Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (48)

Глава 47

Джеси бе изгубила представа за времето. Болката беше толкова силна, че трудно се удържаше да не закрещи. Постоянното чакане и контракциите си казваше думата. Не можеше да си спомни някога да е била толкова изтощена и въпреки това Магдалена продължаваше да повтаря:

— Отпусни се, още малко.

И тогава си помисли, че сънува. Чейс беше там.

— Знаеш ли, че мога да ти извия врата? — нежният му тон опровергаваше думите.

— Това съм го чувала и преди.

— Този път стигна твърде далеч, Джеси — на лицето му се изписа тревога.

— Как можех да знам? — отвърна тя виновно. — Ако си дошъл само за да ми крещиш, тогава можеш…

Трябваше да спре. Този път, само за да му направи напук, но когато болката стигна връхната си точка, тя извика. Беше доволна да види, как Чейс губи цвета си. Може би сега нямаше да й се кара, че е била такава глупачка. Тя знаеше, че е постъпила глупаво.

— Джеси, за Бога, имаш нужда от доктор! — прошепна той настоятелно.

— Вече ме видя доктор — каза Джеси уморено. — И Магдалена е в съседната стая.

— Къде е доктора?

— Ще се върне.

— Но той трябва да е тук сега!

— И какво да прави? Не може да ми помогне, поне засега. Казаха ми, че ще трябва дълго да чакам.

— Господи!

— Не разбирам защо си разстроен. Мислех, че знаеш повече за това от мен.

— Не за самото… добре ли си? Мога ли да ти донеса нещо?

Прииска й се да се разсмее.

— Е… има нещо, което…

— Каквото и да е, Джеси, всичко.

— Има нещо, което можеш да ми изясниш — трябваше да изчака да премине една контракция, преди да продължи. — Аз… спомените ми за това, което се случи, след като ранчото изгоря са много бегли. Ти… доведе ли при мен Кейт някъде?

— Да, в хотела, сутринта, преди да заминем от Шайен. Намерих я в един от салоните. Тя не искаше да се изправи пред теб, но си помислих, че като я видиш може да излезеш от шока. Не стана.

— Простих ли й? За какво говорихме? Прав ли беше?

Той кимна.

— Ако не е изпитвала никакви угризения през всичките тези години, мисля, че вече не е така. Според мен, това е прекалено малка цена, която плати за това, което причини на двете ви с Рейчъл. Ти изобщо не говори с нея. Само я гледаше, след което се извърна.

Джеси изстена. Болките ставаха по-чести и силни.

— Какво стана с Джеб и другите мъже?

— Джеб каза, че ще се погрижи да освободи останалите, а самия той се навърта наоколо и събира, което е останало от стадото. Казах му да задържи това, което намери. Рейчъл плати дълговете ти като сватбен подарък, така че не дължиш нищо. Не мислех, че ще имаш нещо против, задето оставих Джеб да прави със заблудените животни каквото намери за добре.

— Не, разбира се, че не. Радвам се. Било е много мило от твоя страна.

— Той го заслужава, Джеси.

— Да, така е. О! Ами шерифа?

— Оставих описания и пари за награда за Клей, Чарли и Блу Паркър.

— Ами Лейтън Боудри?

— Не можех да го обвиня в нищо.

— Какво?

— Джеси, Боудри е напуснал града в деня преди пожара, така че не може да бъде уличен. Умен е. Но може би не достатъчно.

— Чейс, кажи ми какво…

— Това, че си разпознала наемниците му може да бъде неговия провал. Обсъдих го с шерифа и той се съгласи, че ако хване някой от тримата, ще ги освободи, ако издадат името на мъжа, който ги е наел. Клей и Чарли може да мислят, че лоялността е на първо място, но се съмнявам, че Блу Паркър ще е на същото мнение. Трябва само да намерят поне един от тях.

— Мислиш ли, че има някаква надежда да ги открият? — попита тя тревожно.

— Можем по-нататък да увеличим наградата — каза Чейс.

— С какво? — каза тя остро. — Знаеш, че съвсем не си богат. А аз съм разорена.

— Е — припомни й той, — аз наследих доста голяма сума, когато намерихме баща ми.

— Ще ги вземеш? — попита тя изненадано.

— Трябва да съм пълен глупак, ако разреша на лошото настроение да реши въпроса. Освен това…

Джеси опита да го задържи в себе си, но този път не можа. Викът й прозвуча ужасно дори за нея. Чейс се паникьоса, мислейки, че нещо не е наред. Той сграбчи ръката й.

— Джеси, не можеш да умреш, не можеш! Обичам те! Ако умреш ще…

— Ще ми извиеш врата? — попита Джеси изнемощяло. Тя дълго го гледа. — Обичаш ме? — каза тя нежно. — Странен начин да го покажеш с това отношение напоследък.

— Ревнувах — каза той просто. — По дяволите, никога в живота си не съм ревнувал някого или нещо и сега, изведнъж… Не знаех как да се справя, Джеси. Исках да ти крещя, но исках и да правя любов с теб. Исках да се карам с теб, но задържах всички чувства в себе си, защото се страхувах да не те разстроя твърде много. Повярвай ми, Джеси, ако не беше бременна, щяхме да сме се справили с това отдавна. Никога не съм бил толкова нещастен, колкото през последните няколко месеца. Да съм близо до теб, а да не мога да те докосна и да се страхувам да си излея душата. А ти продължаваше да окуражаваш Родриго…

— Не съм — прекъсна го тя язвително. После гласът й се смекчи. — Родриго е мил и забавен, но той… той не е ти, Чейс. Не почувствах нищо, когато ме целуна онзи път. Мисля, че никой друг мъж не би могъл да ме развълнува.

Преди Чейс да успее да отговори, Джеси отново извика. Магдалена влезе, за да каже, че е пратила да повикат доктора. Тя се опита да накара Чейс да излезе, но той не помръдна. Това не беше уместно и тя излезе, клатейки глава.

Джеси се отпусна и се усмихна успокояващо на Чейс.

— Тя е права. По-добре да излезеш. Достатъчно лошо е, че се налага аз да слушам виковете си. Не е нужно и ти да го правиш.

— Не ставай глупава.

— Не, наистина бих се почувствала по-добре, ако не се налага да се тревожа дали няма да припаднеш.

— Не е време за шеги, Джеси!

— Съжалявам, Чейс. Би ли изчакал отвън, ако обичаш? Просто не искам да ме виждаш така.

Той не можеше да откаже на такава искрена молба, но излезе много бавно, а лицето му беше тревожна маска, докато поглеждаше назад на всяка крачка.

— Чейс — спря го Джеси, докато излизаше през вратата. — И аз те обичам.