправим човек.“

— Какво правиш, спотайвайки се тук? — попита Емалийн, като си помисли, че е по-добре да смени темата.

— Чаках да се събудиш.

Тя изсумтя, погледна в огледалото и въздъхна при вида на косата си.

— Кажи ми истината, Седжуик. Ти си ужасен лъжец.

— Какво имаш предвид?

Емалийн излезе и застана пред него.

— Защо си тук?

— Чакам те — той изрече думите с такава непоколебима твърдост, че тя отстъпи назад. — Емалийн, чаках отговора ти. Ще останеш ли?

„Остани и бъди съсипана. Остани и сърцето ти ще бъде разбито.“ О, не трябваше, но отговора дойде, преди да е успяла да го спре.

— Да, Седжуик, ще остана — прехапа устната си и безмълвно се прокле. Сега лошо й се пишеше. — Но, ако го направя, ще има някои условия.

— Съгласен съм, аз самият имам няколко свои.

Разбира се, че имаше. Това беше Седжуик, все пак. Тя се промъкна покрай Алекс, чувствайки се твърде неудобно да стои толкова близо до него, дори сега, когато бе облечена.

— Какво предлагаш? — попита и се настани на канапето в другия край на стаята с превзето скръстени ръце в скута си.

— Първото и най-важно — започна той от мястото си до вратата, — искам да довършиш къщата.

— Пълна свобода на действие?

— Каквото ти сърце желае — предложи Алекс.

Емалийн не посмя да му каже какво желае сърцето й, но поне можеше да осъществи една малка част от мечтите си, като превърне номер седемнадесет в къщата, която винаги си бе представяла. — Какво друго?

— Трябва да се съгласиш да бъдеш кума на мис Мабърли.

Помисли, че не го е чула правилно.

— На сватбата й?

— Да — потвърди той. — Мисля, че би намерила някаква утеха в присъствието ти.

Емалийн усети как дъхът й засяда в гърлото. Благородниците го смятаха за тесногръд и безсърдечен? Колко нелепо!

— О, Седжуик…

— О, не, недей. Не ме гледай по този начин. Просто помислих, че беше мила с нея и, ако горкото момиче трябва да се омъжи за Оксли, нека да има малко разтуха в този ден.

— Искаш да го направя за доброто на мис Мабърли?

— Да.

— И за нищо друго?

— Не — той направи още няколко крачки. — Е, може би имам и друга причина — твърдението ти от по-рано. Обществото да види Емалийн и да я свърже с теб. Това имаше смисъл. Трябва да потушиш повечето от спекулациите относно съпругата ми, само ако…

— Ако какво?

— Ако спреш да разказваш нелепи истории за мен.

Тя трепна.

— Много съжалявам за снощи. Но ти не беше там. Лейди Оксли каза най-обидните неща за теб и аз почувствах, че като твоя съпруга…

Веждата му се повдигна.

— Като въплъщение на Емалийн, бе мой дълг да защитя честта ти.

Алекс поклати глава.

— Мисля, че предпочитам историята с разбойниците, която разказа на Хюбърт и лейди Лилит.

Емалийн вирна нос.

— Разкрасяването на характера ти бе извънредно полезно.

— Полезно? — възкликна той. — Ти каза на най-лошите клюкарки в града, че съм преминал през преспи, за да бъда до теб.

— Просто ти давах предимство за по-късно.

— Как така?

— Когато решиш да се ожениш — наистина — няма да имаш проблеми с намирането на съпруга. Всяка млада дама в града ще се бори за ръката ти.

— Да, и очакванията й ще надвишават възможностите ми.

Емалийн го погледна.

— Може да се изненадаш от себе си.

— Не, не ставай жертва на собствените си романтични истории. Нека те уверя, не съм от този тип. Преспи, как ли не!

— О, Седжуик, обзалагам се, че би преминал и през много повече, за някого, когото обичаш. За твоята Емалийн. Всъщност си мисля, че си си измислил съпруга, просто защото не си успял да намериш идеалната жена.

— Подобно създание не съществува.

— Може би не си я потърсил — и този път, погледът му се впи в нея, сякаш опитваше да намери такава в този момент. Чувствайки се неудобно под критичния му взор, тя се изправи и отиде до огледалото, за да довърши косата си. — Какво друго? — попита. — Каза, че имаш и други условия. Какви са те?

— Преди да заминеш ще ми кажеш какво те доведе тук и кой друг знае тайната ми.

Емалийн въздъхна. Алекс заслужаваше да научи истината.

— Така е честно. Но нито ден преди това — и приглади набързо направения кок, като набута няколко немирни кичура обратно. — Нещо друго?

— Да. Без повече пърмийл. Никакво залагане, Емалийн.

Тя прехапа устна. Е, със сигурност, когато потеглеше за съревнованието по пикет на Уестли, нямаше вече да се налага да спазва тези ограничения и затова кимна. — Имаш ли още изисквания?

— Не. Това би трябвало да е достатъчно засега — каза й той. — А ти?

Емалийн затвори очи и въздъхна, насилвайки думите да излязат от устата й.

— Настоявам… е, мисля, че ще е най-добре, ако не повтаряме грешката от миналата вечер.

— Кое? Отиването у лейди Оксли? — пошегува се Алекс.

Тя го погледна криво.

— Това се разбира от само себе си. Но това, което имах предвид беше… исках да кажа, в каретата, когато ние… — Емалийн скръсти ръце на гърдите си. — Може да се представям за твоя съпруга, но това не означава, че ще… е, не съм от този тип жени.

Това не бе цялата истина, тъй като целувката му можеше да изкуши и най-непорочното сърце да вземе участие в куп греховни удоволствия. Желания, които сега навестяваха нейните сънища, съкровените й мисли, когато го погледнеше как стои там, самото въплъщение на благородно съвършенство, в накъдрената си бяла риза и опънати бричове.

— Емалийн, няма да усложнявам ситуацията, като изисквам… съпружеските си права.

„Страхувах се, че ще кажеш това“, помисли си тя.

— Извинявай? — каза Седжуик, а веждата му смаяно се повдигна. — Изглеждаш така, сякаш имаш да кажеш нещо.

— Радвам се да чуя, че си съгласен — каза Емалийн и се обърна отново към огледалото, като набързо и ненужно оправи косата си, ловко избягвайки да го погледне в очите.

— Докато не се нахвърлиш върху мен — каза Седжуик. — Сигурен съм, че ще успея да контролирам…

— Да се нахвърля върху теб? — тя забучи още една фиба в кока си и се завъртя. — Не съм правила подобно нещо.

— Доколкото си спомням, аз си седях от моята страна на каретата, мислейки за свои си неща, когато изведнъж ти се озова в скута ми.

— Бях неподготвена за внезапното спиране. Не бих се учудила, ако си подкупил кочияша си да изпълни подобна хитрина — тя изстреля своя залп и го погледна.

Очите му засвяткаха и това я очарова.

— Емалийн, дори аз не бих помислил за подобна измама, но със сигурност ще трябва да поговоря с Хенри — Седжуик се обърна, за да излезе от стаята и тя го хвана за ръкава.

— Да не си посмял — каза му.

— Сигурна ли си?

Емалийн преглътна. О, по дяволите, сама би подкупила Хенри, ако мислеше, че това би променило нещата между тях.

Но оставаше факта, че той бе това, което е — благородник — и като такъв, съдбата му и бъдещите му поколения не можеха да бъдат опетнени от подобен немислим съюз. Със сигурност имаше някой случаен блуден граф, който е захвърлил предупрежденията на вятъра и се е оженил за дама с по-нисък произход, но Емалийн не виждаше, как Седжуик би предприел подобна неразумна стъпка. Не че не бе способен на отчаяни постъпки — насиненото му око и доброволното предложение тя да продължи да се представя за негова съпруга бяха доказателство за това — но имаше други съображения, които никаква ексцентричност или чувство за дълг не биха могли да заличат. И те бяха, че тя бе измамница и, както той убедено бе подхвърлил по-рано, обикновена крадла.

Не, по-добре бе повече да не попада в обятията му, само за да открие, че дама или не, притежава сърце, което може да бъде разбито също толкова лесно, колкото и всяко друго.

— Да, Седжуик — каза му тя. — Сигурна съм.

Той самия изпусна една въздишка.

— Съгласен съм. Права си, така е най-добре.

— Да, най-добре — повтори Емалийн и погледна към пръстите си, които все още почиваха върху ръката му. Бързо издърпа дланта си и се отдръпна от него.

Със сигурност щеше да е лесно да се избягва подобен контакт, заключи Емалийн. Твърде много бе заложено, за да се отклонява. И въпреки това, залогът някак се бе променил. След целувката в каретата и по време на дългата нощ, всичко между тях се бе променило. Трябва да е била голяма глупачка, за да продължава да си повтаря, че ще е лесно да го отбягва. Да пренебрегва зова на сърцето си.

— Така и не каза защо беше тук — попита тя, в търсене на бърз начин да смени темата, да прекъсне връзката, която продължаваше да ги дърпа един към друг, въпреки огромните им усилия да я отхвърлят.

— Оправях някои сметки — каза Алекс и кимна към отворената книга на бюрото. — Но всъщност наредих на Симънс да казва, че бдя над теб, като награда за твоята смелост и сила на духа при посрещането на снощното изпитание — ухили й се той.

Емалийн му се усмихна в отговор. Поне умението му да извърта се подобряваше.

— Когато даде това извинение, имаше предвид раждането на лейди Роулинс или вечерния прием на лейди Оксли?

И двамата се разсмяха и след миг отново се озоваха на онова опасно, неуловимо място, което имаше силата да ги сближи въпреки всички обети.

Но за техен късмет на вратата леко се почука.

— Да — извика Седжуик, обръщайки се твърде бързо според Емалийн.

— Милорд? — обади се Симънс от вратата. — Има нередност в балната зала, която изисква незабавното внимание на лейди Седжуик.

— О, Боже! — каза тя и погледна към часовника. — Търговецът трябва да е тук. Страхувам се, че той и синьор Донати не са на едно мнение.

Алекс я проследи с поглед, как излиза и изпусна дълга въздишка.

— Да разбирам ли, че лейди Седжуик ще остане малко по-дълго? — попита Симънс.

— Да, за две седмици.

— Радвам се да го чуя, милорд.

— Има ли още нещо? — попита Алекс и си помисли, че вероятно истинската причина икономът да се появи, е била, за да се застъпи за Емалийн.

— За съжаление, има. Мистър Денфорд настоява да ви види. Той има някои сведения, които би искал да обсъдите и се страхувам, че ще пожелае да поговорите за обидата на мисис Денфорд.

Алекс изстена.

— Трябваше да изхвърля и двамата. Каква досадна двойка.

— Сигурен съм, че мисис Симънс и прислужничките ще са много щастливи да помогнат с опаковането на багажа — предложи иконома.

Алекс си представи, как целия персонал би помогнал, за да види Хюбърт и лейди Лилит изхвърлени на улицата.

— Страхувам се, че не можем да направим това. Въпреки че не знам защо не са отседнали у Оксли. Той им е точно толкова роднина, та дори и повече от мен, смея да кажа.

— Вярвам, че храната тук е по-добра — каза Симънс.

Тъй като бе вечерял у графа предишната нощ, Алекс не би могъл да оспори това. Вероятно женитбата му с някоя наследница би подобрила кухнята в Оксли хаус.

— Мога ли да предложа друг вариант за прекарване на следобеда, освен с мистър Денфорд, милорд?

— Небеса, да, човече, помогни ми.

— Мисля, че ако имате по-важни ангажименти, бихте могли да се измъкнете от него.

— Като например? — попита Алекс, защото явно лукавия му иконом имаше план.

— Може би пикник, милорд. С нейна светлост. Вярвам, че тя обича природата, а и това ще е добро извинение да задържи и двама ви далеч от къщата, както и ще спести на нейна светлост компанията на мисис Денфорд.

Пикник? Не беше ходил на такъв, откакто беше младеж и спомените все още стопляха сърцето му.

— Превъзходно предложение, Симънс — въпреки че след като го каза осъзна, че не бе нужно да звучи толкова ентусиазирано. Това само щеше да окуражи сватовническите опити на Симънс, така че добави: — Дори и само защото ще предотврати сблъсъка между лейди Седжуик и лейди Лилит.

— Да, разбира се, милорд — отговори Симънс.

— Много време ли ще отнеме да се приготви кошница с необходимите вещи? — Алекс можеше да се обзаложи, че икономът вече е приготвил екипажа, богато натъпканата кошница, подходяща за пиршество, а също и останалите от дядо му военни походни мебели, вързани отзад на файтона.

— Не, изобщо, милорд — възрази Симънс. — Всъщност готвачът на Тотли изпрати солидна кошница тази сутрин, като благодарност за помощта на лейди Седжуик снощи — той спря за миг. — Истина ли е? Че нейна светлост е спасила живота на лейди Роулинс?

Алекс кимна.

— Така каза акушерката.

Симънс засия.

— Знаех си. Особено сега, след като детето носи нейното име. Трябва да ви кажа, че целия персонал се пръска от гордост.

Въпреки собствените си чувства по въпроса, Алекс опита да смекчи силното уважение, което иконома му изпитваше към Емалийн.

— Запомни, Симънс, тя ще бъде с нас само за две седмици.

Симънс присви устни, но не каза нищо.

— Така трябва да бъде — настоя барона.

— Не виждам защо…

— Симънс — Алекс поклати глава. — Страхувам се, че така трябва да бъде.

Само миг повече от две седмици и се съмняваше, че ще успее да я изтръгне от живота си. От сърцето си…

— Както кажете, милорд — Симънс се поклони и излезе през вратата. — И ще се погрижа за молбата ви незабавно — той понечи да тръгне, но спря. — А лейди Седжуик? Да я информирам ли за желанията ви?

— Не, аз ще отида да й кажа.

Симънс кимна.

— Много добре, милорд.

— Симънс?

— Да, милорд?

— Откъде знаеш, че Емалийн харесва природата?

Икономът се усмихна.

— Човек трябва само да се огледа из къщата, за да го разбере.

И докато Алекс следваше иконома надолу по стълбите, към балната зала, отново огледа къщата и видя, колко очевидно бе това, което Симънс бе казал. Цветовете, които бе избрала. Дълбоко синьо като небето през юни. Деликатното жълто на безстеблената иглика. Зелено във всички нюанси, от първия лъч на пролетта, до богатото тъмно зелено на лятото. Тя бе прогонила бляскавото златно, тъмно червеното, лукавството на града, за да превърне къщата на Хановер скуеър в духовен оазис.

„Чудя се какво ли би направила с абатството“, помисли си той и реши, че най-вероятно би изхарчила цялото семейно богатство, докато ремонтира наследствения му дом.

Алекс нахлу в балната зала, докато си мислеше какво удоволствие би било да я остави да го направи, само за да накара Хюбърт да припадне от шок, заради загубата на потенциалното му наследство.

Голямата стая отново бе кошер от дейности. Хората, поставящи тапетите, бяха в конфликт за място с художника и помощниците му, докато те нанасяха последните щрихи върху тавана. Мистър Старлинг и синьор Донати бяха в средата на стаята и спореха по някакъв въпрос, а Емалийн бе застанала помежду им с ръце на хълбоците, вбесено вдигнала поглед нагоре.

— Ъ-хъм — покашля се той.

Търговците внезапно прекратиха свадата си и на практика започнаха да се надпреварват, кой да му угоди.

— Il mio signore…^[1]

— Лорд Седжуик, моите извинения за безпокойството, но уважаемия ми колега тук не…

Алекс мина покрай тях, игнорирайки раболепието им, вперил поглед в Емалийн.

Докато се приближаваше, той забеляза малко синя боя на носа й. Остави я да стигне до същността на нещата, без да я разсейва. Жената бе същинска вихрушка.

— Толкова се радвам, че си тук — започна тя, без какъвто и да е поздрав или предисловие. — Изглежда не мога да накарам тези двама мъже да работят заедно. Мистър Старлинг твърди, че не иска да излага на риск тапетите си, докато синьор Донати и помощниците му разплискват боя наоколо. А аз нямам никаква представа какво казва синьор Донати. Не разбирам и дума на италиански, но с малкото френски, който той знае, успях да стигна до извода, че помощникът му, който обикновено е превеждал, бил нает от някаква цинична дама, която искала будоара й да бъде боядисан със сцени от Неапол. И после продължава да говори нещо напълно безскрупулно за използването на Везувий, за да отърве света от надути английски търговци.

Алекс се засмя.

— Остави ги на мен.

Той пристъпи в центъра на данданията и се обърна първо към синьор Донати на неговия роден език.

Преводът на Емалийн бе почти точен, но очевидно, помощникът бе взел и папката със скици на синьора и сега мъжът нямаше чертежите, с които да довърши фреските.

Емалийн бе наблизо и слушаше разговора.

— Ти говориш италиански?

— Si^[2] — каза Седжуик и й обясни цялата ситуация, включително и името на виновника.

— Лейди Джарвис! — Емалийн скръсти ръце на гърдите си. — Тя беше много заинтересована от работата на синьора предишната вечер у Малвина, но според лейди Роулинс, е твърде стисната, за да плати за работата на майстора.

— Е, очевидно е намерила друг начин да получи фреските си.

— Милорд, ако ме извините — каза мистър Старлинг, — можете ли да намерите смисъл в хленченето на този приятел? Защото ще съм ви благодарен, ако му кажете да…

— Мистър Старлинг — Алекс прекъсна оплакването на мъжа. — Мисля, че ще намерите малко съчувствие за вашия приятел майстор, когато чуете причините за „хленченето“ му — и му разказа за подмолната тактика на лейди Джарвис.

— Е, аз никога… — каза мистър Старлинг. — Скандално. Сега разбирам какво е докарало господина до подобно състояние. Моля, предайте му извиненията ми и го попитайте, как бих могъл да помогна. Не бих искал да си мисли, че всички сме толкова непочтени. Да краде чираци!

— Тогава, мистър Старлинг, вероятно бихте могли да бъдете малко по-сговорчив със синьор Донати тази сутрин. Вероятно бихте могъл да работите в другия край на стаята, а аз ще го помоля да премести съдовете си с боя от пътя ви.

— Чудесна идея, милорд. Да, разбира се, ваша светлост — каза той, покланяйки се. — Ти, там — извика Старлинг на един от своите чираци. — Премести тези стълби и направи на чуждестранните ни приятели малко място.

Междувременно, Емалийн бе свалила престилката си и се бе запътила към вратата.

Алекс я хвана за ръката.

— Къде отиваш?

— При лейди Джарвис, за да взема скиците. Няма да позволя балната ми зала да бъде копирана по вкуса на тази жена.

Алекс погледна буреносното й изражение и се засмя.

— Не, няма да го направиш. Последното нещо, от което имам нужда е поредния скандал, който да се коментира сред обществото. Нахранихме тези отровни змии достатъчно с бульон от клюки и без да добавяш още гореща вода в тенджерата — той погледна към вратата, където един от лакеите се бе облегнал. — Томас! Ела тук!

Лакеят забърза напред.

— Да, милорд?

— Отиди до лейди Джарвис и намери италианецът, който се казва… — баронът се обърна към синьор Донати, за да го попита за името на помощника му. Когато получи информацията, продължи с инструкциите към лакея: — Намери този Луиджи — дискретно, разбира се. После му предложи двойно на това, което лейди Джарвис му плаща, за да се върне тук. Вземи пълна кесия от Симънс, за да я използваш, като примамка.

— И не забравяй да върнеш скиците на синьор Донати — добави Емалийн.

Алекс кимна.

— И скиците — каза той на Томас.

— И всички чертежи и копия — добави тя.

— Смятам, че Томас разбра смисъла — каза й Алекс и се засмя на сбърченото й чело. Харесваше му тази нейна жестока, огнена страна.

— Ще го намеря — обеща Томас, като намигна безочливо и бързо излезе.

Алекс обясни плана си на синьор Донати, който едва не се разплака от радост, след като приключи с прегръщането и целуването на барона по бузите.

— Grazie! Grazie!^[3] — повтаряше той.

Мистър Старлинг поклати глава при гледката.

— Чужденци — промърмори той, докато се връщаше отново към работата си, пренасочвайки хората си да разчистят част от стаята, където да работи художника.

Алекс плесна с ръце и се усмихна на Емалийн.

— Сега, след като това е разрешено задоволително, искам да те попитам, дали би…

— А, братовчеде, ето къде си! — извика Хюбърт от вратата. — Ако не е нахално, има няколко изключително важни въпроса, които бих искал да обсъдя с теб, ако ти…

— Не мога сега, Хюбърт — каза му Алекс.

Братовчед му премигна веднъж-дваж.

— Не мисля, че тези въпроси могат да бъдат отлагани. Трябва да си разчистим сметките от снощи — Лилит все още е крайно разгневена относно цялата случка и мисля…

— Не днес — повтори Алекс. — Обещах на Емалийн, че ще отидем на пикник този следобед. Нали така, скъпа?

Тя присви устни, а една от веждите й се изви нагоре. „Без повече истории, а?“ Щеше да го смъмри.

„Моля те, Емалийн, искаше му се да каже. Прекарай деня с мен.“

Тогава очите й светнаха развеселено и тя изигра ролята си като най-добрата драматична актриса.

— Как можах да забравя! — възкликна. — Нашият пикник! Опасявам се, че тази криза със синьор Донати съвсем замъгли паметта ми. Ще ми простиш ли, Седжуик?

— Разбира се — каза Алекс и погледна към Хюбърт. — Съжалявам, добри ми човече. Дългът към съпругата ми ме зове. Може би утре.

Хюбърт погледна от единия към другия и хриптящо се прокашля, преди да изхвърчи от стаята.

Щом се убеди, че братовчед му е заминал, Алекс бръкна в джоба си и извади кърпичка.

— Имаш малко боя — каза й той, и посочи носа си.

— О, Боже — възкликна Емалийн, взе кърпичката и се избърса.

Алекс поклати глава, взе парчето плат от ръката й, приближи се и изчисти останалата боя от лицето й. За миг те стояха толкова близо, че всичко, за което Седжуик можеше да мисли бе, за предишната нощ в каретата, когато я бе държал в обятията си. О да, перченето му от по-рано, че не иска да упражни съпружеските си права звучеше добре, но точно сега… е, това беше друг въпрос.

Имаше нещо в Емалийн, което го очароваше. Караше го да жадува за нещо, което не може да има.

— Благодаря ти, Седжуик — каза тя и леко изчервена се отдръпна от него. — Наистина ли искаш да отидем на пикник?

— Предполагам, че вече нямаме избор, нали?

Емалийн прехапа устни и погледна през рамо, за да прецени работата, която все още трябваше да се свърши.

— Не знам…

— Няма да ме оставиш цял следобед с Хюбърт, нали?

Тя се разсмя.

— Не, не мисля, че бих пожелала тази съдба, на когото и да е. Но…

— Не се притеснявай — побърза да я успокои Алекс. — Томас ще доведе този Луиджи за нула време. Освен това заслужаваш награда.

Като по даден знак, Симънс влезе.

— Милорд, екипажът е готов и мисис Симънс приготви кошница за вас и нейна светлост.

— Спонтанна покана? — изгледа го косо тя. — Беше планирал всичко, нали?

Алекс поклати глава и вдигна ръце.

— Убеден съм, че този път виновникът е Симънс.

— Твърде жалко. За миг си помислих, че се опитваш да ме очароваш.