Джули Гарууд
Чест и величие (20)

Двадесета глава

„С каквато мярка мерите ще ви се отмери.“

Новият Завет, Марк, 4:24

Дънкън пръв усети опасността и даде сигнал да спрат, а воините се наредиха зад него. Никой не каза и дума, и когато успокоиха конете, над гората се спусна зловеща тишина.

Барон Джералд бе застанал отдясно на Дънкън и заедно с хората си чакаше заповедите му, осланяйки се на преценката му. Репутацията на Дънкън бе легендарна. Джералд се бе сражавал рамо до рамо с него и преди. Той познаваше изключителните способностите на приятеля си, и макар да бяха почти на една и съща възраст, признаваше пред себе си, че Дънкън го бе научил на много от нещата, които знаеше.

Когато Дънкън вдигна ръка, няколко от воините безшумно се разпръснаха, за да разузнаят района.

— Много е тихо, прекалено тихо — каза Дънкън на Джералд.

Мъжът кимна.

— Това не е мястото, което бих избрал за засада, Дънкън — призна той.

— Именно.

— От къде знаеш? Нищо не забелязах — попита Джералд.

— Просто го чувствам — отвърна Дънкън. — Те са там, по-надолу в гората, спотайват се и ни чакат.

В гората от лявата им страна се чу леко подсвирване и Дънкън веднага се обърна натам, а после нареди на воините да се разпръснат.

Воинът, който бе подсвирнал, се върна при тях.

— Колко са? — попита Дънкън.

— Не мога да преценя, но видях няколко щита.

— Тогава ги умножи по сто — каза Джералд.

— В низината до моста — допълни воинът. — Там се крият, милорд.

Дънкън кимна. Той посегна към меча си, но Джералд хвана ръката му.

— Не забравяй, Дънкън, ако Мърсър е един от тях…

— Твой е — обеща му той с груб и овладян глас.

— А Лоудън е твой — каза Джералд.

Дънкън поклати глава.

— Той няма да е тук. Копелето се крие зад гърбовете на мъжете си или в двора на Уилям. Сега вече получих отговор, Джералд. Писмото е било фалшиво, изпратено от Лоудън, а не от краля. Но това ще бъде последната му лъжа.

Дънкън изчака, докато една трета от хората му се разпръснаха в полукръг по западния склон. Още толкова безшумно сториха същото, но направиха полукръг от източната страна на моста. Последната група остана зад своите барони. Те бяха избрани да атакуват директно врага.

Джералд бе доволен от плана на Дънкън.

— Ще паднат в собствения си капан — каза той доволно.

— И сега ще затворим кръга около тях, Джералд. Дай сигнал.

С тези думи той отдаде голяма чест на своя приятел. Джералд се изправи на седлото, вдигна меча си във въздуха и изкрещя бойния си вик.

Викът отекна в долината. Воините, които бяха обградили врага, нападнаха.

Капанът се затвори. Битката принадлежеше на по-силния и в този ден, щеше да надделее мощта.

Лукавите мъже, които се криеха като жени зад дървета и скали, чакайки нищо неподозиращите си жертви да попаднат в ръцете им, се оказаха в капан.

Сега хората на Дънкън показаха превъзходството си. Те поеха инициативата още от самото начало, биеха се с вещина и скоро постигнаха победата.

Не взеха никакви пленници.

Битката вече бе към своя край, когато Джералд забеляза Мърсър. Погледите им се преплетоха, предизвиквайки се през тълпата биещи се мъже. Мърсър се усмихна подигравателно и се обърна, за да възседне коня си. Мислеше си, че ще има достатъчно време да избяга.

Джералд веднага разбра какви са намеренията му и започна да се бие като обладан от демон, решен да стигне до Мърсър, преди копелето да се е измъкнало. Дънкън бе плътно зад Джералд, защитавайки гърба му, като му крещеше да се успокои.

Дънкън бе бесен. Той бе мъж, който изискваше дисциплина както от себе си, така и от воините си. И все пак барон Джералд, равен на него по титла и богатство, бе нарушил всички правила, на които го бе научил. Приятелят му бе извън контрол.

Джералд едва можеше да чуе предупрежденията, които му крещяха. Пред очите му бе паднала червена пелена от истинска ярост. Сега тялото и ума му се управляваха от силен и опустошителен гняв.

Мърсър възседна жребеца си и загледа как Джералд се бори, за да се добере до него. Губеше ценни секунди, но се чувстваше достатъчно в безопасност, за да си го позволи. Все пак барон Джералд бе пеша, а не на кон.

Самодоволната му усмивка се превърна в подигравателен смях, когато Джералд се спъна и падна на колене. Мърсър видя в това удобна възможност. Той поведе коня си надолу по наклона. Навеждайки се странично от седлото си, той насочи меча си към барона.

Джералд се преструваше, че изпитва слабост. Бе навел глава, коленичил на едно коляно, докато чакаше врагът му да си приближи до него.

Мърсър замахна с меча си в секундата, в която Джералд скочи на крака.

Използвайки тъпия край на меча си, Джералд събори Мърсър от коня.

Мърсър падна на една страна, после се претърколи с намерението да вземе оръжието си и да скочи на крака.

Но нямаше никакъв шанс. Джералд настъпи ръката му. Когато Мърсър погледна нагоре, той видя барона да стои над него с меч, насочен към гърлото му. Когато острието проби кожата му, Мърсър затвори очи и заскимтя от ужас.

— В ада дали ще има жени, които да изнасилваш, Мърсър? — попита го Джералд.

Очите на Мърсър се отвориха стреснато. И в тези последни секунди, преди да умре, той разбра, че Джералд е узнал истината за Адела.

Дънкън не успя да види битката между двамата. Когато сражението приключи, той отиде при воините си, за да провери колко от тях бяха убити, а след това преброи ранените.

Няколко часа по-късно, когато слънцето започна да залязва, той тръгна да търси Джералд. Намери приятеля си да седи на един камък. Дънкън му каза нещо, но не получи отговор.

— Какво по дяволите ти става? — извика той ядосано. — Къде е мечът ти, Джералд? — попита миг по-късно.

Джералд най-после погледна към него. Очите му бяха зачервени и подути. И макар Дънкън никога да не го произнесе на глас, си помисли, че приятелят му е плакал.

— Там, където му е мястото — отговори Джералд. Гласът му бе лишен от чувства, както и лицето му.

Дънкън не разбра какво му говори, преди да види тялото на Мърсър. Мечът на Джералд бе забит в слабините му.

Направиха лагера си на хребета над бойното поле. Джералд и Дънкън хапнаха от оскъдните дажби, които имаха, и не си проговориха, докато нощта не се спусна над тях.

Джералд използва времето, за да се отърси от яростта си, а Дънкън, за да подхрани гнева си.

Когато Джералд проговори, той изля цялата си мъка.

— През цялото това време съм лъгал себе си и Адела — каза той. — Мислех, че ще успея да се примиря със случилото се. Когато се заклех да убия Мърсър, вярвах, че това е най-логичното решение. Но когато го видях, Дънкън, нещо в мен се пречупи. Негодникът се смееше.

— Защо го казваш като оправдание? — попита Дънкън. Гласът му бе тих.

Джералд поклати глава и се усмихна безрадостно.

— Защото имах чувството, че искаше да забиеш меча си в мен — каза той.

— Ти се би като глупак, Джералд. Ако не бях зад теб, никога нямаше да стигнеш до върха на хълма. Сега щеше да си мъртъв. Жаждата ти за отмъщение едва не те погуби.

Дънкън замълча за миг, за да му даде време да осмисли думите му. Гневът, породен от необмислените действия на приятеля му, нарастваше с всеки изминал миг. Дънкън едва сега го осъзна. Беше бесен, защото видя слабост в приятеля си, и осъзна, че също я притежава.

— Държах се като глупак. Няма да се оправдавам повече — каза Джералд.

Дънкън знаеше колко му е трудно да направи това признание.

— Не искам извинения. Поучи се от това, Джералд. Аз самият не съм по-добър от теб и също съм бил заслепяван от жаждата си за отмъщение. Маделин бе ранена в битка, защото я взех за заложница. Можеше да я убият. И двамата вече сме се държали като истински глупаци.

— Да, така е — отвърна Джералд. — Макар че едва ли бих го признал пред някой друг, освен пред теб, Дънкън. Каза ми, че за малко не си изгубил Маделин. Ако се беше случило, нямаше да попаднеш под властта на магията й и никога нямаше да разбереш какво би загубил.

— Магията й? — Дънкън се усмихна на необичайния коментар. Приятелят му обикновено не говореше по този начин.

— Не мога да го обясня — каза Джералд. След това се изчерви, очевидно засрамен от това, което бе казал. — Толкова е невинна. И макар че ти съжаляваш, задето си я пленил, аз съм благодарен. Тя бе единствената, която можеше да ми върне Адела.

— Никога не съм съжалявал, задето взех Маделин със себе си. Съжалявам само, че бе замесена в борбата ми срещу Лоудън.

— Ах, моята сладка Адела — каза Джералд. — Днес можех да бъда убит. И тя щеше да бъде обречена никога да не познае блаженството, което само аз бих могъл да й даря.

Дънкън се ухили.

— Все още не съм сигурен, Джералд, дали Адела щеше да скърби за твоята кончина, или щеше празнува смъртта ти.

Джералд се разсмя.

— Ще ти кажа нещо и ако посмееш да кажеш на друг, ще ти прережа гърлото. Трябваше да й обещая нещо, преди да се съгласи да се омъжи за мен.

Дънкън наостри уши от любопитство. Джералд отново изглеждаше засрамен.

— Заклех се, че няма да я отведа в леглото си.

Дънкън поклати глава.

— Ти явно се наслаждаваш на мъченията, Джералд. Кажи ми, смяташ ли да спазиш клетвата си? — попита той, опитвайки да не се разсмее.

— Да — обяви той, изненадвайки го.

— Планираш да живееш като монах в собствения си дом? — Дънкън звучеше ужасен.

— Не, но се уча от теб, Дънкън.

— За какво говориш — попита приятеля му.

— Ти каза на Адела, че може да живее с теб до края на дните си, помниш ли? След това предложи да се преместя в Уекстън, за да я накарам да промени мнението си. Умна тактика и аз ще я приложа.

— Разбирам — отвърна Дънкън и кимна.

Джералд се разсмя.

— Не, не разбираш — каза той. — Обещах на Адела, че няма да я отведа в леглото си. Тя обаче може да го стори, когато пожелае.

Дънкън се усмихна най-после разбрал.

— Ще отнеме време — обяви Джералд. — Тя ме обича, но все още не ми вярва. Приех тези условия, защото знам, че няма да може вечно да устоява на чара ми.

Дънкън се разсмя.

— Най-добре да си починем малко. Ще тръгнем ли утре към Лондон? — попита Джералд.

— Не, отиваме при барон Рейнхолд. Крепостта му играе важна роля в плана ми.

— А какъв е планът ти?

— Да свикам съюзниците си, Джералд. Край на игричките. Ще пратя вест на останалите от дома на Рейнхолд. Ако всичко се развие по план, до две, най-много три седмици ще се съберем в Лондон.

— Ще поискаш ли да дойдат с войските си? — попита Джералд, като си помисли каква армия би могъл да събере Дънкън само ако пожелае.

Макар че бароните бяха склонни да се бият помежду си и ламтяха за повече власт, те доста си приличаха що се отнасяше до уважението и възхищението им към барон Уекстън. Всеки пращаше своите най-добри рицари на обучение при Дънкън. Всичките те биваха приемани радушно и никой досега не бе отпратен.

Бароните се доверяваха на преценката на Дънкън. Той никога досега не бе искал тяхната подкрепа, но когато го направеше, никой нямаше да дръзне да му откаже.

— Не искам армиите им, а само тези, които са ми равни по ранг. Нямам намерение да предизвиквам краля ни, а само да се изправя срещу него. Има голяма разлика, Джералд.

— И аз ще застана на твоя страна, макар да съм сигурен, че го знаеш — обяви Джералд.

— Лоудън вече няма да си играе игрички с нас. Не вярвам кралят да знае за предателството му. Затова смятам да го разоблича. Не може да продължи да игнорира този проблем. Правдата ще възтържествува.

— Ще осведомиш краля пред всичките барони?

— Да. Всеки от тях знае за случилото се с Адела — каза той. — Трябва да научат цялата истина.

— Защо? — попита Джералд. — Адела ще трябва ли да застане пред…

— Не, тя ще остане в дома ми. Няма нужда да я поставяме на това изпитание.

На лицето на Джералд веднага се изписа облекчение.

— Тогава какво смяташ да…

— Ще разкажа цялата истина на краля, пред всички барони.

— А дали кралят ще постъпи справедливо? — попита Джералд.

— Съвсем скоро ще разберем. Има много, които вярват, че кралят ни е неспособен на това. Аз не съм един от тях — подчертано заяви Дънкън. — Винаги е бил справедлив с мен, Джералд. Няма да го съдя прибързано.

Баронът кимна.

— Маделин ще трябва да дойде с нас, нали?

— Наложително е — отвърна Дънкън.

По изражението на лицето му Джералд реши, че приятелят му не желае Маделин да се приближава до кралския двор също толкова силно, колкото и той не желаеше Адела да го прави.

— Маделин ще трябва да разкаже какво се е случило. В противен случай ще бъде думата на Лоудън срещу моята.

— Това значи ли, че крайният резултат ще зависи напълно от нея? — попита Джералд. Бе също толкова намръщен, колкото и Дънкън.

— Разбира се, че не — отвърна Дънкън. — Но тя беше пионка в цялата тази игра. И Лоудън, и аз я използвахме. Изобщо не ми е лесно да призная това, Джералд.

— Ти я спаси от издевателствата на Лоудън, като я взе със себе си — посочи му Джералд. — Адела ми разказа малко за миналото на Маделин.

Дънкън кимна. Беше се изморил да отрича истината. Сега, след като бе открил радостта да обича Маделин, той искаше да прекара всяка минута с нея. Усмихна се, когато осъзна, че имитира въображаемия й герой Одисей. Тя му бе разказала всичко за воина, принуден да преодолява изпитание след изпитание десет дълги години, преди да може да се върне у дома при любимата си.

Щяха да изминат още две седмици, преди отново да може да я прегърне. Той въздъхна отново. Започваше да става доста емоционален.

— Поне ще имаме време, преди да стигнем до Лондон…

— Време за какво? — попита Джералд.

Дънкън не осъзна, че е казал мисълта си на глас, докато не чу въпроса.

— За да се оженя за Маделин.

Очите на Джералд се разшириха, но Дънкън се изправи и изчезна в гората, оставяйки го да се чуди, за какво за Бога говореше той.

 

 

Домът на Дънкън претърпя няколко малки промени, докато той бе далеч. Това бяха задължителни предпазни мерки и всяка от тях бе наложена заради баронесата.

Сега, в сутрешните часове на деня, вътрешният двор бе напълно безлюден. Въпреки че жегата караше слугите да искат да са на двора, за да вършат ежедневните си задачи като пране и плетене на нови рогозки, всички предпочитаха да работят в замъка. Те чакаха да стане късен следобед, за да излязат навън и да подишат малко свеж въздух.

По-точно чакаха Маделин да свърши тренировката си по стрелба с лък.

Тя бе решила да стане много добра с новите си лък и стрели, но въпреки желанието си, в края на деня докарваше Антъни до умопомрачение. Той я обучаваше, но незнайно защо, господарката му не ставаше по-добра. Решителността й бе достойна за уважение. Точността й обаче бе друг въпрос. Антъни бе поставил мишена на едва три метра от нея, но очевидно тя не можеше да координира захвата си така, че да улучи.

Нед продължаваше да снабдява Маделин със стрели. Тя похаби поне петдесет, преди да успее да пусне стрела, без тя да изхвърчи зад защитната стена. Едва тогава вече можеха да й връщат стрелите, за да ги използва отново, а тя продължаваше да ги запраща към дърветата, колибите и простряното навън пране.

Антъни бе търпелив с господарката си, защото разбираше какви са целите й. Тя искаше да се научи да се защитава, но освен това искаше да накара съпруга си да се гордее с нея. Но васалът не се бе сетил сам за втората причина. Не, господарката му я казваше поне три пъти на ден.

Антъни знаеше защо му го повтаря. Баронесата явно смяташе, че заради неумението й, той ще се отегчи и ще спре да я обучава. Антъни обаче не би й отказал нищо.

През един следобед в крепостта Уекстън пристигна пратеник на краля. Антъни го прие в голямата зала, очаквайки, че съобщението ще му бъде предадено на глас. Пратеникът на краля обаче му подаде свитък. Васалът повика Мод и й нареди да даде на воина храна и нещо за пиене.

Маделин влезе в залата точно когато пратеникът тръгваше след Мод към кухнята. Тя веднага забеляза свитъка.

— Какви са новините, Антъни? Дънкън ли ни е изпратил вест? — попита тя.

— Писмото е изпратено от краля — каза Антъни и се приближи до малкия сандък, поставен до стената в другия край на залата. Върху него имаше богато резбована дървена кутия. Маделин си беше мислила, че служи само за украса, преди Антъни да повдигне капака й и да сложи вътре свитъка.

Тя бе достатъчно близо, за да види, че вътре има и други документи. Явно в тази кутия Дънкън държеше важните си книжа.

— Няма ли да го прочетеш? — попита тя Антъни, щом мъжът се обърна към нея.

— Ще трябва да изчакам завръщането на барон Уекстън — призна той.

По изражението на лицето му можеше да се види, че не е особено очарован от това, че ще трябва да изчака.

— Мога да изпратя да доведат някой монах…

— Аз ще ти го прочета — прекъсна го Маделин.

Антъни изглеждаше изумен от думите й и тя почувства как се изчервява.

— Истина е, мога да чета, въпреки че не го признавам на всеослушание, Антъни, и ще ти бъда благодарна, ако не казваш на никого. Не бих искала да ставам за присмех — добави тя.

Антъни кимна.

— Дънкън го няма вече три седмици — напомни му Маделин. — А ти ми каза, че може да не се върне цял месец. Ще посмееш ли да чакаш толкова дълго, докато дойде свещеник, който да ти прочете писмото?

— Не, разбира се — отвърна Антъни, отвори кутията и й подаде свитъка. След това се облегна на ръба на масата, скръсти ръце пред гърдите си и се заслуша в съобщението от краля.

Писмото бе на латински език, предпочитан за водене на кореспонденция и Маделин въобще не се затрудни със задачата да преведе съобщението. Гласът й дори не трепна, но ръцете й затрепериха, докато довърши писмото.

Кралят не поздравяваше барон Уекстън. Гневът му бе очевиден от първата до последната дума и настояваше Маделин да се яви пред него.

Тя не се разстрои, преди да прочете, че крал Уилям изпраща за нея собствените си воини.

— Значи кралят ни е изпратил воини да те отведат — каза Антъни, когато тя приключи с четенето. Гласът му потрепери.

Антъни бе притиснат между чука и наковалнята, помисли си Маделин, защото лоялността му бе отдадена на Дънкън. Той му бе безрезервно предан. Но двамата бяха васали на краля на Англия. Заповедите на Уилям бяха над всички останали.

— Пише ли още нещо? — попита Антъни.

Тя кимна бавно. След това му се усмихна за кураж.

— Надявах се да не попиташ — прошепна тя. — Явно според краля, проблемът е, че има двама барони и две сестри. Уилям иска да сложи край на тази война и предлага… да, използва точно тази дума, предлага всяка сестра да бъде върната при законния си брат.

Очите на Маделин се напълниха със сълзи.

— Другата алтернатива е Дънкън да се ожени за мен — прошепна тя.

— Кралят очевидно не знае, че вече сте се венчали — прекъсна я Антъни. Намръщи се още повече, при мисълта, че Маделин дори не подозира, че не е омъжена за Дънкън.

— И ако Дънкън се ожени за мен, Адела ще трябва да стане жена на Лоудън.

— Господ да ни е на помощ — промърмори ужасен Антъни.

— Адела не трябва да научава за това, Антъни — каза Маделин. — Ще й кажем само, че кралят изисква присъствието ми.

Той кимна, но изведнъж попита:

— Щом можеш да четеш, умееш ли да пишеш, Маделин?

Когато Маделин кимна, той каза:

— Тогава, ако кралят все още не е изпратил воините си, може да спечелим малко време.

— За какво? — объркано попита тя.

— За да дочакаме завръщането на съпруга ти — каза й Антъни.

Васалът отиде до сандъка, взе кутията и й я занесе.

— Вътре има пергамент и мастило — каза й той.

Маделин седна и бързо приготви всичко, което й бе необходимо. Антъни й обърна гръб и закрачи напред-назад, докато обмисляше какво да каже на краля.

Тогава Маделин забеляза свитъка на масата, близо до вазата с цветя. Печатът бе от манастира в Роуан. Измъчвана от любопитство тя го взе, за да прочете какво са писали висшестоящите на отец Лоурънс.

Антъни се обърна точно когато тя приключи с четенето, разпозна печата и осъзна, че са разкрити.

— Той не искаше да те тревожи — каза й и сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

Маделин не каза нищо. Повдигна глава и го погледна. Антъни бе удивен от невероятната промяна в господарката си. Изглеждаше много спокойна, но той знаеше колко ужасена е всъщност. Същото изражение бе изписано и на лицето й през първите седмици, след като Дънкън я бе пленил.

Той нямаше представа как да й помогне. Ако се опиташе да й обясни, че Дънкън смята да се ожени за нея, веднага щом се върне, можеше да влоши нещата. И двамата знаеха, че баронът я бе излъгал.

— Маделин, съпругът ти те обича — каза той и съжали, че гласът му прозвуча грубо.

— Той не е мой съпруг, нали Антъни?

Тя не му остави време да й отвърне.

— Какво искаш да пишеш на краля? — попита тя. Гласът й бе благ, почти сладък.

Антъни се призна за победен. Реши, че ще остави на Дънкън да й обясни всичко и посвети вниманието си на писмото.

То бе кратко и поясняваше, че барон Уекстън не се е върнал в крепостта си и не знае за нарежданията на краля.

Антъни накара Маделин да му прочете съобщението два пъти. Когато остана доволен, тя развя пергамента, за да го подсуши, после го намаза с течно масло, за да омекне и да може да го навие.

Той предаде писмото на воина на краля и му каза веднага да го отнесе.

Маделин отиде в стаята си, за да си събере дрехите, защото знаеше, че воините на краля могат да пристигнат всеки миг.

После отиде при Адела, за да й обясни какво се е случило и остана при приятелката си през целия следобед. Не й предаде точните думи на краля. Не, Маделин реши да й спести новината, че може да бъде дадена на Лоудън.

Никога нямаше да позволи това да се случи. Нямаше да постави Дънкън в позиция да избира между нея и сестра си.

Тази вечер тя не хапна нищо и отиде да спи в стаята си в кулата. Стоя повече от час пред прозореца, оставяйки емоциите да превземат ума й.

Наистина трябваше да разобличат Лоурънс по-рано. Маделин винеше себе си, задето не бе забелязала малките му странности. След това започна да вини Дънкън. Ако не я бе изплашил толкова много по време на сватбената церемония, със сигурност щеше да забележи, че мъжът не е истински свещеник.

Никога не й хрумна възможността Дънкън да е знаел за измамата още от самото начало. Не, беше сигурна, че той е вярвал, че Лоурънс наистина ги е венчал. Но все пак бе ядосана. Той бе предпочел да я излъже, вместо да й покаже писмото от манастира Роуан; при това знаеше, колко много цени истината. Никога не го бе лъгала.

— Само чакай да ми паднеш в ръцете — закани се тя. — Адела не е единствената, която знае как да крещи.

Но гневът й не трая дълго. След малко започна отново да плаче.

До полунощ бе напълно изтощена. Тя се облегна на прозореца. Луната бе пълна и осветяваше всичко наоколо. Маделин се зачуди дали сега тази луна огрява и Дънкън. Дали спи навън под звездите или в някоя стая в двореца на краля?

Обърна се към хълма зад защитните стени на крепостта. Някакво движение привлече вниманието й и в същия миг забеляза своя вълк да се качва на близкия хребет.

Това наистина бе вълк, нали? Може би беше същият, който бе видяла преди няколко месеца. Животното изглеждаше достатъчно голямо.

Прииска й се Дънкън да бе тук, до нея, за да може да му докаже, че наистина съществува. Тя наблюдаваше как животното взе големия кокал, който му бе оставила, след това се след това се обърна и се спусна по другата страна на хълма.

Маделин бе толкова изтощена, че си помисли, че й се е привидяло. Може би бе още едно диво куче и то не същото, което бе видяла преди месеци.

Дънкън бе нейния вълк. Той я обичаше. Маделин никога не се бе съмнявала в това. Да, бе я излъгал за писмото, но все пак тя инстинктивно знаеше, че наистина я обича.

Самата мисъл за това я успокои. Дънкън бе прекалено почтен, за да я излъже за това.

Опита се да заспи, но страхът направи тази задача невъзможна. Колко доволна би била да остави Дънкън да се погрижи за бъдещето. Дори само фактът, че носеше неговото име, я караше да се чувства в безопасност. Да, тя му принадлежеше.

До днес.

Сега отново изпита ужас. Кралят настояваше за присъствието й в двора и тя щеше да се върне при Лоудън.

Маделин започна да се моли. Умоляваше Господ да запази Дънкън в безопасност. Помоли се и за бъдещето на Адела, както и за това на Джералд, дори се помоли за Едмънд и Гилард.

А след това прошепна молитва и за себе си. Молеше за смелост.

Смелост да се изправи пред дявола.