Джули Гарууд
Непокорни желания (12)

Глава единадесета

Притеснението на Карълайн, че ще се чувства засрамена, когато се изправи лице в лице с гостите на другия ден, се оказа неоснователно. В края на уикенда, когато тя и съпругът й, най-после излязоха от спалнята, гостите отдавна си бяха отишли.

— Бяхме невероятно груби — каза му Карълайн на вечеря. Усмивката й обаче му подсказа, че не е особено разстроена от поведението си и това го разсмя.

Брадфорд бе планувал пътуване за медения им месец, но той и новата му съпруга успяваха да стигнат единствено до входната врата, и нощите и дните им бяха изпълнени единствено с блаженство.

Карълайн бързо свикваше с новия си живот и скоро пое отговорността за управлението на огромното домакинство. Хендерсън, камериерът на Брадфорд и мистър Минденбоу, икономът, я напътстваха търпеливо.

Карълайн обаче откри, че не е лесно да управлява съпруга си. Всъщност, както си бе казвала безброй пъти, той бе много труден за обичане мъж. Темпераментът му бе като на вулкана Везувий и избухваше невероятно бързо, но за щастие словесните двубои свършваха бързо. Тя винаги се изправяше срещу него, като даваше най-доброто от себе си, и бавно започна да приема, че връзката им винаги ще я държи на нокти.

Чакаше, с нарастващо раздразнение, да чуе как той ще й каже, че я обича. Известно време вярваше, че стените, които бе построил около сърцето си, ще се срутят и ще й позволи да види уязвимостта му.

Без съмнение, бе най-твърдоглавият мъж на света. През следващите седмици, тя научи, че някои въпроси не търпят обсъждане. И темата за семейството му, оглавяваше списъка.

Карълайн никога не се бе славила с добро търпение, но въпреки това се справяше значително добре, защото знаеше, че наградата щеше да си струва пропилените усилия. След време, Брадфорд щеше да се научи да й се доверява със сърцето си.

Карълайн се чувстваше наистина ужасно, когато настъпи време да се върнат в Лондон. Беше й мъчно, че меденият им месец бе свършил, но трябваше да го направят заради сватбата на Чарити, която със сигурност бе едно щастливо събитие. Докато пътуваха с каретата към града, тя сподели това с Брадфорд, но той се разсмя и я притисна към себе си.

— Бихме могли да се любим и в Лондон, любима. Господи, май съм те направил доста палава.

— Съжаляваш ли за това? — попита Карълайн с усмивка.

Вместо отговор той я повдигна в скута си и й показа точно колко не съжалява.

 

 

Карълайн никога не бе виждала градската къща на Брадфорд и я намери много уютна. Бе просторна и доста солидна, пълна с тежки старомодни мебели, и изглеждаше типично мъжка.

Огромното легло с балдахин в стаята му имаше дебели завеси, които бяха завързани за колоните на леглото през деня. Карълайн изпробва матрака, докато той се приготвяше за вечеря. С ъгълчето на окото си я наблюдаваше как тя отвързва и двете завеси. Когато вече бе скрита от погледа му, чу гърления й смях. Звучеше невероятно доволна от себе си.

— Тук ще бъде доста приятно — извика му тя. — Уютно и топло.

Брадфорд отиде до леглото и дръпна завесите. Голите му гърди все още блестяха след банята. Карълайн му се усмихна и плъзна завесите зад него. После скръсти ръце зад врата си, имитирайки навика му и му се усмихна бавно и съблазнително.

— Някога било ли ти е студено в моето легло? — настоятелно я попита той. В гласа му се долавяха весели нотки, които напълно противоречаха на намръщеното му лице.

Карълайн бе облечена само с робата си и единият й крак изцяло бе изложен пред очите му. Погледът му се плъзна от върха на главата до пръстите на краката й, и щом отново стигна до очите й, веселието му бе изчезнало.

— Изкушаваш ме, Карълайн — сега гласът му звучеше грубо.

— Имаме ли време? — попита го тихо тя, останала без дъх от гладния му поглед. Развърза колана на робата си и с омайна усмивка, която само засили желанието му, се съблече и посегна към него.

Брадфорд не отказа поканата й. Смъкна бричовете си, които тъкмо бе обул и се излегна до нея. Карълайн зачака да я вземе в обятията си и след една дълга минута осъзна, че желанието му е тя да поеме инициативата. Засмя се щастливо и спонтанният звук извика усмивка на лицето му, след което Карълайн го възседна.

И започна да плете магията си около тялото му, превръщайки го от сдържания, дисциплиниран херцог на Брадфорд в дивия воин, който се криеше под повърхността му.

Той й позволи да го измъчва нежно, до мига, в който почувства, че всеки миг ще експлодира. Гласът му бе груб, когато й заповяда да престане. Карълайн не му обърна внимание и продължи да го побърква до такава степен, че вече нямаше връщане назад.

Брадфорд изкрещя войнствено и след миг тя се озова по гръб.

— Няма да покажа никаква милост — изръмжа той в ъгълчето на устата й.

И тогава започна своето сладострастно мъчение, докато не я накара да моли за избавление. Той изкриви лице от удоволствие и от болката, натрупваща се в слабините му, след което се превъртя и отново я притегли върху себе си и навлезе в нея с преднамерено бавен тласък, който целеше да ускори кулминацията й.

Карълайн изви глава назад и изстена гърлено, докато той й отвръщаше с тласък след тласък. И двамата стигнаха до върха в един и същ момент.

Тя се почувства така, сякаш се рееше в небето с Брадфорд до себе си, пазещ я от всички опасности. Бавно и с доволна усмивка се върна към действителността.

Лицето й лежеше на гърдите му и чуваше ударите на сърцето му, биещи срещу нейното собствено. Изчака го да се успокои и прошепна:

— Обичам те.

Беше й станало ритуал да му казва, че го обича, веднага щом се съвземат от любенето си, и както винаги, зачака да чуе същите думи от него. Знаеше, че можеше да изкопчи отговора, но искаше да стане по нейния начин и признанието да дойде от самото му сърце.

Брадфорд я прегърна по-силно и въздъхна доволен. Това бе единственият знак, че бе чул думите й, и Карълайн отново прие, че той все още не е готов да й признае любовта си.

Тя се насили да прогони тъгата от лицето си и се повдигна, подпирайки се на лакът, за да го погледне в очите.

— Нека останем тук до края на нощта.

— Забележително предложение — отвърна й с усмивка. — Но семейството ти може да изиска обяснение. Ти ли смяташ да им кажеш, какво ни е задържало в спалнята или да го направя аз?

Карълайн незабавно се изчерви.

— Един джентълмен не би обсъждал този въпрос — каза тя. — Предполагам, че е най-добре да се обличаме.

Тя се опита да се отдръпне от него, но той я задържа здраво.

— Не още, Карълайн. Трябва отново да обсъдим уговорката ни.

Тя извъртя очи и въздъхна с раздразнение.

— Знам всичко много добре, Брадфорд. Докато сме на бала, не бива да се отдалечавам от теб, не бива да ходя никъде с Чарити или с когото и да е било друг, и ако се случи нещо и се наложи да ме оставиш, трябва да се залепя за Милфорд и да не го напускам, докато не се върнеш за мен.

Той кимна със сериозно изражение. Карълайн потърка веждата му с ръка.

— Моля те, Брадфорд, не се тревожи. Мъжете, които нае, не откриха нищо. Освен това, вече ти казах, че писмото сигурно е изпратено от някоя отмъстителна жена, която те иска за себе си и е решила да ме сплаши.

Думите й го подразниха.

— Значи тази предполагаема дама те е бутнала по стълбите, повредила е колелото на каретата ми и чак тогава ти е написала писмото? Това ли намекваш?

— Не дама, Брадфорд, а жена. Има огромна разлика. И за мен има смисъл. А освен това, може да е наела някой да повреди каретата.

Той предпочете да запази мислите си за себе си. Жена му бе толкова невинна, че не желаеше да я тревожи с информацията, до която се бе добрал. Негов дълг бе да я брани и да не позволи нищо лошо да й се случи, затова не искаше да я плаши, а само да я накара да бъде предпазлива. Преди капанът, който бе заложил, да щракне, преди да събере всичките доказателства, които му бяха нужни, нямаше да я изпуска от поглед. Сега тя му принадлежеше и всеки, който дръзнеше да я докосне, нямаше да живее достатъчно дълго, за да разказва.

Брадфорд бе мълчалив, докато се обличаха. Карълайн постоянно му се пречкаше на пътя и той реши, че е негов дълг да й съобщи, че спалнята й е точно до неговата и там би могла да се облича по-спокойно. Тя открито му се изсмя и каза, ясно и категорично, че отделните спални не й допадат.

— Няма да позволя на Хендерсън да стъпи тук, за да ми помогне, докато ти търчиш наоколо чисто гола — изръмжа Брадфорд.

Карълайн седеше пред овалното огледало, разресваше косата си и въобще не изглеждаше впечатлена от коментара му.

— Е?

— Вече не си малко момче, Брадфорд. Можеш да се обличаш сам. Аз го правя от много години.

— Камериерката ти мърмори затова.

— Мери Маргарет има достатъчно задължения, за да не тича след мен.

Брадфорд се отказа да спори и слезе да я чака долу. Той се настани в гостната с чаша коняк в ръка и се замисли за предстоящата нощ. За малко не отказа поканата за бала в Клавънхърст, имението на маркиза на Еймсмънд, защото щеше да му е много трудно да опази Карълайн в толкова огромна тълпа. Но така или иначе нямаше как да откаже, защото маркизът бе вуйчо на Карълайн, и щеше да е съкрушен, ако тя не присъстваше.

Балът имаше двойна цел. Чарити и Пол щяха да се бракосъчетаят след два дни и празненството щеше да бъде в чест на тяхната сватба. Освен това бала се даваше в чест на херцога и херцогинята на Брадфорд и щеше да бъде първото събитие, на което той и Карълайн щяха да присъстват като съпруг и съпруга.

Карълайн слезе по стълбите, облечена в блестяща рокля от леденосиня коприна и завари съпруга си облегнат на камината. Съсредоточеното му изражение бавно се отпусна и бе заменено от арогантен поглед, който я обърка.

Тя направи драматичен реверанс, а във виолетовите й очи проблеснаха светло сини искри, в тон с цвета на роклята й. Усмихна се, когато той вдигна чашата си, приветствайки я.

— Само преди миг се мръщеше, а сега изглеждаш доста доволен от себе си — отбеляза Карълайн. И доста красив, помисли си. Той носеше официален черен костюм и щом се отдалечи от камината отново й се видя невероятно едър и силен.

Зачуди дали ще дойде ден, когато щеше да го погледне и видът му нямаше да ускори пулса й. Само един поглед към него караше мускулите й да се стягат от желанието да я вземе в обятията си.

Карълайн никога не бе успявала да прикрива добре мислите си и Брадфорд знаеше, точно какво минава през главата й в момента.

— Ако продължиш да ме гледаш така, няма да отидем никъде — отбеляза той. Остави чашата си върху камината и бавно застана пред нея. Кръвта му се бе сгорещила непоносимо, дрехите започнаха да му пречат и всичко това, само защото съпругата му го бе погледнала със специалния си поглед. Едва се сдържаше да не я прегърне и да не я целуне.

Въздъхвайки неохотно, той й помогна да сложи пелерината си и изпрати да доведат каретата. Ако се поддадеше на желанията си, щяха да закъснеят, а колкото по-скоро свършеше тази вечер, толкова по-скоро щеше да може отново да я притисне към себе си.

 

 

Графът на Бракстън кръжеше пред входа на дома на маркиза и пресрещна Карълайн, преди тя да успее да си свали пелерината.

— Липсваше ми, дъще — обяви той, после я дръпна към себе си и прошепна, достатъчно силно, за да може да го чуе и Брадфорд. — Щастлива ли си, Карълайн? Той грижи ли се добре за теб?

Тя се усмихна.

— Много съм щастлива, татко — Карълайн не изрази истинските си чувства, защото знаеше много добре, че Брадфорд ги слуша. Ако кажеше на баща си колко невероятно щастлива е, и колко е доволна от живота си, мъжът й щеше да стане непоносим. Смирението, не бе от качествата, които притежаваше, и егото му щеше да порасне до незнайни висини.

След миг, вниманието й бе привлечено от Чарити и Пол, а после видя и вуйчо си Франклин и съпругата му, които си говореха наблизо.

Херцогът и херцогинята на Брадфорд влязоха в балната зала и се насочиха право към своя домакин. Вуйчо Майло седеше близо до входа и Карълайн можеше да види, че вече е изтощен. Той се опита да стане, но Карълайн поклати глава и веднага седна до него.

Брадфорд я остави с вуйчо й, като я изгледа толкова строго, че тя разбра намека му да не напуска мястото си. Маркизът призна, че е изморен, но само от вълнението. Той й намигна и й сподели шепнешком, че не си е мръднал и пръста, за да организира бала. Франклин и Лорета били свършили всичко.

Карълайн държеше ръката му и слушаше разказа му, затова как бе минала седмицата. Щеше да бъде доволна да остане до него през остатъка от вечерта, щом му доставяше удоволствие да е около него, и отказа няколко покани за танц.

Когато вуйчо й Майло я попита по своя прям начин, кога може да очаква попълнение към семейството, Карълайн се разсмя.

— Все още не сме го обсъждали — призна му тя и добави: — Когато се случи. Дори не знам колко деца иска Брадфорд.

— Ще се радвам да доживея достатъчно дълго, за да подържа първото ви дете — каза й маркизът.

— Ще се радвам да живееш вечно — прошепна Карълайн в отговор. Думите й доставиха истинско удоволствие на вуйчо й и той стисна любящо ръката й.

 

 

Брадфорд стоеше до Милфорд от другата страна на залата и не можеше да свали очи от Карълайн. Милфорд се опита да поговори с него на няколко теми и най-накрая, щом успя да привлече вниманието му за малко, показа раздразнението си.

— Кралят се развежда с жена си и се мести във Франция следващата седмица — каза той.

Брадфорд кимна, съгласявайки се и продължи да гледа жена си.

— Тя няма да се изпари, Брад. За Бога, човече, стегни се — изсумтя Милфорд и го тупна по гърба, изваждайки го от вглъбеността му.

— Тя не носи никакви бижута.

Милфорд беше объркан от забележката му, затова се обърна към Карълайн, а после отново към приятеля си.

— Носи пръстена ти — отбеляза той.

— Никога не би го свалила — арогантния коментар, накара приятелят му да се усмихне.

— Брадфорд, защо говорим за бижута? — попита той.

Той сви рамене и най-после му посвети вниманието си.

— Научи ли нещо ново за проблема ми? — попита той. Имаше предвид разследването, засягащо врага на Карълайн, но около тях имаше прекалено много хора, за да говорят спокойно.

— Нашият проблем и да, открих нещо, което според мен има голямо значение.

Брадфорд му кимна отсечено.

— Ще го обсъдим по-късно, след вечеря.

 

 

В другия край на залата, Карълайн помогна на вуйчо си да се изправи и му подаде бастуна. Беше прекарала повече от час при него и сега той бе предоволен. Целуна я за довиждане, след като я накара да му обещае, три пъти, че ще го посети на следващия следобед, и тогава тръгна към фоайето. Карълайн вървеше до него и кимаше на всеки, който я поздравеше.

— Ще можеш ли да заспиш с всичкия този шум? — попита го тя.

— Тези дни спя като бебе — отвърна вуйчо й Майло. — Отивай сега и се забавлявай, мила моя. Ще си почина и с нетърпение ще чакам да се видим утре.

Карълайн стоеше със скръстени ръце и гледаше как вуйчо й бавно се качва нагоре по стълбите. Когато той се скри от погледа й, тя се обърна с намерението да открие Брадфорд, но се озова пред Рейчъл Тилмън и годеникът й Найджъл Крестуол.

Рейчъл бе доста напориста в желанието си да привлече вниманието на Карълайн. Тя хвана ръката й толкова здраво, че чак я заболя.

— Сигурно си ужасно доволна от себе си — каза й тя и Карълайн бе толкова изненадана от страстта в гласа й и силната й хватка, че можеше само да гледа удивено към нея. — Виж на каква наивница се преструваше — обърна се Рейчъл към Найджъл. В гласа й се четеше презрение и Карълайн се изплаши.

— Рейчъл за какво говориш? — попита я, като освободи ръката си и се огледа притеснено наоколо, търсейки съпруга си.

Рейчъл прие погрешно погледа й и каза.

— О, не се притеснявай. Няма да проваля прекрасното ти парти. Беше такава чест да ме поканиш. Искам само да знаеш, че не можеш да ме заблудиш. Съсипа всичко. Всичко! — тя отново сграбчи ръката й и заби ноктите си в кожата й. — Ще съжаляваш за това, мръснице. Само почакай и ще видиш.

— Никога не съм удрял жена, нали Милфорд? — Брадфорд направи коментара си зад гърба на Рейчъл и тя не можа да види убийственото му изражение. — Но ако на секундата не си махнете ръката от жена ми, вярвам, мис Тилмън, че вие ще сте първата.

Тя пусна ръката й толкова рязко и с такава злоба, че Карълайн залитна крачка назад. Рейчъл погледна към годеника си, сякаш той бе виновен за намесата на Брадфорд, после се обърна и се запъти към балната зала. Найджъл побърза да я настигне.

Карълайн наблюдаваше отстъплението им с нарастващ гняв. Милфорд пръв забеляза промените в изражението й. Той хвана ръката й и започна припряно да я разтрива, за да махне грозните белези.

— Щеше да е по-добре, ако се бе ядосала по време на разговора, не след като е свършил — ухилено отбеляза той.

Карълайн премести погледа си от ухиления Милфорд към съпруга си.

— Винаги съм реагирала бавно — каза тя. — Брадфорд, Рейчъл ме мрази. Каза, че всичко било по моя вина.

— Кое е по твоя вина? — попита Милфорд.

Карълайн сви рамене. Забеляза, че няколко души я наблюдават и веднага спря да се мръщи.

— Нямам никаква представа.

— Прибираме се в къщи. Милфорд, стой при нея, докато наредя да повикат каретата.

— Никъде няма да ходим — възрази Карълайн. — Нямам намерение да доставя удоволствие на Рейчъл Тилмън като избягам. А и обещах да се видя с…

— Няма да се виждаш с никого — гласът на Брадфорд прозвуча още по-ядосано и Карълайн се поизправи, обзета от внезапен гняв.

Нямаше никакво намерение да си тръгва. Баща й щеше да е разочарован, а тя не бе прекарала никакво време с него, а и бе обещала на Чарити, че след вечеря ще си поговорят на четири очи. Но тя не му обясни всичко това, само прошепна:

— Все още не си танцувал с мен.

— Истина е, Брад — намеси се Милфорд. Той продължи да се усмихва, въпреки че двамата го погледнаха недоволно.

— Добре! Ще танцуваме и веднага след това си тръгваме — Брадфорд я хвана за лакътя и я задърпа към балната зала.

Карълайн се усмихна, осъзнавайки, че току-що бе спечелила малка победа.

— Благодаря ти, съпруже — каза тя, мъчейки се да не покаже задоволството си.

— Един танц — настоя той, когато застанаха на дансинга в очакване да започнат.

— Да, Брадфорд.

Благото й държание не го заблуди нито за секунда. В мига, в който свършиха, се появи Милфорд и настоя да партнира на Карълайн за следващия й танц.

Брадфорд се съгласи неохотно. Настроението му малко се приповдигна, когато забеляза, че Рейчъл и Найджъл си тръгват. Нямаше желание да ги среща отново тази вечер. Щеше да го стори утре. И тогава щеше да си поговори с отвратителната жена, за да получи някои отговори.

Карълайн танцува с почти всички мъже в Лондон и бе доста изтощена, след като среднощната вечеря свърши и танците бяха възобновени. Брадфорд бе доволен да я наблюдава. Дори един-два пъти усети, че се усмихна на вълнението, което предизвикваше красивата му жена. Тя се движеше с достойнство и увереност, които го очароваха. И поне два пъти, по време на всеки танц, тя откъсваше поглед от партньора си, за да погледне към него и да му се усмихне.

Брадфорд забеляза, че Терънс Сейнт Джеймс постоянно кръжеше около съпругата му, което правеше и наперения Стентън. Той си наложи да бъде спокоен и ги прибави към нарастващия си списък от контета, с които щеше да му се наложи да поговори.

— Отново се мръщиш, Брад. Още ли мислиш за Рейчъл?

Брадфорд поклати глава.

— Само наблюдавам сукалчетата, гледащи похотливо жена ми — отбеляза той. Звучеше отегчен, но Милфорд не се заблуди. Погледът му издаваше, че бе раздразнен. — Преди нощта да свърши, смятам да си поговоря с някои от тях.

Приятелят му поклати глава.

— Ще трябва да говориш с всеки мъж в залата — отбеляза той. — Виж, Карълайн отива с баща си на дансинга. За няколко минути ще бъде в безопасност. Сега ще е идеалният момент за разговора ни, не мислиш ли?

Брадфорд кимна и последва Милфорд извън залата. Забави се достатъчно дълго, за да предизвика изплашен поглед в очите на Стентън, преди да продължи. Милфорд се държеше доста безгрижно, но факта, че вече два пъти бе повдигнал въпроса за информацията, която имаше, го наведе на мисълта, че това не е поредната фалшива следа. Двамата откриха кабинета на маркиза, и без да разменят и една дума с тях, прогониха някаква двойка, която бе потърсила уединение в стаята. После затвориха вратата зад себе си.

 

 

В момента, в който Карълайн завърши танца с баща си, Чарити се приближи задъхано към тях.

— Чичо, би ли ни извинил, с Карълайн бихме искали да си разменим няколко думи.

Карълайн покорно последва братовчедка си през залата.

— Тази ниша ще ни осигури достатъчно усамотение — реши Чарити. Тя държеше очилата си в ръка и ги сложи, щом застана до нея. — Помислих си, че може да поговорим на балкона, но там, разбира се, ще измръзнем от студ.

Карълайн се усмихна и погали братовчедка си по ръката.

— Не бъди толкова нервна, Чарити. След два дни ще се омъжиш за мъжа, когото обичаш и всичко ще бъде прекрасно.

— Наистина ли е прекрасно? — прошепна Чарити и се намръщи. — Иска ми се мама да беше тук. Изплашена съм от… ами, знаеш от какво и имам лошо предчувствие.

— Чарити, всичко ще бъде наред — Карълайн се почувства доста по-опитна, но после си спомни колко уплашена бе и тя по време на първата си брачна нощ. Усети, че се изчервява. — Пол не очаква да знаеш, какво да правиш — започна да обяснява тя, ужасно засрамена от темата. — А и е доста приятно.

Чарити се усмихна.

— Много ми харесва, когато ме целува — призна тя. — И знам, че не би ме излъгала. Щом казваш, че е прекрасно, сигурно е така.

Карълайн се усмихна, надявайки се Чарити да не я попита за подробности и въздъхна облекчено, когато братовчедка й се изправи и свали очилата си.

— Вече се чувствам много по-добре.

Чарити изчезна в облак от розова коприна, без съмнение, търсейки своя възлюбен. Карълайн тъкмо се изправи, когато високият върлинест Терънс Сейнт Джеймс се появи и започна да настоява да размени няколко думи с нея.

Тя отказа поканата му. Не беше редно, защото нишата напълно ги скриваше от погледите на тълпата. Освен това, Карълайн нямаше никакво желание да говори с контето. По погледа му си личеше, колко е привлечен от нея и тя се дразнеше от това. Все пак бе омъжена жена!

— Само искам да ви помоля за позволение да ви посещавам, докато сте в Лондон — започна Сейнт Джеймс. — Сега, вече сте омъжена и бихме могли… — той така и не довърши края на изречението си.

Карълайн не можеше да повярва колко е нагъл.

— Смятам да игнорирам факта, че ме обиждате, но само този път — каза тя. Гласът й бе толкова студен, колко и погледа й, когато с отвращение го избута от пътя си.

— Но вие не разбирате — прошепна Терънс зад нея.

Тя се престори, че не го е чула и щом забеляза баща си в една групичка от другата страна на залата, веднага се насочи към него.

Опита да обуздае гнева си, макар много добре да бе разбрала какво намекваше отвратителният англичанин. Тя реши да поговори с Брадфорд за гнусните маниери на някои от мъжете, с които се бе запознавала и опита да забрави за случилото се.

Карълайн прекара няколко минути в опити да открие съпруга си и като постоя известно време с Пол, той предположи, че Брадфорд може да е отишъл в библиотеката. Веднага се насочи натам. Вече бе казала на баща си, че е уморена и че скоро ще се прибира. Сега само трябваше да открие съпруга си, за да си тръгнат. Рейчъл Тилмън и Терънс Сейнт Джеймс се бяха постарали да й развалят настроението и единственото й желание бе да остави шума и глупавите фриволности зад гърба си. Най-много от всичко обаче, желаеше да се озове в прегръдките на Брадфорд.

Карълайн не бе усетила, че Терънс я следи, докато не почука на библиотеката и погледна вътре. Тъкмо се канеше да се върне в залата, когато той я избута вътре и затръшна вратата след себе си.

— Махни се от пътя ми — нареди му тя. Бе толкова ядосана, че искаше да го види на колене, а Сейнт Джеймс само засили гнева й, като поклати глава.

— Невероятно богат съм — започна той. — Мога да ти дам…

Търпението й се изчерпа. Тя го избута и тръгна към вратата, но той продължи със злобен глас.

— Не, всъщност въобще не съм богат — каза и блокира пътя й. — И ми беше платено да те поставя в компрометираща ситуация. Съпругът ти е много ревнив мъж, мила моя.

— Да, такъв е — отговори Карълайн и отстъпи назад към бюрото с намерението да грабне огромния свещник, за да го използва като оръжие. — Достатъчно ревнив е, за да те убие.

— Но не и пред такава тълпа — отвърна той.

— Защо? — попита Карълайн. — Защо го правиш?

— За пари, разбира се — отвърна той с небрежно свиване на рамене. — Рейчъл ще ми плати утре. Доста си я разстроила, мила моя.

Карълайн стигна до бюрото и се обърна, но не бе достатъчно бърза. Терънс Сейнт Джеймс се озова до нея, хвана ръцете й, извъртя ги и ги дръпна към себе си. Хватката му бе желязна.

— Нямам нищо против да те целуна. Възхитителна си. Ще си струва да отнеса един-два удара от съпруга ти.

Карълайн продължаваше да се бори в ръцете му. Тя вече нямаше намерение да чака подходящият момент. Краката на Терънс бяха достатъчно разкрачени, за това, което си бе наумила. В мига, в който се успокоеше малко, щеше да направи точно това, което я бе учил братовчед й Саймън, когато трябваше да се измъкне от хватката на някой мъж.

— Съпругът ми ще повярва на моите думи — самодоволно каза Карълайн.

Терънс премести крака си и Карълайн веднага мушна десният си крак между неговите. Звукът от приближаващи се гласове достигна до двамата едновременно. Карълайн отвори уста да извика, но Терънс я запуши със своята.

Вратата се отвори, в момента, в който Карълайн се канеше да забие коляно в слабините на мъжа.

Но не й се отдаде такава възможност. Яростта на Брадфорд го правеше по-бърз и от светкавица. Терънс Сейнт Джеймс бе откъснат от Карълайн и хвърлен върху бюрото с такава скорост, че Карълайн се замая от бързината. Тя се отмести от там, в мига, в който краката на Терънс минаха покрай лицето й.

Тя не можеше да види лицето на съпруга си, защото бе с гръб към нея и наблюдаваше как Сейнт Джеймс се опитва да се изправи на крака. Карълайн се обърна към вратата, където стоеше Милфорд и блокираше изхода така, че никой да не влезе. Сейнт Джеймс най-после се изправи, за да падне отново, повален от мощния удар на своя противник.

Карълайн се приближи до Брадфорд и най-после видя изражението му. От студенината му по гръбнака й полазиха ледени тръпки. Той гледаше към нея и на лицето му се четеше оскърбление, възмущение и отвращение.

— За какво си мислиш? — прошепна Карълайн и зачака отговора му.

— Мълчи! — заповедта му я ужаси. Беше толкова потресена от гнева в гласа му, че щом погледна към лицето му се разплака. Мили Боже, нима той наистина вярваше, че тя е позволила на този ужасен мъж да я докосне? Поклати глава в опит да отрече истината. Не можеше да повярва, че има толкова ниско мнение за нея.

Сейнт Джеймс доказа, че бе толкова глупав, колкото и алчен. Той отново се изправи на крака. Брадфорд се обърна към него, хвана го за гърлото и с една ръка го метна към лавицата с книги.

Терънс бе както детска кукла в ръцете му и докато стоеше срещу Братфорд, лицето му ставаше все по-червено. Карълайн се опита да избута съпруга си, но не можа да го помръдне. Тя се обърна към Милфорд, молейки го да се намеси.

— Не му позволявай да го убие — гласът й прозвуча настоятелно.

Милфорд повдигна безразлично рамене. Карълайн избърса сълзите от очите си и се обърна към съпруга си.

— Брадфорд, ще те обесят, ако го убиеш. А той може да ти каже какво правеше — молеше го Карълайн.

— Дяволски добре знам, какво правихте вие двамата — изръмжа в отговор Брадфорд.

Чак тогава Милфорд се намеси.

— Той не заслужава да се забъркаш в проблеми, Брад. Отърви се от него, сякаш изхвърляш боклук.

— И какво точно сме правили? — попита Карълайн. — Кажи ми, Брадфорд. Кажи, какво си мислиш.

Изражението му бавно се промени и стана почти отегчено. Той пусна мъжа и го видя, как се срина на пода.

Сейнт Джеймс не бе мъртъв. Карълайн можеше да го чуе, как едва успява да си поеме дъх, докато чакаше съпругът си да й отговори.

— Брад, изслушай жена си. Карълайн, обясни какво се случи тук — започна Милфорд, опитвайки се да играе ролята на посредник.

— Няма да обяснявам абсолютно нищо — каза тя с равен и лишен от емоции глас. Само стиснатите й в юмрук ръце, показваха гнева й. — Ти видя какво се случи. Сам си прави заключения. Съпругът ми вече е решил за себе си. Нали така, Брадфорд? — тя тръгна към вратата, но той я спря, като я хвана за ръката.

— Знам, че не си била виновна за това — най-после проговори. Гласът му бе спокоен, но все още невероятно студен. — Остани тук, докато не сме готови да тръгваме. Милфорд? Отиди да повикаш каретата.

— Ти отиди да я повикаш — отвърна приятелят му. Нямаше намерение да оставя Брадфорд насаме със Сейнт Джеймс. По войнствената му стойка можеше да разбере, че още не се е отърсил от гнева си.

Брадфорд измърмори нещо и излезе от стаята.

Милфорд отиде до Терънс и го подритна с ботуша си.

— Предлагам ти да изпълзиш от тук, преди Брадфорд да се е върнал.

Карълайн стоеше в средата на стаята, със сведен поглед, и Сейнт Джеймс я заобиколи отдалече.

Милфорд го проследи с поглед как си тръгва и се приближи към Карълайн. Сложи ръката си на рамото й, за да я утеши и се намръщи, когато тя се отдръпна.

— Кажи ми какво се случи — настоя той. Гласът му бе утешителен и целеше да я успокои.

Карълайн поклати глава.

— Веднага ще отидеш да кажеш на Брадфорд — прошепна тя.

— Толкова ли ще е ужасно?

Нежният му успокоителен глас, разстрои още повече Карълайн. Тя започна да трепери и стисна ръцете си една в друга, в опит да се успокои. Нямаше да приеме утешението, което й предлагаше Милфорд, знаейки инстинктивно, че всеки знак за съчувствие ще я накара да се срине.

— Искам да се прибера у дома — тя отново се дръпна, когато Милфорд опита да я докосне.

Мъката в гласа й го порази. Тя се стараеше да запази достойнството си и на лицето й не бяха изписани никакви емоции, но болката все още се прокрадваше в гласа й.

— Брадфорд ще се върне всеки момент — каза Милфорд. — Карълайн, той току-що ти каза, че знае, че ти не си виновна. Просто бе ядосан на Сейнт Джеймс.

Карълайн поклати глава, прекъсвайки обясненията му.

— Но не и в началото — каза тя. — Веднага си помисли най-лошото…

— Когато се успокои той ще…

— Не искам да се прибирам с Брадфорд — изявлението на Карълайн го прекъсна.

— Тогава много жалко за теб — думите дойдоха от вратата, където стоеше херцогът на Брадфорд.

Карълайн отказа да го погледне. Почувства как ръцете му завързват пелерината около раменете й и след миг Брадфорд я влачеше след себе си.

По пътя за дома не си казаха нито една дума и тя използва времето да успокои гнева си. Можеше да почувства погледа му, но отказваше да погледне към него.

Сърцето й бе разбито и нямаше кого друг да вини, освен себе си. След малко реши, че е била истинска глупачка. Той нямаше да може да я нарани така, ако не се бе влюбила в него. Беше му се доверила с цялото си сърце и сега това чувство едва не я погуби. Прекомерната му ревност и недоверието му бяха толкова неоснователни и толкова нелогични, че Карълайн не знаеше как да се пребори с нито едно от тях или как да се защити. Спомни си как се бе отвърнал от нея, когато Крестуол я целуна насила по време на вечерята, дадена от баща й. И сега гневът му отново бе насочен директно към нея. Но тази вечер осъдителния му поглед я разгневи.

Когато се прибраха в градската си къща, всичко, което Карълайн искаше да направи бе да се заключи в спалнята си и да си поплаче. Чувстваше се като ранено животно, което търси безопасно местенце, за да ближе раните си.

Брадфорд видя как Карълайн се насочва нагоре по стълбите към спалнята и настоя да го последва в библиотеката, за да обсъдят случилото се. Тя продължи да върви, напълно игнорирайки заповедта му. Успя да стигне до спалнята си, преди той да я сграбчи и да я завърти с лице към себе си.

— Не ме ли чу? Казах, в библиотеката! Веднага!

— Не — отвърна Карълайн, влезе в стаята си и затръшна вратата в лицето му.

Вратата се отвори само след миг и се блъсна в стената. Брадфорд връхлетя вътре и я последва до леглото й. Тя седна на крайчеца на леглото и отпусна ръце в скута си.

Той застана пред нея с разкрачени крака и ръце на кръста. Карълайн погледна към лицето му, видя ядосаното му изражение и позволи на гнева си да експлодира.

— След тази вечер, вероятно никога повече няма да ти проговоря.

Силата на гласа й го разгневи.

— Ще ми обясниш защо беше сама в библиотеката със Сейнт Джеймс, дори ако се наложи преди това да те набия.

— Не би вдигнал ръка срещу мен — твърдото й убеждение го изуми и стопи част от гнева му.

— И от къде знаеш това? — поиска да узнае той, а гласът му вече не бе толкова висок.

— Не е нужно да използваш юмруците си, когато погледа и думите ти нанасят същите щети. А и никога не би ударил жена, не ти е присъщо.

Брадфорд призна пред себе си, че е права. С празни заплахи нямаше да постигне целта си. Реши да използва по-спокойни аргументи.

— Кажи ми какво се случи.

— Ако ми отговориш на един въпрос, ще ти кажа всичко — отвърна Карълайн. — Вече знам истината, но искам да те чуя, че го признаваш — тя се изправи и застана лице в лице със съпруга си. — Когато ме видя в първия момент със Сейнт Джеймс, повярва, че съм те предала, нали?

— Знам, че не си участвала в това…

— Не това те попитах — прекъсна го Карълайн. — Отговори ми. Кажи ми истината, Брадфорд.

Той се намръщи и сви рамене.

— Беше естествено заключение и да, за секунда, или две, повярвах, че си ме предала. По-рано тази вечер ми каза, че искаш да се срещнеш с някого. Осъзнавам, че реагирах остро, но както и да е, знам, че ти не си участвала доброволно в случилото се.

Раменете на Карълайн увиснаха и тя поклати глава.

— Исках да си поговоря насаме с Чарити — отвърна тя. — С нея се срещнах. Сега ще ти кажа какво се случи. Тръгнах да те търся. Пол предположи, че си в библиотеката и Терънс Сейнт Джеймс ме е последвал. Рейчъл му е платила да ме постави в компрометираща ситуация. Виждаш ли, всички са наясно, колко си ревнив, всички, освен глупавата ти съпруга! А Сейнт Джеймс каза, че имал нужда от пари. Аз дори му се похвалих, че щом разбереш за случилото се, ще повярваш на мен, а не на това, което си видял. Но очевидно съм грешала — последното бе прошепнато през сълзи.

— Не извъртай нещата — каза бързо Брадфорд. — Обеща ми, че ще стоиш до мен през цялата вечер. А веднага щом ти обърнах гръб, те намирам…

— Опитвах се да те открия — възрази Карълайн, — но сгреших.

— Много си права за това — отвърна Брадфорд.

— Грешката ми бе, че се омъжих за теб. И че ти се доверих с цялото си сърце. А най-голямата ми грешка бе, че се влюбих в теб. Но между любовта и омразата има една много крехка граница, и точно сега, почти те мразя. И вината е единствено твоя — изкрещя Карълайн. — Малко по малко задушаваш цялата ми любов.

След тези думи му обърна гръб и започна да се съблича, като опита да игнорира присъствието му. Щом остана само по долна риза, се обърна, за да мине покрай него и да отиде до стаята му, за да си вземе нощницата, но той й блокираше пътя.

— Защо се мръщиш, Брадфорд? В момента трябва да злорадстваш — каза студено Карълайн. — От мига, в който се запознахме, само чакаш да те предам. Толкова бе сигурен, че съм като другите жени от миналото ти, и сега ти доказах, че си прав. Не съм по-добра от някоя куртизанка, нали?

— За какво говориш, по дяволите? — изръмжа той.

— Мислиш си, че е твой дълг да ме пазиш дори от самата мен, нали? Ние горките жени сме толкова слаби и разбира се нямаме и капчица морал. Защото не можем да се сдържим да скочим в чуждото легло, на първия мъж, който ни пожелае, нали? Кажи ми нещо, Брадфорд. Как въобще съм успяла да остана девствена до сватбата ни?

— По дяволите, говориш глупости — нямаше намерение да крещи, но тя се бе доближила толкова много до истината, че го изнерви.

— Англия е ужасно място — прошепна Карълайн. — През всичките тези години, докато живях в Бостън, само веднъж съм била замесена в скандал! Имаше трима пияни мъже, а аз се намирах в погрешната част на града. Но тук, без значение къде съм, ме обиждат и заплашват… Мили Боже, и то не само непознати. Собственият ми съпруг ме обвинява в най-долни неща. Искам да се прибера у дома. Искам да се върна в Бостън.

Тя се разплака.

— Карълайн, никога не съм крил факта, че избухвам много бързо.

— Няма никакъв смисъл да крещиш на глухия човек или да наредиш на слепия да вижда. Днес се убедих, че си имаш изградено мнение и каквото й да направя, ти няма да го промениш. Никога няма да ми се довериш със сърцето си. Просто не си способен да го направиш. Никога не трябваше да се омъжвам за теб — повтори тя.

— Ти не ми даваш никакъв шанс — отбеляза Брадфорд. Усети, че отново започва да се ядосва, този път заради суровите й думи. Това, че тя си позволяваше да мисли подобни неща за него, го разяри.

Наблюдаваше я как си ляга в леглото и се завива с юргана. После се премести на другата страна, далеч от него.

— Бъди така добър да се махнеш от спалнята ми — каза Карълайн. Тя трепереше от студ и отчаяние и знаеше, че е само въпрос на време, преди да рухне окончателно и да заплаче с глас. Всичко, което искаше, бе да я остави сама с нещастието й. Само след като се наплачеше както трябва, щеше да може да реши какво да прави.

— Отново си разбрала погрешно, съпруго. Господи, правиш всичко по грешния начин — измърмори Брадфорд. — Нямаш никакви причини да си ми ядосана. Аз съм този, който те откри в библиотеката с онова копеле. А ми бе дала думата си, че няма да ходиш никъде сама — продължи. — По дяволите, прекалено доверчива си, Карълайн. И точно затова постоянно се оказваш замесена в ситуации, с които не можеш да се справиш.

— Нищо не съм разбрала погрешно — отвърна тя, като се извъртя и се вгледа в гърба му. — Най-после правя това, която е правилно. Ти беше този, който каза, че трябва да имаме отделни спални. Е, тази е моята, затова се махай от тук. Не искам да спиш до мен — отсече рязко. Очите й се напълниха със сълзи, затова побърза да добави: — Няма да го позволя.

— Не позволяваш? Ти не ми позволяваш? — ръмженето му проглуши ушите й. Той се обърна, позволявайки и да види истинската сила на гнева му, но на Карълайн вече й бе все едно. — Никой, никога не си е позволявал да ми говори с такъв тон! Никой! Разбери, Карълайн, аз съм този, който дава разрешение в този брак. Не ти.

Брадфорд тръгна към леглото, сваляйки ризата си по пътя. Карълайн се превъртя и легна по корем. Усети как завивките се отметнаха и как леглото хлътна под тежестта му, докато лягаше до нея. После усети как долната й риза се плъзга по раменете й, надолу покрай талията, бедата и най-накрая се изхлузи покрай краката й. Тя не помръдна и само слабото потръпване на мускулите под гладката й кожа, показваше, че е забелязала действията му.

Тя чакаше, стаила дъха си, така че дробовете й всеки миг щяха да избухнат, очаквайки атаката, която така и не последва. Вместо това, почувства устните му да докосват тила й.

— Не искам да ме докосваш — прошепна тя срещу възглавницата.

— Нещата не стават по този начин, съпруго. Твоите желания са без значение — гласът му бе груб и напрегнат.

Карълайн се завъртя толкова рязко и силно, че Брадфорд подскочи от мястото си. Лицето й бе на милиметри от неговото. Те останаха така, вгледани един в друг, за един дълъг миг, позволявайки на гнева да премине необезпокояван между тях. Тя се насили да говори спокойно.

— Вероятно за херцога на Брадфорд, моите желания са без значение, но в това съпружеско легло, властта и парите ти не означават нищо. В това легло, ти си мой съпруг. В обществото може да раболепнича пред херцога на Брадфорд, но никога няма да го сторя пред съпруга си. Никога! Научи се да разграничаваш мъжа от титлата, защото кълна се, това е единствения начин, по който този брак има шанс да просъществува.

По изражението му личеше, че е объркан и Карълайн изкрещя, за да го накара да разбере:

— Остави гнева и ревността извън леглото, заедно с арогантността си. И ела при мен като Джаред Маркъс Бентън.

Тя прошепна последната част от речта си и отново легна по корем, отпращайки го. Знаеше, че все още не може да я разбере и сърцето й се сви от болка и съжаление.

Какво за Бога искаше тя от него? Невъзможното? Говореше му с гатанки и не му оставяше никакво време, за да ги разгадае. Той бе херцогът на Брадфорд! И бе невъзможно да разграничи титлата от мъжа. По дяволите! Не разбираше ли, че титлата му е неговата външна обвивка? Нима искаше да го лиши от неговата стойност, от неговата същност?

Обзе го несигурност. Да не би да се опитваше да сломи защитата му? И ако успееше, тогава какво? Щеше ли въобще да му остане нещо?

Тя изискваше прекалено много от него. А дори не разбираше какво го кара да направи. Отричаше силата, стойността и позицията му, а това бяха причините, поради които се омъжи за него. Или пък не? Възможно ли бе тя наистина да обичаше само мъжа, Джаред Маркъс Бентън?

Брадфорд поклати глава и се опита да се отърси от смута, който бе причинила в ума му. Господи, главата му бе пълна с въпроси, които тя породи. За пръв път, след смъртта на баща му и брат му, той се почувства уязвим. И се опита да се пребори с това чувство.

Тя го объркваше, а той не бе готов да се бори с убежденията, които му налагаше, нито с промените, които изискваше. Знаеше само, че я желае, сега, в този миг. Но имаше нужда и тя да го желае, да го обича… с равна на неговата страст.

Карълайн стискаше очи, в усилие да спре сълзите си. Усети как Брадфорд легна зад нея и как мускулестите му крака се докосват до нейните. Ръката му се плъзна по дължината на гърба й. Докосването му бе толкова нежно, че отново я обърка. Топлият му дъх докосна тялото й и накара кожата й да настръхне. Пръстите му прокараха еротична гореща пътечка от тила до кръста й, придвижвайки се по хребетите и низините, и след миг се сгушиха между бедрата й, за да разпалят топлината в нея.

Карълайн веднага усети промяната в него. Знаеше, че гнева вече го няма и отвърна на нежното му прелъстяване. За миг реши да се бори с него, казвайки си, че трябва да мрази чувственото удоволствие, което й натрапваше, но тогава призна пред себе си, че той въобще не я насилва да му отвърне.

Устата му покри с целувки целия й гръб, докато пръстите му вършеха своята магия, правейки я влажна и гореща от желание. Тя сграбчи чаршафите, когато удоволствието започна да се натрупва в нея, почувства как мускулите й поддават на милувките му и бе безсилна да спре тръпките, превзели тялото й.

Пръстите му излизаха и влизаха в нея отново и отново, докато Карълайн не си помисли, че ще умре от сладката агония. Тя се изви към него, опитвайки се да намери освобождението си, прошепна името му с дрезгав глас, който едновременно молеше и заповядваше.

Брадфорд застана на колене между краката й.

— Кажи ми, колко много го желаеш — нареди й той. Гласът му бе груб и потреперваше от силната му нужда. Искаше да чуе от устата й, че го желае толкова силно, колкото и той нея.

— Желая те, Джаред — прошепна Карълайн. — Моля те, веднага.

— И аз те желая, Карълайн — простена той. Ръцете му обхванаха бедрата й и той проникна изцяло в нея с един мощен тласък.

Гласът му я викаше, примамвайки я в мъглата на унищожителното удоволствие, с меки нежни думи на един любовник към друг, умолявайки я да вземе това, което й предлагаше. Чакаше пълното й отдаване и щом тя отново извика името му, той я потопи в горещината на слънцето, откривайки своето собствено освобождение.

После се срина до нея с нисък доволен стон и когато тръпките напуснаха тялото му, легна на една страна, задържайки я срещу себе си. Главата му се отпусна на върха на нейната, докато ръката му нежно галеше бузата й. Почувства сълзите й на върха на пръстите си и прошепна:

— Не плачи, миличка. Не плачи — повтаряше той отново и отново, докато Карълайн най-после се овладя и прие утехата, която й предлагаше.

— Винаги ме караш да те желая — прошепна Карълайн. Гласът й звучеше така, сякаш изповядва ужасен грях.

Брадфорд не й отговори веднага. Той придърпа юргана върху тях и я сгуши отново до себе си, докосвайки я с такава нежност, че Карълайн започна отново да плаче.

— Карълайн, искаш ли да чуеш, че съжалявам? Ще бъде лъжа — призна той с въздишка. — Не съм те обладал насила. И ти ме искаше толкова силно, колкото и аз теб.

Тя клатеше глава, още преди да е довършил изречението си.

— Не ме ли желаеше? — попита той изумен, че би го излъгала. Винаги му бе казвала истината, понякога много безцеремонно при това, и бе започнал да разчита на честността й.

— Да, желаех те — отговори Карълайн. — Но преди това исках да ми кажеш, че съжаляваш, задето си помисли, че съм се държала срамно тази вечер на бала — обясни тя. Гласът й бе заглушен от възглавницата и Брадфорд трябваше да се надигне на лакът, за да чува по-добре.

Той я целуна по слепоочието и каза:

— Преиграваш.

— Аз ли преигравам? — Карълайн бе удивена от забележката му. — Тази вечер едва не уби човек, а изражението ти бе ужасяващо, когато ме погледна! Искаше да вярваш, че съм виновна, нали?

— За Бога, започваш да драматизираш — възрази Брадфорд. Звучеше раздразнен и Карълайн се наежи в отговор. Той нямаше ни най-малка представа, колко я бе наранил. — Много скоро разбрах, че не си виновна — каза той.

— Но не достатъчно скоро — изсъска му се Карълайн. Тя се опита да седне, за да го погледне. — Докато не се научиш да ми се доверяваш, този брак ще бъде обречен. Искам да градя бъдещето ни върху доверие и няма да се примиря с по-малко. Искам безусловното ти доверие, такова доверие, че ако ме завариш в леглото с двама мъже, да спреш и да ми поискаш обяснение, преди да си правиш заключения.

— Не си се оженила за глупак, Карълайн — промърмори Брадфорд.

— Не съм чак толкова сигурна — отвърна тя. Видя надигащия се гняв в очите му, но продължи: — Само един глупак не отделя време да опознае противника си. Правиш си прибързани заключения за характера ми и нападаш това, което е най-ценно за мен.

— И кое ще да е това? — попита Брадфорд. Гласът ме бе мек и невероятно овладян.

— Честта ми.

— Да не би в твоите очи, бракът ни да е бойно поле? — присмя й се той. — Ние сме съпруг и съпруга, а не воини изправени пред двубой.

— Точно в момента не виждам никаква разлика — отбеляза Карълайн. — А брака ни, наистина може да стане бойно поле, докато не отстъпиш, аз…

— Няма да отстъпвам за нищо — прекъсна я Брадфорд.

Разговорът започваше да излиза извън контрол. Нещо, което бе казала по-рано днес се мярна за миг в паметта му и той се опита да се сети точно какво беше. Каквото и да бе, щеше да си го спомни много скоро, реши той и се прозя. Засега всичко, което искаше, бе да вземе жена си в обятията си и да заспи. С тази мисъл, той опита да сложи край на разговора.

— Ти си тази, която трябва да отстъпи пред силата ми, милейди. Или смееш да ми кажеш, че трябва да бъде обратното?

— Нарочно се правиш, че не разбираш — отвърна му Карълайн. — Много добре знаеш за какво говоря. Или ще ми се довериш или…

— Може би, след време, когато се докажеш пред мен — отвърна Брадфорд. Той отново се прозя и пропъди всички мисли от ума си, като заедно с това се опита да я прегърне.

Карълайн се дръпна назад и застана до леглото. После грабна юргана и го уви около себе си.

— Постоянно се опитвам да ти се докажа. Ако зависеше от теб, щях да започвам да треперя от страх всеки път, щом някой мъж си отвори устата, за да ми каже нещо. И да се страхувам, че ти пак ще си направиш някое от твоите отвратителни и грешни заключения. Когато осъзнаеш, че не съм някоя повърхностна жена, гонеща само материални облаги, нито лукава уличница решена да завоюва всеки мъж в Лондон, тогава й бракът ни ще има спокойно бъдеще. Но преди това да се случи, по дяволите, можеш да си спиш сам. Нека подозренията ти да те топлят нощем.

Тя излезе от стаята. С удоволствие затръшна вратата след себе си, но това не й помогна особено много, и докато се настаняваше в леглото на Брадфорд, отново трепереше от гняв. Очакваше той да се появи всеки момент и да я замъкне обратно в леглото й и се изненада, когато това не се случи.

Той отвори вратата и застана срещу нея, клатейки глава.

— Така да бъде — заяви той с леден глас. — Това е моята спалня. Имаш позволението ми да спиш сама в своята спалня, съпруго. Когато осъзнаеш, колко глупаво си се държала, аз ще бъда тук, за да изслушам извинението ти.

Карълайн не му отговори. Тя слезе от леглото му и се прибра в спалнята си. Легна на леглото, трепереща от студ, и плака, докато заспа.

Последната й мисъл бе, че Брадфорд е най-твърдоглавия мъж на света.

Брадфорд чуваше как съпругата му плаче. Стана и понечи да отиде при нея, за да я утеши, но в последния миг се спря. Тя бе започнала всичко това и само тя можеше да го поправи, като се върне при него.

Затвори очи и се насили да прочисти ума си. И тъкмо когато беше на път да заспи, си спомни това, което го бе безпокояло. Беше го нарекла с рожденото му име. Докато я любеше, тя го бе нарекла Джаред. Той се намръщи, чудейки се какво ли означава това.