Джули Гарууд
Непокорни желания (3)

Глава втора

Наетата карета потегли спокойно отново към Лондон. Бенджамин, който подозираше, че кочияша не е особено отговорен към задълженията си, се качи на капрата на каретата, за да може да контролира действията на мъжа.

Карълайн и Чарити седнаха една срещу друга и след като Чарити се наприказва, потънаха в блажена тишина.

Обикновено Чарити не бе толкова нервна. Карълайн разбираше, че развълнуваното бърборене помага на братовчедка й да намали напрежението и да се успокои. И докато Карълайн таеше всичко в себе си, Чарити изказваше на глас всяка своя мисъл. Това не беше нещо необичайно, защото братовчедка й обичаше да споделя всичко с всеки. Майка й винаги казваше, че Чарити може да разпространи една новина много по-бързо дори и от Бостънски вестник.

Карълайн бе пълната й противоположност и всички я смятаха за тихата, срамежлива братовчедка от толкова дълго време, че просто не смяташе за нужно да ги опровергава. За разлика от братовчедка си, сама си носеше бремето.

— Ще ми се да имахме план, който да задействаме веднага, след като вече сме в Англия — започна да бърбори Чарити. Беше стиснала ръцете си една в друга, непоправимо мачкайки розовите си ръкавици. — Разчитам на теб да ми кажеш какво да правя отсега нататък.

— Чарити, обсъждали сме това хиляди пъти. Знам, че не е характерно за теб, но просто спри да се притесняваш. Иначе ще побелееш и ще се сбръчкаш много преди да ти дойде времето — гласът на Карълайн бе нежен, но твърд. — Знаеш, че ще ти помогна. Но в замяна искам да ми обещаеш, че ще бъдеш предпазлива.

— Да. Предпазливост! Това е ключа. Ако само имах поне една малка част от увереността ти, Лейни — каза тя използвайки умалителното й име от детството. — Винаги си толкова спокойна и уравновесена — Чарити отново въздъхна, този път по-продължително, което накара братовчедка й да се усмихне. Чарити бе готова да се разплаче. — Но какво ще стане, ако разберем, че вече е женен.

Карълайн реши, че е по-добре да не отговаря. Нямаше да може да потисне гнева и разочарованието в гласа си, а това със сигурност щеше да накара Чарити отново да избухне в сълзи. След едно толкова дълго пътуване, Карълайн не бе сигурна, че ще може да преживее още една сцена.

Мъже! Всички те бяха негодници, разбира се, с изключение на скъпите й братовчеди. Защо сладката, любяща Чарити бе отдала сърцето си на англичанин, Карълайн дори не можеше да си представи. Имаше толкова много ухажори, които се домогваха до вниманието й в Бостън, но не, братовчедка й трябваше да избере този, който живееше на другия край на света. Англичанинът Пол Блечли, беше на посещение в Бостън, когато двамата неочаквано се срещнаха, и Чарити настояваше, че е открила любовта. Единствената част от тази безсмислица, в която Карълайн вярваше, беше фактът, че братовчедка й е паднала. Чарити не бе носила очилата си, и буквално беше налетяла върху Пол Блечли, завивайки зад ъгъла на улица „Кестен“ на главния площад на града.

Връзката им бе траяла само шест седмици и бе доста бурна. Чарити беше споделила с Карълайн, че е влюбена в Блечли и че той изпитва същото към нея. Беше повярвала, че англичанинът е честен в намеренията си, дори и след внезапното му изчезване.

Чарити бе невероятно наивна. Но Карълайн не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Нито тя, нито някой от семейството беше срещал този мъж. Винаги, когато го канеха на вечеря, Пол Блечли си намираше извинение да откаже поканата в последната минута.

Подозренията й, че англичанина само си играе с чувствата на братовчедка й, се засилиха, след като започна дискретно да разпитва за него из града. Чарити смяташе, че Блечли е в Бостън на гости на роднини, но никой, когото разпита не можа да й каже, че го познава.

Изчезването на Блечли съвпадаше и с нощта, в която беше станала ужасна експлозия на Бостънското пристанище. Три английски кораба и два американски съда бяха напълно унищожени. Докато Карълайн не изкажеше на глас съмненията си и не получеше доказателства, тя щеше да е убедена, че Пол Блечли някак си е замесен в измяна.

Семейството беше облекчено, когато Блечли изчезна. Всички предположиха, че е трябвало да се върне в Англия и Чарити скоро ще преодолее своето увлечение. Но те сгрешиха в предположенията си. Чарити бе безутешна, когато най-накрая прие, че Блечли я е изоставил. И неведнъж се закле, че ще открие какво се е случило и защо, докато накрая Карълайн не й повярва.

— Срамувам се от себе си — каза Чарити, прекъсвайки мислите на Карълайн. — Ти дори не обели и думичка за твоите притеснения, докато аз те засипвах с моите.

— Нямам никакви притеснения — протестира Карълайн.

Чарити поклати недоверчиво глава.

— Не си виждала баща си от четиринадесет години и искаш да ми кажеш, че въобще не се притесняваш? Не се опитвай да ме залъгваш, Карълайн. Със сигурност си разстроена! Баща ти преобърна живота ти с главата надолу, а ти се държиш така, сякаш няма значение.

— Чарити, няма какво да направя по този въпрос — отвърна тя и си позволи да покаже колко е разстроена.

— Още от малка се криеш зад маска. Знам, че трябва да си разстроена! Та дори аз бях ядосана на баща ти. Ти си част от моето семейство, а не от това на мъж, когото дори не помниш.

Карълайн кимна, спомняйки си горчивата сцена, която бяха заварили в дома си в Бостън една сутрин, след като с братовчедка й се бяха върнали от сутрешната си езда. Останалите от семейството ги чакаха с мрачни лица.

Леля й плачеше и се кълнеше, че Карълайн й е толкова дъщеря, колкото и Чарити. Все пак тя я бе отгледала, откакто бе на четири години, нали? И откакто се помнеше, Карълайн я наричаше „мамо“. Чичо й бе по-дисциплиниран и по-решителен, когато й съобщи факта, че трябва да се върне в Англия.

— Мислиш ли, че той наистина ще тръгне да те търси, както заплашва в писмото си? — попита братовчедка й.

— Да — отговори Карълайн с въздишка. — Извиненията ни свършиха — добави тя. — Баща ми сигурно си мисли, че съм невероятно крехка. Знаеш, че всеки път щом пратеше писмо със заповедта да се върна, майка ти му отвръщаше, че съм болна от нещо. Почти съм сигурна, че единствената болест, която не е използвала е чума, и то само защото не се е сетила за нея.

— Но преди години, той не те е искал и за това те е оставил при нас.

— Още от самото начало се знаеше, че ще е временно — отвърна Карълайн. — Не мога да разбера какво се е случило, но след като майка ми умря, баща ми изглежда не можеше да се грижи за мен и той…

— Той е граф — прекъсна я Чарити. — Можел е да наеме някой, който да се грижи за теб. И защо ще иска да се върнеш сега, след толкова дълго време? Няма никакъв смисъл.

— Съвсем скоро ще научим истината — каза Карълайн.

— Карълайн, помниш ли нещо от времето, когато си била при него? Най-ранните ми спомени са, когато бях на шест и паднах от тавана на плевнята на Броустър.

— Не, всичките ми спомени са свързани с Бостън — отговори Карълайн. Усети как стомахът й се преобръща и си пожела да променят темата на разговора.

— Добре, не мога да разбера, защо не мразиш този мъж? Не ме гледай така. Знам, че е грешно да мразиш някого, но баща ти очевидно не те е искал и сега, след четиринадесет години, си е променил мнението. Въобще не се съобразява с чувствата ти.

— Трябва да вярвам, че баща ми е направил това, което е смятал, че е най-добре за мен — отвърна Карълайн.

— Саймън беше толкова ядосан, че заминаваше — каза Чарити, имайки предвид най-големия си брат.

— Само трябва да си спомня колко много дължа на родителите и братята ти и ядът ми минава — каза Карълайн. Думите й звучаха като клетва. — Гневът и омразата са разрушителни емоции и нито една от тях не може да промени случилото се.

Чарити се намръщи и поклати глава.

— Не разбирам тихото ти примирение. Винаги имаш план. Кажи ми какво смяташ да правиш. Та ти никога не се примиряваш с нищо. Ти си галопиращ кон… не квачка.

— Квачка? — Карълайн се засмя над описанието, което бе избрала да използва братовчедка й.

— Знаеш какво имам предвид. Никога не стоиш на едно място, винаги вървиш напред.

— Ами, реших, че ще прекарам една година с баща си. Дължа му го. И ще се опитам да го харесам. А после, естествено, ще се върна в Бостън.

— Ами ако баща ти не ти позволи? — Чарити отново започна да мачка ръкавиците си и Карълайн побърза да я успокои.

— Трябва да вярвам, че ако наистина съм нещастна при него, той ще ме пусне да се върна в Бостън. Не се мръщи, Чарити. Това е единствената ми надежда. Моля те, не се опитвай да попариш вярата ми.

— Не мога да го превъзмогна. Небеса, та той може да те омъжи, преди дори да се настаниш.

— Това ще е твърде жестоко и вярвам, че не би сторил подобно нещо.

— Само почакай. Видях начина, по който те гледаше мистър Брадфорд. Сигурна съм, че той ще те преследва. Да, сигурна съм — побърза да потвърди, когато Карълайн отвори уста да възрази. — Когато се влюбиш, някой силен мъж, като мистър Брадфорд, ще спечели сърцето ти и намеренията ти ще се променят. Тогава ти самата няма да искаш да бъдеш толкова независима. Разбира се, няма да е много удобно да се влюбиш в англичанин, след като възнамеряваш да се върнеш в Бостън.

Карълайн отказа да отговори на абсурдните подмятания на братовчедка си. Тя нямаше намерение да се влюбва в когото и да било. Липсата на сън я изморяваше и смешните изказвания на братовчедка й я докарваха до лудост.

Пътуването от Бостън до пристанището в Лондон, продължи сякаш цяла вечност. Карълайн бързо бе свикнала с люлеенето на кораба и бе придобила „морски крак“, както се бе изразил капитана, но Чарити и Бенджамин нямаха такъв късмет. Карълайн бе прекарала голяма част от времето в грижи за разстроени стомаси и успокояване на избухливи характери. Беше се оказало наистина трудна за осъществяване задача.

Прекараха изминалата нощ на борда на кораба и на сутринта изпратиха вест на графа на Бракстън, че са пристигнали. Пратеникът се бе върнал с вестта, че графът е заминал за провинциалното си имение, което се намираше на три-четири часа езда от Лондон. Карълайн имаше намерение да отседнат в градската му къща и да изпрати вест на баща си, че са пристигнали, но Чарити, която по природа бе нетърпелива, настоя да наемат карета и да отидат до имението.

— Най-после пристигнахме — проплака Чарити, когато стигнаха до градската къща. Гласът й бе възбуден и не изглеждаше ни най-малко изморена. Това раздразни Карълайн почти толкова, колкото и нервното бърборене на братовчедка й.

Чарити се наведе през прозорчето на каретата, за да разгледа къщата и Карълайн трябваше да я дръпне за ръката, за да могат да отворят вратичката.

— Знаех си, че къщата ще е красива — вълнуваше се братовчедка й. — Все пак, баща ти е граф. О, Карълайн, много ли си нервна?

— Разбира се, че не. Баща ми не е тук — отговори тя, докато изучаваше модерната барокова градска къща пред себе си. Трябваше да признае, че изглежда невероятно впечатляваща. Имаше няколко дълги, правоъгълни прозорци, които гледаха към предната част и всеки беше боядисан в цвят слонова кост, красиво контрастирайки с червените тухли. Завеси, в същия цвят, украсяваха страните на всеки един прозорец и придаваха на къщата горд и царствен вид.

Входната врата се извисяваше над три стъпала срещу пътеката и също бе боядисана в слонова кост. На вратата бе закрепено черно чукче, със златни орнаменти и когато посегна към него, тя се отвори.

Мъжът, който според Карълайн бе икономът, изглеждаше също толкова впечатляващо, колкото и къщата, която охраняваше. Бе облечен целият в черно и нямаше дори едно малко бяло шалче, което да смекчи ефекта от изцяло лишеното му от емоции лице. Той стоеше срещу нея с каменно изражение, докато Карълайн му обясняваше, че е дъщерята на граф Бракстън. Тогава изражението му се смени и той погледна нагоре към нея и й се усмихна. Беше само сантиметър по-висок от нисичката Чарити и макар Карълайн да помисли, че това е само полуусмивка, реши, че е искрен.

Той покани и тримата да влязат, представи се като Дейтън и важно им обясни, че е камериерът на графа. Каза им, че току-що е пристигнал, по негова поръка, за да надзирава слугите, докато подготвят къщата за завръщането му. Графът щял да пристигне до вечерта. Карълайн осъзна, че щяха да се разминат, ако бяха продължили към провинциалното му имение.

В къщата кипеше трескава дейност. Карълайн усети това от начина, по който слугите забързано преминаваха от една стая в друга с парцали и кофи с вода в ръка.

Тя скоро оцени способностите на Дейтън. Мъжът се оказа невероятно ефективен и изпрати две прислужници да й помогнат с разопаковането, което им отне по-малко от минута. Къщата беше доста голяма, на втория етаж имаше пет спални, и им дадоха двете най-хубави от тях.

След като разгледа стаите на втория етаж, Карълайн се качи на третия, заедно с Бенджамин, за да се убеди, че и неговата стая е задоволителна. После слезе отново долу, за да помогне на Чарити да открият второто стъкло на очилата й.

Карълайн остави братовчедка си сама да разопакова ценностите си. Чувстваше с неспокойна и разсеяна и знаеше каква точно е причината. Баща й щеше да пристигне, преди да се стъмни и тя се притесняваше, как ще реагира щом я види. Чудеше се, когато застанеше лице в лице с него, дали щеше да бъде толкова нежен, колкото и в писмата си? Ще му хареса ли или ще е разочарован от външността й? Ще му се понрави ли? И най-вече, ще го хареса ли тя?

Спря пред вратата на внушителната библиотека срещу стълбището и надникна вътре. Макар и излъскана до блясък, не бе стая, която може да те предразположи. Дали и баща й бе толкова студен, колкото библиотеката му?

Карълайн се почувства още по-притеснена за характера му, докато обикаляше стаите на първия етаж. Всичко бе толкова подредено! Подредено и ужасяващо студено! Салонът, отляво на входната врата, бе наистина елегантен. Интериорът бе издържан изцяло в златисто и слонова кост, с леки нюанси на бледо жълто и изглеждаше прелестно, но все пак и малко неприветливо. Тя опита да си представи как с братовчедите й се чувстват като у дома си тук и не успя. Скъпата мека мебел, не изглеждаше в състояние да издържи грамадните мъже, облечени в работни дрехи, които винаги забравяха да изчистят мръсотията от ботушите си, преди да влязат в къщата. Не, Саймън, Джъстин, Люк и Джордж, щяха да се почувстват също толкова неудобно тук, колкото и тя.

Отдясно на входната врата имаше огромна трапезария, където креслата грабваха погледа, а кристалните чаши със златни орнаменти, наредени в бюфета до стената, привличаха вниманието. Тук също не беше уютно и стаята излъчваше само богатство и лукс.

Карълайн тръгна по един дълъг коридор и намери друга библиотека, която се намираше точно зад приемната. Беше истински облекчена, щом отвори вратата и видя безпорядъка в стаята. Това очевидно бе стаята, в която баща й обичаше да работи. Тя се поколеба на вратата, притеснена, че ще влезе в светилището му, но все пак пристъпи вътре. Вниманието й бе привлечено от красивото бюро, двата износени стола и отрупаните с книги лавици на двете стени. На третата стена имаше прозорци, с изглед към градината и след като Карълайн се наслади на гледката се обърна към стената, на която бе вратата. Изненадата от видяното направо я парализира. Цялата стена, от горе до долу бе покрита с нейни рисунки! Започваха от различни видове животни, които бе виждала като много малка, до вече по-добре нарисувани къщи и дървета. В центъра на всичките тях имаше една рисунка, която много добре помнеше, как бе нарисувала. Тя се разсмя, когато я погледна по-отблизо и поклати глава. Рисунката бе първият й опит да направи фамилен портрет. Всички бяха тук, родителите й от Бостън, Чарити, братовчедите й, дори баща й, въпреки че той бе изобразен малко по-встрани от цялата група.

Начинът, по който ги бе нарисувала бе доста забавен. Бе използвала огромни кръгове, за да изобрази телата им и се бе фокусирала върху зъбите. Малки лица, всички усмихнати, с гигантски изпъкнали зъби! Трябва да е била около шест годишна тогава, когато е нарисувала семейството си и помнеше, че беше доста горда от това.

Фактът, че баща й бе запазил всичките й рисунки, беше удивителен и стопли сърцето й. Сигурно майката на Чарити му ги бе изпращала, без да й каже.

Карълайн приседна на ъгъла на бюрото и дълго време изучава подредбата на рисунките. Тя забеляза, че ранните й рисунки включваха и баща й, но с израстването й и усъвършенстването на стила и способностите й, той вече не присъстваше на никоя от тях. Това беше неговия начин да сподели детството й. И тази мисъл я порази.

Карълайн, която беше много лоялна, се почувства объркана. Наличието на рисунките показваше, че той се е интересувал от нея. Тогава защо я бе изпратил в Колониите? Със сигурност трябва да е осъзнал, че след толкова много време, тя ще започне да нарича леля си и чичо си, „мамо“ и „татко“. Бе само на четири години, когато стана тяхното „бебче“. Беше напълно естествено братята на Чарити да станат и нейни братя. Със сигурност е знаел, че старите й спомени ще избледнеят в новата обстановка и с новото семейство.

Вината завладя чувствата й. Той се бе жертвал заради нея. Майка й й го бе казвала безброй пъти! Обясняваше й, че графът е искал дъщеря му да израсне в стабилна среда и че ще се чувства по-уверена и обичана в семейството на по-малкия му брат.

Защо не бе помислил, че може би неговата любов щеше да й бъде достатъчна?

Господи, като негова дъщеря тя никога не му бе дала нищо. Спомни си как се съпротивляваше, когато я караха да отдели няколко минути, за да му напише поне една мила дума! Била е толкова егоистична и както доказваха по-новите й рисунки, нелоялна! Тя се криеше и планираше да остане в Бостън, да нарича друг мъж „татко“, и най-лошото, да забрави, че трябва да обича истинския си баща.

Искаше й се да не бе виждала рисунките. Очите й се напълниха със сълзи и тя побърза да излезе от стаята. Пожела си сега да е отново в Бостън и се засрами от желанието си. То я накара да се почувства виновна и безполезна. Направи я страхливка. Дали щеше да може да даде на баща си поне малка част от любовта и уважението, които с радост отдаваше на бостънското си семейство?

Карълайн се качи в стаята си и легна на пухеното легло, решена да сложи емоциите си в ред. Разумната част от мозъка й настояваше, че е била бебе, когато са я изтръгнали от обичайната й среда и са я дали на друго семейство. Затова не беше чудно, че им бе отдала любовта и уважението си. Въпреки това болката в сърцето й не си отиваше. Колко по-лесно щеше да й бъде да се справи с един студен, нелюбящ граф! Беше играла ролята на трагична героиня през целия път от Бостън до Лондон и сега трябваше да си признае, че все пак това е било само роля. Роднинските връзки бяха доста сложни.

Как трябваше да действа? Не можа да открие отговора на този въпрос и най-после се предаде пред изтощението и потъна в дълбок сън, без сънища.

Карълайн спа до другата сутрин, с изключение на едно прекъсване.

Някъде по средата на нощта, се събуди от звука на отварящата се врата. Мигновено се разсъни, но се престори, че продължава да спи, докато под спуснатите си клепачи наблюдаваше как възрастния мъж се поколеба на вратата, преди да влезе и бавно да пристъпи към леглото й. Тя затвори очи, но не и преди да види сълзите, стичащи се по лицето му. Той изглеждаше като малко по-възрастна версия на брат си и тя знаеше, че мъжът, стоящ до леглото е баща й.

Карълайн почувства как мъжа повдига юргана и завива раменете й и сърцето й се сви от нежността, която почувства. Усети как ръцете му потреперват, макар и леко, и чу нежният му любящ глас да й прошепва:

— Добре дошла у дома, дъще.

Той се наведе и целуна челото й, леко докосване, което разтуптя сърцето й. После се изправи и бавно излезе от стаята. След него остана ароматът на тютюн и подправки и очите на Карълайн се отвориха широко. Спомни си този мирис, разпозна го. Опита се да свърже някаква картина или чувство с него, но също като светулките, които се опитваше да хване като дете, и спомена изчезна твърде бързо. Сякаш спомените бяха почти на повърхността, но тя все пак не можеше да ги достигне.

Засега уханието беше достатъчно. Скоро с него щяха да се появят задоволството и любовта и като лека утринна мъгла, тази мисъл я успокои и й донесе мир.

Тя изчака, докато баща й постави ръка на дръжката, и точно преди да я дръпне, за да я затвори след себе си, не успя да сдържи думите си и каза:

— Лека нощ, татко.

Почувства се така, сякаш преоткриваше ритуал, който не е осъществявала с години и въпреки че не си спомняше нищо, инстинктивно знаеше, че има още нещо, което трябва да каже. Тя се съпротивляваше да обвие чувствата си с думи, дори когато се чу да казва:

— Обичам те, татко.

Ритуалът бе завършен. Карълайн затвори очи и пусна спомените, също както бе пуснала светулките, на свобода.

Все пак се бе прибрала у дома.