Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (40)

Глава 39

Юниън Пасифик закъсняваше. В противен случай, Рейчъл и Били щяха да изпуснат влака. Куфарите им бяха натоварени и качването на пътниците бе започнало. Рейчъл чакаше на перона, докато Били разменяше последни думи с Джеб. Опитваше се да не мисли, че напуска ранчото, че напуска Роки Вали отново.

— Майко!

Рейчъл замръзна. Това не беше гласа на Били. Видя жребеца в края на перона и разпозна ездача. Джеси стоеше върху Блекстар. Тя се загледа за миг в Рейчъл, преди да скочи от него.

За Джеси не съществуваше нищо друго наоколо, освен Рейчъл и това да се добере до нея възможно най-бързо. Тя затича. През нея минаваше вихрушка от емоции.

Рейчъл затаи дъх, когато дъщеря й се доближи. Очите на Джеси отразяваха чувства, които никога не бе виждала в тях — нещастие, отчаяние. Видя книгата, която стискаше тя и силно се изчерви, след като осъзна, какво бе прочела там. Какво означаваше това, че Джеси бе дошла с дневника в ръце? Глупавата книга бе постигнала това, което нищо друго не успя!

— Джесика? — Рейчъл протегна ръка колебливо, но в момента, в който пръстите им се докоснаха, Джеси изгуби контрол и се хвърли в обятията на Рейчъл.

— Майко! О, майко, съжалявам! Бях толкова жестока с теб! — изплака Джеси. — Но не можех да ти позволя да видиш, че те обичам, че винаги съм те обичала!

— Знам, скъпата ми. Сега няма значение — Рейчъл едва успяваше да изрече думите, беше толкова разтърсена от емоции. — О, Джесика, не плачи.

— Като си помисля, какво ти причиних, какво ти стори Томас, о, майко, били сме толкова несправедливи.

— Джесика, Джеси, погледни ме — Рейчъл взе лицето й в ръцете си. — Скъпата ми, нищо от това не е по твоя вина. И нищо няма значение, след като си те върнах.

Джеси погледна майка си в очите. Плачеше неудържимо.

— Прегърни ме, майко. Само ако знаеш, колко често съм мечтала отново да ме държиш в обятията си!

Влакът изсвири. Рейчъл се скова. Джеси я погледна и на лицето и се появи паника.

— Не можеш да си тръгнеш, не сега!

Рейчъл се усмихна нежно.

— Багажът ни вече е качен.

— Тогава ще го свалим!

Рейчъл се усмихна на упоритата нотка, която толкова бързо се появи в тона на дъщеря й.

— Скъпа, ти имаш нужда от малко време насаме с новия си съпруг.

— По дяволите, не използвай това извинение! Нямаше да си тръгнеш, ако не се бях омъжила за него.

— Но го направи.

— Ще се разведа с него!

— Не, няма, Джесика. Бебето ти се нуждае от него, дори да си мислиш, че на теб не ти е нужен.

Джеси сведе поглед и бузите й порозовяха.

— Той ти е казал за това, предполагам?

— Да.

— Е, все пак аз нямам нужда от време насаме с него.

— Разбира се, че имаш. Всички младоженци имат нужда от време за себе си. Но аз ще се върна веднага щом Били се настани в училище и свърша малко работа, която бях пренебрегнала. Няма да е за дълго, Джесика. Разбираш ли?

— Обещаваш ли да се върнеш, майко?

Имаше такава молба в гласа на Джеси, че Рейчъл за малко не си промени мнението да остане. Но тя твърдо бе решила да не се намесва в първите седмици на новия брак. Чейс и Джеси имаха нужда от време. Не всичко беше наред между тях.

— Давам ти дума, че ще се върна. Но искам да ми обещаеш, че ще дадеш шанс на Чейс. Той е добър човек.

Джеси въздъхна.

— Можем да поговорим за това, когато се върнеш.

Рейчъл се засмя.

— Упорита до края, милата ми.

Джеси подаде дневника на Рейчъл.

— Не си го прочела до края, нали? — попита Рейчъл, припомняйки си мъката, която бе изляла в него напоследък.

— Не, но бих искала.

Рейчъл погали Джеси по бузата и я привлече в обятията си за последна прегръдка.

— Не мисля, че някоя от нас има нужда да чете тази книга отново.

— Обичам те, майко!

— О, Джесика, толкова дълго чаках, за да чуя това! — сълзите започнаха да се стичат отново. — И аз те обичам и скоро ще се върна, милата ми.

 

 

Дълго след като влака се скри от погледа й, Джеси стоя на празния перон. Джеб се оттегли в салона, след като видя помиряването на Джеси и Рейчъл. Той знаеше, че момичето ще има нужда да остане за малко насаме.

Малко по-късно Чейс откри Джеси на гарата.

— Замина ли? — попита той колебливо.

Джеси не го погледна.

— Да — тя продължи да гледа към празните релси.

— Защо си увесила нос? — попита той несигурно.

Джеси бавно повдигна очи.

— Тя не остана — заради теб.

— Почакай, Джеси. Аз пък какво общо имам с това, по дяволите?

— Тя мисли, че ни трябва малко време насаме заедно.

— Е — ухили се Чейс, — идеята е добра.

— Не е! — отвърна Джеси, преди да се завърти и да се отправи към Блекстар.

Чейс я последва бързо.

— Къде отиваш?

— В къщи.

— Не можеш, Джеси. Твърде късно е, за да яздиш целия този път.

— Мога да яздя на лунната светлина.

— Ще замръзнеш — отбеляза той.

— Ще яздя твърде бързо, за да усетя студа.

Той хвана рамото й.

— За къде бързаш? Никога не си яздила до дома през нощта преди.

— Искам позната обстановка. Искам да спя в собственото си легло, в собствената си стая, с моите неща около мен — тя се отскубна, ядосана, че бе казала толкова много. Чувстваше се ограбена, сякаш отново бе загубила майка си. — Не те карам да яздиш с мен, ако за това се тревожиш. Можеш да се върнеш сутринта с Джеб.

Без да изчака отговора му, тя се качи на коня и потегли, без да се обръща назад.