Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (1)

Пролог

Англия, 1801

— Последното ми хранене — изстена лорд Джак Тремонт, докато забиваше нож и вилица в дебелото парче говеждо пред себе си. — Но поне е добро.

— Предполагам факта, че плащам за всичко това помага, а, Джак? — изкоментира остро най-добрият му приятел Александър Денфорд, барон Седжуик.

— Дължиш ми най-малко това — отговори Джак между хапките.

— Аз ти дължа? — засмя се Алекс. — Виж, не съм някой, който търси сметка от приятели, но наистина, не виждам какво ти дължа — той допълни чашата си от бутилката, която съдържателят беше оставил пред тях. Като се имаше предвид, че виното беше френско и много скъпо, той знаеше от опит, че е най-добре да изпие няколко чаши, преди приятелят му да реши да нападне рядкото вино със същото настървение, както печеното говеждо. — Да видим… имаше една доста голяма сметка, която подписах вместо теб миналия месец при Уайт.

— Джобни пари — каза Джак и махна с ръка.

— А дамата със съмнителна репутация, за която купих гривна, тъй като ти се опасяваше, че старият Амбъркромби ще ти я отмъкне?

— Това беше въпрос на чест — Джак се пресегна за друго парче говеждо. — Освен това, можеш ли да си представиш, да изгубя Камила заради това изкопаемо? — той потръпна и погледна към бордото.

Алекс го издърпа далеч от него.

— А чифта коне, които искаше да купиш от Тат^[1], но нямаше пари?

Джак се ухили.

— Потребности, добри ми човече. А и не е повече от това, което аз бих направил за теб.

— Единствената разлика е, че аз мога да си позволя тези потребности, а ти не.

Вилицата на Джак спря по средата между чинията и устата му.

— Седжуик, какво, по дяволите, става с теб? Тази вечер звучиш като досадния ми брат. На какво се дължи това настроение?

— На нищо — каза му Алекс. — Но все още не виждам как бих могъл да ти дължа нещо.

Джак се засмя и се наведе напред.

— Забрави ли скъпата си съпруга Емалийн? Без мен ти никога нямаше да спечелиш вниманието й. Мисля, че това те прави мой длъжник за цял живот.

Този път Алекс се засмя.

— Мислиш, че съм ти длъжник заради съпругата си? Какво нахалство! — той вдигна бутилката и наля една чаша на приятеля си. Джак Тремонт беше досаден паразит, но също така и най-добрият приятел на Алекс. Въпреки разточителството и склонността му към прегрешения, Алекс никога не бе имал по-лоялен приятел.

— Мисля, че успехът на брака ти се дължи на гениално хрумване, достойно за вечна отплата — каза Джак и вдигна чаша в подигравателен тост, най-вероятно в своя чест.

Заслужава нещо, помисли си Алекс.

— Бракът ми е успешен, защото имам достатъчно ум да го направя такъв. Ако искаш да знаеш, внимателно планиране и интелект са в основите на успеха му. Ти беше просто катализаторът, който му даде живот.

Приятелят му изсумтя.

— Седжуик, ти си най-скучният човек на света. Внимателно планиране и интелект, точно така! Емалийн е най-хубавото нещо, което ти се е случвало. Добре, че е тя, за да не се превърнеш в пълен досадник.

— Не съм досаден — каза Алекс и изправи рамене. — Искам да ти кажа, че някои хора ме намират за доста забавен.

— Кой? — настоя Джак. — Прастарата майка на Амбъркромби?

Алекс придърпа обратно бутилката с бордо, погледна към Джак и двамата избухнаха в неудържим смях.

— Знам, че вероятно не съм първото конте, за което хората се сещат — призна Алекс, — но трябва да се съобразявам с положението си и отговорността към семейството ми.

А какво семейство само. Той нямаше братя или сестри, но за сметка на това купища братовчеди, лели и чичовци, които разчитаха на неговата благосклонност да им осигури работа, подслон и храна. А в допълнение към това и арендаторите, и слугите му. Това беше отговорност, която той носеше с изключителна сериозност и гордост, въпреки че много пъти бе завиждал на положението на приятеля си — трети син, без наследство. Завещанието на Джак щеше да бъде низ от спомени за скандален живот и неплатени дългове.

Джак потръпна.

— Небеса, как мразя тези думи. Положение и отговорности — той премести бордото и бутна празната си чаша напред. — Предлагам да сменим темата, защото започваш да звучиш като Паркъртън. Достатъчно лошо е, че ме повика вкъщи за годишните ми сметки. Смея да кажа, че никой не може да пресмята сметки с повече мъчителни детайли от брат ми — Джак си взе друго парче говеждо. — Между другото, как е скъпата Емалийн? Не знаеш колко пъти ми е идвало да се сритам отзад, задето не се ожених аз за нея.

— За щастие — каза му Алекс, — има само една Емалийн.

— Къде е тя сега в Лондон или Уестморланд?

— Знаеш отговора — Алекс погледна към вратата. Беше само леко притворена, но изглежда наоколо нямаше никой.

— Всъщност не — каза Джак, докато се облягаше на стола си. — Искам да кажа, когато ти си в Лондон, се предполага, че милото момиче щастливо те чака да се завърнеш в Уестморланд. А когато си в провинцията, семейството ти вярва, че тя живее в Лондон — Джак се наведе напред. — Озадачен съм, къде се намира тя, когато ти не си на нито едното място?

Алекс се засмя.

— Ето затова ти никога не би се справил с такъв брак. Ще го кажа още веднъж — внимателно планиране и интелект — той почука слепоочието си. — Ето за това аз съм женен за Емалийн, а не ти.

— Самодоволната ти увереност е дразнеща. Тайната ти е неразкрита, само защото баба ти си стои на север. Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако тя някога реши да дойде в града и разбере, че Емалийн не е нищо повече от една сътворена от теб измислица.

Тъй като това никога нямаше да се случи, Алекс не се тревожеше, че милата дама някога ще научи истината.

Емалийн Денфорд, лейди Седжуик, бе дошла на бял свят една вечер преди пет години, след твърде много пропити с алкохол часове в компанията на Джак. Алекс не пиеше често, но беше в лошо настроение и приятелят му предложи да прекарат една вечер далеч от проблемите, които го терзаеха — особено след като Алекс бе заявил, че напуска града на следващата сутрин.

Джак яростно бе възразил срещу този план. Та кой щеше да плаща пиенето и дълговете му, ако най-добрият му приятел напуснеше Лондон?

Но на Алекс му бе омръзнало да бъде тормозен на всяка крачка от преследващите изгодна партия за женитба майки и техните дъщери. Изглежда цялото приемливо женско общество на Лондон бе решило да го види женен този сезон.

Нямаше значение всеизвестният факт, че бароните Седжуик бяха непредвидими, що се отнася до брак, и се женеха късно, ако го правеха изобщо. За някои причината била страстта към пътуванията. Също като дядо му, който прекарал по-голямата част от живота си в армията и наследил титлата в края на службата си от братовчед, който никога не се оженил.

Вероятно Алекс трябваше просто да избягва Лондон по време на сезона, както баща му бе правил. Той знаеше много добре, че всичко, което виждат в него е старата и уважавана титла, големите стопанства на север и богатство, с което би могъл да издържа дори най-разточителната съпруга и роднините й. Всичко това беше много примамливо и съблазнително за майка с неомъжена дъщеря.

— Няма начин да го избегнеш, добри ми човече — беше казал Джак. — Трябва да се ожениш. Това ще те отърве от тях.

— Да се оженя? — Алекс потръпна. Не беше сигурен, че може да предприеме тази стъпка. Със сигурност беше негов дълг, но нещо го спираше да вземе това съдбовно решение. Освен това бе убеден, че една съпруга ще се изкуши да обърка идеално подреденият му живот.

— По-добре Хюбърт да ме наследи — заяви той.

— Никога! — Джак пресуши скъпото вино на една голяма глътка. — Смяташ ли, че Хюбърт ще е склонен да ми плаща дълговете? Не мисля! — той направи пауза и прекара ръка през косата си. — Защо да не можеш да се ожениш, без всъщност да си вземаш жена? Измисли си една, така да се каже. Обзалагам се, че ако публикуваш съобщение в пресата и кажеш на света, че си се оженил, всички ще те оставят на мира.

Беше толкова просто. Алекс винаги се бе смятал за разумен, но бе отчаян и след миг Емалийн бе създадена. С подходящо и правдоподобно потекло, което намериха с помощта на едно старо издание на Дебрет^[2], те съчиниха известие и платиха на едно хлапе да го занесе незабавно в издателството.

За негова най-голяма изненада, измислената му съпруга свърши работа. Вечерта след публикацията на съобщението, той бе оставен в блажена самота, нарушена само от няколко унищожителни погледи, които бяха насочени към него от по-настоятелните, вече бивши преследвачки. На няколкото любопитни, които дръзнаха да го разпитват за внезапната му женитба, той заяви, че Емалийн е с крехко здраве и живее на спокойствие в провинцията. Скучната му репутация си имаше своите предимства. Той хвърли няколко хладни, неприветливи погледа и по този начин предотврати всички по-нататъшни въпроси.

Появата на Емалийн в живота му имаше още една положителна страна — прекрати натякванията на баба му. Е, поне повечето. Тя му беше писала, за да изрази безграничната си радост, че най-сетне се е оженил.

Когато се завърна у дома това лято, той обясни отсъствието на съпругата си с неспособността й да пътува, породена от крехкото й здраве. Когато се появи за следващия сезон, всички въпроси за лейди Седжуик бяха посрещнати със същото обяснение — здравето на Емалийн не й позволяваше да пътува до Лондон.

И така в живота му се бе появила идеалната съпруга.

Въпреки това не всички бяха убедени в мъдростта на решението му. Адвокатът му непрекъснато го предупреждаваше, че измислената съпруга неминуемо ще доведе до проблеми някой ден. А Алекс му бе отговорил, че властите едва ли щяха да са най-голямата му грижа. Ако баба му научеше, той дяволски скъпо щеше да си плати.

Но отдалечеността на баба му от Лондон, беше ключът за съществуването на Емалийн или по-скоро липсата й.

— Как така баба ти още не е разкрила тайната? — попита Джак, докато местеше поглед от печеното говеждо към виното. Очевидно не можеше да вземе решение към кое да посегне първо. — Имам предвид, ако някой е в състояние да открие несъответствие, това е тя.

— Прав си, но още веднъж — каза Алекс и почука слепоочието си, — внимателното планиране гарантира успеха ми. Съпругата на адвоката ми пише добре обмислени писма до баба и ги праща на всеки шест седмици, подписани от Емалийн.

— Предполагам, че да си скучен си има своите предимства — призна Джак. — Помислил си за всичко — той се изправи, наведе се над масата и дългата му ръка успешно достигна бутилката с бордо. Напълни чашата си и доля на Алекс.

Като вдигна чаша, той каза:

— За Емалийн Денфорд, баронеса Седжуик, най-идеалната съпруга на света.

— За Емалийн — съгласи се Алекс.

 

 

В сенките извън частната трапезария една жена се отдръпна от открехнатата врата. Тя не бе имала намерение да подслушва, но разговорът вътре привлече вниманието й и тя се смая от разкритията.

Съпругата на Седжуик не съществуваше?

„Невероятно“, помисли си тя, докато излизаше тихо от гостилницата към чакащата я карета. О, тази информация беше твърде ценна, твърде скандална, за да не се възползва незабавно.

А тя знаеше точно откъде ще започне…