Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (23)

Глава 22

Тази нощ Рейчъл чакаше Джеси в кухнята. Кейт си бе легнала. Чейс се прибра в стаята си след вечеря, а Рейчъл сложи Били в леглото.

Джеси се прибра късно. Беше се измила в конюшнята, но дрехите й бяха мръсни. Използва шапката си, за да изтупа малко от прахта, преди да влезе в кухнята. Когато видя Рейчъл да седи до кухненската маса, се навъси.

— Запазих ти вечерята топла — каза Рейчъл небрежно.

Джеси я погледна.

— Не съм гладна.

— Яде ли вече?

— Не.

— Тогава сядай и яж — гласът на Рейчъл беше по-твърд от обикновено. — Искам да разговарям с теб.

Рейчъл стана, за да приготви чинията на Джеси и тя не каза нищо повече. Беше твърде гладна и изморена, за да спори.

Тя издърпа един стол и се тръшна на него, прекрачвайки го, като седло. Облегна се назад с една ръка, обвита около облегалката.

— Само за да ме дразниш ли го правиш? — попита Рейчъл тихо, докато слагаше чинията пред Джеси.

— Кое?

— Начинът, по който седиш.

— Че какво му има на начина, по който седя? — попита тя войнствено.

— Щом питаш, значи имаш нужда от няколко урока по женствено поведение.

— От кой? Теб?

Имаше толкова присмех в гласа на Джеси, че Рейчъл ахна.

— Мислиш ли, че това е приемливо поведение за млада жена?

— Какво значение има, по дяволите? — противопостави се Джеси. — Аз живея в мой собствен свят. Не съм някоя социална пеперуда, нали?

— Все пак не си сама тук — отбеляза Рейчъл. — Имаш гост. Какво мислиш, че един изтънчен човек, като господин Самърс ще си помисли за грубото ти държание?

— Не давам и пукната…

— Джесика!

— Е, не ме интересува — настоя Джеси. После се съгласи. — Не съм забравила първите осем години от живота си, Рейчъл. Мога да се държа прилично, ако ситуацията го изисква.

— Тогава, защо за Бога не го правиш? — попита Рейчъл вбесено.

— За да впечатля един комарджия? Че защо да го правя?

— Заради мен.

Джеси не отговори.

— Както и да е, не за това исках да говоря с теб — продължи Рейчъл.

Джеси се изправи, за да започне да се храни.

— Приключих с разговорите.

— Ще ми отделиш още няколко минути.

Джеси повдигна вежда при твърдия тон. Беше изненадана и леко любопитна.

— Тук съм. Говори. Само се надявам, че няма да е твърде отегчително.

— Обещавам ти, че няма да се отегчиш от това, което имам да кажа. Вероятно няма да се съгласиш, но…

— Започвай, Рейчъл.

По-възрастната жена се изправи.

— Много добре, минавам право на въпроса. Повече няма да посещаваш индианските си приятели.

Рейчъл се приготви за експлозия, но такава не последва. Джеси я гледаше безучастно, сякаш чакаше да чуе още.

Накрая, тя попита:

— Това ли е всичко, което имаш да казваш?

Рейчъл бе изумена, че тя не се съпротивляваше.

— Е, всъщност, имам причини, поради които настоявам за това, ако искаш да ги чуеш. Но след като ще се държиш разумно, предполагам няма нужда да се стига до това.

— Не би имало значение — каза Джеси безцеремонно. — Можеш да ми даваш каквито си искаш заповеди, Рейчъл. Ще правя, каквото си поискам.

Рейчъл седна, а лицето и запламтя. Трябваше да се досети.

— Този път, ще правиш това, което ти кажа, Джесика.

Джеси се засмя незаинтересовано.

— Така ли?

— Да, ако искаш да продължаваш с управлението на ранчото.

— Не се захващай с мен, Рейчъл — предупреди я тя меко. — Ти не разбираш нищо от ръководене на ранчо. А и мъжете не биха те слушали.

— Не мисля, че биха, но мога да поискам помощ от другаде, ако сметна за необходимо.

— Моите мъже приемат заповеди само от мен!

Гласът на Рейчъл също се извиси.

— Те могат да бъдат уволнени и да се назначат нови.

— Нямаш право!

— Напротив, Джесика — каза Рейчъл малко по-мило. — Аз съм твой настойник.

Джеси беше бясна.

— Кога ще си набиеш в главата, че баща ми те направи мой настойник, само за да видиш, в каква прекрасна млада дама ме е превърнал? Тук си само защото той искаше да ни намразиш още повече. Знаеше много добре, че нямам нужда от теб. Отгледа ме така, че да мога да се грижа сама за себе си — както всеки мъж!

— Причината няма значение — каза Рейчъл сковано. — Аз съм тук и имам правото да направя това, което казах.

— Защо, проклета да си? — извика Джеси, изгубила контрол. — Какво всъщност стои зад това?

— Два пъти през последния месец напусна ранчото и замина там, където не можеше да бъдеш догонена с дни. Това е напълно безотговорно поведение, Джесика.

— Това няма да мине и ти го знаеш — каза Джеси през зъби. — Мич Фарбър беше оставен да отговаря за ранчото, а Джеб може да се справи с всичко останало, което би могло да се случи. Значи, по дяволите, трябва да имаш по-добра причина от това!

— Това, къде се намираше, е достатъчна причина — каза Рейчъл упорито. — Немислимо е, че трябва да се излагаш на опасност на място, забранено за бели. Мислех, че твоите индианци са приятелски настроени. Ако знаех, че не са, щях да се наложа много по-рано.

— Пълни глупости. Мислиш ли, че щях да ходя там, ако не бях добре дошла?

— Може ти да си, но други бели не са. Не ти позволявам да общуваш с индианци, които презират белите. Очевидно това ти влияе зле и няма да продължава повече.

— Какво трябва да означава това?

— За Бога, Джесика, поведението ти тук е достатъчно лошо, но там, ти очевидно захвърляш всички цивилизовани порядки на вятъра. Никога не бях чувала за нещо толкова потресаващо, колкото това, че си се къпала гола в река, изложена напълно пред погледа на един индианец.

Джеси се изправи толкова бързо, че стола й се плъзна по пода. Ярки петна оцветиха страните й, а очите й се разшириха, хвърляйки гневни искри.

— Копелето трябваше да ти каже това, нали? — извика ядосано Джеси. — Предполагам, че ти е казал и за Малкия Ястреб? Разбира се! За това е всичко, нали? Нали?

— Джесика, успокой се.

— Да се успокоя? Когато заплашваш да ми отнемеш контрола върху ранчото, заради изопачените неща, които това копеле ти е казало? Какво друго ти каза?

— Това е достатъчно, не мислиш ли? — Рейчъл се опитваше да запаси гласа си нисък.

— Не, определено не мисля, че е достатъчно, когато той извърта обикновени случки в… как го нарече? Най-потресаващото нещо, което някога си чувала? Какво нередно по дяволите има в това да се къпя в реката? Правя го тук сама, винаги когато мога. Там селото е твърде близко и Белия Гръм ме придружава, за да не ме притесняват. Той не ме гледа, за Бога! Той ми е като брат!

— Онзи сиукски воин не ти е като брат — каза Рейчъл студено.

— Е, направиха ми предложение за женитба. И какво от това? Отказах. Ако искаш да се правиш на важна за нещо, попитай приятеля си за това, което удобно не ти е казал!

— Ако има още, то съм сигурна, че само ще затвърди мнението ми, че не трябва повече да ходиш там, Джесика — каза Рейчъл тихо. — Индиански лагер не е място за младо бяло момиче. Няма да отстъпя за това.

Джеси гледаше злобно, толкова вбесена, че чак трепереше. За нещастие, Чейс избра точно този момент, за да влезе в кухнята.

— Викате достатъчно, за да събудите и мъртвец. Какъв е проблема?

Джеси обърна поглед към него, толкова буреносен, колкото не бе виждал през живота си. Тя взе чинията си и я запрати към главата му. Той се наведе и тя отскочи от стената към пода.

— Ти долен кучи син! Трябваше да я настроиш срещу мен, нали? Не беше достатъчно, че ме довлече обратно тук, но трябваше и да ме наклеветиш за всичко, което се случи! Но си забравил да включиш и себе си в тези истории, нали?

— Достатъчно, Джеси — предупреди я Чейс мрачно.

— Достатъчно? — изкрещя тя. — Ти си този, който не спира да й разказва истории! Защо не й каза и останалото? Ако трябва да знае за възмутителното ми поведение с индианците, значи трябва да знае и, че верният й приятел ме прелъсти — неведнъж, а два пъти! Ако ще изкарваме кирливите си ризи, трябва да включим всичко. Или загубата на невинността ми не е толкова важна, колкото грешното ми поведение с индианците? Копеле! Когато започваш нещо, поне го прави както трябва!

След това, Джеси профуча покрай Чейс, блъскайки го толкова силно, че той връхлетя върху шкафа до вратата и счупи две стъкла. Миг по-късно, вратата на стаята й се затръшна толкова силно, че прозвуча като изстрел.

— Какво става? — извика Били по-надолу по коридора.

— Връщай се в леглото, Били — заповяда Рейчъл остро.

Той го направи, без да задава въпроси. Чейс с удоволствие би направил същото. Мълчанието, което последва, беше безкрайно. Той не смееше да погледне към Рейчъл, страхуваше се да види обвинението в очите й.

Тя почака известно време, давайки му възможност да говори. Когато той не го направи, каза:

— Истината ли каза?

Той понечи да отговори, но думите отказаха да излязат.

Рейчъл леко изхлипа, преди да произнесе умолително.

— Чейс, не! Не и моята Джесика!

Той подсвирна, но все още не можеше да продума. Накрая я погледна. Изразът в очите й го накара да се почувства по-нисък от тревата. Тя не дочака отговора, а избяга покрай него, обляна в сълзи.

Чейс остана на мястото си в продължение на още няколко дълги минути. Останало ли бе нещо, което можеше да спаси?