Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (6)

Глава 5

— Трябваше да го видиш, Джеб — казваше Джеси, докато разседлаваше Блекстар. Тя се бе завърнала преди десет минути и оттогава не спираше да говори. — Той беше толкова горд и арогантен, типично за индианец ако разбираш какво имам предвид.

Джеб повдигна вежда.

— И не си се изплашила от това, че е сиукс?

— Е, малко, особено, когато даде да се разбере, че… ме желае.

— Така ли? — каза Джеб — Е, със сигурност не изглеждаш разстроена от това, че те е имал.

— Защото не е — каза Джеси просто. — Аз отказах и той уважи желанието ми.

— Наистина ли?

— Не ми ли вярваш? — настоя тя. — Всъщност, той не можеше да ме нападне наистина, след като го нахраних. Знаеш, че те имат силно изразено чувство за чест. Или се съмняваш, че изобщо ме е искал? Някои мъже ме намират привлекателна, Джеб Харт, дори и облечена по този начин.

— Е, недей да се дразниш, момиче.

Тя не се дразнеше.

— Както и да е — продължи тя. — Беше си заминал, преди да се събудя тази сутрин. Дори си помислих, че може да съм сънувала всичко.

— Сигурна ли си, че не си?

Тя му хвърли изпепеляващ поглед.

— Да, сигурна съм. Тревата още беше смачкана на мястото, където бе спал и ми остави това — тя извади синьото перо, което държеше в джоба си.

— Защо би го оставил?

Джеси сви рамене. Не знаеше.

— Мисля, че ще го задържа — засмя се тя. — За да ми напомня за красивия мъж, който ме желаеше.

Джеб изсумтя.

— На път си да станеш цинична, Джесика Блеър. Никога не съм чувал подобни приказки за желание, а и ти си само на осемнайсет.

— Това е, защото мислиш за мен като за момче, както е било винаги. Но много момичета се женят още преди да са достигнали до моята възраст, така че, предполагам, съм доста закъсняла с приказките за романси.

— Е, просто гледай Рейчъл да не чуе това — измърмори той. — Тя се поболя от тревога по теб през тази седмица.

При споменаването на майка й, изражението на Джеси се промени.

— Тя изтормози всички ни с тревогата си. Дори прати онзи приятел да те търси през нощта, в която ти замина.

— Какво е направила? — изфуча Джеси. — Как смее…?

— Задръж малко. Той не те намери, нали? А истината е, че още не се е върнал.

Джеси се успокои. Усмихна се, а после се засмя.

— Наистина ли? Това е чудесно! Значи пак се е загубил.

Джеб я погледна за момент, преди да попита:

— Не го харесваш особено, нали?

— Какво би чувствал към непознат, който започва да се меси в работите ти?

— Това ли е направил?

— Още не — каза тя кратко. — Но чух Рейчъл да го моли и той да се съгласява. Така, че ако никога не се върне, това ме устройва идеално.

 

 

Чейс се върна пет дни по-късно. Беше мръсен, изтощен до смърт, всичко го болеше от дългата езда и не бързаше много да съобщи на Рейчъл, че се е провалил. Повече от двеста нещастни, мръсни мили, само за да стигне до проклетия резерват и за какво? Агентът там никога не бе чувал за Джесика Блеър. Нито пък индианците, които говореха английски, можаха да му кажат каквото и да било. Той прекара ден, обикаляйки из района, в задаване въпроси, но беше сигурен, че никой не знае нищо.

Джеб беше в стаята за ездитни принадлежности в предната част на конюшнята, когато Чейс въведе Голдънрод. Младият мъж се взря в него. Цялата досада и гняв от последната седмица и половина излязоха на повърхността. Но ако Джеб бе научил нещо за шестдесет години, то бе, как да разговаря с някой подъл пор.

— Е, виждам, че си прекарал добре, млади приятелю? — направи приятелски коментар Джеб.

— Така ли? Ако бях комарджия, мисля, че спокойно бих могъл да заложа всеки цент, който имам, че не си очаквал изобщо да се върна.

Джеб се усмихна.

— Е, това ще са лесно спечелени пари, макар че ще е много просташко от моя страна да приема подобен облог. Истината е, че предполагах, че ще се върнеш горе-долу по това време, при това напълно невредим. Пътят, по който потегли, е напълно безопасен. От много години не е имало проблеми в тази посока.

— Не в това е въпроса — каза Чейс студено. — Отиването до резервата на шошоните беше губене на време и разбирам, че си знаел това.

— Е, позна, можех да ти кажа…

— Защо не ми каза?

— Ти не попита — каза Джеб, свивайки рамене. — Не е моя вината, че ти и госпожата решихте, че индианците на Джеси са шошони. Господине, аз ти направих услуга, като си затворих устата предвид това, че Рейчъл бе твърдо решена да те прати след нея. Не би искал да отидеш там, където се отправи малката. Никой бял човек не ходи там, ако има здрав разум.

— Къде? Къде по дяволите е отишла? И не ми разправяй повече глупости за индианци!

— Не виждам, защо си толкова раздразнен — промърмори Джеб. — Вероятно съм ти спасил живота, а това е благодарността, която получавам!

— Проклет да си, старче! — избухна Чейс. — Ако вече не беше близо до гроба, със сигурност щях да те пратя там! Сега искам някои директни отговори, а не…

— Остави го на мира!

Чейс се извърна, за да посрещне този ядосан глас и беше удивен да види момичето, което го бе пратило в погрешната посока, когато доближи ранчото за първи път.

— Пак ти! Какво правиш тук, хлапе? — когато тя не отговори, той попита Джеб. — Коя е тя?

Джеб се опита да потисне веселието си, но не се справи много добре. Знаеше, че искрите ще се разгорят и изобщо не се съмняваше, кой ще изгори. Приятелчето щеше да си получи заслуженото.

— Това е момичето, което търсеше — отговори Джеб невинно.

Чейс се обърна към момичето и гнева му надделя.

— Кучи син! — изруга той яростно. — Трябва да ти ощавя кожата!

Джеси отстъпи назад и ръката й автоматично се стрелна към пистолета на бедрото й.

— Не бих опитал, господине — каза му тя със студен спокоен глас. — Ако бях на ваше място, дори не бих си го помислила.

Чейс я погледна предпазливо. Не бе забелязал пистолета преди, защото виждаше само това деликатно овално лице. Лице, което поради някаква дразнеща причина се появяваше често в ума му през изминалата седмица и половина. Времето, което бе изгубил, търсейки нея, това момиче. Не непознатата дъщеря на Рейчъл, а тази мъжкарана в момчешки дрехи. Господи, той искаше да я докосне!

Чейс продължаваше да кипи, но успя да задържи гнева си под повърхността.

— Наистина ли ще ме застреляш, хлапе? — попита той.

— По-добре да повярваш, че ще го направи — чу се гласът на Джеб зад него.

Изражението на Чейс се смекчи и той повтори с най-подвеждащия си глас:

— Ще го направиш ли, Джесика?

Джеси не знаеше, какво да прави с тази рязка промяна, но още не се бе успокоила. Част от гнева й беше защитна реакция, породена от това, че го бе излъгала и двамата го знаеха. Но по-голямата част от яростта й беше заради това, че изобщо нямаше право да крещи на Джеб.

— Просто стойте далеч от мен и няма да ви се наложи да разбирате.

— Тогава, смятам, да се държа на разстояние — призна той, облягайки се на стената. — Но ще се съгласиш, че ние двамата трябва да проведем един открит разговор.

— Не! — отговори тя решително. — Не ви дължа никакъв разговор, но по-добре да обърнете внимание на това, което ще ви кажа. Никога повече не смейте да тормозите Джеб! Той работи за мен и не е длъжен да отговаря на въпросите ви. Не трябва да ви отделя от времето си, ако не иска. Вие не работите тук, така че не ви е работа да прекъсвате заниманията му. Ясно ли е, господине?

— Напълно — отговори Чейс непоколебимо. — И тъй като ти си тази с отговорите, защо не ми кажеш, защо ме излъга?

Джеси го изгледа бясно.

— Защото не ви искам тук! — изкрещя тя. — И това е всичко, което трябва да знаете.

Джеси се завъртя на пети и понечи да излезе от конюшнята, но Чейс я спря със зловещия звук от зареждането на пистолета му и леденото предупреждение:

— Стой на място, дребосъче.

Тя бе само на крачка от него и се обърна, за да го изгледа невярващо. Загледа се за миг в пистолета, който бе насочил към нея и изражението й премина в презрение.

— Няма да го направите — заяви тя решително. — Как бихте обяснил на скъпата си Рейчъл, че сте ме застрелял?

След тази реплика, тя излезе през вратите на конюшнята. Чейс ядно свали пистолета си. Дрезгавото кискане на Джеб само засили гнева му. Всъщност, той не можеше да си спомни, кога изобщо жена го бе вбесявала толкова и нямаше да остави нещата така.

Чейс тръгна след Джеси, настигайки я по средата на пътя между къщата и конюшнята. Тя твърде късно чу приближаването му и преди да успее да реагира, той я дръпна рязко, за да я спре. Взе пистолета й, преди тя да посегне към него и го захвърли на двора.

— Ще говорим — каза Чейс безцеремонно.

— Друг път! — извика Джеси всяка дума малко по-силно от последната. Преди да приключи, посегна с юмрук към него.

Чейс хвана китката й и я изви зад гърба й. После посегна към другата и направи същото, оставяйки краката й да ритат във въздуха.

— Беше само наполовина права — каза й той остро. — Не че нямаше да посмея да те застрелям, хлапе. Нямаше да поискам да го направя. Но няма да имам нищо против да ти хвърля един напълно заслужен пердах, ако не се успокоиш!

Джеси незабавно прекрати всякаква съпротива и се отпусна върху него. Той я подържа така, изчаквайки я да се успокои малко. Докато това стане, той интензивно усети тялото й. Почувства се объркан. Колко голяма бе казала Рейчъл, че е дъщеря й? На осемнадесет! Тя беше вече жена, макар да не се държеше, като такава и дрехите й да скриваха този факт. Меки, пълни гърди се притискаха в гръдния му кош. Нямаше нищо чудно, че тялото му започна да отговаря на тази близост.

Чейс изруга тихо и отдръпна Джеси от себе си, задържайки китките й пред нея. Той я огледа, виждайки съблазнителните извивки, които бе пропуснал преди, начина, по който панталоните й прилепваха, като втора кожа, начина, по който ризата се опъваше на гърдите й.

— Готова ли си да се държиш прилично?

Главата на Джеси беше сведена и тя изглеждаше сломена.

— Наранявате ме — каза тя.

Той отпусна хватката си. В момента, в който го направи, тя се дръпна рязко, освободи се и затича към къщата. Когато я настигна, тя бе стигнала до верандата. Този път му дойде до гуша. Джеси изпищя, когато той седна на стъпалата и я издърпа в скута си. Тя се въртеше с всичка сила, опитвайки се да се обърне с лице към него, но той продължаваше да я притиска надолу. Тя продължи да вика.

Рейчъл чу шумотевицата и когато избърза към верандата и разбра какво става, беше шокирана.

— Престани, Чейс!

Тъй като ръцете му бяха заети със съскащата, и фучаща дива котка, той не можеше да се обърне, за да я погледне, а само каза ядосано:

— Тя го заслужава, Рейчъл!

— Това не е начина да укротиш Джесика, Чейс! — тя заобиколи, за да го погледне. — Сега я изправи.

Чейс я изгледа сурово и разума му бавно се върна.

— Права си. Не е моя работа да възпитавам дъщеря ти, въпреки че определено има нужда от това.

Той пусна Джеси и в мига, в който тя здраво стъпи на краката си пред него, замахна и го цапардоса по носа. Той беше толкова изненадан, че тя успя да пробяга покрай него и да се скрие в къщата, преди да успее да реагира. Той изръмжа и стана, за да я последва.

Рейчъл хвана ръката му.

— Остави я, Чейс.

— Видя ли, какво ми стори малката кучка? — изкрещя той ядосано.

— Да и не беше нищо по-различно, от това, което си си заслужил — отвърна Рейчъл остро и добави с по-спокоен тон. — Тя е млада жена, Чейс. Не можеш да се отнасяш така грубо с нея.

— Млада жена, друг път! Тя е разглезена пикла! — той почувства болка в носа си и вдигна ръка, която се напълни с кръв. — Счупен ли е?

— Нека да видя — Рейчъл опипа отстрани и по дължина и поклати глава. — Не мисля, но кървиш зле. Влез вътре и ще се погрижа за теб.

Чейс мина през вратата толкова предпазливо, сякаш очакваше Джеси да се спотайва, за да го нападне отново. Рейчъл забеляза, че се оглежда и каза:

— Вратата към стаята й е отворена, така че вероятно е излетяла през задната.

— Ако имате предвид Джеси, — обади се Били Юинг, появявайки се в коридора. — Тя току-що замина с Блекстар.

— Сигурно е отишла да се цупи — каза Чейс.

— Джеси? — присмя се Били. — Не, тя има работа за вършене. Каза ми го, когато я попитах, къде отива. Какво се е случило с теб?

— Няма значение!

— Никога не получаваш директен отговор от възрастните — оплака се Били, когато се обърна и тръгна надолу по коридора, откъдето бе дошъл.

Рейчъл се усмихна след сина си. Той беше толкова различен от първото й дете. Любовта на двама родители правеше всичко толкова различно. Били беше много добродушен, въобще не приличаше на Джесика. Какъв срам.

— Не можеш да получиш директен отговор и от своенравни малки женички — измърмори Чейс.

— Какво?

— Дъщеря ти каза ли ти, къде е била? Кога се е върнала?

— Преди пет дни — отговори Рейчъл. — И не, не ми е каза къде е била. Опитах да говоря с нея, но тя ме обвини, че само се преструвам на разтревожена и разигравам сцени. Каза, че не било моя работа и съм нямала право да те пращам след нея. Наистина мисля, че беше най-ядосана от това, че си я последвал.

— Започвам да си мисля, че твоята Джесика е постоянно ядосана. Искаш ли да знаеш, защо е заминала онази нощ? Защото аз бях тук.

— Тя ли ти каза това?

— Нямаше нужда — отговори Чейс. — Оказа се, че тя е хлапето, за което ти казах. Онова, което ме излъга и ме изпрати в грешна посока. Затова е заминала, сигурен съм. Не е имала кураж да се изправи срещу мен, след като е видяла, че все пак съм успял да стигна до тук.

— Но, Чейс, ти каза, че това момиче е било с мъж, че те…

— Знам какво казах, но това беше самата Джесика — и тогава добави злобно, независимо дали го вярваше или не. — Не бих се изненадал, ако през цялата тази седмица е била някъде с мъж.

— Прекаляваш, Чейс Самърс! — каза Рейчъл отбранително.

— Добре, но какво ще правиш с нея? Ти си неин настойник, Рейчъл. Баща й я е оставил на твоите грижи. Нима просто ще я оставиш да подивее?

— Какво трябва да направя, след като тя не разговаря с мен? Не вярва, че ме е грижа за нея. Как да достигна до нея, след като ме мрази?

— Ще ти кажа, какво бих направил аз.

— Вече видях, какво би направил — каза тя строго. — И това не е отговора. Трябва да има и друг начин.

— Просто трябва да й намериш съпруг и товара ще падне от плещите ти. Нека някой друг се тревожи за нея.

Рейчъл не отговори, но се загледа в него замислено. Една идея започна да се оформя в главата й. Идея, която Джесика никак нямаше да хареса.