Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (18)

Глава седемнадесета

Алекс и Емалийн влязоха в градската къща на Седжуик през кухнята. Точно когато тихо щяха да се изкачат по задните стълби, от коридора долетя ясен глас.

— Няма я горе, нито пък внука ми. Настоявам да претърсите къщата от горе до долу, докато не получа някои отговори!

Вратата на кухнята се отвори и лейди Женевиев Седжуик влезе величествено. Тя спря внезапно и Симънс почти налетя отгоре й. Покрай краката им, кучетата й припкаха послушно, поглеждайки от един човек към друг, за да видят, дали някой се е сетил за среднощното им похапване.

— Бабо, ето те и теб — каза Седжуик, сякаш досега я бе търсил.

Тя вдигна лорнета си.

— А ти къде беше?

— Да ме доведе, ваша светлост — отговори Емалийн, бърза както винаги.

Алекс се сви и изрече кратка молитва спонтанното й обяснение да няма нищо общо с разбойници.

Бе слушал достатъчно за измамници и бандити тази вечер.

— Много съжалявам, но объркването е по моя вина — каза тя. — Лейди Роулинс не се чувстваше добре по-рано и излязох набързо, за да постоя при нея — Емалийн се наведе. — Много е слаба след раждането.

— Така и трябва. Раждането на дете е ужасна работа — заяви баба му. — Но, ето те и теб, нашата Емалийн — тя набързо я огледа и я придърпа в обятията си за една силна прегръдка. Алекс не можа да чуе какво й прошепна в ухото, но по усмивката на лицето на баба му, пролича, че всичко бе простено. Тя хвана ръката на Емалийн и я задърпа навън от кухнята. — Сега можем хубаво да си побъбрим. Има толкова много неща, които искам да науча за теб…

— Бабо, вярвам, че това може да почака до сутринта — каза й Алекс.

— Глупости — отвърна тя. — Чаках толкова години, за да се срещна със скъпата ти Емалийн и няма да позволя да ме отпратиш точно сега.

Но преди да изпълни заплахата си, че ще отвлече Емалийн, вратата се отвори и влязоха лейди Лилит и Хюбърт.

— Ето те и теб — каза лейди Лилит, а лицето й гореше от гняв. Пръстът й укоряващо сочеше към Емалийн.

Мопсовете отговориха, като залаяха диво и заръмжаха срещу мисис Денфорд.

Високата кльощава жена погледна злобно под носа си и им изкрещя.

— Млъквайте, пагубни животни такива.

Мопсовете подвиха малките си опашчици и побягнаха, за да се скрият зад голямата пола на господарката си.

Лейди Лилит направи една крачка и гневно изпъна рамене към първоначалната си жертва.

— Вината за всичко това е твоя, Емалийн Денфорд — изправи се тя. — Твърде болна, за да дойде на опера с майка ми. Пълни глупости! Ти отхвърли грубо милата й покана и изпрати този вълк, този развратен…

— Моля да ме извините — започна Алекс. — Аз не съм…

— О, млъкни — избухна лейди Лилит, напълно самозабравяйки се. — Това не е заради твоята грубост, но ще стигна и до там след малко — преди той да успее да каже нещо, тя продължи. — Обвинявам теб за катастрофата тази вечер — каза тя, а кривият й пръст отново прободе въздуха. — Не бих се учудила, ако си планирала всичко, като изпрати лорд Джон на свое място само за да съсипеш единствения шанс на брат ми за щастие.

— Лорд Джон? — попита Емалийн. — Аз само предложих…

— Разбира се, че си. Колко невинно изглеждаше, когато удобно се разболя този следобед и успя да измолиш отсъствието си, пращайки тази змия в нашата компания.

Алекс присви очи към лейди Лилит и го обзе неясно предчувствие.

— Какво е направил Джак?

— Какво е направил? Какво е направил? — извика тя почти истерично. — Той съсипа мис Мабърли, това направи.

— Той какво? — възкликнаха Алекс и Емалийн в един глас.

Хюбърт се намеси и довърши историята.

— Веднага, след като ти си тръгна, Седжуик, лейди Оксли отиде да потърси мис Мабърли и я завари в компрометираща ситуация с лорд Джон. Изглежда ръката му е била…

— Хюбърт! Не го казвай! — възрази съпругата му. — Не ме принуждавай да преживявам отново този ужасен момент.

— За съжаление, Лилит също ги е видяла — прошепна той високо.

— Да, така е — изломоти тя. — Когато майка ми започна да крещи, незабавно й се притекох на помощ. Там беше лорд Джон, ужасно пиян, а ръката му беше върху… върху…

— Гърдите на мис Мабърли — довърши Хюбърт.

Лейди Лилит го изгледа гневно.

— Фигурата й — поправи го тя. — Майка ми ги заварила да се целуват. Но това не е най-лошото. Как би могъл сега горкия ми брат да се ожени за нея? Не и след като истинската й същност бе разкрита. Порочно, ужасно момиче! — тя отново се обърна към Емалийн: — Вината е твоя, всичко е заради твоето влияние. Ти си й казала да го направи, казала си й да захвърли Оксли, като…

— Достатъчно — намеси се Алекс и пристъпи между Емалийн и лейди Лилит. — Съпругата ми не е сторила нищо подобно. Чух всяка дума от това, което каза на мис Мабърли онази вечер и нито веднъж не й е предложила да „захвърли“ брат ти.

— Хм! — изсумтя лейди Лилит. — Все още те държа отговорна, братовчедке Емалийн. Ако беше дошла тази вечер и бе изпълнила дълга си, като съпруга на Седжуик да се появиш с него на операта, нищо от това нямаше да се случи. Оксли е съсипан от загубата си.

Съсипан от загубата на зестрата на мис Мабърли, помисли си Алекс.

— Може би не е толкова ужасно — каза той вместо това. — Ще отида да поговоря с Джак. Трябва да е било недоразумение, което ще може да се изглади.

— Недоразумение? Той бе сложил ръка на гърдата й! — възкликна лейди Лилит. Щом осъзна, че е казала думата на глас пред него и Хюбърт, силно се изчерви.

— Това наистина звучи ужасно — съгласи се Алекс. О, по дяволите Джак и неговото пиянство. Какво, дявол да го вземе, си е мислел, когато е целунал мис Мабърли? Тогава си спомни думите на приятеля си. Хубава, малка червенокоска. Хубава, малка червенокоска?

О, проклятие, сигурно беше сбъркал мис Мабърли с танцуващата си любовница.

— Ще се погрижа за това на сутринта — обеща Алекс. — Ще извикам Джак и ще го накарам да се извини на мис Мабърли. Вярвам, че я е объркал с някоя друга. Чиста грешка. Със сигурност, когато Оксли чуе обяснението и Джак го компенсира за ситуацията, пътя му към брака с мис Мабърли ще бъде разчистен.

— Да се ожени за тази уличница? Никога! Майка беше права за нея през цялото време. Добре, че се отървахме от нея и евтината й зестра.

След това лейди Лилит се обърна към съпруга си.

— Хайде, мистър Денфорд, изтощих се от цялата тази свада — и закрачи нагоре по стълбите, но не и преди да прати на Емалийн още един надменен и огорчен поглед.

Хюбърт сви рамене и последва съпругата си към стаята им.

Щом заминаха, баба му се върна към молбата си, сякаш изобщо не я бяха прекъсвали.

— Хайде, ела — каза тя и уви ръка около тази на Емалийн, насочвайки я към трапезарията.

Точно тогава часовникът отбеляза часа и Алекс се възползва.

— Бабо — започна той, като я прекъсна, и бързо раздели двойката. — Не виждаш ли, че Емалийн вече е изморена? Нима си толкова жестока, че да не й позволиш да си почине в този късен час. Няма да ми е приятно, ако по твоя вина получи пристъп.

Баба му присви очи.

— На мен ми изглежда достатъчно добре. Всъщност, мисля…

— О, не съм съгласен — прекъсна я той. — Емалийн е много изморена. Нали така, скъпа?

Емалийн погледна първо към него, а след това към баба му и за момент, Алекс почти се усъмни, че ще се присъедини към преструвката му. Изглеждаше раздвоена, но как бе възможно? Със сигурност, последното нещо, което искаше, бе този разговор с баба му. Не и преди да е имал възможност да я осведоми за писмата, които съпругата на адвоката му бе писала през последните три години.

За негово облекчение, тя въздъхна тежко и се опря на него.

— Колко си прав, Седжуик. Чувствам се ужасно замаяна.

Алекс изигра ролята си на всеотдаен съпруг и я вдигна на ръце.

— Играй с мен — прошепна в ухото й — и ще ти се реванширам през остатъка от вечерта — после вдигна поглед към баба си: — Както виждаш, Емалийн не е в състояние за твоя разговор. Утре ще отговори на въпросите ти.

По това време вече щеше да я е отмъкнал далеч от любопитството на възрастната си роднина.

— Лека нощ, бабо — каза той и понесе Емалийн нагоре по стълбите.

За негово най-голямо разочарование, тя ги последва по петите като някой от досадните си мопсове, в търсене на нещо сладко.

— Какво си мислиш, Александър? — възрази възрастната дама. — Къде я водиш?

Внукът й се обърна на втората площадка.

— В покоите ни — отвърна той през рамо. От начина, по който тя реагира, човек би си помислил, че е казал, че отива да хвърли Емалийн през прозореца.

— Не можеш да го направиш! — запротестира баба му. — Напълно неуместно е!

Алекс спря и внезапно го осени подозрение. Сведе поглед към Емалийн, която бързо затвори очи, преструвайки се на припаднала. Не че очакваше да разбере нещо при нейните актьорски способности.

Така че се обърна към баба си, която изглеждаше готова да се паникьоса.

— И защо, бабо, е неуместно съпругата ми да прекара нощта в моето легло? — попита той, като се постара да подчертае думите и тя трепна.

— Е, защото… защото… — заекна. — Тя е болна! — каза, посочвайки с кокалестия си пръст към Емалийн. — Няма да може да си почине както трябва, ако и ти си там. Настани я в розовата стая, където й е мястото.

— Но, бабо, това винаги е била твоята стая и двамата с Емалийн дори не сме си помисляли да те отделяме от любимата ти спалня. Нали така, скъпа? — попита той Емалийн и я повдигна, за да я събуди.

Тя отвори едното си око и го използва, за да прецени намерението му. Дори не смееше да погледне към вдовицата.

— Ами, да — отвърна тя. — Не можем да направим такова нещо.

Той се усмихна на баба си.

— Точно така. Сега, съпругата ми и аз, ще си лягаме. Освен ако имаш да кажеш още нещо, бабо?

— Аз… аз… — възрази тя, но затвори уста и поклати глава.

Алекс й кимна и закрачи към господарските покои. Направи великолепно изпълнение, като хвърли Емалийн върху леглото и се обърна към баба си. След като нахално намигна на шокираната си роднина, той каза:

— Лека нощ, бабо. Сладки сънища — и затвори вратата шумно, като сложи резето, за да не ги безпокои никой.

Ако тя имаше някакви други възражения, не го бе грижа. Не и след като вече със сигурност знаеше кой стои зад пристигането на Емалийн в живота му.

— Защо не ми кажеш — започна той, — кога си се срещнала с баба ми и каква примамка използва тя, за да те убеди да дойдеш в Лондон и да се представяш за моя съпруга?

 

 

Вдовицата стоеше в коридора и зяпаше затворената пред носа й врата. Какво се бе случило току-що?

— Бабо? — извика Хюбърт от края на коридора. — Добре ли си?

Той отиде до нея и я погледна, сбърчвайки загрижено чело.

Беше глупав дръвник, но й беше внук, макар тя да винеше баща му, задето се бе оженил за най-младата дъщеря на барон Ноктън — момичето бе внесло доста притеснителен характер в кръвната линия. Все пак Хюбърт бе от семейството, а когато имаш проблем, към кого друг да се обърнеш, освен към роднина?

— Бабо, да извикам ли мисис Симънс? Да дойде ли някоя от прислужниците да ти помогне да си легнеш?

— О, остави, Хюбърт, не съм чак толкова изкуфяла, че да не мога да се погрижа за собствените си нужди — но все пак му позволи да я отведе до спалнята й долу, макар и неохотно. — Просто бях малко обезпокоена да видя Алекс и Емалийн толкова…

— Нежни един с друг? — предположи той. — Да, объркващо е да видиш мъж, толкова увлечен по съпругата си. Не е естествено, ако ме питаш.

— Той е увлечен?

— Напълно влюбен — довери й внукът й.

Влюбен? Не можеше да бъде.

Хюбърт не бе приключил с клюкарстването.

— Страхувам се, че са напълно доволни да прекарват времето си до късно там вътре. Седжуик на практика я държи като затворница с прищевките си. Трябваше да чуеш врявата, която идваше оттам снощи. И това продължи четири часа! — той изцъка с език. — Безобразие.

— Часове? — попита тихо баба му, поглеждайки отново към вратата.

— Часове — потвърди Хюбърт. — Наистина, трябва да се направи нещо. Накрая той ще я убие.

— Как така? — успя да попита тя. Седжуик винаги бе изглеждал толкова скучен. Изобщо не беше от типа, който…

— Питаш как? Ще ти кажа. Макар това да е теория на Лилит, а не моя. Тя смята, че като се има предвид крехкото здраве на Емалийн, едно дете със сигурност би я убило. Много се натъжи от тази мисъл.

— Дете?

Хюбърт кимна.

— Сигурно ще можеш да поговориш със Седжуик. Убеди го да я изпрати обратно в провинцията, преди да е станало прекалено късно.

— Не се безпокой — каза му лейди Женевиев Седжуик, овладявайки смущението си и взе на ръце няколко от обичните си кучета. — Ще се погрижа за това още сутринта.

 

 

Емалийн се измъкна изпод завивката.

— Кааквоо?

Седжуик закрачи към нея, като сваляше сакото, шалчето и жилетката си. Те паднаха на пода в небрежна купчина.

— Попитах кога с баба ми сте измислили този план? — ботушите му последваха останалото.

Тя поклати глава.

— Не знам какво имаш предвид — по дяволите, защо лейди Седжуик бе дошла в града? Щеше да съсипе всичко с намесата си, а Емалийн от опит знаеше колко много проблеми може да донесе бъркането в чужди работи.

Без да каже и дума, Алекс я хвана за глезена, измъкна обувката й и я хвърли. Тя се удари в стената и падна зад стола.

— Как е разбрала истината? — попита той и пръстите му преминаха по прасеца й и стигнаха до жартиера. С бързо движение освободи чорапа и го плъзна надолу по крака й.

— Седжуик, разбрал си погрешно…

Той пусна глезена й и хвана другото й стъпало, за да му отдаде същото внимание.

— Тя се справяше добре — продължи той, като я хвана и я завъртя по корем, — докато не споменах, че ще си лягаме — и скочи върху нея, прекрачи я и бързо развърза връзките на роклята й.

— Не съм забелязала…

Той се наведе, положи гореща целувка на рамото й и прошепна в ухото й:

— Сигурна ли си? — ръцете му намериха края на роклята й и я свалиха до кръста. Пръстите му пробягаха по голата кожа, а устните му оставяха диря от горещи целувки, които пробуждаха желанието й.

Емалийн изстена. Небеса, какво трябваше да направи? Не биваше да му позволява да прави това. Не и след като баба му беше в къщата. Но, проклет да е, знаеше как да накара тялото й да кипи от страст.

Той я хвана и отново я обърна така, че да застане лице в лице с него.

— Не мисля, че трябва да… — започна тя.

— Защо не?

Похотливият блясък в очите му, издайническата издутина в панталоните му, я приковаваха… отговаряха на собствените й нужди, а тя много добре знаеше какво ще последва. Точно това, което желаеше…

— Аз съм… ъм, омъжена — опита тя.

— Докажи го — Алекс се наведе и целуна корема, гърдите, раменете й. После спря и вдигна поглед към нея. — Нека бъда напълно ясен. Утре ще проведем дълъг разговор с баба ми и между нас няма да има повече тайни — каза той и се протегна, за да хване брадичката й. — И от тази нощ нататък, ти си моя съпруга. Сега и завинаги.

Изрече го толкова сериозно, че всичко, което можа да направи тя, бе да кимне, омагьосана от страстта в гласа му.

— Добре — той свали ризата си и я захвърли настрани.

Гледката на голите му гърди я остави бездиханна. Идеално оформената, мускулеста плът, призоваваше ръцете й да го докоснат и да прокара длани по стоманената шир.

— Ммм — измърка тя, шокирана, както винаги, от начина, по който тялото й му отговаряше. Гърдите й натежаха, стомахът й се стегна, а възхитителния копнеж, който само той можеше да задоволи, се разля по крайниците й като живак. — Седжуик, това е грешно.

— Така ли е сега? — каза той ухилен. — И все пак вчера не беше грешно, когато правех това… — устните му намериха нейните и дълбоко я целуна. — Или това…

Роклята й се превърна в оплетена купчина и ръцете му се плъзнаха от бедрата, към гърдите й, докато не намери втвърдените й зърна, доказателството за желанието й.

— Много грешно — ахна тя, а бедрата й се повдигнаха, потреперващи от очакване.

— Особено, когато правя това… — устните му покриха едното й зърно, събуждайки у нея чисто удоволствие с целувката си.

Тя не можеше да продължава, без да го докосва, държи, гали.

Пръстите й трепереха от желание, когато намери колана му и разкопчаха бричовете му, след което ги свали и го остави напълно гол за нея.

— Емалийн — изстена той, когато тя пое мъжествеността му в ръцете си и започна да го гали. Нетърпеливо изследваше дължината му, копринената главичка, вече влажна и готова за собственото си бурно удоволствие.

Устните му оставиха следа от горещи целувки по тялото й, през врата, до устата, където се спряха гладни и ненаситни, сякаш искаха да откраднат и последния й дъх. Това я направи слаба и безплътна и същевременно жадуваща за нещо повече.

За един миг той разтвори краката й и навлезе в нея.

Тя изстена и се повдигна, за да го посрещне. Как така, винаги знаеше кога е готова и толкова жадуваща за него?

Той я изпълни до край, утолявайки част от глада й, но болката и желанието да намери освобождението си, я караха да се гърчи под него, в търсене на пътя, който щеше да я отведе там. И точно когато го намери, вдигна поглед към него и откри, че той я гледа.

Ръката му обви кръста й и ги завъртя така, че тя се озова върху него. Отначало Емалийн затаи дъх, в опит да улови ритъма, но докато изпробваше движенията си, дразнейки го като се плъзгаше нагоре-надолу, тя откри, че тази позиция предлага своите предимства.

Възхитително, порочно и толкова чудесно.

— Това е грешно — каза му тя отново и освободи косата си така, че фибите се разхвърчаха около него.

— Тогава го направи правилно.

Това и стори, като започна да го язди диво и напълно забрави, че не трябва да го прави. Копнееше единствено да намери освобождението си, да почувства как и той стига върха. Точно преди това да се случи, той отново я завъртя, хвърляйки я върху матрака и започна да се движи рязко и бързо, докато не я остави на дъх разстояние от кулминацията.

Тогава спря и тя отвори очи.

— Ти си моя, сега и завинаги — и я изпълни отново, заравяйки се в нея, а тя извика от удоволствие, от раздиращото освобождение. Той бързо се присъедини към нея, като свърши с мощен тласък, дишайки накъсано и тежко.

Вълните екстаз завладяха и двама им. Непокорните желания, нуждата, която се надигаше в нея експлодира и тя извика името му.

— Алекс! О, Алекс! — тялото й се разтресе и изви срещу неговото, в търсене на всяко късче божествено освобождение, което можеше да намери.

И когато бурните вълни започнаха бавно да се оттеглят, Емалийн легна сгушена в ръцете му и се зачуди на това доволство, на това всеобхватно чувство, което я изпълваше. Там, в тъмното, докато той все още бе в нея и я държеше в обятията си, тя въздъхна и си пожела да прекара всички нощи до края на живота си с този невероятен мъж.

Никой от тях не каза и дума дълго време. Бяха изтощени и отпуснати, и позволиха на тихото царство на сънищата да се прокрадне покрай тях.

Когато започна да потъва в сън, Алекс нежно я целуна по челото. Последното нещо, което си спомняше, бяха думите, които копнееше да чуе отново. В които копнееше да повярва.

— Завинаги, Емалийн. Нищо няма да застане между нас.