Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (10)

Глава девета

Няколко часа по-късно, лейди Лилит и майка й стояха до еркерния прозорец и наблюдаваха как гостите си тръгват.

— Не знам какво ще стане с теб, скъпа — оплака се графинята. — Тази жена ще съсипе Седжуик, а наред с това и съпруга ти.

— Трябваше да ме оставиш да я опровергая, майко — каза Лилит. — Как смее да намеква, че сме роднини на Торп.

Лейди Оксли махна с ръка.

— Това няма значение — очите й се присвиха, докато гледаше как Седжуик помага на съпругата си да се качи в каретата и после сяда до нея.

— Лека нощ и прав ви път — процеди през зъби тя.

— Майко? — попита Лилит.

Лейди Оксли се усмихна и потупа ръката на дъщеря си.

— Трябва да се погрижиш лорд Седжуик и съпругата му да се върнат към предишния си начин на живот. Разделени — тя отново обърна поглед към потеглящата карета. — Едно дете от този съюз би било много неуместно.

— Не виждам как бихме успели да го накараме да я отпрати — оплака се Лилит. — Трябваше да ги видиш снощи — дъщеря й изцъка неодобрително с език. — Беше позорна гледка.

„Несъмнено“, помисли си лейди Оксли.

— Безсрамна двойка — продължи Лилит. — Накарах Хюбърт да пише на баба си и да настоява тя да дойде в Лондон.

— Зарежи вдовстващата баронеса. Тя е французойка, а те изобщо не са благонадеждни. Като се има предвид лекомисления й характер, може да реши, че тази жена е идеалната съпруга за Седжуик и да използва галската си хитрост, за да й помогне.

Лилит ококори очи. Очевидно не бе помислила за тази възможност.

В този момент Хюбърт се появи зад тях с палтото, шапката си и пелерината на Лилит в ръка.

Лейди Оксли никога не бе мислила много за зет си, освен за вероятността той да наследи титлата на Седжуик. Но Хюбърт бе на път да я изненада повече, отколкото си бе помисляла, че е възможно.

Той погледна през прозореца към каретата на братовчед си и поклати глава.

— Има нещо нередно в съпругата на Седжуик.

— Майка тъкмо казваше същото — спомена Лилит. — Тя мисли, че трябва да направим нещо повече от това да повикаме баба ти.

Хюбърт кимна в знак на съгласие.

— Не се безпокойте, дами, вече съм се погрижил.

 

 

Двамата Денфорд и лейди Оксли не бяха единствените, които наблюдаваха потеглянето на екипажа на Седжуик. Маркизът на Темпълтън крачеше от другата страна на улицата към кабриолета, който бе взел от конюшните на дядо си за през нощта. Мислите му бяха заети със събитията от вечерта, с това, че я бе прекарал толкова близо до Даяна и все пак…

Той рязко спря пред взетия на заем превоз, от който кочияша му трябваше да слезе, за да отвори вратата, или поне да забележи пристигането му.

— Ъ-хъм — закашля се той.

Вместо да направи опит да се държи като истински слуга, Елтън просто си стоеше на капрата и се взираше надолу към улицата.

— Кой е този? В каретата?

Темпълтън хвърли поглед през рамо.

— Тази ли? — посочи той към возилото, което завиваше зад ъгъла.

Елтън кимна, а едното му око не изпускаше каретата от поглед.

— Седжуик. Барон Седжуик — каза му Темпълтън.

— А жената?

Маркизът повдигна вежда.

— Заплесваш се по омъжени жени? На твоята възраст? Елтън, шокиран съм. А дяволски добре знаеш, че трудно се възмущавам.

— Коя беше тази жена със Седжуик? — повтори Елтън с дълбок решителен глас.

Темпълтън отстъпи и погледна прислужника си в очите.

— Господи, човече, през всичките години, откакто ми служиш, за първи път те виждам да погледнеш два пъти към една и съща жена. Освен това е крайно непорядъчно за един слуга да се занимава с омъжена аристократка.

— Не ми плащате достатъчно редовно, за да се считам за слуга, така че ви питам отново, милорд, коя е тази жена?

Темпълтън усети по гръбнака му да преминава хлад. Никога не бе виждал тази свирепа страна на Елтън и не бе достатъчно глупав да се изправя срещу мъж с подобно тъмно минало.

— Дамата е съпругата му. Лейди Седжуик.

— Съпругата му? — Елтън прозвуча така, сякаш не вярва и на дума от това.

— Недей да правиш нищо глупаво — каза Темпълтън, изоставяйки всяка надежда, че Елтън ще му отвори вратата на каретата, затова го направи сам. Той скочи вътре и се облегна на седалката. — Седжуик е отегчителен, но имам чувството, че щом става въпрос за съпругата му, да не говорим за честта му, не би го приел леко, ако му сложат рога.

— Тази жена не му е съпруга — каза Елтън, изплювайки се встрани от седалката и хвана юздите.

— Не е съпругата му ли? Ти си луд — Темпъл вдигна поглед към небето и се зачуди къде ли се бе напил кочияшът му, тъй като трябваше да е най-малкото полупиян, щом си мислеше нещо подобно.

Елтън се обърна и му хвърли изпепеляващ поглед. Такъв, какъвто Темпъл си представяше, че може да има само един разбойник.

Темпъл неустрашимо кръстоса ръце на гърдите си.

— Ако тя не е съпругата му, коя е тогава?

— Дъщеря ми.

 

 

Емалийн седеше като закована на мястото си в каретата на Седжуик. Знаеше, че ще е най-добре да не казва нищо. Нито дума.

Беше развалила вечерта. Първо, бе си навлякла гнева на лейди Оксли, разкривайки няколко гнили разклонения във фамилното й дърво, после бе нарушила обещанието си, като разказа нелепа история и накрая, бе оказала подкрепа на мис Мабърли, което очевидно никой друг не възнамеряваше да направи. От всичките й грехове, този бе най-лошия. Тя не бе направила услуга на момичето. Обещанието да не се намесва бе това, което трябваше да престъпи и да изпрати мис Мабърли да си потърси достоен втори син.

И все пак тя още имаше две седмици… Или може би нямаше, осъзна, поглеждайки към повдигнатата вежда на Седжуик и леденостудената му стисната челюст. Чудеше се, дали той изобщо щеше да й позволи да влезе в номер седемнадесет, за да може да си събере вещите. Не, най-добре бе да не казва нищо. О, по дяволите, това никога нямаше да проработи.

— Седжуик — започна тя — ако мога просто…

— Вярно ли е? — попита той, прекъсвайки я.

— Кое?

— Това, което лейди Нийли каза. Ти ли си тази мис Дойл?

Емалийн трепна. Никога не бе помисляла, че разкриването на самоличността й ще се окаже проблем.

— Ти ли си тази мис Дойл? Компаньонката на херцогиня Шевертън?

Сега бе попаднала в задънена улица.

— Истината, мадам — каза той — или ще те замъкна обратно при херцогинята и последствията да вървят по дяволите.

— Истината? — заувърта тя. — Наистина, Седжуик, това беше толкова спорен въпрос — после погледна към него и разбра вероятно за първи път в живота си, че истината бе единственият отговор. — О, проклятие. Да, става дума за мен — тя се намести на седалката и остави чантичката и ветрилото до себе си. — Както и да е, не бих ти препоръчала да ме водиш при херцогинята.

— И защо не? — гласът му имаше онзи стегнат скован тон, който тя наистина презираше.

— Всъщност никога не съм срещала херцогинята — призна тя.

Очите му се присвиха.

— Но сър Франсис каза…

Тя приглади гънките на роклята си.

— Да, е вероятно той се е заблудил относно това.

— Как така ти си тази мис Дойл, компаньонката на херцогинята, но всъщност никога не си я срещала?

Емалийн закърши ръце.

— Може някой да е предположил, че съм свързана с херцогинята и за нещастие, това да е било погрешно мнение, което аз съм пропуснала да опровергая.

Той изстена и покри лицето си с ръце, клатейки глава напред-назад.

— Не е чак толкова зле — възрази тя.

— Толкова зле? От това, което чух тази вечер, ти си измамила Шекълфорд-Демсли, сър Франсис и лейди Джарвис. Ти си мошеничка.

Емалийн изправи рамене.

— Звучиш така, сякаш съм сторила нещо лошо. Трябва да знаеш, че аз никога… — един поглед към навъсеното му лице и тя се запъна. — Никога умишлено… — тъмната му вежда отново се повдигна. — Е, добре. Това бях аз. Прекарах последните шест години, представяйки се за компаньонката на херцогиня Шевертън. Но не съм крадла.

— Шест години? — възкликна той. — Не вярвам. Как така никога не са те разкрили?

Тя настръхна.

— Защото съм дяволски добра в това, което правя.

Той не можеше да й го отрече. Толкова лесно се бе превъплътила в ролята на Емалийн. И все пак…

— Как можеш да кажеш, че не си крадла?

— Защото никога не съм взела нещо от някого, което не ми е било предложено доброволно.

Той можеше да повярва и в това. Емалийн имаше нещо в себе си, което можеше да очарова и най-лошия негодник.

„Е, почти най-лошия“, заключи, мислейки за лейди Оксли. Но все пак се съмняваше, че дори цяла орда ангели би могла да умилостиви сърцето на старата проклетница. Но не в това бе въпросът.

— Защо? — попита той.

— Защо какво?

— Защо си се представяла за компаньонката на херцогиня Шевертън?

Тя изпусна още една въздишка и погледна през прозореца.

— Защото алтернативите не бяха толкова примамливи. Не е нужно да ти казвам какъв избор има една жена, без защитата на име или семейство.

Като всеки друг джентълмен, Алекс правеше всичко възможно да игнорира подобни неравенства в обществото. Да, имаше няколко възможности за жените, но как би могъл той да е отговорен, когато те са избрали грешния път? Освен това ставаше дума за това, кое е правилно и кое грешно.

— След като възможностите ти са били ограничени — отстъпи той, — не можа ли да разбереш, че това, което правиш, е нечестно, да не споменаваме незаконно?

— Как така? — попита тя, упорствайки в своя защита. — Никога не съм взела нищо от когото и да е. Просто приемах това, което ми предлагаха — място, където да отседна, храна и често превоз до следващата странноприемница — тя отпусна ръце в скута си. — Никога ли не си предлагал гостоприемство на непознати?

Тук тя го хвана. Баба му винаги водеше вкъщи странници и им предлагаше да си починат в абатство Седжуик, преди да продължат по пътя си. И той никога не бе възразявал. Ако не друго, допълнителната компания в къщата отвличаше баба му от другото й любимо занимание — да се заяжда с него.

— Просто изглеждаше… Искам да кажа, от това, което каза лейди Нийли…

— Седжуик, повярвай ми — каза му тя. — Никога нищо не съм взела от тези къщи.

Той присви очи.

— Колко точно къщи е имало?

Емалийн задъвка устната си.

— Повече от пет? — попита той.

— Наистина ли има значение?

— Да! — една добре позната актриса измамница с натрупан опит се представяше за негова съпруга. Искаше да знае колко още души имаше като Нийли.

Тя изглежда обмисляше отговора си. Започна да брои на пръсти, загледана към покрива на каретата, докато стигна до резултата.

— Двадесет и осем, но без хартия и писалка, това е по-скоро приблизително.

„Двадесет и осем?“ Той имаше чувството, че нищо около нея не е приблизително, че Емалийн може да назове датата и мястото на всяко свое прегрешение. Бе я виждал как се разправя с търговците. Двадесет и осем къщи из провинцията трябва да са били като детска игра за нея.

Когато каретата спря на Хановер Скуеър, Алекс знаеше, че сега може да направи само едно нещо.

 

 

— Милорд, милейди — каза Симънс, слизайки по стълбите, за да ги поздрави. — Слава богу, че се прибрахте. И то на време.

— Какво се е случило? — попита го Седжуик.

— Лейди Роулинс.

— Малвина? — Емалийн вдигна ръка пред устните си и погледна от другата страна на площада към Тотли хаус.

— Да, милейди. Страхувам се, че новините не са добри. Бебето — Симънс стисна устни и погледна встрани, клатейки глава. — Тя пита за вас.

— За мен? — Емалийн не знаеше какво да каже. Внезапно горещи сълзи запариха в очите й. И без да осъзнава се пресегна и хвана ръката на Седжуик.

— Моля те — каза тя тихо. — Може ли да отида при нея?

Той погледна към иконома, който отново поклати глава.

— Повикали ли са доктора?

Симънс кимна.

— Тръгна си преди час. Не намери смисъл да остава, след като и акушерката може да се справи с подобно нещо. Сър, лорд Роулинс идва до тук вече два пъти. Изглежда нейна светлост ще намери утеха в компанията на лейди Седжуик, преди… преди…

— О, не! — ахна Емалийн. Как би могло подобно нещо да се случи толкова бързо? На най-скъпата й приятелка. На единствената й приятелка. — Моля те, Седжуик.

— Да, разбира се — каза й той. После се обърна и я съпроводи надолу по стълбите.

За ужас на Емалийн ги пресрещнаха току-що пристигналите лейди Лилит и Хюбърт.

— Бих искала да поговоря с теб, братовчедке Емалийн — започна лейди Лилит, препречвайки пътя им с високо вирнат нос. — Знам, че не си запозната с лондонските порядки, но трябва да кажа, че поведението ти тази вечер бе просто възмутително. Държанието ти спрямо майка ми…

— Не сега — каза й Седжуик.

Но лейди Лилит не се отказваше.

— Не съм съгласна. Няма толкова лесно да ме накарате да замълча. Седжуик, ти не беше там. Не чу какво…

— Замълчете, мис Денфорд — изръмжа той. — Нужни сме другаде.

Хюбърт мъдро издърпа съпругата си назад и им позволи да преминат.

Те пресякоха тротоара и продължиха по улицата. Емалийн погледна към небето и се зачуди как нощ, която бе започнала толкова ярка и изпълнена с магия, сега изглеждаше така студена и пуста.

Да изгуби Малвина? Емалийн не можеше да мисли за знатната си приятелка, освен като за изпълнена с живот и страст. Сълзите отново запариха в очите й.

След като баща й ги бе напуснал и майка й почина, тя не си бе позволявала да се интересува от друг човек. Начинът, по който си изкарваше прехраната, налагаше самотен живот.

И тогава се бе появила Малвина. Като ураган бе нахлула в света й и се бе превърнала в… приятел. А сега имаше нужда от нея.

Седжуик крачеше до Емалийн.

— Знаеш ли нещо за израждането на деца?

Тя се препъна и спря.

— Г-господи, не — заекна, взирайки се с ужас в издигащата се пред тях градска къща.

Всичко, което знаеше за този процес, бе забулено в мистерия. Мистерия, в която не желаеше да прониква. Дори и заради скъпа приятелка. Но нямаше време за отстъпление, тъй като вратата се отвори широко, преди да бяха достигнали стълбите. Разрошен и обезумял, Роулинс избърза надолу, за да ги посрещне.

— Лейди Седжуик, пристигате точно навреме — той взе ръката й в своята. — Мислех… страхувах се… а сега вие сте тук заради моята Малвина. Благословена да сте.

Преди да успее да протестира, лорд Роулинс вече я дърпаше нагоре по стълбите. В Тотли хаус персоналът бе подреден от двете страни на фоайето. Емалийн никога не бе виждала толкова много печални изражения на едно място.

От горния етаж долетя потресаващ вик. Вик на болка и агония, който разкъсваше сърцето. Тя бе чувала подобни писъци веднъж — от майка си — и знаеше, че те предвещаваха само един край.

Емалийн усети как ноктите на паниката се забиват в стомаха й. Не можеше да направи това. Но щом се обърна, тя забърза право към Седжуик и ръцете му се обвиха около нея като стените на замък.

Тя запреглъща и запелтечи в палтото му, после вдигна поглед към него.

— Не мога да го направя. Ами ако тя…

Нов вик долетя от горния етаж, остър и силен, който можеше да разбие и най-студеното сърце. Една от прислужниците не издържа и заплака открито.

— Трябва да бъдеш смела — Седжуик я хвана за раменете и я раздруса. — Емалийн, ти си най-смелата жена, която познавам — той я издърпа към нишата и прошепна в ухото й. — Била си простреляна, за Бога.

— Да, но през повечето време не бях в съзнание.

— Може и така да е, но помисли за това: тази вечер ти кръстоса шпага с лейди Оксли и я победи. Какво е раждането на едно дете, в сравнение с подобна смелост?

— Това го казва мъж, който никога няма да се сблъска с подобно изпитание.

— Кое — лейди Оксли или раждането?

— И двете — изпухтя тя.

— Може и така да е, но това не означава, че не мога да се възхищавам на единствената жена, която познавам, толкова смела, че да предизвика и дракона и огъня — той се наведе и я целуна по челото. — Емалийн, ти си неповторима. Аз го знам, а очевидно и лейди Роулинс също. Сега отиди и помогни на приятелката си, защото тя има нужда от теб — повече от всички други хора, на които си помогнала с желание.

По дяволите, защо трябваше да е толкова непоколебим? Да й напомня какво означава чест и дълг? Тя дължеше много на Малвина и ако някога щеше да се гордее с нещо в пропиляния си живот, трябваше да направи това. Да помогне на приятелката си.

И като опита да събере смелостта, която изглежда Седжуик мислеше, че притежава в излишък, тя се качи на горния етаж.

 

 

— Питие? — попита Седжуик. Двамата с Роулинс се бяха оттеглили в библиотеката, за да изчакат развитието на вечерта.

Роулинс кимна.

Те никога не се бяха движили в едни и същи кръгове. Роулинс, като наследник на графство Тотли, бе наистина високомерен и студената му надменност и увереност в позицията му, винаги го бе държала далеч над един обикновен барон. Както и да е, раздърпания мъж пред него изобщо не приличаше на спокойния, безупречно облечен виконт, който Алекс познаваше.

Той му подаде питието, точно когато нов писък от горния етаж разсече нощта. Мъжът погълна брендито на един дъх и потръпна.

— Какво й сторих? Не трябваше никога… Не знаех, че ще се стигне до това.

Алекс също изпи питието си. Не беше сигурен дали е достатъчно смел за подобен сърдечен разговор с мъж, когото едва познаваше. И за най-голямо неудобство на Алекс, Роулинс прие мълчанието, като разрешение да продължи.

— Малвина е моят живот. Тя е най-прекрасната жена в Англия. По дяволите, не искам да умре. Обичам я.

Алекс даде всичко от себе си, за да прикрие шока си от този емоционален изблик. Със сигурност виконт Роулинс и съпругата му бяха забележителна, добре подхождаща си двойка, но той никога не бе предполагал, че се обичат.

И той, както всички останали в града, смяташе, че Роулинс се е оженил за прямата, вятърничава Малвина Хенли, заради нейните десет хиляди на година. Но заради любов? Не, никога.

— Да, виждам от изражението ти, че не ми вярваш — каза Роулинс. — Никой не вярва. Но Малвина е най-добрата жена, която някога съм срещал. О, не ме разбирай погрешно, не е никак лесно да се живее с нея, но безспорно има нещо в нея. Нещо, което ме подлудява, което ме кара да искам да бъда по-добър човек — той спря и погледна встрани и Алекс осъзна, че раменете на мъжа се тресяха, а главата му бе сведена, за да скрие сълзите.

— Обичам я толкова много — успя да каже Роулинс след няколко мига. — Но ти трябва да разбираш как е… след като си се оженил поради същите причини.

— С-същите? — заекна Алекс.

— От любов — каза прозаично Роулинс, сякаш въвеждаше Алекс в някое чудно тайно общество. — Не бива да се срамуваш от това. В нашето общество е рядък дар да намериш жена, която можеш да обичаш с цялото си сърце. Истинският срам е, че толкова много мъже смятат за престъпление това, да те е грижа за съпругата ти. Колко жалко за тях, не мислиш ли?

Алекс просто кимна. Не знаеше какво да каже след всичко това. Как би могъл да сподели на Роулинс истината — че Емалийн не е негова съпруга. Че той не е влюбен?

Виконтът си наля още една чаша и подаде гарафата на Алекс. Хрумна му да каже на графа, че не смята пиенето за добра идея. Изглежда то караше хората да забравят добрите маниери, според които подобни въпроси не се обсъждаха. Но в същото време Алекс усети любопитство. Роулинс обичаше Малвина? Тази вечер преминаваше от показателна към невероятна.

Отгоре долетя още един ужасяващ вик, дълъг, болезнен вой. Звук, който сякаш проряза нощта. Алекс не завиждаше на Емалийн за мястото й до Малвина. Това, че бе отишла, говореше много за характера й.

Той се съмняваше, че би бил в състояние да събере толкова кураж. Но вероятно това бе едно от качествата на жените, на които мъжа трябваше да се възхищава, дори да завижда. В крайна сметка, жените бяха тези, които се грижеха за двете най-важни събития в живота — да доведат дете на бял свят и да утешат тези, които го напускат.

Виконтът изпи брендито си, приближи се и отново напълни чашата на Алекс, а след това и своята. Алекс се загледа в питието си. Кехлибарената течност се въртеше по чашата като безкрайна мъгла, изпълнена с тайни, с обещания. Виковете ставаха все по-чести и всеки един бе като нож. Той реши, че още едно питие не е чак толкова лоша идея. Да притъпи съзнанието.

— Как би могла да преживее това? — роптаеше Роулинс.

— И аз си мислех същото — каза Алекс, осъзнавайки, че думите му вероятно не бяха чак толкова полезни, защото виконтът вдигна поглед и в широко отворените му очи прочете тревога. — Исках да кажа — продължи Алекс, — че съпругата ти има огромна воля за живот. Съмнявам се, че това ще е краят й.

Роулинс кимна, вкопчвайки се в насърчителните думи като в спасително въже.

— Ще разбереш по-добре, когато твоето време настъпи. Когато крачиш на долния етаж и чакаш детето ти да се роди.

— Моето… — Алекс поклати глава. — Не мисля, че това…

— Съжалявам — каза бързо Роулинс. — Забравих, че здравето на лейди Седжуик не… по дяволите, съжалявам.

— Не се тревожи.

— Но ти си се сблъсквал с това, нали? — попита Роулинс.

— С кое? — попита той, вдигайки поглед към тавана. Към стаята над тях, където лейди Роулинс раждаше.

— Вероятността да изгубиш съпругата си. Малвина каза, че лейди Седжуик е била отчайващо болна миналата зима. Че почти… — той затвори очи и поклати глава. — Мисля, че ставам твърде фамилиарен. Знам, че не сме приятели, но се чувствам така, сякаш имаме нещо общо.

— Общо? — повтори Алекс.

— Съпругите ни, приближаващи се до смъртта. Любовта ни към тях.

Алекс се почувства неловко. Те нямаха нищо общо. Наистина нямаха. Освен факта, че Малвина и Емалийн споделяха склонността да се месят в чужди работи.

— Беше трудно — каза той дипломатично. Повече, отколкото Роулинс можеше да си представи.

Мъжът се стовари в близкия стол и посочи на Седжуик съседния.

— Знаех си, че ще разбереш. Малвина напълно промени живота ми, когато я срещнах. Преобърна го с главата надолу.

Алекс вдигна чаша по този повод. Може би все пак имаха нещо общо.

Що за мисъл?

Той погледна към чашата си и осъзна, че брендито на Тотли вероятно бе най-хубавото и най-нелегалното от френските реколти. То проникваше право в главата му и го правеше луд, колкото Роулинс.

— Когато я видях на бала в Алмак разбрах, че тя ще бъде жената за мен. Движеше се из залата като Венера.

Погледът на Алекс се стрелна нагоре. Като Венера? Не бе ли това, което си помисли първия път, когато очите му се спряха на Емалийн?

— И ме въвлече в брачно преследване. Напълно ме обърка с флиртуването си. Небеса, тя ме подлуди, по същия начин, по който очарова всеки, който я срещне.

Алекс можеше да поспори по въпроса, че Малвина Хенли някога бе очаровала някой с безсрамието си, но Емалийн… е, това бе друг въпрос. Тя изглежда притежаваше обаяние, достатъчно за цяла дузина съпруги.

— Когато срещна лейди Седжуик, не разбра ли веднага? Не усети ли със сърцето си, че има нещо в нея, което ще направи обикновения ти живот завършен, и ще ти дава причина да се събуждаш сутрин, за да видиш каква бъркотия ще забърка? — Роулинс въздъхна. — Аз разбрах това още през първите двадесет и четири часа от срещата си с Малвина. Че никога няма да има друга жена като нея в живота ми, и че ще сторя всичко, ще се откажа от всичко, за да я задържа до себе си.

„Да се влюбиш в някого само за една нощ? Невъзможно“, прииска му се на Алекс да каже на домакина си. Но точно в този момент часовника удари един и той осъзна, че току-що са отминали неговите двадесет и четири часа.

Един ден с Емалийн. Как да отрече, че живота му никога вече нямаше да е същият? Внезапно той разбра какво точно казваше виконта. И, Господи, как му се искаше да не беше.

 

 

Емалийн седеше до Малвина, която измъчено стискаше ръката й. Акушерката бе заета в другия край на леглото.

— Излиза неправилно — каза спокойно старата жена. — Трябва да го обърна. Няма друг начин.

Малвина отново извика, когато нова контракция разкъса тялото й.

— Не бива да се напъва — каза акушерката на Емалийн. — Природата й казва да го прави, но вие не трябва да й позволявате.

— Никакво напъване — повтори Емалийн. Как, по дяволите, щеше да изпълни това? Тя освободи ръката си и се пресегна за кърпата до легена, накисна я в студената вода и попи мокрото чело на приятелката си. — Малвина, не трябва да напъваш.

Виконтесата не й обърна внимание, стенейки и плачейки.

— Разсейвайте я, милейди — инструктира я раздразнената акушерка. — Накарайте я да мисли за нещо друго. Нещо, което наистина няма да може да преглътне.

Малвина отново започна да вие, нехаеща за хората около нея и за думите на акушерката.

Емалийн пое дълбоко дъх и се качи в голямото легло, допълзя до приятелката си и хвана лицето й в ръце.

— Малвина, Малвина! — каза грубо тя. — Чуй ме.

— Умирам, Емалийн. Не мога да го понеса. Кажи на Роулинс, че го обичам. Бих била горда да бъда негова графиня.

Негова графиня. Графинята на Тотли. Емалийн се засмя. Знаеше как да разсее Малвина.

— Малвина, да не си посмяла да умреш. Нима искаш това дете да бъде отгледано от свекърва ти? От лейди Тотли?

Споменаването на майката на Роулинс привлече вниманието на Малвина, по-бързо от гледката на нови шапки на Бонд стрийт.

И както акушерката бе помолила, това заседна в гърлото й, както нищо друго.

— Лейди Тотли? — успя да простене тя.

— Да. Лейди Тотли. Кой друг би се заел да наеме бавачката и учителите на бебето, освен лейди Тотли?

Малвина присви очи.

— Не — извика тя. — Никога!

— Така ще е — каза й Емалийн. — Остави наследник. Ами, ако детето ти е момиченце? Би ли позволила на старата вещица да отгледа дъщеря ти? Да избере училището й? Да я представи на кралицата?

— Никога! — изкрещя Малвина и се надигна в леглото, подпирайки се на лакти.

Емалийн нямаше да спре до тук.

— Знаеш, че графинята няма да намери покой, докато Роулинс не се ожени повторно. Този път подходящо.

На Малвина това й дойде в повече. Очите й се присвиха, челото й се набръчка, тя погледна към акушерката и попита:

— Какво трябва да направя?

 

 

Продължаващата с часове тишина изнервяше Алекс повече и от писъците. Виконтът и баронът бяха потънали в мълчаливо, самотно бдение, прекъсвано само от някое сподавено ридание или звуци от движение горе, които привличаха вниманието им.

И точно, когато първите лъчи на зората започнаха да танцуват по покривите на Хановер скуеър, вратата към библиотеката най-сетне се отвори и икономът на Тотли влезе.

— Милорд, нуждаят се от вас горе.

Роулинс хукна към вратата, но също толкова бързо спря.

— Седжуик… не мисля, че мога… ще бъде ли твърде голямо изпитание за теб, ако дойдеш с мен?

Алекс искаше да поклати глава и да си спести ужасяващата сцена, която сигурно ги очакваше. Но Емалийн бе там. И искаше да знае, дали тя… е добре, искаше да я види. Можеше да има нужда от него. Това, колкото и да бе странно, бе по-скоро надежда, осъзна той. Че Емалийн, силната и решителна Емалийн, може да се нуждае от него.

Той изправи рамене и кимна на Роулинс. Докато следваше виконта през сумрака на утрото, тъмната още къща изглеждаше така, сякаш бе затаила дъх. Точно както земята, когато първите слънчеви лъчи се прокрадват зад хоризонта и прогонват царството на нощта, известявайки за славата на слънцето. В това тихо утро, изпълнено с очакване, те се качваха по стълбите, за да видят какво бе отредила съдбата през нощта.

На няколко стъпки от вратата, нов звук достигна до ушите им. Плач. Но не на страдаща жена. Плач на бебе. Здрав и силен, известяващ всички, че безкрайните родилни мъки не са били напразни.

— Детето — каза Роулинс и в думите му се четеше безмълвна изненада.

— Твоето дете — каза му Алекс с чувство на гордост… и завист към виконта.

Икономката стоеше до вратата и по лицето й се стичаха сълзи.

— Красиво дете е, милорд — тя отвори вратата и разкри гледка, от която по бузите на двамата мъже се затъркаляха сълзи.

В стаята седеше лейди Роулинс, разположена мълчаливо върху голямото легло, с ревящ вързоп в ръцете.

— Влез, Роулинс, и погледни дъщеря си.

— Дъщеря ми? — прошепна той, пристъпвайки бавно и несигурно в собствената си спалня, сякаш никога досега не е бил в нея.

Малвина му се усмихна и посочи мястото до себе си.

— Съжалявам, не е син.

Той погледна детето и се ухили до уши.

— Тя има твоя нрав — пошегува се той. — Какво повече бих могъл да искам? — той положи нежна целувка върху главата на съпругата си и въздъхна силно, сякаш бе сдържал дъха си цяла нощ.

Алекс се извърна, за да ги остави насаме и очите му веднага попаднаха на Емалийн. Тя седеше на един стол с безжизнен и замаян поглед. Цветът й беше изчезнал и изглеждаше така, сякаш бе видяла повече, отколкото можеше да понесе.

Той коленичи до нея и хвана ръката й.

— Емалийн, Емалийн, добре ли си?

— О, Седжуик — каза тя. — Трябваше да я видиш. Тя успя. Беше ужасно, но тя го направи. Бебето е добре, както и Малвина. Благодаря ти, че ми позволи да бъда тук.

Преди Алекс да успее да каже нещо, акушерката се намеси.

— Нейна светлост трябва да благодари на вас, мадам. Не мисля, че щеше да се справи без вас — тя се обърна към Алекс. — Видяла съм много раждания, милорд, и ви уверявам, че заслугата за щастливия край, който виждате тук, е на съпругата ви. Тя даде на нейна светлост причина да живее, волята да оцелее в трудно време — акушерката избърса ръцете си.

— Не съм направила нищо — каза Емалийн. — Нямам никакви умения в това.

— Вие скромничите — каза акушерката. — Дадохте й силата си и волята да живее, когато тя се бе предала. Разбирам от тези работи, но когато жена се предаде, тя със сигурност е изгубена.

Емалийн отново поклати глава.

— Всичко направи Малвина.

— Продължавайте да го повтаряте, но аз знам истината — тя погледна към Алекс. — Когато настъпи нейното време, изпратете да ме повикат. За мен ще бъде чест — жената приключи със събирането на нещата си и внимателно ги прибра във вълнена торба. Преди да си тръгне, тя спря и каза на Емалийн: — Ако не възразявате, че питам, милейди, какво казахте на лейди Роулинс, за да й помогнете да преодолее трудностите? Ще си остане между нас.

Емалийн се изчерви. Малвина, която изглежда бе чула въпроса от леглото, се провикна:

— Да не си посмяла да повториш и дума от това, Емалийн Денфорд. Нито дума.

Емалийн се засмя.

— Никога, Малвина. Обещавам.

Роулинс погледна към Алекс.

— Предполагам, че това са били хубави думи.

Алекс знаеше какво има предвид той. Това, което бе казано през нощта, щеше да си отиде заедно с нея.

— Несъмнено.

И четиримата се засмяха весело като приятели.

Роулинс издърпа одеялото, за да погледне дъщеря си.

— Какво име ще й дадем? — попита той съпругата си.

— Лусинда — каза Малвина, възвръщайки своята енергичност. — Лейди Лусинда Емалийн Уидърспуун.