Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (15)

Глава 14

Беше прекрасно да е отново с Белия Гръм и семейството му. Прекрасно да остави оръжията на страна и да облече индианската рокля, която Малката Сива Птица й помогна да изработи, да раздели косата си на плитки, да вплете в тях шарени мъниста и да ги увие с кожени ремъци. Беше наистина прекрасно. Но не беше същото както преди, защото този път имаше неканен гост.

Малкия Ястреб я бе последвал до селището на шайените. Той изобщо не се беше връщал на Север, а бе останал в околността. Ако се е спотайвал наоколо и я е наблюдавал, сигурно я е видял с Чейс през онази нощ? Тя бе по-засрамена от когато и да е било през живота си. Защо продължаваше да я следва? Белия Гръм не можеше да обясни, каза й само, че Малкия Ястреб искал да говори с нея.

Миналата нощ бе успяла да забрави за Малкия Ястреб. Двамата с Белия Гръм прекараха часове наред в разговори и тя му разкри болката си, особено от смъртта на баща си. Съчувствието му успя да я накара да се разплаче, което беше добре. После му разказа за Рейчъл и за настоящите си проблеми, но той не можа да й предложи решение. По някаква причина, тя не спомена нищо за Чейс. Може би беше твърде засрамена.

Същия следобед, Джеси и приятеля й чакаха в типито пристигането на Малкия Ястреб. Имаха голямо типи на разположение за себе си. Малкия брат на Белия Гръм беше заминал с приятели, на лов за прерийни кучета и зайци. Бягащия с Вълци беше отвън, и правеше залози с някои от по-възрастните мъже. Широката Река и Малката Сива Птица щавеха един бизон, скрити зад типито и от време на време тихите им гласове достигаха до Джеси, а тя се подхилваше на разговора им.

— Видях те да се усмихваш на Сивия Чайник, дъще. Колко пъти трябва да ти повтарям, че не бива да си разменяш погледи или усмивки с мъж и особено с такъв, който те ухажва.

— Но това беше само една малка усмивчица, майко — запротестира Малката Сива Птица.

— Всяка малка усмивка намаля цената ти. Той ще си помисли, че вече те е спечелил и няма да предложи толкова много коне. Искаш ли да си бедна съпруга?

— Не, майко — каза Малката Сива Птица с покорен глас. — Ще запомня, че не трябва да се усмихвам толкова много.

— Да не се усмихваш изобщо, дъще — смъмри я Широката Река. — И не трябва да позволяваш Сивия Чайник или Бялото Куче да остават твърде дълго, когато дойдат на посещение.

— Да, майко.

— Поискал ли е вече някой от младите мъже да се омъжиш за него? — гласът на Широката Река стана още по-сериозен.

— Не още.

— Е, запомни, че първият път, когато те попитат, трябва да откажеш. Откажи внимателно, но им покажи, че не си лесно завоевание.

— Но, майко…

— Изслушай ме. Казвам ти това за твое добро — каза Широката Река търпеливо. — Не позволявай на никой от младите мъже да остане насаме с теб, дори на този, който предпочиташ. Не трябва да позволяваш на мъж да те докосва, дъще, особено гърдите ти. Ако мъж ги докосне, той решава, че му принадлежиш. Искаш ли двамата ти кандидати да се сбият, защото единия ще се хвали, че те е спечелил, преди да е получил съгласие? Не, не искаш, защото този, който предпочиташ може да загуби. Направи ли вече избор? Съпругът ми предпочита Бялото Куче, както и аз, но ако Сивия Чайник може да предложи повече, тогава…

Гласовете им се изгубиха в далечината. Лицето на Джеси бе станало яркочервено. Тя бе позволила на Чейс Самърс да докосне гърдите й и много повече от това. Но той не беше индианец. Той не мислеше, че тя му принадлежи. Не, точно обратното. Чейс я бе опознал по много по-интимен начин и после не бе поискал да има нищо общо с нея.

Белия Гръм наблюдаваше Джеси съсредоточено, а той я познаваше от достатъчно дълго време.

— Изчервила си се. Била ли си докосвана от мъж, Приличащата? — пошегува се той.

Джеси ахна. Той да не можеше да чете мисли? Беше наистина зловещо и се бе случвало много пъти и преди.

— Искаш ли да говориш за това? — попита той колебливо.

— Не, още не.

— Да не е бил Малкия Ястреб?

Тя се засмя горчиво и той беше шокиран.

— Поне той нямаше да пожелае една жена, а след минута да реши, че не е достойна за него.

— Кой се е отнесъл с теб по този начин? — изправи се Белия Гръм.

Беше много разгневен.

— Седни, приятелю — каза нежно Джеси. — Аз съм също толкова виновна, колкото и той. Бях наивна.

— Но си наранена.

— Ще го преживея.

Джеси продължи да мачка дивите череши, костилките и останалото в каменния хаван. После щяха да ги изсушат и смесят с ивици бизонско месо и мазнина, за да направят пемикан — храна, която издържаше с месеци.

Той се отдалечи от нея, оставяйки я насаме с мислите й. Джеси се радваше, че му каза. Сега щеше да я разбере, ако настроението й изведнъж се влошеше.

Белия Гръм бе много мъдър и тактичен мъж, макар и толкова млад. Всъщност, той бе само с две години по-възрастен от нея. Тя наистина много обичаше скъпия си приятел! Погледна го и се усмихна, когато той вдигна поглед към нея.

Шайените бяха най-високи от равнинните индианци и Белия Гръм бе цели шест фута. Изглеждаше смущаващо красив с изумителните си сини очи, наследени от баща си. Кожата му беше медна, но повече от слънцето. Той бе млад войн, вече доказал, че е способен, колкото всеки мъж, и бе по-силен от повечето. Тя беше горда с приятелството им.

Няколко минути по-късно се появи Малкия Ястреб и влезе безшумно в типито. Носеше риза, запазена за специални случаи, направена от кожата на планинска дива овца. Дългите ръкави и гамашите му бяха обшити с ресни и изкусно украсени с мъниста. Имаше също пискюли, парченца метал и черупки, висящи тук и там. Плитките му бяха увити с бяла кожа и едно самотно синьо перо висеше закачено на една от тях. Точно, като перото, което й бе подарил.

Белия Гръм беше впечатлен и обезпокоен. Начинът, по който сиуксът беше облечен предвещаваше нещо важно и той се страхуваше, че знае за какво е всичко това. И въобще не му харесваше.

Малкия Ястреб, следвайки протокола, чакаше да бъде поканен да седне. Белия Гръм го остави така за момент, поглеждайки към Джеси, за да види, дали тя разбира значението на посещението му. Накрая въздъхна и покани Малкия Ястреб с добре дошъл, на езика на сиуксите. Джеси следеше разговора им и ставаше все по-нетърпелива, но продължаваше да не разбира и дума. Тя си бе помислила, че Малкия Ястреб е тук, за да разговаря с нея и започваше да се дразни.

Най-накрая Малкия Ястреб се обърна към нея и Белия Гръм каза:

— Той моли за разрешение да говори с теб.

Джеси отговори:

— Но аз вече се съгласих да разговаряме. Не е ли за това тук?

— Сега пита официално.

Джеси сподави една усмивка заради абсурдността на ситуацията.

— Тогава се съгласявам официално.

Белия Гръм продължи тържествено:

— Той също помоли да превеждам думите му.

— Но защо? Той говори английски.

— Той счита, че е под достойнството му да го използва, когато не е наложително — обясни Белия Гръм.

Джеси се раздразни.

— Тогава, защо изобщо го е научил?

— Искаш ли да го питам?

— И аз мога да го питам — каза тя рязко.

— Не говори с него директно — предупреди я тихо Белия Гръм. — Също не го гледай така самоуверено и не разкривай мислите си.

Тя се разсмя.

— Знаеш ли, че звучиш като майка си?

— Бъди сериозна, жено — изгледа я строго Белия Гръм. — Той е сериозен. Освен това, за онова, което възнамерява да направи е обичайно да говори чрез трети човек. — Той повдигна въпросително вежда към нея. — Сега разбираш ли?

Челото на Джеси се набръчка в гримаса. Какво се опитваше да й каже? Никога не бе виждала Белия Гръм толкова потаен.

— Вероятно ще разбера, ако преминем на въпроса — предложи Джеси, поглеждайки неспокойно към Малкия Ястреб.

Двамата мъже говориха дълго и Джеси се притесни, когато стана очевидно, че спорят. За какво ли всъщност бе тази среща?

Мъжете утихнаха и Джеси усети, че сдържа дъха си. Когато никой от мъжете не проговори отново, тя ги подкани:

— Е?

— Както и предполагах — каза й Белия Гръм внезапно. — Той иска да станеш негова жена.

Джеси остана без думи. Каза си, че не трябва да бъде изненадана, но беше.

Обърна се към Малкия Ястреб и очите им се срещнаха за миг, преди тя да отмести поглед. Да, той я искаше. Изведнъж, се почувства поласкана. Това беше балсам за душата й, след жалкия начин, по който Чейс се бе отнесъл към нея.

— Само негова жена или съпруга? — попита тя набързо.

— Съпруга.

— Разбирам… — Джеси вдигна поглед към върха на типито, размишлявайки.

Белия Гръм се притесни.

— Не обмисляш да приемеш, нали?

— Какво предлага за мен?

— Седем коня — отговори той.

— Седем? — Джеси беше впечатлена. — Защо толкова много? Богат ли е?

— Мисля, че просто е твърдо решен. Единия кон ще е за мен, задето се съгласих да говоря от негово име, тъй като той няма близки приятели тук, които да го сторят. Два коня ще бъдат дадени на Бягащия с Вълци, тъй като си отседнала в неговото типи. Останалите четири са за теб и ще си останат твои, заедно с всичките ти вещи.

— И типито — напомни тя, знаейки, че типито се счита за собственост на съпругата.

— Не, без типито — призна внимателно Белия Гръм. — Това беше главната причина, поради която му казах, че няма да се получи. Той вече има първа жена.

— Така ли?

— Да.

— Разбирам — каза Джеси сковано.

Тя не знаеше защо, но внезапно се ядоса. Може би, защото й хареса да се почувства желана, да забрави за проблемите си в ранчото. Но това беше само фантазия.

— Малкия Ястреб, поласкана съм, — каза Джеси — но няма как да приема. Кажи му, че белите жени не делят съпрузите си. Няма да бъда втора жена.

За облекчение на Джеси, Малкия Ястреб прие отказа й галантно. Той размени още няколко думи с Белия Гръм и напусна типито.

— Той каза, че е очаквал отказа ти първия път — каза й Белия Гръм мрачно. — Изглежда си мисли, че ще свикнеш с идеята и ще си промениш мнението.

— О! — Джеси започна да се притеснява. — Предполагам, че ще се навърта наоколо, за да продължи с ухажването?

— Мога да ти гарантирам, че историята не е приключила и ще го видиш отново — отговори Белия Гръм.

Джеси поклати глава. Само преди няколко дни тя бе свободна като птичка без мъж до себе си. Сега имаше няколко, за които да се тревожи.