Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (7)

Глава 6

— Виждал ли си сестра ми? — Били попита Чейс, като се присъедини към него на верандата.

— Не и от вчера на сам — изсумтя Чейс. — Поне този път майка ти не ме помоли да тръгна след нея, когато не се прибра снощи.

— Но тя се върна — каза Били. — Беше късно, но я чух да влиза в стаята си. Изтървал съм я тази сутрин. Надявах се, че ще ми позволи да пояздя с нея днес.

Чейс се усмихна на ентусиазма на Били.

— Да разбирам ли, че тук ти харесва повече, отколкото в града?

— О, да! Кой не би му харесало?

— Аз самия предпочитам градския живот.

— Но ти си бил дълго време на Запад. Поне това каза майка ми. Всичко това е ново за мен.

— Ами училището? Доколкото си спомням, това беше едно от златните правила в дома на Юинг — Чейс спря, проклинайки се за тази нелепа грешка. Защо трябваше да казва това? — И не искаш да ходиш?

— Не и сам — призна си Били. — Но мама каза, че не можем да оставим и Джеси сама, а тя няма да се съгласи да дойде с нас. Не мога да виня Джеси за това. И аз не бих се отказал от това ранчо, ако беше мое. Просто бих искал и аз да остана тук.

— Е, не мисля, че майка ти е нетърпелива да се раздели с теб — усмихна се Чейс. — Така че вероятно ще останеш тук известно време. Наслаждавай се, докато можеш.

— О, със сигурност — отговори Били. Като видя как Чейс несъзнателно потърква носа си, той попита. — Какво се случи вчера?

Чейс го погледна косо, готов с острия си отговор. Но тогава сви рамене. Били нямаше нищо лошо на ум.

— Сестра ти ме удари.

— Наистина ли? — ухили се Били и очите му светнаха от учудване.

— Не виждам, какво толкова смешно има в това — каза Чейс раздразнено и присви очи.

— Не е смешно — побърза да го увери Били. — Просто е… имам предвид, че тя не е много по-висока от мен, а ти си два пъти по-едър от нея. Но все пак не е толкова необичайно, като се има предвид, каква е Джеси. Тя може да направи всичко.

Чейс поклати глава. Очевидно се натъкваше на героично боготворене. Боготворене на момиче. Това беше абсурдно. Дали Рейчъл знаеше за това?

— Ти я харесваш, нали? — попита Чейс сухо.

— Определено. Дори не знаех, че имам сестра, докато мама не получи това писмо и ми каза за Джесика… исках да кажа Джеси — поправи се той. — Тя не обича да я наричат Джесика, да знаеш. И е толкова различна! И красива! Момчетата у дома никога няма да ми повярват, когато им разкажа за нея — гласа му спадна. — Просто ми се иска тя да ме харесва, поне малко.

Чейс се изправи.

— Какво имаш предвид? Да не е стоварила отвратителния си темперамент и върху теб?

Били погледна настрани засрамено.

— Иска ми се да беше — каза той. — Но истината е, че тя изобщо не ме забелязва. Но аз ще я победя — добави той убедено. — Тя просто се опитва да се държи грубо, защото си мисли, че така трябва. Мога да я разбера. Все пак тя е само на осемнадесет и трябва да управлява по-възрастни от нея мъже. Едно момиче трябва да е жилаво, за да се справи с това. Момичето трябва да е жилаво, дори само за да бъде момиче на такова място.

Чейс седна, напълно объркан. Всичката тази логика се лееше от едно деветгодишно момче. Той бе изумен. Всяка една дума, която Били бе казал имаше смисъл. Това определено обясняваше поведението на момичето. Изведнъж, Чейс видя Джесика Блеър в съвсем различна светлина.

Чейс погледна към Били.

— Какво ще кажеш, да отидем двамата да пояздим? Както самия ти каза, сестра ти трябва да ръководи ранчото и вероятно е твърде заета, за да язди с теб.

 

 

Джеси беше изтощена, когато влезе в двора късно тази нощ. Можеше да остане навън и да започне работа рано на следващата сутрин. Събирането на говедата, които щяха да бъдат откарани на Север, за да се изпълнят договорите й, беше започнало и работата щеше да бъде дълга и тежка през следващите няколко седмици. Но любопитството в нея надделя и тя се прибра, за да види, дали приятеля на майка й си е тръгнал.

Разбра отговора, веднага щом въведе Блекстар в конюшнята и видя красивия златисто кафяв кон, настанен до стария дорест кон на Джеб. Бе странно, че Джеси не знаеше, какво всъщност изпита, ала беше твърде уморена, за да мисли за това точно сега.

Перспективата да свали петнадесеткилограмовото седло на Блекстар в това изтощено състояние забави движенията й. Тя запали лампа и го поведе към неговото отделение, съжалявайки, че Джеб си е легнал.

Щеше само да свърши това и да отиде да си легне. Въпреки, че бе прегладняла, бе твърде изморена, дори за да си вземе нещо за ядене. Остави мъжете, точно когато сядаха да се хранят, за да може да измине тричасовия път обратно до ранчото.

— Имаш ли нужда от помощ?

Джеси се обърна и видя Чейс Самърс, облегнат на преградата на отделението на Блекстар. Беше облечен в синя памучна риза, затъкната в черни панталони. Ризата бе разкопчана и разкриваше тъмно килимче от къдрави косъмчета, покриващи гърдите му. Джеси бе поразена от силната му магнетичност и почувства пристъп на съжаление, че никога не би могла да го харесва.

— Не можах да заспя и видях светлината — каза той с приятелски глас. — Така, че реших да видя, кой е още буден.

Джеси не отвърна нищо, настроена подозрително към тази внезапна любезност. Нямаше да забрави, какво се бе опитал да й стори. Защо беше толкова приятелски настроен, след като го беше ударила? Тя забеляза, че нямаше оток около носа му, а само леко потъмняване, което едва се забелязваше. Недоволна от това, тя си обеща да го удари по-силно следващия път.

Джеси се извърна настрана и започна да разкопчава ремъците, надявайки се, че той ще си отиде, ако продължи да не му обръща внимание. Но когато понечи да вдигне седлото, той застана до нея. Хвана седлото и го прехвърли леко върху страничната преграда. Джеси не му благодари за помощта. Дори не го погледна, докато енергично изчетка Блекстар и се погрижи за храната и водата му.

Когато приключи, тя мина покрай Чейс, все още без да продума, загаси лампата и се запъти към къщата. Той закрачи до нея.

— Няма да е лесно, нали? — попита Чейс меко. Когато тя не отговори, той въздъхна. — Вижте, госпожице Блеър, осъзнавам, че започнахме зле, но има ли причина да продължаваме по същия начин? Бих искал да се извиня, ако ми позволите.

Джеси не спря да върви, но след малко попита:

— За какво точно се извинявате?

— Е… за всичко.

— Наистина ли съжалявате или Рейчъл Юинг ви накара да направите това?

Чейс потрепери от студенината в гласа й, когато спомена името на майка си. Рейчъл не бе преувеличила. Момичето наистина я мразеше. Той искаше да разбере защо, но точно сега не беше времето. Най-накрая я бе накарал да говори с него и най-добре беше да напредва внимателно.

— Не се извинявам често, госпожице Блеър. Ако не беше моя идея, нямаше да го направя, повярвай ми.

— Тогава сигурно си заминавате?

Чейс спря за кратко, смаян.

— Не можеш ли просто да приемеш извинението ми?

— Разбира се, че мога — каза тя сухо, докато продължаваше да върви. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.

Джеси не изчака отговора му. Мина през задната врата на кухнята и влезе вътре. Рейчъл бе оставила лампата да тлее и Джеси я запали.

Чейс я последва вътре, заварвайки я при кухненския тезгях с гръб към него да отваря консерва с боб. Когато тя започна да яде боба студен, направо от консервата, той направи гримаса.

— Липсваше ни на вечеря — каза той, затваряйки вратата зад себе си. — Мисля, че има малко останала храна на печката, ако си гладна.

Тя се обърна. Очите й святкаха и той осъзна, че изглежда е избрал болезнена тема. Всъщност, Джеси не беше сядала на масата за нито една от превъзходните горещи гозби на Кейт, откакто Рейчъл и Били бяха дошли. Това й напомняше, че те бяха успели да я изтласкат от собствената й къща. Изборът беше неин, но това не променяше нищо.

— Въпреки, че вечерята не беше толкова добра днес — добави бързо Чейс. Пълна лъжа, но изглежда успя да укроти Джеси. Тя спря да го гледа гневно и продължи да яде от студения боб.

Джеси не бе планирала да яде или нещо да я задържи далеч от леглото й. Но поради някаква причина, вече не беше толкова уморена.

— Не отговорихте на въпроса ми, господин Самърс — отбеляза Джеси небрежно.

— Не си спомням да си била твърде склонна да разговаряш с мен — ухили се Чейс, в опит да се пошегува.

Джеси се намръщи.

— Аз отговорих на единствения въпрос, който имахте право да зададете. Казах ви, защо ви излъгах. Но моят въпрос ме засяга, господин Самърс. Ще съм ви благодарна, ако ми отговорите.

— И какъв беше той? — зашикалкави Чейс.

Джеси захвърли консервата на тезгяха.

— Преднамерено ли се опитвате да ме провокирате, господин Самърс?

— Винаги ли си толкова сериозна? Никога ли не се забавляваш? — когато тя понечи да си тръгне, Чейс хвана ръката й нежно. — Почакай само минутка?

Тя не погледна към него, а към ръката му и той я пусна.

— Е? — настоя тя.

— Просто не знам как да ти отговоря. Знам, че не ме искаш тук, но Рейчъл ме помоли за помощ и не мога просто така да й откажа.

— Защо не? — попита Джеси.

Той отговори напрегнато:

— Защото няма никой друг, който би могъл да й помогне. Ти със сигурност не й съдействаш.

— А трябваше ли? — изплющя Джеси. — Не съм я молила да идва тук!

— Не, не си. Но баща ти го е направил.

В тюркоазните й очи бушуваше буря, но тя запази гласа си нисък, когато каза:

— Искате да знаете защо? Чух ви да говорите с нея през онази нощ и аз мога да ви дам по-добра причина, от нея. Той я мразеше толкова много, че искаше да продължи да й отмъщава, дори след смъртта си! Искаше тя да види, в какво ме е превърнал. Искаше да види тази прекрасна къща и да съжалява, че не е нейна.

— Но тя е богата, Джеси или не знаеше това? — каза Чейс тихо. — Домът й в Чикаго е четири пъти по-голям от тази къща.

— Но той не знаеше това. Всичко, което искаше бе да ни събере на едно място, за да може искрите да се разпалят. Знаеше, че ще се случи. Знаеше, че я мразя. Той се погрижи да стане така.

— Защо я мразиш, Джеси?

— Проклет да сте Самърс! — изсъска тя и устните й се присвиха. — Не си врете носа, където не ви е работа. И не позволявам да ме наричате Джеси!

— Добре, съжалявам.

— И още нещо — продължи тя, — чух също, какво вие помоли да направите, докато ме обсъждахте, което изобщо нямахте право да правите. Истината е, че ми е напълно известно що за мъж е Лейтън Боудри. Не просто мисля, че ще опита нещо нечестно, аз го знам. Вече съм подготвена за това. Така че вие само ще си изгубите времето, занимавайки се с това. — И добави само за да го унизи. — Но вие често си губите времето, нали?

Подигравката удари право в целта. Очите на Чейс станаха напълно черни.

— Чудя се защо. Може би защото едно момиче, което и двамата познаваме още не е пораснало?

— Просите си още един удар в носа, господинчо! — отвърна Джеси разгорещено.

— Виж, — започна той — само посочвам, че злобните лъжи и криенето, за да се цупиш не правят от теб зряла млада жена.

— Можеш да изпратиш за зелен хайвер само един глупак!

Стигнали до безизходица, те просто стояха и се гледаха гневно един друг. Джеси си казваше, че трябва да си тръгне, но нещо я принуждаваше да остане. Да се съревновава с него беше стимулиращо и вълнуващо. Чудеше се, какво ще направи той сега.

Както обикновено, той я изненада, като призна меко:

— Права си, разбира се. Пратиха ме за зелен хайвер, а аз бях достатъчно глупав, за да се хвана.

— Е, вие грешите — каза Джеси. — Не съм се крила, за да се цупя.

— Тогава, защо те нямаше цяла седмица?

— Толкова време отнема да се стигне до там, където отивах и обратно.

Чейс въздъхна.

— И къде отиде?

Джеси се намръщи.

— Защо ме питате? Джеб вече ви е казал, къде отидох — усмихна се тя. — Нали и вие ходихте там?

— Разбира се — отговори той кратко. — Но въпросът е, къде беше ти?

Джеси поклати глава.

— Наистина трябва да проучите територията, преди да преминете през нея, господин Самърс. Ще приема, че никога преди не сте бил толкова далеч на Север или не знаете, че покорените шошони не са единствените индианци в околността. Има шайени и…

Чейс я прекъсна.

— Бил съм на Запад от Мисури достатъчно дълго, за да знам, че шайените са победени, а тези, които са оцелели, са затворени в резервати на около петстотин мили южно от тук.

Джеси вдигна ръце към устните си.

— Значи мислите, че знаете всичко, така ли? Добре. Шайените на Черния Чайник, тези, за които говорите са в резервати, да. Не са имали избор, след като кавалерията е нападнала мирното им селище и са избили повечето от тях. Това клане на армията разгневило северните племена и ги съюзило със сиуксите. Не всички са подчинени, господин Самърс. Северните шайени все още бродят в равнините и пазят малкото им останала земя.

— И очакваш да повярвам, че си им отишла на гости? — попита той скептично.

— Не ме е грижа в какво вярвате — каза тя равнодушно.

После се обърна и отиде в стаята си, оставяйки го да стои там.

Чейс чу как вратата към стаята й се затваря. Той прекара раздразнено ръка през косата си. Тя нямаше да се върне, за да довършат спора си. Спор? По дяволите, той не смяташе да се кара отново с нея. Смяташе да се държи разумно и да се извини. Дори да бъде чаровен. Той искрено се надяваше да прекрати тази враждебност. По дяволите! Какво се бе объркало?