Даяна Палмър
Кралско съкровище (4)

Глава 3

Вечерта Бриана отиде в болницата, за да види Тад и остави Ахмед да недоволства от малкото на брой канали по кабелната телевизия. Той не я попита къде отива, а тя доброволно нямаше да му каже нищо.

Младата жена седна до леглото на брат си и както правеше през повечето нощи се вгледа в лицето му, което толкова много приличаше на нейното. Очите му бяха затворени. Но когато бяха отворени, те бяха сини като нейните. Струваше й се толкова отдавна, когато Тад се смееше и играеше като всяко нормално момче на неговата възраст. Липсваше й палавият му характер. Той беше толкова щастливо дете. Защо, о, защо се бе случило това?

Понякога, когато сядаше при него, се чувстваше изтощена. Понасяше всичко твърде тежко. Хранеха Тад венозно. Сестрите го обръщаха в леглото и следяха жизнените му показатели, за да се уверят, че е получил необходимото, за да се поддържа младия му живот. Лекарят бе говорил с нея да изключат животоподдържащата система, но Бриана не можеше да го направи. Тя не спираше да се надява, не и след като й казаха, че мозъкът му функционира до известна степен нормално. Затова отказа да я изключат. Последното нещо, което прошепна майка й, кървяща и задъхана в разбитата кола, беше: „Не оставяй, Тад да умре“. Странни думи, но Бриана не ги забрави. Брат й не изпитваше болка и тя таеше надежда, не можеше да се предаде.

Не спираше да говори с него. Държеше крехката му ръка и му разказваше всичко за живота си, за работата си, за това, което прави. Но сега не можеше да му каже за Ахмед. Щеше да бъде първата тайна, която да запази за себе си. Описваше апартамента си и как ще пребоядиса стаята за гости за него, когато той бъдеше готов да си дойде у дома.

Когато Бриана се прибра от болницата, уморена и обезкуражена, Ахмед беше вече в леглото. Тя отиде в спалнята си и инстинктивно заключи вратата. Беше твърде изтощена, за да се тревожи за мъжа в съседната стая и скоро заспа.

 

 

На следващия ден, когато се прибра у дома след работа, беше напълно неподготвена за глухите звуци, идващи от спалнята й. Сякаш нещо бучеше в ушите й. Още по-голяма бе изненадата й, когато стигна до вратата и откри, че Ахмед надзирава четирима мургави мъже в делови костюми, които подреждаха дрехите му. Те бяха извадили повечето вещи на Бриана и ги бяха поставили по столовете, скрина и във всекидневната. От изумление изтърва чантата си и ахна.

— Какво правиш?

— Правя място за моите неща — отговори й той, излегнал се в удобното й кресло. — Това жилище е абсолютно недостатъчно. Този гардероб в стаята за гости едва побра всичките ми костюми. Другите си вещи трябва да оставя тук.

— Това е моята стая! — изплака тя. — Не може да ми местите нещата!

— Аз съм ти наемател — каза й спокойно. — Длъжна си да ме настаниш — той спря и извика рязко нещо на арабски. Мъжете прекъснаха заниманието си. Единият от тях заговори от името на останалите и думите му звучаха, като извинение. Ахмед избърбори в отговор на същия език и с елегантната си ръка направи знак за отхвърляне. Мъжете се върнаха към работата си.

— Кажи им да спрат! — извика тя.

— Няма да го направят. На мен ми трябват дрехи за обличане, за работа. Не мога да нося всичките едновременно, няма да ходя измачкан…

— Твоите дрехи не са моя грижа!

Ахмед се обърна изненадано.

— Моят външен вид е от първостепенно значение.

Бриана преброи бавно до десет, но това не й помогна.

— Разкарай тези мъже от спалнята ми! — извика тя. — И може да ги последваш през входната врата!

Арабинът не й обърна внимание, служителите му — също.

— Не може да превземеш изцяло спалнята ми! — опита тя отново.

— Стаята за гости не ми е достатъчна. Матракът е на буци. Нямам никакво намерение да спя в такова легло.

— Тогава защо не се обадиш на президента и да попиташ дали може да отседнеш при него в Белия дом? — предложи му вбесено.

Ахмед помисли за секунда, след което поклати глава.

— Моментът не е подходящ — отвърна й просто.

Тя се втренчи в него, след това погледна и към мъжете. Никой не й обърна внимание. Бриана вдигна чантата си от пода и отиде в хола. Поне него не се бе опитал да пренарежда, все още.

 

 

Мъжете си отидоха и Ахмед влезе бавно, облечен в златистобял кафтан със сребърни нишки. Изглеждаше й по-чужд от всякога в разкошните одежди. Изобщо не беше се замисляла, колко самотни изглеждат и двамата. Вечерта, преди да посети Тад, погледът му я беше развълнувал много по-дълбоко, отколкото преди. После беше се прибрала късно, а сутринта не го видя на закуска. А сега се прибра направо след работа, мислейки си, глупачката, че ще се сработят много добре. Ха!

— Трябва да направиш нещо с тази телевизия — започна той. — Има твърде малко канали. Искам френските станции. И още нещо, тук няма факс — махна раздразнено. — Как ще взимам участие в държавните дела без факс? И се нуждая от телефонна линия, по която непълнолетните ти съседи не обсъждат постоянно, как ги наричате тези… бойни компютърни игри!

Тя само го погледна. Той все още не осъзнаваше бюджета й. И това ставаше очевидно с всеки изминал ден.

— И тези… растения — промърмори той, като докосна с отвращение листата на филодендрона и свирепо изгледа висящите цветя, — карат ме да се чувствам като в тропическа гора. Предпочитам пустинните растения. С тях се чувствам като у дома.

— Ще изпратя веднага някой за коприва и кактуси — увери го младата жена.

Черните му очи се присвиха. Високомерното му държание понякога го правеше да изглежда опасен. И го използва в момента.

— Ти ми се присмиваш. Малцина са тези, които, в течение на години, са се осмелявали да го сторят.

— Какво ще направиш, ще ми отсечеш главата ли? — предизвика го Бриана.

— Предполагам, че… аз… ние забранихме обезглавяването преди няколко години — махна с ръка. — Това беше политически коректно към нашите съюзници. Те го намираха за обидно.

Тя не можеше да повярва, че той не се шегува. Младата жена се запъти към кухнята.

— Ще приготвя нещо за ядене — обърна се към него. — Няма скариди, нито вино. Имам предвид хотдог.

— Горещо… куче? — очите му потъмняха. — Горещо куче!

— Обичам хотдог с чили — каза тя.

— Нали вчера прави чили… — започна арабинът.

— И ще използвам това, което остана тази вечер за хотдога — въздъхна раздразнено Бриана и се намръщи. — Не разбра ли? Аз не изхвърлям храна никога! Разнообразявам я. Ако имам останал хляб правя хлебен пудинг. Не прахосвам нищо! Не мога да си го позволя!

Сякаш не беше я чул.

— Със сигурност имаш кредитни карти.

— Точно сега съм достигнала лимита — обясни му тя. — Купих си ново легло за спалнята — и подчерта, — защото матрака, на който спях беше на бучки. До тогава нямаше легло в спалнята за гости. Късметлия си, че не трябва да спиш на пода или на дивана — добави саркастично.

— Никога не бих направил подобно нещо — отвърна й разсеяно. — Би било непристойно. Какъв е този лимит? Аз нямам лимит.

— Защо ли това не ме изненадва? — попита тя към тавана.

Той погледна нагоре, за да види на кого говори. Бриана тръгна и го остави.

— Аз предпочитам Вишисоаз^[1] вместо хотдог, и сметана, и бито масло — добави той с усмивка.

Тя взе едно котле, напълни го с вода, постави наденичките в него и се обърна към печката. После взе всички картофи от сандъка, отиде в хола и ги постави пред на Ахмед.

— Ето! Моментален Вишисоаз. Просто ги обели, добави сметаната, битото масло, малко вода и ги остави да къкрят за около половин час. Би трябвало да е много вкусно — добави и тръгна към стаята си. С един замах затръшна вратата след себе си.

 

 

Когато Бриана се върна мъжът не се виждаше никъде. Картофите лежаха на плота в кухнята, а вратата на стаята за гости беше затворена. Телефонът й бе откачен и липсваше от масата до дивана. Намръщи се и се зачуди къде би могъл да бъде.

Минути по-късно, той се върна, като го носеше със себе си. Постави го на масата и се просна на дивана.

— Можеш да го включиш отново — предложи младата жена.

— Защо? — попита Ахмед. — В края на краищата аз го изключих и го включих в розетката в спалнята. Изморен съм — той отпусна главата си назад на дивана. — И много гладен. За обяд ми донесоха един хамбургер от ресторанта на ъгъла — звучеше сякаш тя трябва да се чувства виновна за това.

— С пържени картофки? — попита го весело. — Те ги правят много вкусни.

— Не обичам пържени картофи — информира я той.

Бриана го запомни и скоро щеше да му ги предложи. Тя направи за себе си един хотдог, като раздели едно хлебче, мушна наденичката и я поля с кетчуп и горчица.

— Остана един, ако го искаш — предложи му.

Той я изгледа и тя сви рамене.

— Стой гладен тогава — и седна на масата.

Тъкмо повдигна хотдога към устата си и звънеца на вратата иззвъня. Ахмед отиде и натисна бутона на домофона.

— Да? — попита той високомерно. Чу се порой от думи на арабски език, на които отговори по същия начин и натисна бутна да отвори вратата.

— Не може да правиш така! Какво ще стане ако това са хората, които те следят? Ще ни убият! — побесня тя.

Той й хвърли един поглед.

— Това са моите хора — обясни й. — Да не мислиш, че не бих ги познал?

Бриана започна да спори, после реши да не го прави и се върна към яденето си. Но спокойствието й не продължи дълго. Една група от мъже в костюми, които носеха кутии, влязоха, избутаха я от масата със заплашителен вид и наредиха царско угощение за Ахмед. После си тръгнаха, без да получат и дума на благодарност.

Той потри ръце.

— Ах — възкликна мъжът, вдишвайки аромата на омари, задушени зеленчуци и прясно изпечени хлебчета. Той влезе в кухнята, взе една чиния и прибори, и започна да си слага от яденето. — Можеш да се присъединиш, ако желаеш — добави небрежно.

Жената се втренчи в него и умишлено отхапа от хотдога. Ахмед прикри усмивката си. Горда е, помисли си той. Това чувство не му беше непознато. Тя не беше красива, но имаше дух и беше състрадателна. Може би щеше да й купи кола, когато приключеше този маскарад.

— Ти не благодари на хората си за всичко, което ти донесоха — отбеляза тя докато миеше съдовете.

По лицето му се изписа изненада.

— Защо да го правя? Това е съдбата ми — да бъда обслужван, а тяхната е — да бъдат мои служители.

— Говориш като пророк, който цитира Корана — парира го тя. — Чух да казват, че изповядваш християнството.

— Да — съгласи се арабина. — Но разбирам и уважавам религията на моя народ — добави и отново насочи вниманието си към вкусния чийзкейк, който привършваше. — Съвсем задоволителна храна — каза той накрая, стана от масата и се изтегна на дивана.

Остатъците от храната му бяха разпръснати по цялата маса и из стаята. Бриана, вече уморена, изгледа бъркотията с отвращение.

— Можеш да разчистиш вече! — каза й безцеремонно.

— Да изчистя ли!? Сам можеш да почистиш! — побесня тя. — Това е моят дом. Никой няма право да ми заповядва в собствения ми дом! Аз не съм слугиня!

— Ти си ми хазяйка — отвърна й невъзмутимо. — И едва ли можеш да се оплачеш, че не плащам за престоя си тук.

Това отново й напомни за Тад.

Не, помисли си тя, не можеше да го каже. Но не той, а неговото правителство плащаше. Налагаше се да се приспособи към мъжа. Може би нямаше да е за дълго. Мисълта я зарадва. Изчисти остатъците от храната и изми малкото останали съдове.

— Бих желал чаша капучино — промърмори той, докато сменяше каналите на телевизора. — Сладко, но не прекалено.

— Не знам как се приготвя капучино.

Мъжът се обърна към нея с изумено изражение.

— Не можеш да правиш капучино? — изрече го сякаш беше смъртен грях.

Тя се обърна.

— Не — поколеба се. — Какво е това?

— Капучино?

— Да.

— Шегуваш ли се?

Тя поклати глава.

— Това някаква напитка за след вечеря ли е?

Изражението му се смекчи, когато осъзна колко е неопитна. Ахмед стана от дивана и приближи към нея. Забеляза колко нервна стана, когато спря съвсем близо до нея.

— Това е кафе с разпенено мляко и канела, много сладко. Обожавам го — той я хвана нежно за ръката и я задържа на място.

— О! Ами аз не мога да го направя — и допълни: — Съжалявам.

Докосването му я притесни. Колко странно, че това я смути така. Усети властта, която оказваше върху нея и изпита желание да избяга. Отстъпи назад и погледна нагоре, за да види реакцията му. Той беше удивително търпелив, почти замислен, като погледна надолу към нея. Черните му очи отразяваха вътрешното му смущение, оглеждайки бавно фината й костна структура — от правия нос надолу към меката извивка на устата й.

— Жените са собственост в твоята страна, нали? — попита тя, побита от ледени тръпки при спомена за това, което беше чела за някои арабски страни.

— Не и в моята, не — отговори той. — Ние сме модерна нация. Има жени, които не са дълбоко религиозни. Смятат, че фереджетата са архаични и отказват да ги носят. Нашите жени работят на публични работни места и заемат отговорни постове в правителството — Ахмед се усмихна печално. — Излишно е да казвам, че някои възмутени съседи ме наричат неверник.

— Предполагам и кралят ви също — отвърна му.

Мъжът прочисти гърлото си.

— Разбира се.

— Арабският е хубав език — каза Бриана след неловко мълчание. — Имам един приятел, който знае няколко думи. Мелодичен е.

— Така казват.

— Наистина е така — убедено каза тя и му се усмихна мило. — Когато говориш на английски, гласът ти звучи ритмично, много… интригуващо — обясни му като внимателно подбираше думите си.

Той повдигна едната си вежда.

— Интригуващо? Не е секси? — тя се изчерви и той се усмихна отново. — Vous etes enfant^[2], Бриана — каза й тихо. — Une tres belle fleur avec les yeux comme la mer.^[3]

Тя се намръщи.

— Не разбирам френски — отвърна му колебливо, забелязала чувствения тон на дълбокия му глас и твърде напрегнатото взиране за обикновено познанство.

— И по-добре — отвърна й тъжно. — Ела да гледаш телевизия с мен.

— Какво ще гледаш? — попита тя, защото вече знаеше, че няма да доведе до нищо добро ако поиска достъп до собствения си телевизор. Точно сега беше щедър, но това нямаше да продължи дълго. Не му беше присъщо да бъде внимателен към околните.

— Специално предаване за връзката между стреса и имунната система — обясни той, което я изненада. — Това е ново проучване оспорвано от много учени, но аз го намирам за интересно.

Бриана също. Нейният лекар, често се тревожеше за натрапчивата й идея да е в болницата четири от всеки пет дни, за да бъде с Тад. Тя никога не пропускаше, дори ако това означаваше да измръзне или да се намокри, или да чака половин час за автобуса. Той я предупреждаваше, че ще се разболее от напрежението, на което се подлага. Но до сега не й се бе случило. Все още не. Прекара лека настинка, после и грип, но нищо по-сериозно.

Докато гледаше предаването с Ахмед, започна да разбира връзката, която се опитваха да представят. Това беше малко обезпокоително. Тад можеше да е в кома през останалата част от живота й. Тогава какво? Заля я вълна от паника, когато осъзна какво е пропускала през трите години и че може никога да не види светлината в края на тунела. За първи път осъзна, че един ден надеждата може да умре.

— Не това очаквах да видя — каза той внезапно и смени канала. — Болестта ме депресира. Надявах се на нещо научно. О, това е много по-приятно.

Беше един от популярните канали, където филм за приключенията на Шерлок Холмс бе в самото началото. Изненада се от внезапната му постъпка. Не намираше точните думи, за да изрази това, което почувства. Болестта също я депресираше, но нямаше друг избор, освен да се справи с нея. Не можеше да смени канала на своя живот с нещо по-приятно. Гледаше с него програмата и разсеяно триеше между пръстите края на блузата си. Тя беше доста износена, трябваше да я изхвърли преди доста време. Това я притесняваше, защото нямаше много пари за дрехи.

След няколко минути почувства колко е уморена и стана от дивана.

— Ако ожаднееш има една бутилка с кока-кола в хладилника — каза младата жена.

— Няма ли Перие? — попита той, без да откъсва поглед от екрана.

— Отивам да спя — въздъхна тя.

Мъжът не отговори и Бриана се запъти към спалнята си. Огледа се докато минаваше през коридора. Той очевидно не беше разбрал, че ще спи на матрака на бучки в стаята за гости. Вероятно щеше да се досети много скоро. Нямаше да му отстъпи новото си легло. Отиде в спалнята и затвори вратата. След това заключи и сложи един стол под дръжката на вратата. „Добре — помисли си тя, — ще преминем и през това!“ Спомни си за скритите камери и загаси лампата, преди да се съблече. Тя беше в блажено неведение, че от Агенцията разполагаха с инфрачервени камери и ленти, а също така и че бяха достатъчно благоразумни, за да не я следят в спалнята й. Е, във всеки случай не с камери!

След като облече дългата си нощница и разреса косата си Бриана се мушна в леглото и придръпна завивката с въздишка.

Почти беше заспала, когато чу тихото виене при изключването на телевизора и стъпките по коридора. Когато те затихнаха пред вратата на спалнята й, тя чу възклицание последвано от няколко думи на арабски, изречени на висок глас.

— По-добре да се успокоиш — призова го тя. — Заключила съм два пъти и под дръжката на вратата съм сложила стол. Ще ти трябва таран, за да влезеш тук. Това е моето легло и аз ще спя в него. Ако не ти харесва, можеш да се обадиш и да се оплачеш!

— Мислиш, че няма да го направя ли? — дойде високомерният му отговор. — Ще се изненадаш!

— Не, ти ще бъдеш изненадания — размишляваше на глас тя. — Защото нито един американски джентълмен с червена кръв няма да се опита да накара една жена да се откаже от леглото си.

Бриана легна отново и с усмивка затвори очи, дори не се чувстваше виновна. Арабинът нямаше представа колко дълго и упорито беше работила, за да си позволи това скромно ново легло с пружинен матрак. Той като че ли нямаше представа за стойността на нещата. Сигурно неговото правителство му изпълняваше всяка прищявка. „Трябва да е хубаво — помисли си тя — да работиш в дипломатическата служба.“

Ако си мислеше, че е победила, то остана изненадана на сутринта. Той все още не бе станал, когато тя излезе и не му остави закуска. След заплахите му снощи, не мислеше, че той заслужава нещо. Но съвестта я измъчваше през целия път до офиса.

Когато пристигна там мистър Райкър я повика в кабинета си. Ланг седеше с кръстосани крака на един стол и й се усмихна, когато тя влезе.

— О, не — умоляващо каза тя. — Не ти отново.

— Ще разбиеш сърцето ми ако продължаваш да говориш така — оплака се агента. — Тук съм, за да те поздравя за начина, по който се грижиш за очарователния си братовчед.

— Той не е очарователен — промърмори младата жена. — Той е една баракуда с мустаци. Присвои си всичките ми гардероби и чекмеджета. Дори се опита да влезе в леглото ми снощи!

Ланг ахна.

— Бриана, шокиран съм!

— Не докато бях в него — нетърпеливо обясни. — Искам да кажа, че се опита да ми отнеме собствената спалня!

— Да, знам. Той се обади рано тази сутрин на шефа ми. Телефонира на началник-щаба в Пентагона и на държавния секретар. А, и да не забравя — добави той — на министъра на отбраната — Ланг поклати глава. — Нямаш представа колко много проблеми ми създаде.

— Не може да е звънял на всичките тези хора. Не може да… не би могъл!

— Направи го — усмихна се печално мъжа и отметна кичур тъмна коса, която бе паднала върху широкото му чело, когато се наведе напред. Той опря ръце на коленете си. — Всъщност, мен ме дъвчат от зори. Ако не му отстъпиш спалнята си, боя се, че правителството му може да ни обяви война!

Бриана се облегна назад в стола си, а лицето й почти придоби цвета на мекия червен пуловер, който беше облякла заедно със сивата пола.

— Не вярвам на всичко това.

— По-добре да повярваш. Не се шегувам — добави той тържествено. — Той е човек, който ще използва всичко, за да получи каквото иска. На него никога нищо не му е било отказвано в живота. Той е богат и могъщ и няма да позволи да му се отказва, още по-малко от една млада дама с твоето положение.

— Но той е само един министър — запротестира тя. — Как може да има толкова голямо влияние?

— Има роднини, които са във властта на Саудитска Махара — обясни Ланг.

— О!

— Ще ти предоставим ново легло за гостната — предложи й той, — нова тоалетка и гардероб. Какво ще кажеш за това?

Тя се поколеба.

— Защо просто не донесе собственото си легло и да спи в него?

— Чудесна идея. Ще му го предложим.

— Може ли да го направите, преди да се прибера вкъщи? — попита тя. — Започвам да разбирам няколко думи на арабски и не мисля, че те са много любезни.

— Мога да гарантирам за това — Ланг се ухили смутено на нейната изненада.

— Подслушвателите?

— Да. Подслушвателите.

Бриана наведе леко глава.

— Вие… ъъъ… не сте сложили камери в банята?

Той се засмя и забеляза, че и Стивън Райкър е сложил предвидливо ръка пред устата си.

— Не, не сме. Кълна се. Няма камери на места, където биха те злепоставили.

Тя изпусна едва доловимо дъх.

— О, благодаря на бога. Трябваше да се обличам и събличам в гардероба.

— Не, няма нужда — той се поколеба. — Имам само един въпрос. Как те накара да му сготвиш Вишисоаз и омар?

— Но аз не съм — отговори тя. — Нямам идея как се приготвят тези неща. Неговите хора ги донесоха снощи.

Изведнъж Ланг стана напълно сериозен.

— Какво?

— Неговите хора донесоха всички тези неща.

— Не може да бъде! Отидох за пет минути до тоалетната и виж какво съм пропуснал!

— Мислех, че подслушвате телефона — каза Бриана.

— Да, но Колинс се спъна в една жица и прекъсна връзката. Опитвахме се да я възстановим… О, няма значение. Поръча си омари, нали? Е, ще я видим тази работа!

Ланг се изправи и изглеждаше много ядосан. Бриана живна. Пожела си да може да се прибере вкъщи и да гледа как той праща Ахмед по дяволите. Не можеше. Но самата мисъл за това я караше да се усмихва през целия ден.