Джули Гарууд
Непокорни желания (6)

Глава пета

— Пусни ми ръката. Не можем да излизаме тук сами — Карълайн се противеше, шепнейки гневно.

Раздразнението й не можа да пробие желязната решителност на Брадфорд. Упоритият мъж продължаваше да върви напред, влачейки я след себе си, и няколко двойки, излезли да поемат глътка нощен въздух, се загледаха любопитно след тях.

Веднага щом Карълайн осъзна, че другите ги гледат, престана да се мръщи и опита да изглежда спокойна. Беше трудно обаче. Точно тогава й се прииска да може да повали херцога на Брадфорд на земята и хубавичко да го срита. Макар тези мисли да не бяха подходящи за една дама, й доставиха голямо удоволствие. Не се съмняваше, че може да успее в начинанието или поне да поокълца малко от егоцентричната му природа, защото братовчедите й я бяха научили на всички начини, по които да причини болка на един мъж.

Малкият прилив на увереност се изпари в момента, в който осъзна, че дори не може да измъкне ръката си от неговата. Докато го следваше покорно, тя се зачуди, дали не бе оставила цялата си самоувереност в Бостън? Балконът заобикаляше къщата от три страни и Брадфорд продължи да върви, докато не останаха наистина сами, в най-изолираният край на терасата.

Имаше няколко свещи по парапета, поставени под високи стъклени похлупаци, за да не ги загаси вятъра, които романтично проблясваха в благоуханната нощ.

Брадфорд спря, когато стигна до края на балкона и се обърна към Карълайн. Свещта, поставена наблизо, хвърляше топло сияние и смекчаваше твърдите черти на лицето му.

— Сега смятам, че получих пълното ти внимание — без встъпление започна той. — Не съм в настроение да те споделям с половината Лондон.

— Е, след като вече имаш вниманието ми, какво ще правиш с мен?

Брадфорд се усмихна от явното предизвикателство в гласа й. В очите й прочете страх и объркване, но мекият й глас опроверга това. Привидната й смелост го очарова. Тя не беше от типа жени, които припадат от страх. Реши, че е достоен противник.

Без малко да й отговори, че я иска, за толкова дълго, колкото сам пожелае да я задържи, без значение какви препятствия поставя на пътя му. Карълайн явно бе прочела намеренията в погледа му и заотстъпва бавно назад.

Брадфорд бързо прекрати отстъплението й. Хвана я здраво за раменете, чувствайки копринено нежната й кожа под пръстите си, и почти забрави какво смяташе да прави, когато тя се опита да се отскубне.

— О, не, никъде няма да ходиш — прошепна той.

Дръпна я към себе си и я завъртя като кукла в ръцете на кукловод, притискайки я между стената и парапета. Беше в капан и Брадфорд се усмихна доволно.

— Моля те, ще ме пуснеш ли да мина? — попита Карълайн.

— Не и преди да си поговорим — гласеше отговорът му.

Той се държеше така, сякаш имаше цялото време на света. Карълайн не сдържа гнева си.

— Толкова си упорит! Пренебрегваш напълно факта, че не желая да говоря с теб.

— О, напротив, искаш — информира я Брадфорд. — Между нас се случва нещо. Чувствам го и знам, че и ти го чувстваш. Трябва да си го признаем и колкото по-скоро, толкова по-добре. Нямам време за игри и ухажвания, Карълайн. Когато пожелая нещо, го вземам.

Не го бе излъгала. Наистина не желаеше да остава насаме с него. Брадфорд я изнервяше и тя не можеше да се контролира, когато бе около него. Само преди миг бе твърде рязка, но се изненада, когато и той й отвърна по същия начин.

— И сега си решил, че ме желаеш? — гласът й изневери и Брадфорд трябваше да се наведе към нея, за да чуе въпроса. Той не й отговори, но втренчения му поглед й каза всичко, което искаше да знае.

Тя реши, че ще му отвърне дръзко и ще го постави на място му, но изведнъж осъзна, че бе останала без думи.

— Да не би прямотата ми да те плаши?

Брадфорд най-после отговори.

— Притеснява ме — каза с иронична усмивка. — И не ми е никак лесно да го призная.

Изгарящият му поглед бе достатъчен да превърне водата в пара. Стана й горещо и тя осъзна, че не знае как да реагира.

— Изнервяш ме, когато ме гледаш така — призна Карълайн, въздъхна и поклати глава. — Трябва да те предупредя. Когато съм много изнервена, започвам да се смея и може да се засегнеш.

— Карълайн — прекъсна я Брадфорд, — просто признай, че между нас има нещо.

— Ние не се познаваме — заяви Карълайн.

— Познавам те много по-добре, отколкото подозираш — отвърна той. Очите й се разшириха и той потвърди думите си с кимване. — Ти си лоялна, може да ти се вярва и си преизпълнена с любов към хората, за които те е грижа — от начина, по който се изчерви той знаеше, че я е засрамил, но не го бе грижа. Искаше да я накара да признае чувствата си. Нищо друго нямаше значение.

— От къде би могъл да знаеш всичко това? — попита Карълайн.

— Денят, в който за пръв път се срещнахме, беше изплашена, но се изправи пред мен. Единствената ти грижа бе да предпазиш един непознат от по-големи наранявания. Невероятно смело, признавам ти го — добави той. Вече не се усмихваше, а продължи с по-сериозен тон. — Когато разговаряхме, ти сподели притесненията си, че можеш да изложиш роднините си, като направиш нещо нередно. Също така спомена и за семейството ти в Колониите и лоялността ти към тях бе очевидна. На последно място — завърши Брадфорд, — нарече леля си „мама“, а очите ти изразиха цялата любов и привързаност, които изпитваш към нея.

— И едно куче може да бъде лоялно, предано и привързано.

Шегата й извика неохотна усмивка на лицето на мъжа, надвесил се над нея.

— Тази вечер трепереше в ръцете ми, докато танцувахме. Или ще кажеш, че е било от студ? — подразни я, а тя му отвърна с усмивка. — Можеш ли да бъдеш честна с мен?

— Честността е черта, която много уважавам у другите — отвърна Карълайн, — защото напълно липсва в моя характер — каза и с раздразнение продължи: — Аз си играя с думите и обещанията, не мога да се сдържа. За жалост — добави тя, — ако се съглася, че между нас наистина има нещо по-специално, няма да знаеш дали казвам истината или не, нали?

Брадфорд се ухили и поклати глава.

— Тогава ще ни трябва някакво доказателство — каза той. В очите му се спотайваха весели искри и Карълайн знаеше, че не е повярвал на нито една нейна дума. Тя лъжеше и той го знаеше.

— Как точно бих могла да докажа, че не изпитвам нищо към теб? — попита. Тя се намръщи замислено, но изведнъж очите й проблеснаха и Брадфорд разбра, че е намислила нещо. Бе видял абсолютно същия поглед миг, преди да вкара Брюмел в капана си. Очакваше с нетърпение следващият й ход. — Може би все пак има начин! Защо не скочиш от балкона? Ако не изкрещя, за да те спра, тогава ще разбереш, че не ме е грижа за теб.

— А ако ме предупредиш? — подсмихна се Брадфорд.

— Е тогава ще знаеш, че наистина чувствам нещо към теб. Разбира се, всяка кост по тялото ти ще е строшена, но ще имаме отговор, нали?

Тя му се усмихна сладко и той си помисли, че може би й допада ситуацията, която бе описала преди малко.

— Има и алтернатива — предложи Брадфорд. — Такава, която няма да унищожи тялото ми, ако наистина това те притеснява.

— Въобще не съм загрижена за тялото ти — сряза го Карълайн. — А този разговор започва да става доста неуместен. Ами ако някой ни чуе?

— Винаги ли си толкова загрижена за това, което другите могат да си помислят?

— Преди да дойда в Англия, никога не съм се замисляла за това — призна Карълайн. — А и е доста напрягащо. Да бъдеш безупречен е уморително.

Брадфорд се усмихна на честността й.

— Карълайн, искам да те целуна и да приключим с всичко това.

Тя не помръдна. Почувства се хипнотизирана, като дребно животинче, което всеки момент щеше да бъде хванато в голяма мрежа. Брадфорд постави двете си длани на стената зад нея и бавно се наведе напред.

— Толкова си романтичен — прошепна тя. — Да приключим с всичко това? Нима ти е толкова досадно?

Защо продължаваше да го предизвиква, запита се тя отчаяно. Само щеше да влоши още повече нещата.

— Ти настояваш, че между нас двамата няма нищо, избягваш да срещнеш погледа ми и все още трепериш в ръцете ми. Тялото ти опровергава думите ти.

Карълайн го изненада като кимна.

— Знам това — прошепна тя.

Признанието й му достави удоволствие, почти толкова силно, колкото и подканящите й розови устни. Той не можеше да чака повече, но се закле, че ще действа бавно. Устните му нежно докоснаха нейните. Карълайн опита да извърне лицето си, но Брадфорд хвана долната й устна със зъбите си и не й позволи да го направи. Целуна я отново, още по-напористо, и въпреки че планираше да й даде само една целомъдрена целувка, осъзна, че желае много повече. Устата му се сля с нейната и когато тя стисна зъби, за да предотврати навлизането на езика му в сладката топлота на устата й, той използва ръката си, за да притисне надолу брадичката й. Езикът му взе това, за което тялото му копнееше и бавно се плъзна вътре, изучавайки я и прониквайки в сладостта, която му предлагаше.

Карълайн бе шокирана от първото докосване на езика му. Не беше и подозирала, че мъжът може да целува жената по такъв начин! Опита се да се отдръпне засрамена, но чу само въздишката си, изпълнена с удоволствие. Не можеше да спре нито целувката, нито езика си, който докосна неговия, в началото предпазливо, а по-късно с нарастваща страст. Тя го чу да изръмжава, насърчавайки я, и обви ръце около врата му, придърпвайки го по-близко до себе си.

Не мислеше, че е възможно, но целувката се задълбочи, стана много по-гореща. Тя прегърна масивните му рамене и се отдаде изцяло, давайки и получавайки удоволствие, което се лееше като сладко вино между тях.

Колкото по-дълго се целуваха, толкова повече изискваше Брадфорд. Беше груб в страстта си и държеше лицето й, за да не се отдръпне от него. Никога преди една целувка не му бе въздействала толкова силно, толкова възбуждащо.

Желаеше я с такава жажда, каквато никоя друга жена преди нея не бе разпалвала в тялото му. Колкото повече отпиваше от нея, толкова повече я желаеше.

Езикът му проникваше, проучваше, а после се отдръпваше отново и отново. Карълайн, изгубена в океан от чувства, започна да трепери и почувства изгаряща топлина да обхваща цялото й тяло. Силата на това, което се случваше между тях, я изплаши. Тя най-после успя да се откъсне от него и се подпря на стената зад себе си. Дъхът й бе накъсан също като мислите й.

На Брадфорд му отне цяла минута да възвърне контрола си.

Карълайн бе свела поглед, за да не му позволи да разчете срама в очите й. Беше се държала твърде фриволно и той със сигурност я е помислил за пропаднала жена без капка морал в себе си.

— Сега ми кажи, че между нас няма нищо — прикани я Брадфорд. Гласът му бе груб, и както забеляза с раздразнение, невероятно самоуверен.

— Няма да отрека, че целувката ти беше приятна — каза му. Тя погледна нагоре към него и той отново се озова омагьосан от очите й.

— Искам те, Карълайн — приключих с медените думи, помисли си Брадфорд и вътрешно направи гримаса. Тъкмо започна да се проклина за прибързаността си, когато забеляза промяната в изражението й.

Настана тишина, докато тя обмисляше как да отговори. Беше ядосана, но можеше да вини единствено себе си. Бе отговорила на целувката му, като някоя безпътна жена от улицата, нали?

— Искаш ме? — рязко попита тя. — Как смееш да ми казваш подобно нещо. Защото отвърнах на целувката ти ли? — сълзи изпълниха очите й, но тя бе прекалено разстроена, за да ги контролира. — Не ме интересува, че ме желаеш — не му даде време да й отговори. — Мислиш си, че след като си титулуван и имаш висока позиция в обществото можеш да вземеш всичко, което пожелаеш? Е, грешиш, ако мислиш, че можеш да ме имаш, милорд. Аз не съм член на висшето общество и не се впечатлявам от материални предложения.

— Всяка жена се впечатлява от материалните предложния — измърмори Брадфорд, използвайки собственото й определение за богатство и власт.

— Да не би да намекваш, че ако цената е достатъчно висока, можеш да имаш всяка жена, която пожелаеш? — Карълайн се изправи в целия си ръст, но вместо да отговори, Брадфорд сви рамене. Тя го стрелна с блеснали очи. — Ти ме обиждаш.

— Защото ти казвам истината ли?

— Не! Защото наистина вярваш в това, което казваш — отвърна Карълайн. — Бих ти се отдала толкова, колкото и на твоя крал Джордж — добави тя.

— Защото казах, че те искам, ти веднага реши, че имам предвид като моя любовница. Обиждаш се, вместо, според мен, да бъдеш поласкана — добави той. Беше бесен и й даде да почувства пълната сила на гнева си. — Но ако те ухажвам и поискам ръката ти, тогава какво? — ръцете му бяха от двете страни на главата й, а лицето му бе само на милиметри от нейното. О, той знаеше какво цели тя, и колкото и да му бе неприятно да го признае, я желаеше достатъчно, за да й го даде. — Тогава ще промениш тона си, нали?

Карълайн помисли над забележката му. Бе изумена от неговата безочливост.

— Да не би да искаш да те похваля? Ха! Ти ми каза, че има нещо между нас — отвърна му тя. — Но това е само физическо привличане, нищо повече. Наистина ли смяташ, че бих ти се отдала, заради такава дребна причина? Не искам да се омъжвам за теб — обяви категорично Карълайн. — Каза, че искаш лоялна, предана и любяща жена — озъби се тя, — но ти не притежаваш нито едно от тези качества.

— И от къде знаеш това? — поиска да узнае Брадфорд.

Бе твърде разстроена, за да се притесни от втренчения му поглед.

— Първо, предложи да ти стана любовница. И то само, защото сме привлечени един от друг.

— Защо иначе бих те искал за моя любовница? — попита я, опитвайки да намери смисъл в логиката й. — А и не съм го поискал — сега вече крещеше и не го бе грижа, кой може да го чуе.

— О, но щеше да го направиш. Второ, прекалено голям егоист си, за да ми харесаш. Интересуват ме много повече неща, освен богатството, милорд. Ще се омъжа за някой, който е внимателен. И който няма да е англичанин.

— По дяволите, какво лошо има в това да си англичанин? — изрева Брадфорд. Но гнева му изведнъж магически изчезна и той се разсмя. За Бога, та тя съвсем бе объркала понятията. По принцип англичаните мразеха хората от Колониите, не обратното. — Да не би да си забравила, че и ти си англичанка?

Карълайн предпочете да игнорира въпроса му.

— Повечето англичани са нелоялни — отговори тя.

Опитваше се да го разгневи, защото се чувстваше нещастна. Смехът му я разтревожи и й бе трудно да се съсредоточи. Гневът, който демонстрира преди малко, бе много по-приемлив и внезапната промяна бе странна. Карълайн отново почувства, че е изгубила баланса.

— Повечето се обръщат срещу краля си, ако това може да послужи за целите им. Собственият му син се опита да го предаде и без съмнение ще повтори опита си. Защо се смееш? Не разбираш ли, когато те обиждат? — Карълайн свърши речта си и клюмна като току-що откъснато цвете, което са оставили на слънце прекалено дълго време.

— Сега, смятам, че е мой ред да говоря — започна твърдо Брадфорд. — Първо, ще ти кажа, защо те искам.

— Не ме интересува защо ме искаш — обади се Карълайн. Тя погледна над рамото му, за да види дали някой не подслушва разговора им, после се обърна отново към него. — Но предполагам — прошепна тя, — от начина, по който ме целуна, че твоята похот… че искаш тялото ми — тя се изчерви, просто нямаше как да го предотврати.

— Да, признавам, че те искам в леглото си. Ти си много красива жена.

— Това е без значение — извика Карълайн.

Брадфорд осъзна, от начина, по който го гледаше, че тя няма ни най-малка представа, колко е прекрасна. Беше ободряващо откритие. Повечето жени използваха външният си вид като оръжие, за да получат това, което желаеха.

— Знаеш ли, че ме караш да се смея? — попита я.

Карълайн го изчака да продължи, но когато не го направи, тя въздъхна раздразнено.

— Разбира се, че знам, че те разсмивам — каза раздразнено. — Току-що спря да ми се смееш. Не съм глуха. И съм сигурна, че повечето хора вътре, също са те чули как се смееш — добави намръщена.

— Не се смеех на теб — възрази Брадфорд. Опита се да изглежда сериозен, но се провали. — Смея се с теб.

— Тогава, защо аз не се смея? — извика Карълайн. — Не ми се прави на тактичен. Хабиш си усилията. Щом настояваш за честност, ще ти дам пълна доза от нея. Не искам да ме привличаш. Аз съм човек, който обича да контролира, и няма да позволя да бъда подчинявана или сплашвана от когото и да е било. Освен това, след като ти си надменен и доста арогантен, заплашителен и непреодолим, значи не си подхождаме. Страхувам се, че ще трябва да потърсиш друга. Някоя по-кротка, предполагам, която няма да има нищо против да я командват през цялото време. Искаш ли да ти помогна да намериш такава? Вече ми предостави някои от изискванията си — очите й отново блеснаха в странния си блясък и Брадфорд осъзна, че няма търпение да чуе следващата й забележка. — Да видим, искаш някоя лоялна, предана, любяща, и… о, да! За малко да забравя. Някоя, на която да се присмиваш.

— Забрави честността — подметна ухилен Брадфорд. Вътрешно също се усмихваше, защото Карълайн, съзнателно или не, му бе дала надежда. Беше признала, че се страхува от него. Обясняваше си го с това, че тя се страхува от чувствата, които той поражда в нея. Почувства се доста по-уверен от тази информация.

— Разбира се, трябва да е честна — съгласи се Карълайн с кимване. — Сега, за твоята перфектна жена, каква дама предпочиташ? С руса или с кестенява коса? Сини очи или кафяви? Нисичка или висока? Само ми кажи и ще отида вътре да огледам.

— Черна коса и виолетови, сърдити очи — започна Брадфорд. — А височината й трябва да бъде някъде между ниска и висока.

— Току-що описа мен — отвърна тя. — Аз не съм перфектна, милорд. Имам доста недостатъци.

— Вече научих някои от тях — каза й Брадфорд. Той не можеше да й устои нито минута повече, затова се наведе и я целуна.

Не й даде време да се съпротивлява, защото целувката свърши, преди да успее да мигне. Тя го избута назад.

— Наясно си с недостатъците ми? — попита, преструвайки се, че не я бе целунал.

— Не харесваш ирландци и англичани; смееш се, когато не е уместно; имаш доста чепат характер и си правиш прибързани заключения, които невинаги са правилни — отговори Брадфорд. — Да продължавам ли?

— Не, недей — отвърна Карълайн. — Но има грешки в списъка ти. Не е вярно, че не харесвам всички ирландци и англичани, а само грубите им представители. Да, имам чепат характер и се смея, когато не е уместно, но се старая да поправя и двете. Много рядко си правя прибързани заключения, които не са верни. А ти си прекалено арогантен, за да признаеш някоя своя грешка, и се предполага, че положението при теб е много по-окаяно.

— Честността ти ме съкрушава — отвърна подигравателно Брадфорд. — А смирението ти направо ме поставя на колене — смехът му бе богат и напълно неоценен от противничката му. Той осъзна, че ако продължи да се заяжда с нея, със сигурност късмета ще му изневери, но въпреки това, не можеше да се сдържи. Не се бе забавлявал така от години.

— Не мога да повярвам, че някой може да те накара да паднеш на колене — отбеляза Карълайн. Усмивката й го накара да поклати глава.

— Представяш си гледката и й се наслаждаваш, нали? — попита я.

— О, да — отговори Карълайн. — Трябва да се върнем вътре, преди да разберат, че ни няма.

Брадфорд я остави да вярва, че има някаква възможност да не са ги забелязали, че излизат заедно. Но той знаеше истината, че всички вътре вече шушукаха и разпространяваха клюки. Нищо важно не можеше да се изплъзне от погледа на дамите. От предишния си опит, херцогът на Брадфорд знаеше, че всичко, което прави, предизвиква клюки.

Репутацията на Карълайн нямаше да пострада, само защото именно той й бе обърнал внимание. Освен това, ако я бе посветил в тези подробности, тя щеше да настоява, да се върне при баща си. А той искаше да прекара само още една минута с нея, само още една минута насаме.

— Не трябваше да се целуваме и не трябваше да си говорим толкова интимно. Не се познаваме достатъчно добре, за да обсъждаме подобни неща — започна Карълайн. Имаше намерение да му каже, че се надява, той да забрави целият им разговор, но следващата му забележка отново я вбеси.

— Знам всичко за теб — заяви той. — Живяла си с чичо си и леля си, във ферма в покрайнините на Бостън, през последните четиринадесет години. Чичо ти е направил Бостън свой дом и е обърнал гръб на Англия. Чарити ти е по-скоро сестра, отколкото братовчедка. Въпреки че е по-възрастна от теб с шест месеца, те следва неотлъчно. Баща ти, граф Бракстън, досега е бил считан за ексцентрик и е живял като отшелник през последните години. Много добре си служиш с пистолет, макар всеки път щом се докоснеш до такъв, се чувстваш физически изтощена. Знаеш какви са недостатъците ти и работиш върху тях, за да ги премахнеш. Това стига ли ти? Убеди ли се, че знам всичко за теб, или трябва да продължа?

Карълайн бе изумена от коментара му.

— Как научи всичко това?

— Не е от значение — отвърна Брадфорд.

— Но защо би…

— Интересувам се от теб — прекъсна я той. Този път гласът му прозвуча тихо. Изражението му стана сериозно, и тя почувства, че отново става нервна. — Карълайн, винаги получавам това, което желая. Когато ме опознаеш по-добре, ще го приемеш.

— Не искам да слушам това! — запротестира тихо тя. — Звучиш като разглезено дете, което е свикнало да получава абсолютно всичко.

Брадфорд не се обиди от определението. Само повдигна масивните си рамене и отвърна:

— Предполагам, че ще ти се наложи да свикнеш. След време ще го приемеш. Няма да се предам, Карълайн, просто ще проявя малко търпение.

— Чувала съм, че много от омъжените дами в Англия имат извънбрачни авантюри — каза тя. — Затова ли предложи да стана твоя любовница?

— Никога не съм ти предлагал да ми ставаш любовница — каза Брадфорд. — Правиш си прибързани заключения, Карълайн. Но да, има много дами, които приемат чужди мъже в леглото си, дори след като се омъжат.

— Значи са достойни за съжаление — отбеляза тя гневно. — Те не само предават съпрузите си, но и се подиграват с обета, който са дали.

Разгорещеното й изказване му достави истинско удоволствие, но Брадфорд не й позволи да го разбере. Искаше да я чуе какво още има да каже по този въпрос.

— Каза, че ме познаваш добре, но ме обиди, вярвайки, че съм като останалите английски дами. Ти си този, който прави грешни заключения.

На Брадфорд му бе трудно да следи аргументите й. Объркването му си пролича и Карълайн каза с раздразнение:

— Чакам извинение.

Преди да й отговори, той се наведе надолу и целуна върха на главата й.

— Предупреждавам те, Карълайн. Няма да се разколебая. Ти ще бъдеш моя.

Понечи да оспори думите му, но осъзна, колко безполезно е това. Вече бе взел решение и тя знаеше, че няма да може да го разубеди.

— Прозвуча като предизвикателство.

— Така е — отговори той, а гласът му не оставяше и съмнение, че го мисли.

— И щом е предизвикателство — каза Карълайн с нежен шепот, — тогава значи, че си ми противник. И искам да те предупредя, милорд, не играя игри, които няма да спечеля.

— Мисля си, Карълайн — отговори Брадфорд с шепот, който докосна сърцето й, — че и двамата ще излезем победители от тази игра — и запечата обещанието си с дълга, страстна целувка.

— Лейни, какво правиш! — гласът на Чарити проникна през омаята на целувката им. — О, това сте вие, милорд! Знаех си, че ще ухажвате братовчедка ми, но наистина не бива да стоите тук навън сам-сами. Не мисля, че е много редно.

Тя се усмихна на Брадфорд, когато той се отдръпна от Карълайн.

— Не ти ли казах, Карълайн, че той е увлечен по теб?

Брадфорд се ухили и Карълайн изпъшка. Току-що бе хваната в доста неудобна ситуация с мъж и нямаше как да обясни на Чарити, че не е била доброволен участник в това. Небеса, ръцете й бяха плътно прилепнали към раменете на херцога.

— Престани да се хилиш и обясни всичко на братовчедка ми — нареди му тя и го сръга в ръката.

— Разбира се — отвърна той. — Но първо, позволи ми да се представя — изрече сериозно.

Като видя веселите искри в очите му, Карълайн реши, че е намислил нещо и се намеси:

— Чарити, това е Брадфорд. Той е херцог — добави, сякаш току-що се бе сетила за това. — А това беше целувка за „сбогом“, нали така, милорд?

— Да, за сбогом, до утре — отвърна Брадфорд. Той игнорира факта, че Карълайн скришом го сръчка още по-силно и хвана ръката на братовчедка й. — За мен е удоволствие да се запознаем, Чарити.

Двамата си размениха обичайните любезности и тогава тя го попита:

— Дали по някаква случайност не познавате мъж на име Пол Блечли? — тя погледна към Карълайн за одобрение и братовчедка й кимна с нежна усмивка. Знаеше, колко е важно това за нея и се почувства виновна, че не е помогнала повече.

— Да, познавам го.

Тихият отговор на Брадфорд предизвика истинско вълнение. Карълайн хвана ръката му и пробва да го завърти с лице към себе си, но сякаш се опитваше да завърти огромен бряст, вкоренен в земята.

Чарити също се опита да привлече вниманието му, като задърпа настоятелно другата му ръка.

— Виждал ли сте го наскоро? — попита задъхано тя.

Брадфорд хвана ръката на Карълайн и я издърпа до себе си, като посвети цялото си внимание на Чарити. С палеца си потъркваше дланта на Карълайн, докато слушаше обяснението на братовчедка й, как се е запознала с Пол Блечли.

— Можете ли да ми кажете дали е женен? — попита Карълайн. — Той напусна Бостън толкова внезапно, без дори да каже и дума.

— Не — отговори Брадфорд. — Не е женен. Върна се от Колониите преди няколко месеца и сега живее в дома си в покрайнините на Лондон.

Имаше още много за казване, но той предпочиташе да не продължава. От начина, по който младата жена бе реагирала на новината, че Блечли се е върнал в Англия, той предположи, че нещо се е случило между двамата, докато Пол е бил в Бостън. Очите й се напълниха със сълзи и Карълайн опита да се откъсне от прегръдката му, за да утеши братовчедка си. Но Брадфорд не й позволи. Той извади ленена кърпичка от джоба си и я подаде на Чарити, като й предложи да се върне при чичо си, а те щяха да я последват след миг.

Карълайн се усмихна, когато видя кърпичката му. На нея нямаше нито една дантела. Въобще не бе като натруфената кърпичка на Брюмел.

— Влюбена ли е в Пол?

Въпросът му изискваше незабавен отговор. Карълайн кимна.

— Дал й е обещание, което не спази — каза тя. — Разби й сърцето.

— Пол също е съкрушен — каза Брадфорд. — Предполагам, че я е обичал, иначе нямаше да й даде обещание. Той е честен мъж.

— Грешиш — възрази тя. — Чарити ми каза, че я е помолил да се омъжи за него и че тя е приела. Тогава той изчезна.

Брадфорд продължи да държи ръката й, докато вървяха към вратата.

— Ще ти кажа какво знам, но ти трябва добре да помислиш над всичко, преди да споделиш каквото и да е било с нея. Това, което ще ти споделя ще причини на братовчедка ти само болка, и мисля, че може би трябва да й спестим истината.

Карълайн се обърна с лице към Брадфорд и му попречи да продължи.

— Тогава ми кажи и ме остави да реша сама — настоя тя.

— Пол бе ранен по време на престоя си в Бостън. Имало е експлозия и корабът му е бил унищожен. За малко не загинал и ще носи белезите до края на живота си. Живее като отшелник в малка къщичка на час езда от тук и не позволява дори на роднините му да го видят.

— Ти успя ли да се срещнеш с него? — попита Карълайн. Беше потресена от историята и притеснена за братовчедка й и Пол Блечли.

— Да, за малко щом се върна в Лондон. Не може да движи едната си ръка, а лицето му е обезобразено.

Карълайн затвори очи и поклати глава.

— Мислех най-лошото за него, когато изчезна, без да каже и дума, но Чарити вярваше, че не би я изоставил — тя си пое дълбоко дъх и каза: — Опиши ми как изглежда лицето му. Не мисли, че съм жестока, Брадфорд. Трябва да зная, ако реша да кажа на Чарити.

Той поклати глава.

— Не ме слушаш. Пол не позволява дори на мен да го посещавам. А аз го познавам откакто бяхме деца. Едната страна на лицето му е обгоряла, а лявото му око е изскочило от орбитата си. Вече не е красив.

— Тя не се е влюбила в него, защото е бил красив — възрази уверено Карълайн. — Ние, Ричмънд, не сме повърхностни, Брадфорд. Това се опитах да ти кажа и по-рано. Да желаеш някого, защото той или тя те привлича физически, не означава нищо. Чарити притежава много повече качества, отколкото подозираш.

Тя хвана ръката му, без да осъзнава нежния жест, който отправя и ответната реакция. Той знаеше, че тя не осъзнава какво прави, бе просто загрижена от току-що чутото, но въпреки това почувства, че е спечелил малка битка, щом го бе докоснала. Почувства, че е положил началото.

Вярно бе, че не може да я принуди да изпитва нещо към него. Вярно бе, и че бе отговорила на целувката му, но въпреки това, той бе този, който я започна. Докосването бе твърде символично за него. Брадфорд се усмихна вътрешно.

— В семейството ни, Чарити си има прякор. Наричаме я Пеперудата — каза Карълайн. — Освен че е красива като пеперуда, тя сякаш пърха наоколо като такава. Но също така е и силна. Обича Пол Блечли и не вярвам, че раните му ще променят чувствата в сърцето й.

— Това означава ли, че смяташ да й кажеш? — Брадфорд звучеше притеснен. — Пол е мой приятел и не желая да го наранявам. Преживял е достатъчно.

Карълайн кимна. Разбираше притеснението му и призна, че ако бе на негово място, сигурно също щеше да е толкова защитнически настроена.

— Ще трябва да ми се довериш — каза му тя.

Щеше да му е по-лесно, ако бе поискала богатството му или дясната му ръка. Доверие! Не беше възможно. Лицето му стана твърдо, а изражението цинично. Карълайн забеляза промяната в него и твърдата линия на челюстта и устата му. Но тя бе целувана от тази уста, беше усетила това, което се криеше под грубото му лице и знаеше колко нежен може да бъде, когато не потиска чувствата си.

От начина, по който ме гледаш, предполагам, че молбата ми не ти е допаднала — започна Карълайн. — Не искаш да ми се довериш, нали?

Той не й отговори и тя се намръщи озадачена. Реши да смени темата и пусна ръката му.

— Благодаря ти, че ми каза за Блечли — преди да успее да я спре, тя се втурна към отворената врата. Спря се на прага и се обърна към него: — Благодаря ти, че се извини. Знам, че ти беше трудно.

Първоначално Брадфорд се почувства раздразнен, че бе отпратен по такъв начин, но после видя смешното на ситуацията. Той бе херцогът на Брадфорд и осъзна, че Карълайн Ричмънд въобще не бе впечатлена от това. Бързо я настигна и я хвана за лакътя.

— Не съм се извинявал.

Карълайн погледна нагоре към него и му се усмихна.

— Но щеше да го направиш, ако ти бях дала повече време — тогава тя се обърна към тълпата, отпращайки го още веднъж.

Брадфорд започна да се смее. Не се бе усмихвал или смял от толкова дълго време и знаеше, че е права. Ако имаше достатъчно време, вероятно щеше да й се извини. Бе права за това, а също и за намеренията му. Ако тя бе готова, щеше да я направи своя любовница, без да се интересува от последствията. Беше прибързал, предполагайки, че е като повечето жени, които познаваше, но сега разбра, че ще му се наложи да преосмисли позицията и начина си на действие.

Карълайн Ричмънд го объркваше и на него въобще не му се искаше да го признае. Тя отхвърляше титлата и парите му и той почти й повярва. Нима нямаше представа какво може да й предложи? Не можеше да приеме, че материалните блага не я интересуват. Все пак бе жена. Но бе много по-умна от останалите. И много по-упорита. Е, той нямаше да се разубеди лесно. Без значение колкото трудности и предизвикателства щяха да се появят на пътя му, щеше да я завоюва. Зачуди се, дали тя осъзнава пред какво се изправя? Очевидно не, реши той. Усети, че се усмихва и бързо промени изражението си, за да не си проличат чувствата му.

Карълайн бе казала, че иска някой внимателен мъж! През всичките тези години, Брадфорд не се сещаше да е бил някога такъв. Бе чувал шепнешком да го определят като жесток и безскрупулен. Но внимателен? Дори не знаеше какво точно значи това. Но, разбира се, щеше да разбере. Щом тя искаше някой внимателен, точно това за Бога, щеше и да получи.

— Ето къде си била, дъще — гласа на баща й прекъсна мислите му. Тъкмо бе влязла в балната зала, когато графа я пресрещна. — Наистина не е много мило да ни напускаш така.

— Съжалявам, татко — отговори Карълайн, напълно разкаяна. Целуна го бързо по бузата. — Отнесох се — добави тя, поглеждайки назад към Брадфорд.

— Да, разбира се — съгласи се баща й. — Предполага се, това е първият ти бал, все пак. Добре ли си прекарваш? — попита я с усмивка.

Карълайн знаеше, какво се очаква от нея и отговори незабавно.

— Наистина си прекарвам чудесно, а и срещнах толкова интересни хора.

Нежният поглед и усмивката, която бе отправила към баща си, бяха доказателство за привързаността й към него и Брадфорд изпита завист към специалната връзка, която съществуваше между двамата. Намираше я за забележителна, имайки предвид факта, че Бракстън бе изпратил дъщеря си в Колониите, без да я вижда цели четиринадесет години. Постъпката му явно не бе засегнала любовта й към него, и той реши, че това е доста необичайно.

— Бях сигурен, че ще си прекараш добре. А ти, Брадфорд? — обърна се баща й към него: — Наслаждаваш ли се на вечерта?

Преди Брадфорд да отговори, Бракстън продължи:

— Причини доста вълнения тази вечер. Обикновено не посещаваш балове, нали?

— Бях занемарил задълженията си — отвърна той. — Но планирам да променя това положение. Вечерта наистина бе стимулираща — продължи, поглеждайки към Карълайн. — Наслаждавам се безкрайно.

— А, ето ги маркиза и Чарити — графа изчака племенницата и шуреят му да се присъединят към групичката им, преди да каже на Брадфорд: — Помните ли маркизът на Еймсмънд? — Карълайн забеляза, че гласът на баща й сега звучеше много по тържествено. По тона му реши, че Брадфорд вероятно е мъжът с най-висока титла на бала тази вечер. Намери го за много забавно, тъй като той бе значително по-млад от баща й и вуйчо й.

Брадфорд кимна, защото наистина помнеше маркиза. Беше кратко кимване на херцог, поздравяващ мъж с близка до своята титла. Той със сигурност знаеше как да бъде коректен! Карълайн се усмихна и не можеше да обясни защо го направи. Именно неговата коректност й достави удоволствие и значително подобри мнението й за характера му.

— Радвам се да те видя отново, Еймсмънд.

— Аз също Брадфорд — отвърна маркиза с усмивка, след което се обърна към бащата на Карълайн и каза: — Домакинът ни иска да размени няколко думи с нас.

— Разбира се — отговори графът. — Веднага се връщам, Карълайн.

— С ваше позволение — намеси се Брадфорд, — бих желал да представя Карълайн на графа на Милфордхърст и веднага ще я доведа при вас — баща й се усмихна и кимна одобрително.

Той хвана ръката на Чарити и последва маркиза.

Брадфорд поведе Карълайн в обратна посока, към най-отдалечения ъгъл на балната зала.

Милфорд видя Брадфорд да наближава под ръка с красива жена и веднага се извини на групата хора, с които разговаряше. Той тръгна напред и пресрещна двойката по средата на пътя.

— Карълайн, бих искал да ти представя Уилям Съмърс, граф на Милфордхърст — каза Брадфорд. — Милфорд, това е лейди Карълайн Мари Ричмънд, дъщеря на граф Бракстън.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — каза Карълайн.

Тя направи лек реверанс, докато гледаше красивия мъж, хванал ръката й. Имаше вид на истински мошеник с широката си усмивка и блестящите си зелени очи.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна той и се поклони. — Значи това е дамата от Колониите — погледна към Брадфорд, след което се обърна към Карълайн: — Нова рокля ли носите?

Въпросът му я изненада, но все пак кимна:

— Да, по модел на мадам Нюкот — добави тя.

Милфорд хвърли още един хитър поглед към приятеля си и се подсмихна.

Карълайн не знаеше какво точно става между тези двамата, но и нямаше време да разбере. Чарити се присъедини към тях, а роклята й се разлюля, щом спря внезапно до тях. Тя се усмихна на Брадфорд и погледна към приятеля му.

Херцогът веднага я представи на Милфорд. Докато Чарити разказваше за впечатленията си от вечерта, към тях се присъедини Бракстън и Брадфорд, игнорирайки широката усмивка на приятеля си, веднага поиска от бащата на Карълайн да поговорят насаме.

Щом Брадфорд и графа се отдалечиха, Милфорд заведе Карълайн и Чарити при масата с храна.

Чарити продължаваше да поддържа разговора и Карълайн се усмихна, докато слушаше възбудените коментари на братовчедка си. От начина, по който Милфорд отделяше внимание на Чарити, реши, че е мил мъж и е лесно човек да го хареса. Изглежда бе благ по природа.

— Откога познавате Брадфорд? — попита Карълайн, когато Чарити спря да говори.

— Откакто бяхме малки момчета — отвърна Милфорд. — Почти като братя сме.

— И ние сме като сестри — прекъсна го Чарити. — О, домакинът май ми маха? Бях му обещала следващият танц. Доста е пъргав за мъж в толкова напреднала възраст. Моля да ме извините — каза тя, повдигна леко полата си и преди да тръгне прошепна на Карълайн: — Моли се краката ми да издържат — и бързо изчезна във вихрушка от розова коприна.

— Длъжник съм ви — каза Милфорд, когато с Карълайн останаха насаме.

Тя го погледна объркано и го подкани да продължи.

— Брад беше забравил как да се усмихва. Вие му помогнахте да си спомни.

Карълайн се усмихна.

— Не е лесно да бъде предразположен, нали?

Милфорд се изкиска, кимайки с глава.

— Проницателна сте — каза той. — Бях сигурен, че ще ви харесам.

Очите й се разшириха. Тази вечер бе пълна с изненади. Първо Брадфорд изрецитира всичко за нея, а сега се оказва, че и приятелят му знае. Дали имаше някой, който да не я познава?

— Относно предишният ви коментар, който се отнася за Брадфорд — каза Карълайн. — Защо, това че се усмихва, е толкова голямо събитие?

Милфорд се намръщи.

— Напоследък не е имал причини да го прави — отговорът му бе прекалено обобщаващ, за да задоволи любопитството й.

— Смятам, че сте добър човек — започна тя.

— Той е добър, но аз не съм, така ли? — гласът на Брадфорд прозвуча зад Карълайн и тя се обърна, едновременно разтревожена и зарадвана.

— Именно — отговори тя. — Можеш да вземеш няколко урока от приятеля си.

Брадфорд се намръщи. Докато ги гледаше, Милфорд осъзна, че Карълайн не бе останала с лоши впечатления от приятеля му.

Тя си спомни, как каза на херцога, че иска да се омъжи за някой, който е грижовен, и че той не е такъв. Осъзна, че се е подразнил и се усмихна доволно.

Вечерята бе обявена и Карълайн съжали, защото й се искаше да продължи да се заяжда с намръщения си противник. Двамата джентълмени й предложиха ръка, за да я отведат до масата, но тя отказа поканата им, с оправданието, че има намерението да се присъедини към баща си и чичо си на тяхната маса. Огледа се наоколо и забеляза баща си, обграден от голям брой млади мъже. Брадфорд проследи погледа й и се намръщи още повече.

— Смятат да привлекат вниманието ти, чрез баща ти — изкоментира той. Звучеше възмутен и Карълайн му обърна гръб.

— Планираш да стоиш до нея до края на вечерта ли? — ухилен попита Милфорд.

— Не — отговори Брадфорд. Знаеше, че приятелят му се шегува, но въпреки това се раздразни от коментара му. — Въпреки това, ще ми се наложи да проведа дискусия с няколко млади джентълмена преди края на вечерта.

Милфорд се изкиска, поклони се на Карълайн и се отдалечи. Брадфорд хвана ръката й с жест, който можеше да бъде разбран единствено като собственически, и бавно я поведе към трапезарията.

— Този, който говори с Чарити, да не би да е графът на Стентън? — попита Карълайн. Спомни си, че младият мъж й бе представен в началото на вечерта.

— Не — отговори Брадфорд. — Той е граф Стентън.

Карълайн погледна нагоре към него, за да види, дали не се шегува с нея, но изражението му беше сериозно и не можеше да прочете нищо по лицето му.

— Не казах ли току-що същото? — попита тя.

Брадфорд осъзна, че Карълайн не е разбрала коментара му и се усмихна. Усмивката му бе нежна и едва не я разтопи.

— Има разлика, когато използваш „на“ и когато не го използваш — обясни той. — Например, ако ти кажа, че това е графът на Стентън, ти ще разбереш, че той е мъжът с най-висока титла в семейството си. Обаче, ако ти кажа, че той е граф Стентън, ще знаеш, че има някой друг в семейството му, който притежава по-висока титла от неговата.

— Благодаря ти, че ми обясни — каза тя. Гласът й преливаше от признателност. — Теб те наричат херцогът на Брадфорд, затова да разбирам ли, че ти притежаваш най-високата титла в семейството си?

— Да — призна той. — Но също така съм и граф Уелбърн, графът на Кантон, маркиз Съмъртохъм и виконт Бентън.

Брадфорд се усмихна виждайки удивлението й, след като й изреди титлите си.

— Да не би случайно да си и рицар? — попита го, поклащайки глава.

— Все още не — отвърна той. — Честта да те провъзгласят за рицар се дава от краля, не се наследява.

— Разбирам — каза Карълайн. — Осъзнавам, че сигурно ти изглеждам като пълна невежа, на която трябва да разясняваш порядките в обществото. Но съм израснала в Бостън, където титлите нямат никаква тежест. Освен това, чичо Хенри смяташе, че никога няма да се завърна в Англия. Затова не отдели време да ми разяснява всички въпроси, свързани с титлите. Той вярва, че за един мъж може да се съди по делата, които е извършил, а не по това, какво са направили предците му. И поради тази причина предполагам, че не съм била обучена както трябва — каза с въздишка. — Ние с чичо, просто не сме го сметнали за необходимо, или важно.

Графът на Бракстън се присъедини към тях и Брадфорд беше принуден да си тръгне.

— Ще продължим с дискусията си утре, когато дойда да ви посетя — каза той, преди да се сбогува. Пусна ръката й и почувства, че вече му липсва. — Баща ви ми даде позволението си.

По време на вечерята Карълайн стоеше между баща си и вуйчо си. Когато двамата мъже започнаха да споделят спомени за майка й, жената, която и двамата са обичали, тя разбра, че между тях всичко отново е наред. Брадфорд отведе Чарити до масата им и пак изчезна. Изражението му, когато й пожела лека нощ бе учтиво, като по учебник, но все пак в очите му бе видяла весели пламъчета. Зачуди се, какво ли е намерил за толкова забавно и много скоро получи отговора си.

— Толкова неудобно се почувствах! — прошепна Чарити на Карълайн, когато седна до нея. — Помислих си, че говоря с домакина ни, но той трябва да е отишъл някъде, докато разглеждах тълпата и щом се обърнах към него, той бе изчезнал, а Брадфорд вървеше до мен и съм сигурна, че си помисли, че говоря на саксията.

Карълайн за малко да се задави с шампанското си. Направи всичко по силите си да не се разсмее, защото знаеше, че ще нарани чувствата й. Братовчедка й изглеждаше доста покрусена.

— А той какво каза? — попита Карълайн.

— Нито дума — прошепна в отговор Чарити. — Просто ме хвана за лакътя и ме доведе при теб. Той е истински джентълмен — завърши тя с въздишка.

Карълайн кимна. После се обърна към баща си и поиска очилата на Чарити. Щом ги взе, ги подаде на братовчедка си, с поглед, който казваше, че ще е най-добре да я послуша и да ги сложи.

— Чу ли всичките коментари за твоя Брадфорд? — отново шепнешком попита Чарити. Не искаше да смущава разговора, който водеха бащата на Карълайн и вуйчо й.

— Той не е моя Брадфорд — възрази Карълайн, но не се сдържа да попита: — Какви коментари?

— Той никога не посещава проявите на висшето общество. Тази вечер всички са изумени. А и освен това, изглежда, че наистина се наслаждава на вечерта. Домакинът ни е доста щастлив. Карълайн, знаеш ли, че баща ти не е излизал в обществото от години? Всички смятат, че ти си причината за двете чудеса, случили се тази вечер.

Карълайн си спомни, че Милфорд й каза, че й е длъжник, задето е научила приятелят му как да се усмихва.

— Той само е бил забравил как да го прави — прошепна Карълайн.

Тя вдигна поглед и видя Брадфорд да стои в центъра на групичка от невероятно красиви дами. Всички те се кискаха глуповато и я подразни факта как тези глупави жени се умилкваха около него. Не можеше да разбере защо е толкова раздразнена и се опита да убеди самата себе си, че трябва да чувства облекчение. Какво й ставаше?

Не разполагаше с повече време да разнищи чувствата си и бе благодарна за това. Прекара следващия час в запознанство с хора, представяни й от баща й и вуйчо й. Някои притежаваха титли, а други не. Карълайн бе кратка в обръщенията си към всеки новодошъл, защото се притесняваше, че може да се обърне неправилно към някой важен член на обществото и така да покаже невежеството си.

Все повече се чувстваше като селско момиче, каквото беше, и напълно не на място, при всеки сблъсък с английското общество.

Представиха я на лейди Тилмън, стара приятелка на баща й, която му била хвърлила око, както разбра от коментарите, които вуйчо й отправяше тихичко.

Оказа се, че лейди Тилмън доста прилича на дамите в балната зала, само че бе тяхна по-възрастна и по-заоблена версия. Явно бе практикувала изражението си пред огледалото, реши Карълайн, заради начина, по който внимателно, невероятно бавно показваше наслада, интерес и удоволствие. Карълайн стигна до заключението, че е неестествена и бе разочарована от изкуствения й чар. Разочарована, защото баща й, изглеждаше наистина омаян от нея.

Карълайн реши, че лейди Тилмън е ужасно скучна. Почувства се виновна, когато си спомни колко самотен е бил баща й. Само за негово добро, щеше да се опита да хареса сивокосата, тъмноока жена, но много скоро откри, че не може, особено когато тя започна фалшиво да се киска на забележки, които въобще не бяха забавни.

Дъщерята на лейди Тилмън бе по-млада версия на майка си и по външен вид, и по държание. Освен това, изглежда притежаваше и слаб характер.

Лейди Тилмън информира двете братовчедки, че Рейчъл Тилмън била сгодена. Тя изпрати графа да открие бъдещият съпруг на дъщеря си и щом баща й се завърна, придружен от Найджъл Крестуол, Карълайн изпита нова емоция към Рейчъл Тилмън. Тя я съжали.

Найджъл Крестуол имаше очи на лукава лисица и гледаше похотливо. Почувства се ужасно некомфортно в присъствието му и бе страшно благодарна, когато Рейчъл го замъкна да танцуват.

Маркизът изглеждаше уморен и Карълайн предложи да се върнат в трапезарията. Щом се настаниха, виконт Клеймър се примоли, доста драматично, да се присъедини към тях и тогава Терънс Сейнт Джеймс пожела да й се представи, като също се настани до нея.

Карълайн бързо се умори от начина, по който виконтът и дръзкият Сейнт Джеймс се бореха за вниманието й. Случайно вдигна поглед и видя Брадфорд да стои в другия край на залата и да я наблюдава. Една жена, която тя можеше да опише само с думата зашеметяваща, беше застанала максимално близо до него и го гледаше с обожание.

Брадфорд държеше чаша вино в едната си ръка и я повдигна в знак на поздрав, или може би тост, помисли си Карълайн. Тя кимна с намерение да върне поздрава, като вдигна собствената си чаша, когато виконтът се наведе напред и блъсна кристалната чаша от ръката й. Ленената покривка се напои с шампанско, но Карълайн не й обърна внимание, защото се опитваше да успокои виконта. Той разигра доста голяма сцена, докато й се извиняваше, и тя трябваше да го изслуша със стиснати зъби.

Когато мъжът най-после свърши, тя погледна нагоре и видя, че инцидентът е доставил много голямо удоволствие на херцога на Брадфорд. Усмивката му се простираше от едното до другото ухо.

Карълайн се усмихна в отговор, после поклати глава и продължи с разговора, който водеха. Сейнт Джеймс постоянно я хващаше за ръката, която тя от своя страна, бързаше да издърпа.

Вечерта най-после свърши. Карълайн прегърна вуйчо си и му обеща за десети път, да го посети на следващия ден, за чаша чай. Двете с Чарити се сбогуваха с домакина и изразиха удоволствието си от прекараната приятна вечер в дома на херцога на Ашфорд.

— За какво говорихте с Брадфорд? — попита Карълайн, когато баща й спря да слуша описанието на Чарити за това как е прекарала вечерта.

— Иска да те посети утре — отвърна той. Звучеше доста доволен. — Казах му, че е петия, който търси позволението ми — изкиска се графът. — И мога да те уверя, че тази новина въобще не му допадна.

— Брадфорд ухажва Карълайн — отбеляза Чарити.

— Вярвам, че голяма част от лондонското мъжко съсловие участва в надпреварата — каза графа. — Но братовчедка ти не е единствената, която получи покани. Имам цял списък с млади господа, които искат да те посетят, Чарити.

— Наистина ли? — тя не звучеше особено доволна от думите на чичо си.

— Да, и още утре трябва да обсъдим всеки от тях. Сигурен съм, че и двете ще получите много цветя и писма, въпреки че минаха доста години, откакто съм ухажвал и предполагам, че ритуала може да се е променил. Разбирате, че ми бе малко трудно да съм в крак с всичко, което се случва, през последните години.

Изражението на Чарити ставаше все по-притеснено, докато чичо й говореше за мъжете, които искаха да я посетят. Карълайн улови погледа й и поклати отрицателно глава, давайки й знак да не говори. Не искаше да развалят хубавото настроение на баща й, а да проведе един дългът разговор с братовчедка си, когато останат насаме.

Тя разбра посланието и кимна. Карълайн се опита да се концентрира върху обясненията на баща си, но й бе трудно, тъй като лицето на Брадфорд непрестанно се появяваше пред очите й. Изведнъж си представи Кларънс, бостънския й ухажор. В следващия момент Кларънс и Брадфорд стояха един до друг в ума й и Карълайн простена. Да сравнява единия с другия, бе направо смешно. Кларънс бе все още момче, а Брадфорд мъж. Кларънс напомняше на жребчето от фермата им, несръчен и невероятно несигурен в себе си, когато бе около нея. Брадфорд от друга страна, й напомняше за любимия й жребец. Бе силен и жизнен! Стойката му издаваше увереност и мощ. Тя се зачуди дали и той, като жребеца й, притежава невероятна издръжливост. Този въпрос я накара да се замисли за миг. Дали щеше да издържи в желанието си да я притежава? Бе странно сравнение и Карълайн, реши, че е прекаленото изтощение е виновно за нелепите й мисли.