Джули Гарууд
Непокорни желания (5)

Глава четвърта

Чувството за хумор на Карълайн я спаси от истинско разочарование. Това и постоянното вълнение на Чарити за предстоящите събития. Братовчедка й обичаше вниманието и веднага се сприятели с мадам Нюкот, модистка с добър усет за платовете и формите на тялото. Чарити с радост приемаше всяка минута от това, което Карълайн наум наричаше мъчение.

Графът на Бракстън не се ограничи само с по една рокля, а настоя и двете му повереници да получат чисто нов гардероб.

Мадам Нюкот предложи розово и бледо жълто за Чарити и добави тук-там няколко дантели, за да наблегне на дребния й ръст. Тя не позволи роклята да има гънки, защото според нея те щяха да отвличат вниманието от красивата й фигура.

Карълайн бе облечена в рокля, ушита в синьо, светло лилаво и слонова кост, с прекалено изрязано деколте и твърде пристегната за нейния вкус, но пък цветовете напълно подчертаваха косата й. Почувства се малко странно и го каза на Чарити.

— Мама би нагласила шал върху гърдите ти — започна Чарити, като й се ухили. — Татко няма да те пусне да излезеш от къщата в този вид. А чичо ще трябва да използва камшика си, за да държи настрана ухажорите, които ще те нападнат, ако се появиш така на публично място.

— Ще се закълна, че са ме били и вързали, за да ме облекат така — каза Карълайн.

Мадам Нюкот напълно пренебрегна коментара й, коленичила пред нея, докато поставяше финалните щрихи на това, което наричаше „превъзходно творение“.

— Кога се връща баща ти? — попита Чарити, сменяйки темата.

— Утре — отговори Карълайн. — Маркизът живее доста далеч от Лондон, затова татко ще прекара нощта там и ще се върне на другия ден.

— Маркизът по-голям брат на майка ти ли е или по-малък? — попита Чарити.

— По-голям е. Имам още един вуйчо. Франклин щеше да е две години по-млад от майка, ако още беше жива. Разбра ли нещо?

— Малко — каза Чарити с усмивка. — Защо баща ти просто не изпрати писмо на маркиза, за да го уведоми, че си се върнала в Англия? И тогава той ще дойде в Лондон. Струва ми се, че баща ти си създава доста грижи.

— Татко иска да му го съобщи лично. Каза ми, че иска да му обясни — отговори намръщено Карълайн. — Знаеш ли, дори не осъзнавах, че имам двама вуйчовци, преди татко да ми каже. Странно, че проявява такова уважение точно сега, нали?

Чарити помисли за миг над това и после вдигна рамене, сменяйки темата.

— Ако дори малко тялото ми приличаше на твоето — въздъхна тя със съжаление и се измъкна от розовата рокля, като внимаваше да не повреди прихванатият с карфици плат.

— По-хубаво е да имаш малко, отколкото много — коментира Карълайн. — Ти притежаваш перфектни форми.

— Мадам Нюкот? — извика Чарити. — Карълайн смята, че е прекалено висока и с твърде големи гърди, за да бъде харесана.

— Никога не съм казала това — оплака се Карълайн. — Но съм практична. Дългите крака ми служат добре при езда, но не откривам друга причина за използването на… — тя не довърши изречението, а вместо това сложи ръка на бюста си.

Чарити избухна в смях.

— Саймън ще си запуши ушите, ако ни чуе как говорим.

— Така си е — отвърна Карълайн. Тя погледна към огледалото и каза: — Косата ми е толкова буйна. Мислиш ли, че трябва да я отрежа?

— Не!

— Добре де — успокои я Карълайн. — Ще се разхождам наоколо като дивачка.

— Мога да ти я скъся малко, ще е отново дълга, като се върнем в Бостън.

Карълайн знаеше, че трябва да каже на Чарити за решението си и усмивката й помръкна, когато поклати глава.

— Няма да се върна в Бостън, Чарити.

Тя отвори уста да протестира, но Карълайн бързо поклати глава, за да я спре. Не биваше да говорят пред мадам Нюкот и за щастие Чарити я разбра.

Но веднага щом модистката си тръгна, Чарити започна да оспорва решението й.

— Надявам се, че не си взела това решение прибързано, Карълайн. Тук сме само от две седмици. Дай си повече време, преди да решиш. Небеса, братята ни ще побеснеят, ако не се прибереш.

— Обещавам да не прибързвам — отвърна Карълайн. — Не мога да изоставя баща си, Чарити. Просто не мога — тя поклати глава със съжаление и примирение и прошепна: — Сега съм си у дома. Това е мястото, на което принадлежа. Или поне ще бъде така, докато баща ми е жив.

— Казваш, че не можеш да изоставиш баща си, но той направи точно това с теб — започна да спори Чарити. Лицето й бе зачервено и Карълайн знаеше, че е доста ядосана. — Четиринадесет години той те пренебрегваше! Как можа да го забравиш?

— Не съм забравила — отвърна й Карълайн. — Но той е имал причини за това — каза й. — Причини, които са много по-сериозни, отколкото смятаме и един ден ще ми ги каже.

— Няма да споря с теб, сестричке — каза Чарити. — Само след няколко дни ще отидем заедно на първия си бал. Баща ти разчита на нас и аз няма да го разочаровам. Само искам да ми обещаеш, че хубаво ще си помислиш, преди да вземеш решение. Повече няма да повдигам този въпрос за… две седмици. До тогава ще имаш време да прецениш всички възможности. Защото ти дори не харесваш англичаните!

— Не съм срещала много — отвърна й Карълайн.

Спорът им й припомни ранения джентълмен, на който помогна и техния разговор. Тогава си спомни и за мъжа на име Брадфорд, който я бе впечатлил толкова много. Откри, че мисли за него много по-често, отколкото би искала да признае дори пред себе си, но не можеше да го изхвърли от мислите си. По някакъв начин я бе изплашил, но сега, след като бе размислила добре по този въпрос, реши, че се е държала доста драматично. Все пак, той бе само един мъж.

 

 

Нощта на първия им бал най-после настъпи. „Ударът на Ашфорд“, както го наричаше баща й, оповестяваше началото на сезона и всеки значим благородник щеше да присъства.

Карълайн отдели доста време да се приготви за събитието. Прислужниците опитаха какво ли не, от шноли до панделки, за да обуздаят косата й, но без особен успех, затова накрая Карълайн я среса хубаво с четката си за коса и я остави да се стели спокойно по раменете й.

Роклята й бе с цвят на виолетов лед, а извивката на деколтето й бе толкова голяма, че не просто загатваше, а откриваше повече, отколкото бе необходимо. Обувки в подходящ тон и блестящо бели ръкавици допълваха тоалета й, и когато Карълайн застана пред позлатеното огледало в спалнята, тя реши, че изглежда доста приемливо.

Мери Маргарет, камериерката, която Дейтън нае, за да й помага, не спираше да повтаря, колко прелестно изглежда новата й господарка.

— Очите ви са променили цвета си и сега са същите като роклята ви — прошепна тя захласнато. — Истинска магия. Ох, само да можех да се превърна в мишле и да дойда на бала заедно с вас. Ще направите истински фурор.

Карълайн се засмя.

— Ако се превърнеш в мишле, ти ще си тази, която ще направи фурор — каза тя. — Но ако ме изчакаш да се върна, ще ти разкажа всичко, което се е случило.

Лицето на прислужницата засия и Карълайн си помисли, че няма да се учуди, ако момичето падне на колене, за да й благодари. От това обожание се почувства неловко.

— Толкова съм нервна, Мери Маргарет. Тази вечер е първият ми бал.

— Но вие сте лейди Карълайн — започна да протестира камериерката й. — Мястото ви в обществото ви принадлежи по рождение. Освен това сте толкова красива — добави тя с въздишка.

— Аз съм обикновено селско момиче — каза Карълайн.

Прислужницата изглеждаше готова да спори, затова тя бързо й благодари за помощта и отиде да потърси баща си и Чарити.

Двамата я чакаха в подножието на стълбището. Чарити изглеждаше пленителна. Косата й бе подредена в спретнати къдрици, през които бяха преплетени розови панделки. Роклята й бе в същия цвят като панделките, със заоблено деколте, което нежно обгръщаше раменете й. Лек розов руж обагряше страните й. Карълайн не се съмняваше, че братовчедка й щеше да се превърне в сензацията на сезона.

Графът на Бракстън гледаше как дъщеря му слиза по стълбите. Усмивката му бе горда, а очите пълни със сълзи, което бе знак, че му харесва как изглежда. Тя изчака баща й да извади кърпичка от джоба на жилетката си и да попие сълзите в очите си, преди да го попита дали я е чакал дълго.

— Четиринадесет години — отговори той, преди да успее да се спре. Карълайн се усмихна с истинска обич заради честността му. — Изглеждаш толкова красива тази вечер — каза той. — Ще ми се наложи да те защитавам от всичките джентълмени.

Когато се качиха в каретата и тръгнаха към бала, Чарити попита чичо си:

— Има ли някой, с който се виждаш през повечето време?

— Извинявай, не разбрах? — попита недоумяващо бащата на Карълайн.

— Чарити иска да знае, дали някоя определена дама е привлякла вниманието ти — преведе Карълайн. Не беше казала на Чарити, че през последните години баща й е живял като отшелник.

— О, това ли! Не, не, няма никоя — отвърна той. — Преди години придружих на бала лейди Тилмън.

— Може би и тя ще присъства тази вечер — отбеляза Карълайн.

— Съпругът й почина, точно след като се омъжих за майка ти, Карълайн — каза графа. — Тя имаше момиченце. Чудя се как ли са сега?

— Но, чичо, сигурно е било много самотно да живееш така. Дори не мога да си го представя — отбеляза Чарити и се намръщи.

— Така е, защото винаги си била обградена от братята си — каза й той.

— И Карълайн — допълни Чарити. — Тя ми е сестра откакто се помня.

Тримата подскочиха и каретата спря пред внушителна каменна къща. Карълайн си помисли, че прилича на палат и почувства как стомаха й се свива на топка. Беше невероятно нервна.

— Доста е топло като за есен — отбеляза баща й, докато им помагаше да слязат от каретата. После застана между тях, хващайки с лявата си ръка лакътя на Карълайн, а с дясната тази на Чарити.

Чарити се спъна на едно от стъпалата и Карълайн трябваше да й напомни да си сложи очилата.

— Само докато влезем — настоя Чарити. — Знам, че съм прекалено суетна, но изглеждам ужасно, когато ги нося.

— Глупости — възрази чичо й. — Изглеждаш прекрасно. Придават ти достолепен вид.

Чарити не му повярва. Веднага щом влязоха във фоайето, осветено от хиляди свещи, тя свали очилата си и ги пъхна в джоба на чичо си.

— Не съм ти казала, колко красив изглеждаш, чичо — каза тя.

Бащата на Карълайн й отвърна с друг комплимент, но Карълайн не им обърна внимание. Стараеше се да не се препъне някъде, докато разглеждаше заобикалящия я блясък.

Графът на Бракстън веднага представи дъщеря си и племенницата си на домакина, който стоеше в началото на дългия коридор. Херцогът на Ашфорд бе възрастен мъж, с бяла, прошарена с руси кичури, коса. Той говореше с висок, дрезгав глас, който звучеше така, сякаш някой му бе запушил носа. Карълайн си помисли, че е прекалено надут, но все пак го хареса, защото той сърдечно прегърна баща й.

Херцогът не можеше да откъсне очи от нея и дори използва монокъла си, за да я огледа по-добре. Тя се зачуди, докато се опитваше да пренебрегне по-скоро грубия му поглед, дали не са й пораснали допълнителни ръце и крака, отбелязвайки, че той не се взира в Чарити по същия начин, както в нея. Беше повече от благодарна, когато баща й я хвана за ръката и я придружи до стълбите, които водеха до балната зала.

Чарити виждаше всичко размазано. Въпреки това, вълнението я завладя. Възнамеряваше да се смеси с висшето общество. Със сигурност тук щеше да има някой, който да познава Пол Блечли. Тази вечер щеше да направи първата стъпка, за да открие всичко за изгубения си любим.

Графът на Бракстън, с дъщеря си от едната страна и племенницата си от другата, застана на прага на балната зала. Имаше четири стъпала, водещи до дансинга и тримата бяха изложени на погледите на тълпата.

Бащата и дъщерята не се докосваха, докато Чарити стискаше силно ръката на чичо си, за да има опора, ако се спъне, докато слиза по стълбите. Очите й искряха, а лицето й сияеше от очакване.

От друга страна Карълайн изглеждаше напълно сдържана. Тя стоеше изправена и горда и подхождаше идеално на баща си по ръст и достойнство. Със спокойно изражение на лицето, тя погледна надолу към хората, втренчени в нея.

Графът остана на място си, докато се убеди, че всички са видели красивите му дъщеря и племенница. Това, реши той, бе най-великият момент в живота му! Над тълпата в залата настъпи тишина и макар че Чарити бе малко нервна от продължителното очакване, чичо й беше невероятно горд.

Оркестърът засвири отново и няколко по-смели мъже тръгнаха към групичката.

— Ето ги, пристигат — прошепна графът с приглушен смях.

Значи това е приключението, помисли си Карълайн, докато нови познанства я заливаха отвсякъде. Колкото повече млади господа пристъпваха към нея, толкова повече отстъпваше назад. Тя се притисна до рамото на баща си, като опита да изглежда спокойна и весела, но вътрешно стомахът й се преобръщаше от притеснение. Не можеше да не се възхити на Чарити, която майсторски балансираше и успяваше да размени по някоя дума с всеки от ухажорите, които я обграждаха. Тя сякаш бе в естествената си среда и цъфтеше с пълния си блясък, карайки Карълайн да се чуди какво се е случило със собствената й увереност. Почувства се срамежлива и объркана, напълно извън средата си.

Картичката за танци на Чарити бе пълна и тя се присъедини към танцуващите двойки, докато графът на Бракстън отклоняваше опитите на ухажорите на дъщеря си под претекст, че иска да я запознае с приятелите си.

Погледът на баща й се насочи директно към другия край на залата и Карълайн също се обърна в тази посока, за да види какво гледа.

Възрастен мъж се отдели от група хора и бавно си проправи път към тях покрай танцуващите двойки. Той беше с приведени рамене, леко плешив и с бастун, с който си помагаше при ходенето.

— Кой е той, татко? — попита Карълайн.

— Маркизът на Еймсмънд — отговори баща й. — По-възрастният брат на майка ти.

— Мъжът, който отиде да посетиш? — попита тя.

— Да, Карълайн. Трябваше да му обясня — каза графът. Той се усмихна, погали ръката й и добави. — Той няма да се отрече от теб. Погрижил съм се.

Забележката му я обърка. Какво е трябвало да му обясни? И защо вуйчо й е мислил да се отрече от нея? Знаеше, че не може да поиска обяснение от баща си точно сега, но бе решена да разбере какво е имал предвид, когато се приберат довечера в къщи.

Тя се обърна, за да погледне отново към маркиза и си помисли, че изглежда много крехък.

— Предполагам, че трябва да го пресрещна — каза Карълайн на баща си.

Тя не изчака отговора му, а изправи рамене и тръгна към човека, който бе отказал да разговаря с баща й в продължение на четиринадесет години. Маркизът й се усмихваше и тя разбра, че враждата между семействата е приключила. Посещението на баща й преди седмица, явно е имало успех.

Тя стигна до него в центъра на балната зала. Без дори секунда колебание, тя го дари с най-блестящата си усмивка и го целуна по бузата.

Вуйчо й реагира със сърдечна усмивка. Той хвана и двете й ръце, но му се наложи да пусне едната, за да възстанови равновесието си с помощта на бастуна.

Двамата продължаваха да се взират един в друг, без да изрекат и дума. Карълайн нямаше представа как да започне разговора.

Маркизът най-после наруши мълчанието.

— Ще бъда поласкан, ако ме наричаш вуйчо — каза той. Гласът му бе дрезгав, почти груб и изпълнен с емоции. — Имам само по-малкият си брат Франклин и жена му Лорета. Откакто майка ти умря, те са единственото ми семейство.

— Не — отвърна Карълайн с нежен глас. — Също така имаш мен и баща ми.

Думите й го ощастливиха. Зад гърба си, тя чу баща й да си прочиства гърлото.

Маркизът погледна към графа на Бракстън и му се намръщи.

— Не ми каза, че е пълно копие на майка си. Едва не се споминах щом я видях.

— Казах ти — отвърна графа. — Просто си прекалено възрастен, за да го запомниш.

— Ха! Умът ми е остър като чисто нов бръснач, Бракс!

Баща й се усмихна.

— Франклин и Лорета тук ли са? Не съм ги виждал, а искам Карълайн да се запознае и с другия си вуйчо.

Маркизът се намръщи.

— Тук някъде са — каза той и сви рамене. Сетне отново се обърна към племенницата си: — Тя има моите очи, Бракс! Да, сър, тя е наследила очите си от моето семейство.

Карълайн трябваше да признае, че очите й наистина приличаха на неговите и се зачуди защо вуйчо й дразни баща й. Очите му блестяха пакостливо.

— Но има моята коса и това е факт, който не можеш да отречеш Еймсмънд!

Карълайн започна да се смее. Не можеше да повярва, че двамата наистина спорят за това.

— Тогава всички ще разберат, че съм свързана и с двама ви — каза тя. После с едната си ръка хвана ръката на вуйчо си, а с другата — тази на баща си, знаейки, че така ще ги омилостиви поне за миг. — Бихте ли искали да си намерим някое удобно местенце, където да поговорим? Въпреки, че се видяхте само преди няколко дни, сигурна съм, че имате много да си говорите.

Тримата се насочиха към една ниша наблизо. Чарити се присъедини към тях и разговора бързо се прехвърли към бала и младите господа, които се опитваха да привлекат вниманието им.

— Мога ли й аз да ви казвам вуйчо? — Чарити попита маркиза. — Много бих се радвала, ако се съгласите. По някакъв начин, макар и далечни, ние сме роднини, нали така?

Маркизът бе щастлив от явната привързаност на Чарити и кимна доволно.

— Свързани сме с брака на чичо ти и сестра ми. Ще бъда поласкан да ме наричаш вуйчо. Когато Карълайн бе много мъничка ме наричаше вуйчо Майло.

— Чудя се, Еймсмънд какво е цялото това вълнение — неочаквано попита Бракстън. Той стоеше на възглавничка пред прозореца до маркиза. Карълайн бе от другата стана на вуйчо си. Маркизът държеше ръката й, сякаш само така можеше да е сигурен, че няма да изчезне, помисли си тя.

Баща й гледаше към входа на балната зала и Карълайн се обърна. Очите й ужасено се разшириха, когато забеляза кой стои там, и причинява такова вълнение измежду гостите. Беше мъжът, когото бе спасила в деня, в който се натъкна на разбойниците. Мистър Смит! Разбира се, той не се казваше мистър Смит, защото това име бе дала на мъжа, за да го предпази от срама.

Тя стоеше и го наблюдаваше, а палава усмивка изви ъгълчетата на устата й, защото той стоеше и се перчеше пред всички, приличайки на паун! От начина, по който тълпата го оглеждаше дискретно, тя реши, че сигурно е доста влиятелен джентълмен. Черният костюм, с който бе облечен бе идентичен с дрехите на повечето господа в залата, но за разлика от тях, той носеше бяло копринено шалче, което бе повдигнато чак до ушите му. Тя се зачуди дали не му е трудно да обръща глава, без да разваля гънките му.

— Значи Брюмел най-после пристигна — отбеляза с удоволствие вуйчо й. — Сега бала на херцога получи най-висшето одобрение.

— Брюмел? — тръпка разтърси крайниците на Карълайн. — Да не би да каза Брюмел? — попита отново, знаейки много добре, че бе изрекъл именно това. Каква каша, помисли си тя, спомняйки си как бе говорела за Брюмел на мъжа, когото бе нарекла мистър Смит! Трескаво се опита да си припомни подробностите от разговора, като се надяваше, че не е казала нещо обидно. Небеса, май го бе нарекла Плумер?

Брюмел стоеше и се оглеждаше. Изражението му бе отегчено, дори докато минаваше през залата и кимаше на познатите си. Успя да си проправи път надолу по стъпалата и невредим закрачи през тълпата. Той вървеше така, сякаш бе най-важният на бала и щом тълпата се раздели, за да му направи път, Карълайн осъзна, че наистина е важна личност. Освен това вървеше, без да куца. Раната му трябва да е зараснала както трябва, със задоволство си помисли Карълайн.

Тя се взираше право в гърба на Брюмел, любопитна да види, към кого се е насочил.

И тогава го видя. Брадфорд! Беше се облегнал небрежно на стената, обграден от трима мъже. Чарити беше застанала така, че закриваше гледката и Карълайн трябваше да наведе глава на една страна, за да го види по-добре. Мъжът, който говореше на Брадфорд, изглежда бе решен да получи цялото му внимание, но той го игнорираше. И гледаше към нея!

Баща й й казваше нещо, а Чарити се опитваше да привлече вниманието й. Вуйчо Майло подръпваше ръката й, но Карълайн не им обърна внимание. Не можеше да откъсне погледа си от мъжа, който я наблюдаваше толкова съсредоточено.

Той бе много по-красив, отколкото си го спомняше и с цяла глава по-висок от групичката мъже около него. Сресаната му коса бе леко разбъркана и му придаваше не толкова недостъпен вид. Почти го караше да изглежда уязвим. Но устата му въобще не изглеждаше уязвима, помисли си тя, бе твърда. Зачуди се дали се усмихва често.

Защо не помнеше колко е огромен и колко са широки раменете му? Неочаквано в съзнанието си го видя като Спартански воин, цар Леонидас може би и си помисли, че на друго място, в друго време, Брадфорд би могъл да бъде могъщ воин.

Херцогът на Брадфорд бе наблюдавал Карълайн Ричмънд през цялата вечер. От мига, в който се появи, толкова царствена и сдържана до графа на Бракстън, той бе омагьосан. Тя бе наистина зашеметяваща и присъствието й имаше светкавично въздействие. Знаеше, че не е единствения, който й се възхищава и почувства силно раздразнение от този факт. Защо всеки мъж в залата не я изпускаше от поглед!

По дяволите! Трябваше веднага да предяви претенциите си над нея. Тя щеше да принадлежи единствено на него. Брадфорд осъзна, че поклаща глава от свирепото си желание да я има, да властва над нея. Отегчението му от висшето общество и цялата му глупост изчезнаха в момента, в който тя влезе през вратата. Усети внезапно желание за живот, което беше сигурен, че е умряло с баща му и брат му. Брадфорд прие поканата за бала тази вечер, с надеждата, че и тя ще присъства. Всички от обществото идваха на годишния бал, организиран от херцог Ашфорд и той се надяваше, че бащата на Карълайн няма да е изключение.

Мрачният му поглед я стопли по начин, който тя не можа да разбере. Усети как бузите й се зачервяват и осъзна, че е засрамена. Брадфорд я караше да се чувства ужасно некомфортно и изключително нервно. Но нямаше да успее. Смущаващият ефект, който той искаше да постигне, нямаше да се получи, защото имаше реална опасност, тя да избухне в истеричен смях. И тогава какво щеше да обясни на хората около себе си, помисли си тя.

Мислите се надпреварваха в съзнанието й, като вятър, втурнал се през полята. А тя не можеше да улови и задържи дори една-единствена от тях.

Карълайн продължаваше да го гледа, докато прехвърляше през ума си различни планове, как да намали пагубния ефект, който този мъж упражняваше над нея.

Дали имаше някаква представа как й въздейства? Горещо се надяваше, че не! Ръцете й трепереха, сетивата й бяха притъпени, а мислите в главата й — неясни и ирационални.

Започна да става все по-нервна. И, което бе още по-лошо, започна да се притеснява, че може да направи нещо ужасно неправилно. Ако това станеше, реши тя, вината щеше да е изцяло на Брадфорд. Но после осъзна, че това бе малко успокоение, защото той със сигурност щеше да бъде много доволен, че й е причинил неудобство. И ако тя се покажеше като пълна глупачка, той щеше да е доволен да разбере, че неговото присъствие е причината за това.

Карълайн се концентрира и опита да изобрази на лицето си иронично и отегчено изражение. Но щом веднъж нещо я развълнуваше, просто нямаше как да се сдържи. Тя се усмихна широко и прие факта, че няма да може никога да изглежда напълно отегчена и че не може да се преструва, че не й е забавно. Просто не знаеше как.

Брадфорд видя усмивката й и се усмихна в отговор, като изненада дори себе си с това, че публично показа емоциите си. Той рядко позволяваше на каквото й да е чувство, да се прочете върху лицето му, а сега се държеше като младо конте, при първото си излизане в града.

Карълайн се опита да запази достойнство и благосклонно прие усмивката му. Когато най-после осъзна, че не може да продължава да се взира в него още дълго, тя понечи да се обърне към групичката до себе си. Закачливият поглед в очите на Брадфорд я спря и тя продължи да го наблюдава хипнотизирана, как бавно повдигна едната си вежда и провокативно й намигна.

Карълайн поклати глава пред флиртуващия му жест и се опита да изглежда раздразнена, въпреки че съсипа въздействието като се разсмя. Тя призна поражението си и бързо му обърна гръб, макар да знаеше, че е видял реакцията й. Изведнъж се почувства като глупаво дете, нуждаещо се от наглеждане, пое си дълбоко въздух и опита да се съсредоточи в разговора.

Маркизът и графът бяха заети със спора на кого трябва да бъдат представени Карълайн и Чарити и по-важното, кой от двамата да го направи. Карълайн дръпна братовчедка си настрани и прошепна в ухото й.

— Те са тук, Чарити. Там, до стената. Не, не гледай — заповяда тя.

— Кой е тук? — попита Чарити, като се наведе и опита да погледне зад рамото й.

— Не гледай! Така или иначе не можеш да ги видиш. Прекалено са далеч.

— Лейни, стегни се. Кой е тук? — поиска обяснение Чарити, като сложи едната си ръка на кръста.

— Мъжът, на когото помогнахме през първия ден от пристигането ни — обясни Карълайн, осъзнавайки, че братовчедка й е права. Наистина трябваше да се стегне. Какво й ставаше? Чувстваше се капризна, като една от кобилите си и нямаше никаква представа защо. — И Брадфорд, също — продължи Карълайн. — И двамата са тук.

— О, но това е прекрасно! — усмихна се със задоволство Чарити. — Трябва да ги поздравим.

— Не, не е прекрасно — сряза я братовчедка й. — Въобще не смятам, че е прекрасно.

Чарити се намръщи.

— Карълайн, чуваш ли се какво говориш. Какво става с теб? Изглеждаш почти изплашена — Чарити беше ужасена. През всичките тези години, откакто живееха заедно с Карълайн, братовчедка й никога не се бе страхувала.

Изведнъж Чарити се почувства по-умна от уравновесената си, хладнокръвна братовчедка. Карълайн явно бе объркана и братовчедка й едва се сдържа да не ахне от изумление.

Нямаше време за повече разговори, тъй като Чарити бе отведена от партньора си за следващия танц. В същото време виконт Клеймър се поклони на Карълайн, като показа колко е поласкан от нейната компания, изисквайки пълното й внимание.

Карълайн отиде с него до средата на залата, като опита да не забелязва колко потна е ръката му, с която я държеше за лакътя. Тя реши, че виконтът е нервен и се опита да му помогне да се успокои. Усмихна му се и в същия миг й се прииска да не бе прибързвала толкова много. Горкият мъж се препъна в собствените си крака, и Карълайн се видя принудена да го хване за лакътя, за да го задържи изправен.

Тя беше много внимателна от този момент нататък, като се опитваше да запази изражението си сдържано и да не го гледа директно, защото когато се обръщаше, навеждаше и поглеждаше към него, той се спъваше отново. Музиката започна и Карълайн се съсредоточи върху сложните стъпки, благодарна, че Саймън беше отделил време да й покаже как се танцува. Тя знаеше, че Брадфорд я наблюдава, но се зарече да не поглежда към него. Реши, че когато я изведат на дансинга, напълно ще го игнорира. Той беше, напомни си тя за стотен път, твърде арогантен. Отново си помисли, че изглежда като „спартанец“, дисциплиниран и изсечен като скала. И все пак тя реши, че не се интересува чак толкова от Спартанската цивилизация.

Брадфорд изчака танцът да свърши и тогава направи своя ход. Той кимна към Карълайн, когато Брюмел го попита, защо е толкова съсредоточен. Брюмел се обърна и с неразгадаемо изражение също погледна към Карълайн.

Танцът най-после свърши и тя имаше чувството, че ще се свлече на колене от облекчение. Виконтът бе стъпвал по пръстите й повече от веднъж и сега те я боляха в знак на протест.

Бащата на Карълайн се намеси преди виконта да нанесе повече щети и непохватния млад мъж отново се поклони дълбоко, преди да си тръгне. Неочаквано той промени решението си, обърна се и хвана ръката й. Преди тя да успее да я издърпа той се наведе напред и целуна, доста шумно, опакото на ръката й.

Карълайн си напомни да не се усмихва и виконта, след като обеща да се върне, най-после се оттегли.

— Не го приемай като обида, татко, но англичаните имат склонността доста да се изнервят — каза Карълайн, докато наблюдаваше как виконта се отдалечава.

— След като и ти си англичанка, не го приемам за обида — ухили се баща й.

И в следващия миг, той стоеше до нея, придружен от Брюмел. Карълайн не би могла да ги пренебрегне, тъй като те стояха на пътя й и препречваха гледката й. Тя се взираше в гърдите на Брадфорд и най-накрая бе принудена да погледне лицето му.

— Тук сме, за да ви се представим — каза Брадфорд с дълбок глас. Думите бяха насочени към баща й, но очите му останаха приковани в нея. Карълайн забеляза, че се е втренчил в устните й и нервно ги навлажни с върха на езика си.

Графът на Бракстън бе очарован.

— Разбира се. Позволете ми да ви представя дъщеря си, Карълайн Мари. Карълайн, скъпа моя, за мен е удоволствие да те представя на херцог Брадфорд и на мистър Джордж Брюмел.

Брадфорд се обърна към Брюмел и се усмихна:

— Този път след теб, предполагам?

— Естествено — отвърна Брюмел. Той се обърна към Карълайн и се усмихна.

Шумът бе намалял и тя бе сигурна, че всички в залата се опитват да чуят за какво си говорят. Почувства се като главната атракция на селски панаир.

— Наистина е голямо удоволствие да се запозная с вас — официално каза Брюмел. Той се поклони толкова ниско, че почти докосна пода с края на пръстите си, а после елегантно се изправи. — От Колониите ли сте? — попита я, докато поемаше ръката й и бавно я повдигаше към устните си.

Жестът му бе последван от шумни въздишки и в очите на Карълайн заблестяха дяволити пламъчета. На лицето си можеше да почувства топлината, която се излъчваше от задоволството на баща й. Със сигурност, това бе причината за изчервяването й!

— Колко проницателно от ваша страна, да познаете, че съм от Колониите, мистър Брюмел — отвърна Карълайн.

— Моля ви, наричайте ме Бо. Тъй като имах нещастието да бъда кръстен Джордж, предпочитам прякора си.

— Името ви наистина ли е Джордж? — попита Карълайн, като се стараеше да не се разсмее. Защото точно това име му бе предложила, когато разбра, че би желал да запази самоличността си в тайна. И след като това беше и името на английския крал, тя си бе помислила, че е логично съвпадение.

— Да, и съвсем наскоро една красива млада дама ми предложи да го използвам отново. Но аз разбира се, отказах — добави с въздишка.

Той си играеше с нея. Дразнеше я. Предизвикваше я да не отвръща на закачките му и Карълайн изпита остро нетърпение да му го върне.

— Мисля, че имаме общ познат, Бо.

Брюмел изглеждаше леко смутен и Карълайн се усмихна.

— Да, мистър Харолд Смит често говореше за вас. Вие може би не си го спомняте добре, но както и да е, скъпият човечец продаде всичко, което притежаваше и замина за Колониите. Той каза, че Лондон е прекалено… варварски. Мисля, че това бяха точните му думи.

Брюмел и Брадфорд се спогледаха, и след това се обърнаха към нея. И двамата започнаха да се смеят и преди да спрат, Брюмел избърса ъгълчетата на очите си с копринена кърпичка.

— И как се справя мистър Смит? — попита Брадфорд, когато възвърна контрола си.

Карълайн му се усмихна и отново се обърна към Брюмел.

— Изглеждаше ми в цветущо здраве последният път, когато го видях. Имаше малък проблем с крака, но след като видях как безпроблемно се разхожда, сигурно вече е добре.

— От какво е бил болен горкия човек? — попита загрижено графът.

— Подагра — отвърна моментално Карълайн.

Брюмел се задави и започна да кашля, затова Брадфорд трябваше да го потупа по гърба.

— Не съм се смял така от години — призна Бо. — Мадам за мен бе истинско удоволствие и се надявам отново да ви срещна — гласът на Брюмел се повиши, докато завършваше разговора и Карълайн осъзна, че го прави умишлено, за тези, които се опитва да чуят за какво говорят. — Преди вечерта да завърши, моля да ми позволите да се видя с братовчедка ви — Карълайн кимна и се загледа след Брюмел, който се отдалечаваше. Най-после се обърна към Брадфорд и й се прииска да беше достатъчно хладнокръвна, за да го попита няма ли да си тръгва и той.

Музиката започна точно, когато баща й обяви, че ще отиде да донесе малко шампанско за маркиза. Херцогът поиска официално разрешение от баща й да танцуват. Започваше валс и докато графа даваше позволението си, Карълайн поклащаше отрицателно глава.

Брадфорд пренебрегна отказа й и я хвана здраво за ръката. Той я задърпа след себе си, докато не стигнаха почти до вратите, водещи навън и я взе в обятията си.

Карълайн задържа погледа си върху черния му жакет.

— Не знам как да валсувам — прошепна тя.

Брадфорд отмести ръката си от талията й, за да повдигне лицето й към своето.

— Копчетата на жакета ми няма да ти отговорят — каза той с глас, изпълнен с хумор.

— Казах, че не знам как да танцувам валс — повтори Карълайн. Пръстите му се отъркаха в нежната област под брадичката й и тя изведнъж почувства, че едва се държи на краката си.

— Сложи ръка на рамото ми — прошепна с копринено мек глас Брадфорд. Той се наведе така, че лицата им почти се докосваха.

Карълайн поклати глава. Той отново не й обърна внимание и постави ръката й на рамото си. Ако беше висока още няколко сантиметра, щеше да може да зарови пръсти в косата му. И тогава започнаха да танцуват. Брадфорд я въртеше отново и отново, и единственото нещо, върху което тя можеше да се концентрира бе чувството да бъде в ръцете му.

Докато танцуваха не пророниха нито дума и Карълайн бе благодарна за това. Тя се чувстваше странно и бе несигурна в себе си. Сякаш ръката му прогаряше роклята и оставяше отпечатъка си върху тялото й.

Карълайн повдигна лявата си ръка, за да извлече възможно най-голяма полза от позата им, пръстите й бавно се плъзнаха по кожата му и докоснаха копринените кестеняви коси в основата на врата му. Беше изненадана от мекотата им. Пръстите й се отдръпнаха, преди Брадфорд да осъзнае, че се е подала на глупавото си желание.

Но той забеляза. Ефирното докосване до чувствителната кожа на врата му почти го побърка. Изпита неистова нужда да я повдигне и целува, докато я подлуди от желание, и да я накара да се чувства така, както и той в момента.

Карълайн се огледа и забеляза, че на останалите дами, които танцуваха около тях, ръцете не са поставени толкова високо върху раменете на партньорите им. Тя веднага премести своята надолу, като зае правилната позиция и го стрелна с гневен поглед.

— Танцуваме прекалено близо един до друг — скара се тя. — Не искам да засрамвам баща си.

Брадфорд с нежелание се отдръпна леко и й позволи да се отмести малко по-назад. Той я погледна и попита:

— Това ли е единствената причина, поради която не желаеш да си близо до мен?

— Разбира се — отговори Карълайн. Краката й бяха омекнали и едва я държаха, а сърцето й препускаше с лудешки ритъм, но нямаше намерение да му го признае. Тя отказваше да погледне нагоре към него и само заради това забеляза, че много от жените в публиката, които ги наблюдаваха, се мръщеха с очевидно неодобрение.

— Брадфорд? Защо тези жени ни се мръщят? — попита тя, осмелявайки се да хвърли един бърз поглед нагоре.

Той огледа залата и отново погледна към Карълайн.

— Да не би да вършиш нещо неправилно? — попита тя подозрително срещу рамото му.

Брадфорд се засмя.

— За нещастие, вършим всичко по правилата — информира я той. — Някои от по-възрастните дами не харесват този танц. Валсът все още не е получил одобрението на по-консервативните дами.

Карълайн кимна.

— Разбирам — отново погледна нагоре към него, срещна погледа му и се усмихна. — Ти радикал ли си или си консерватор?

— Ти как мислиш? — попита я той.

— О, мисля, че си радикал — веднага отвърна Карълайн. — Обзалагам се, че причиняваш само неприятности в Камарата на лордовете. Права ли съм?

Брадфорд сви рамене.

— Известен съм с това, че понякога съм доста упорит, но само по въпроси, които наистина имат значение за мен.

— Но въпреки това те уважават — отбеляза Карълайн. — Заради титлата, която притежаваш ли е, или защото сам си си създал име?

Той се разсмя.

— Питаш ме, дали съм постигнал нещо важно? — спря за миг и попита: — И как разбра, че съм уважаван?

— Заради начина, по който хората гледат на теб — отговори Карълайн. — Баща ми е традиционалист. Ако все още се занимаваше с политика, щяхте да сте врагове. Брадфорд, може ли да спрем да се въртим? Чувствам се замаяна.

Той веднага спря да танцува, хвана я за лакътя и я поведе през тълпата към вратите, водещи към балкона.

— Баща ти беше много по-голям радикал, отколкото аз някога бих могъл да бъда — отбеляза Брадфорд.

Карълайн беше много учудена.

— Вярно е — продължи херцогът. — Той е известен като защитник на Ирландската кауза.

— Каква Ирландска кауза? — попита Карълайн.

— Самоуправление — обясни Брадфорд. — Баща ти не вярваше, че ирландците са готови да се управляват сами, но въпреки това се бори, за да получат глас в управлението и за подобряване условията за живот.

Карълайн бе изумена от току-що чутото. Тя опита да си представи баща си, като млад мъж, борещ се за това, в което вярва.

— Сега той е толкова нежен и любезен човек — каза Карълайн. — Трудно ми е да повярвам, в това, което ми казваш. Но все пак ти вярвам — побърза да каже, като се надяваше да не го е обидила, показвайки, че се съмнява в думите му.

Брадфорд не се сдържа и се ухили. Забеляза как тя побърза да опровергае забележката си, че не му вярва. Дали винаги се притесняваше толкова за чувствата на хората?

Карълайн не забеляза, че я наблюдава. Мислеше за баща си и се чудеше каква ли е причината да се откаже от каузата си. Защо се бе изолирал от всички… от живота?

Брадфорд забеляза как няколко потенциални кандидати са застанали на пътя им и доста решително се приближават към ъгъла, в който бяха застанали. Музиката започна и той отново я дръпна в прегръдката си. Все още не бе готов да я пусне. Спомни си, че бе казал на Милфорд, че иска да я види само още веднъж, за да си я избие от главата и сега осъзна, колко глупаво звучат думите му.

Карълайн не започна да спори, щом Брадфорд я взе отново в ръцете си. Не се интересуваше и от неодобрителните погледи. Чувстваше се пленница в ръцете му и потръпна, щом пръстите му докоснаха гърба й. Никога не бе изпитвала към някой мъж това, което изпитваше към него. Беше объркана от това силно физическо привличане. Въпреки че според нея бе напълно правилно да остане в ръцете му цялата вечер, осъзнаваше, че няма да бъде редно. Когато започна да се чуди, какво ли ще е да бъде целуната от него, знаеше, че е време да се отдалечи от изкушението.

— Не ми харесва…

Не й позволи да довърши изречението си. Имаше намерението да му каже, че не й допада много валса, но той я прекъсна с арогантната си забележка.

— Не ти харесва какво се случва с теб?

Очите й се разшириха и тя едва не кимна. Но се спря навреме и се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Не го отричай, Карълайн. И с мен се случва същото.

— Нищо не се случва — заядливо отвърна тя. — Освен това, че отново започва да ми прилошава, заради начина, по който ме въртите. А и тук е доста топло. Не мислите ли, че танцувахме достатъчно? — попита с надежда в гласа.

— Да, наистина стана топло — отвърна Брадфорд.

Те тъкмо завършиха поредната обиколка на залата и отново бяха пред вратите. Карълайн се усмихна, защото реши, че е на път да се измъкне от него, но когато спряха да танцуват, той не я пусна. Вместо това, взе ръката й и я поведе навън. И преди да успее да възрази, той я изведе през отворената врата в нощта.