Джули Гарууд
Чест и величие (10)

Десета глава

„В ония дни се намираха исполините на земята.“

Стария завет, Битие, 6:4

Маделин се закле, че ако доживее до тридесет, никога няма да забрави дните, които последваха, след като реши да помогне на Адела.

Беше седмица като никоя друга. Изключение би било нашествието на херцог Уилям^[1], но тъй като все пак не е била родена тогава, за да бъде свидетел на това събитие, допускаше, че вероятно това не се брои. През тази седмица едва не изгуби своята деликатна натура и здравия си разум. Маделин не бе сигурна кое желае повече, но държеше да запази и двете си качества.

Беше стигнала до там, че вместо поздрав, скърцаше със зъби. И за всичко това, разбира се, бяха виновни членовете на клана Уекстън.

На Маделин й бе позволено свободно да обикаля из крепостта, придружавана винаги от един воин, който вървеше след нея като сянка. Дори бе получила позволението на Дънкън да използва остатъците от храната, за да храни животните. И тъй като воинът бе чул молбата й, се застъпи за нея пред мъжете, отговарящи за спускането на подвижния мост.

Маделин извървя целият път до върха на хълма покрай крепостта, носейки на ръце чанти, пълни със свинско и птиче месо, както и зърно. Не знаеше какво предпочита да яде нейното диво куче, затова се бе подготвила да го изкуши.

Сянката й, красив воин на име Антъни, мърмореше по време не целия път. Беше предложил да яздят, но Маделин се възпротиви и го принуди да върви след нея. Обясни му, че разходката ще им се отрази добре, като с това се надяваше да избегне нуждата да му обяснява, че не може да язди.

Когато Маделин се върна, Дънкън я очакваше. И не изглеждаше никак доволен.

— Не ти е позволено да излизаш отвъд крепостните стените — започна натъртено той.

Антъни веднага й се притече на помощ, напомняйки на господаря си:

— Вие й позволихте да нахрани животните.

— Да, позволи ми — потвърди Маделин с най-сладката си усмивка и най-нежния си поглед, за да го накара да помисли, че въобще не я е притеснил.

Дънкън кимна.

Изражението на лицето му бе ледено. Маделин си помисли, че точно сега сигурно му се иска да се бе отървал от нея. Въпреки това обаче, не й се разкрещя. В интерес на истина дори не бе повишил глас. Но не се и налагаше. Само външността му бе достатъчна, за да привлече нечие внимание, а изражението му, когато бе толкова страховито, както сега, имаше много по-голям ефект от виковете и крясъците.

Маделин изобщо не се страхуваше от него. За нещастие обаче й се налагаше да си повтаря това по няколко пъти на ден. И все още не бе събрала кураж, за да го попита какво имаше предвид, когато й каза, че тя вече му принадлежи. Продължаваше да отлага този въпрос, защото се страхуваше от отговора му. Освен това си каза, че след като Адела се почувства добре, ще й остане достатъчно, за да разбере каква ще бъде собствената й съдбата.

— Отидох само до върха на хълма — най-после проговори Маделин. — Да не би да си помисли, че ще продължа да вървя, докато не стигна до Лондон.

— Защо си ходила дотам? — попита той, игнорирайки намека й, че би могла да избяга.

Реши, че това е толкова нелепо, че не заслужава отговора му.

— Ходих да си нахраня вълка.

Реакцията му бе доста удовлетворяваща. За пръв път не бе успял да скрие изражението си. Гледаше я напълно изумен. Маделин се усмихна.

— Ако искаш, можеш да ми се присмееш, но видях или едно много голямо куче, или див вълк, и почувствах, че е мой дълг да го храня, докато времето се пооправи, за да може да започне да ловува сам. Разбира се, това означава, че през цялата зима ще трябва да се грижа за изхранването му, но съм сигурна, че още в началото на пролетта, моят вълк вече ще може сам да намира прехраната си.

Дънкън й обърна гръб и се отдалечи.

Маделин усети, че се усмихва. Той не й беше забранил да излиза извън крепостта и според нея това си беше една доста голяма победа.

В интерес на истината, тя не мислеше, че дивото куче е все още наоколо. Всяка нощ поглеждаше през прозореца по същото време, когато бе видяла животното, но то никога не бе там. То си бе тръгнало и понякога, най-вече през нощта, когато лежеше под завивките, се чудеше дали наистина го е видяла или е било просто плод на въображението й.

Но тя никога нямаше да признае това на Дънкън и всеки път, когато преминаваше спуснатия мост, за да излезе навън, се чувстваше прекалено доволна от себе си. Храната, която бе оставила в гората миналата вечер, бе изчезнала, показвайки, че там има животни, които се хранят през нощта. Беше щастлива да знае, че не бе пропиляна напразно. Но бе още по-щастлива, когато дразнеше Дънкън.

Да, беше й много забавно да го дразни. Той вече я избягваше и тя реши, че се справя доста добре.

Дните щяха да бъдат много по-приятни, ако не трябваше да се притеснява за вечерите. Те бяха като тежест на раменете й и поставяха на изпитание нежната й природа.

Оставаше навън възможно най-дълго, игнорирайки дъжда и студа. Гърти й бе дала стари дрехи, които бяха на Катрин, по-голямата сестра на Дънкън. Дрехите бяха прекалено дълги, но Маделин се захвана с иглата и конеца и ги преправи, за да са й удобни. Не се интересуваше дали са модерни или не. Дрехите бяха износени, но чисти и много меки. Най-важното обаче бе, че й държаха топло.

Всеки следобед ходеше до конюшните, за да носи бучки захар на жребеца на Дънкън, белият красавец на име Силенус. За кратко двамата с жребеца бяха изградили нещо подобно на връзка. Той вдигаше доста шум, скачайки в бокса си, сякаш искаше да строши дървената преграда, но веднага утихваше щом видеше Маделин да приближава. А започнеше ли да му говори, Силенус се успокояваше напълно. Младата жена разбираше нуждата на животното да се перчи пред нея, и всеки път го възнаграждаваше с лакомството.

Въпреки огромния си размер, Силенус се бе привързал към нея и беше станал доста гальовен. Той винаги побутваше ръката й, за да я накара да го гали, и когато тя спираше, за да си почине, отново започваше да я подканя с муцуна, докато ръката й не се озовеше на главата му.

Главният коняр не харесваше посещенията на Маделин в конюшнята и изразяваше мнението си на висок глас, за да е сигурен, че тя ще го чуе. Освен това се оплакваше, че е разглезила коня на Дънкън и всеки път заплашваше, че ще каже на господаря си какво е направила. Но това бяха само празни приказки, защото в действителност конярят бе изумен от дарбата й да се справя с темпераментния жребец. Той все още бе малко изнервен, когато трябваше да оседлава животното, но младото момиче очевидно не се страхуваше.

През третия следобед той най-сетне я заговори и до края на седмицата се бяха сприятелили.

Името му бе Джеймс и бе съпруг на Мод. Техният син Уилям все още се държеше за полите на майка си, но Джеймс й сподели, че няма търпение момчето да порасне достатъчно, че да може да го води със себе си и да го учи на разни неща. Гордият баща бе споделил, че момчето ще последва традициите и също ще стане коняр.

— Ако не го оседлавате, Силенус ще ви позволи да го яздите — каза един следобед Джеймс, след като бе развел Маделин из конюшните.

Тя се усмихна. Мъжът бе приел името, с което бе кръстила жребеца на Дънкън.

— Никога не съм яздила без седло — каза тя. — Ако трябва да съм честна, Джеймс, нямам почти никакъв опит в ездата.

— Може би — предложи той с нежна усмивка, — когато дъждът спре, бихте могла да се научите да яздите.

Маделин кимна.

— Но щом не умеете, чудя се как сте се предвижвала от едно място до друго.

— Ходех пеша — каза му тя и се разсмя при вида на удивеното му изражение. — Не гледай така сякаш съм ти изповядала някакъв ужасен грях.

— Имам една внимателна кобила, може да започнете да се упражнявате — предложи той.

— Не, благодаря — отвърна Маделин. — На Силенус това няма да му хареса. Така можем да нараним чувствата му, а ние не го искаме, нали?

— Можем ли да ги нараним? — Джеймс изглеждаше истински объркан.

— Двамата със Силенус ще се справим перфектно.

— Знаете, че това е жребецът на господаря, нали, милейди? — заекна коняря. Звучеше така, сякаш се задавя с думите.

— Много добре знам на кого принадлежи — отвърна тя. — Не се тревожи, че жребецът е толкова голям — след което добави в опит да разсее недоверието му: — И преди съм яздила Силенус.

— Но имате ли позволението на господаря?

— Ще го получа, Джеймс.

Тя се усмихна отново и всички логични възражения отлетяха от ума на главния коняр. Да, каза си той, заради начина, по който изглеждаше, с прекрасните си сини очи и невероятно доверчива усмивка, Джеймс осъзна, че е съгласен с нея.

Когато Маделин напусна конюшните, охраната й вървеше плътно зад нея. Той постоянно напомняше с присъствието си, че тя не е тук на светска визита, въпреки че държанието му спрямо нея бе коренно променено. Вече не бе така раздразнен от задачата си да я пази.

От начина, по който останалите воини го поздравяваха, Маделин заключи, че повечето мъже в крепостта са му приятели. Той имаше по момчешки палава усмивка, която не подхождаше на телосложението и годините му. Не можеше да си обясни защо му бяха наредили да я следва, след като с това можеше да се справи и някой с по-нисък ранг, като оръженосеца Ансел например, който щеше да е по-подходящ за тази длъжност.

Любопитството я измъчваше и накрая тя не издържа и го попита.

— Да не би да си сторил нещо, с което да си разочаровал господаря си?

Антъни явно не разбра въпроса й.

— Когато воините се връщат от задачите си, виждам с какъв завистлив поглед ги гледаш, Антъни. Сигурна съм, че предпочиташ да тренираш заедно с тях, вместо по цял ден да вървиш по петите ми.

— За мен това не е проблем — възрази той.

— И все пак не разбирам защо са ти възложили тази задача, освен ако не си ядосал Дънкън по някакъв начин.

— Имам рана, която се нуждае от повече време, за да зарасне — обясни Антъни. Гласът му бе колеблив и тя забеляза червенината, обагрила шията му.

На Маделин й се стори странно, задето мъжът се срамува от това. Но за да го накара да се почувства по-добре, реши да сподели:

— И аз имах рана и мога да те уверя, че не беше никак лека — прозвуча като самохвалство, но целта й бе да му покаже, че няма нищо срамно в това да те ранят. — Едва не умрях, Антъни, но Едмънд ме спаси. Сега имам ужасен белег по цялата дължина на бедрото си.

Антъни все още изглеждаше притеснен от темата.

— Воините не мислят ли, че е чест да бъдеш ранен в битка? — попита Маделин.

— Да, така е — отвърна мъжът, стисна ръце зад гърба си и закрачи по-бързо.

Изведнъж на Маделин й хрумна, че може би той се притеснява от мястото на раната. Ръцете и краката му й изглеждаха напълно здрави, тъй че оставаха гърдите и…

— Няма да говорим повече за това — избъбри тя и усети как лицето й се зачервява.

Веднага щом Антъни забави крачка, младата жена осъзна, че е била права. Раната явно се намираше на доста неудобно място.

Въпреки че никога не го попита, Маделин се зачуди защо воините тренират толкова много и то всеки ден. Защитата на господаря сигурно беше нещо доста трудно, предвид факта, че той със сигурност имаше много врагове. Не си правеше прибързани заключения. Дънкън бе мъж, на когото му бе доста трудно да създаде добро впечатление, и със сигурност да се държи тактично и дипломатично не бе едно от преимуществата му. Вероятно имаше повече врагове, отколкото приятели в двора на Уилям II.

За нещастие разполагаше с прекалено много свободно време, през което да мисли за Дънкън. Не бе свикнала да прекарва толкова часове, без да се занимава с нещо. Ако не бе навън с Антъни, се въртеше около Гърти и Мод и постоянно им даваше съвети и предложения как да направят дома на Дънкън малко по-приветлив.

Мод не бе толкова предпазлива, колкото Гърти. Тя винаги оставяше за малко ежедневните си задачи, за да поседне и да си побъбри с Маделин. Малкият Уили, четиригодишният син на Мод, доказа, че е бъбрив като майка си, веднага щом Маделин успя да измъкне палеца от устичката му.

Когато слънцето започна да залязва, стомахът й се сви и главата й започна да пулсира. Това не бе никак чудно, помисли си тя, след като вечерите със семейство Уекстън бяха истинско изпитание, с което дори и Одисей не би могъл да се справи.

На Маделин не й бе разрешено да отсъства по време на вечеря. Бе опитвала всичко, освен да падне на колене, но Дънкън не й разрешаваше да вечеря в стаята си. Бе й заповядал да присъства на семейните вечери, но той самият имаше наглостта да се измъква от отвратителното събитие. Баронът винаги се хранеше сам и се появяваше едва когато воините му се бяха нахранили, а масите и пода — почистени от всички отпадъци, изхвърлени от хората му.

Адела не допринасяше особено за приятния разговор на масата. Докато мъжете хвърляха през рамо кости и отпадъци, тя засипваше Маделин с обиди.

Младата жена не мислеше, че може да издържи още дълго на това мъчение. Усмивката й бе крехка като сух пергамент.

На седмата вечер хладнокръвието на Маделин се бе стопило и гневът й изригна с такава сила, че тези, които присъстваха, бяха прекалено удивени, за да реагират по някакъв начин.

Дънкън тъкмо й бе позволил да напусне залата. Маделин се изправи, извини се и тръгна към изхода.

Главата й пулсираше и позволи на Адела да мине първа. Просто нямаше желание да участва в още един сблъсък. Вместо да я заобиколи обаче, малката сестра на Дънкън се насочи право срещу нея.

Маделин предпазливо погледна към Адела и видя малкия Уили да наднича през открехната врата. Момченцето й се усмихна и тя спря, за да си поговори с него.

Детето отвърна на усмивката й. То се стрелна пред Адела точно в момента, в който тя повдигаше ръка, готова отново да започне да обижда Маделин. Опаката част на ръката й удари Уили през лицето и от удара малкото момченце падна на земята.

Детето се разплака, Гилард изкрещя, а Маделин нададе оглушителен писък. Гневният звук привлече вниманието на всички в залата. Дори Адела, която никога не бе реагирала по никакъв начин спрямо Маделин, отстъпи крачка назад.

Гилард започна да се изправя, но Дънкън хвана ръката му и го спря. По-младият мъж бе готов да спори, но погледа на брат му го разубеди.

Маделин изтича до момченцето и го заутешава с нежни думи и леки целувчици по главата, преди да го помоли да отиде при майка си. Мод, която бе чула плача на детето си, вече слизаше по стълбището, плътно следвана от Гърти.

Чак тогава Маделин се обърна, за да се изправи срещу Адела. Вероятно щеше да успее да обуздае гнева си, ако сестрата на Дънкън бе показала някакъв признак на разкаяние. Адела обаче не изглеждаше така, сякаш съжалява за стореното. А когато промърмори, че момчето само си е виновно, Маделин изгуби контрол.

Адела тъкмо бе изрекла, че Уили е само един невъзпитан досадник, когато Маделин скочи към нея и я зашлеви през устата. Изненадана от плесницата, Адела загуби равновесие и падна на колене. Това даде предимство на Маделин, която я хвана за косата, така че Адела да не може да се измъкне от хватката й или да й отвърне. Маделин дръпна главата й назад и я принуди да я погледне.

— За последен път говориш толкова обидно за някого, Адела. Разбра ли ме?

Всички гледаха удивено към двете жени. Едмънд се съвзе пръв.

— Пусни я, Маделин — извика той.

Без да откъсва поглед от Адела, тя му изкрещя в отговор.

— Стой настрана, Едмънд. След като ме държиш отговорна за онова, което се е случило със сестра ти, реших, че е крайно време да оправя нещата. Сега.

Дънкън не каза и дума.

— Не те обвинявам за нищо — извика Едмънд. — Пусни я. Тя е…

— Тя има нужда от баня, Едмънд.

Маделин видя, че Мод и Гърти стоят и я наблюдават от вратата и затегна хватката си около Адела, преди да се обърне към прислужниците.

— Смятам, че ще ни трябват поне две вани с вода, за да се отървем от цялата тази мръсотия, която покрива клетото същество. Погрижи се за това, Гърти. Мод, отиди да намериш чисти дрехи за господарката си.

— Смятате да се къпете ли, милейди? — попита Гърти.

— Адела ще се къпе — обяви Маделин. След това се обърнато към нея. — И всеки път, когато ми кажеш дори само една неприлична дума, ще мия устата ти със сапун.

Тогава пусна косата й и й помогна да се изправи. Сестрата на Дънкън се опита да се отдръпне, но Маделин не й позволи. Гневът й даваше сила, граничеща с тази на Херкулес.

— По-висока си от мен, но аз съм по-силна, и в този миг много по-зла, отколкото можеш да си представиш. Ако се наложи да те ритам нагоре по стълбите, повярвай ми, ще го направя с голямо желание — тя хвана ръката й и я задърпа след себе си, докато вървеше към изхода и си мърмореше достатъчно силно, че тримата братя да я чуят: — И докато те ритам, вярвай ми, ще се усмихвам най-сияйно.

Адела избухна в сълзи. Маделин остана непреклонна. Момичето нямаше да получи повече съчувствие от нея. Едмънд и Гилард прекалено много я бяха щадили. Без да го осъзнават, братята бяха навредили на сестра си със съжалението и състраданието си. Сега тя се нуждаеше от твърда ръка. А тази на Маделин бе достатъчно твърда. Странно, но главата вече не я болеше.

— Плачи колкото си искаш, Адела. Няма да ме разубедиш. Посмя да наречеш малкият Уили невъзпитан, а това определение се отнася за самата теб. Ти си невъзпитаната. Но ще се промениш. Обещавам ти.

Маделин продължи с назидателната реч през целия път до стаята си. И не й се наложи да ритне Адела нито веднъж.

Докато напълниха дървените вани с вода, желанието й за съпротива се бе изпарило от Адела. Гърти и Мод трябваше да помогнат, за да свалят дрехите от гърба й.

— Изгори ги — нареди Маделин, подавайки мръсните дрипи на Гърти.

Когато набутаха Адела в първата вана, лицето й доби такова изражение, че заприлича на злобната жена на Лот^[2]. Сестрата на Дънкън застина като каменна статуя, взирайки се гневно в една точка. В очите й се четеше неприкрит ужас, примесен с гняв.

— Защо са нужни две вани? — попита Мод, кършейки притеснено ръце.

Адела изведнъж смени тактиката и сграбчи косата на Маделин. Изглеждаше така, сякаш искаше да я смъкне, заедно със скалпа й.

За ужас на Мод, дамата, която бе смятала за нежна и добра, потопи главата на Адела под водата. Дали не искаше да удави сестрата на барона?

— Не мисля, че лейди Адела може да диша под водата — каза Мод.

— Да, така е, но освен това не може и да ме плюе от там — отговори Маделин, натъртвайки на всяка дума.

— Е аз никога… — започна Гърти, преди да се обърне.

Мод видя как приятелката й тича към вратата. Гърти бе голяма клюкарка и винаги щом имаше възможност, разказваше надълго и нашироко какво е видяла, помисли си Мод. Освен това барон Уекстън сигурно щеше да иска да знае какво се случва.

На Мод й се прииска да тръгне с Гърти. В момента лейди Маделин я плашеше истински. Никога не бе и намеквала, че притежава толкова гневен характер. Но все пак тя се бе застъпила за малкия Уили и поради тази причина щеше да остане и да й помага, докато лейди Маделин се нуждаеше от нея.

— Имаме нужда от две вани, защото Адела е толкова мръсна, че ще й се наложи да се изкъпе два пъти.

На Мод й бе трудно да чуе думите й. Адела бе започнала да рита и драска. Господи, навсякъде имаше вода и най-вече по лейди Маделин.

— Моля те, подай ми сапуна — каза Маделин.

Следващият час бе изпитание, което бе достойно за разказване поне до следващата пролет. През две минути Гърти надничаше през вратата, за да следи докъде са стигнали. А след това тичаше долу, за да докладва на Едмънд и Гилард.

Когато суматохата приключи, Гърти изглеждаше истински разочарована. Лейди Адела стоеше тихо пред камината, докато лейди Маделин разресваше косата й. Малката сестра на барона бе спряла да се бори и шумотевицата бе намаляла.

Мод и Гърти напуснаха кулата, след като ваните бяха изпразнени и отнесени.

Адела и Маделин не си бяха казали и дума. Изведнъж Мод се появи пред Маделин.

— Все още не съм ви благодарила, задето помогнахте на момчето ми.

Маделин тъкмо щеше да й отговори, когато Мод продължи:

— Имайте предвид, обаче, че не се сърдя и на лейди Адела. Тя не е виновна за това, че е такава. Но вие се постарахте доста, за да успокоите Уили и съм ви много благодарна.

— Не исках да го удрям.

Признанието дойде от Адела. Това бяха първите й прилични думи. Мод и Маделин се усмихнаха леко.

Веднага след като вратата се затвори зад слугинята, Маделин издърпа един стол и седна срещу Адела. Но младото момиче отказа да я погледне. Бе стиснала ръце в скута си и се взираше втренчено в тях.

Маделин бе отделила доста време, за да разгледа сестрата на Дънкън. Адела всъщност бе истинска красавица. Имаше дълбоки кафяви очи, златистокестенява коса, в която, след като бе почистена от мръсотията, се оказа, че преобладават русите кичури.

И макар да не приличаше много на Дънкън, тя притежаваше инатливия му нрав. Маделин се насили да бъде търпелива.

Измина цял час, преди Адела да се примири и да я погледне.

— Какво искаш от мен?

— Искам да ми разкажеш какво ти се е случило.

Лицето на Адела веднага почервеня.

— Искаш ли всички детайли, Маделин? Ще ти достави ли удоволствие да ги научиш? — Адела започна да си играе с ръкава на чистата нощна роба, с която беше облечена.

— Не, няма да ми достави удоволствие — отговори тъжно Маделин. — Но ти имаш нужда да говориш за това. В теб има насъбрана много горчилка, Адела, и трябва да се отървеш от нея. След това ще се почувстваш много по-добре, обещавам ти. И повече няма да се налага да продължаваш с това детинско държание, което разиграваш пред братята си.

Очите на Адела се разшириха.

— Как разбра, че… — изведнъж осъзна, че се издава.

Маделин се усмихна.

— Дори и най-големият глупак може да види, че не ме мразиш. Всеки ден се разминаваме из крепостта и никога не ми крещиш. О, Адела, прекалено избирателна си в омразата си.

— Но аз те мразя.

— Не, не е така — настоя Маделин. — Въобще не ме мразиш. Не съм сторила нищо, за да те нараня. И двете сме невинни жертви, хванати по средата на войната, която водят братята ни. Да, и двете сме невинни.

— Аз вече не съм невинна — отвърна Адела. — А Дънкън идва в твоето легло всяка вечер, едва ли и ти си такава.

Маделин бе удивена от думите й. Защо момичето си мислеше, че Дънкън я посещава през нощта? Тя грешеше, разбира се, но точно сега й се искаше да разрешат проблемите на Адела. Щяха да обсъждат нейната невинност по-късно.

— Бих убила брат ти, ако имам възможност — обяви Адела. — Защо просто не ме оставиш на мира? Искам да умра в мир.

— Не изговаряй тези греховни думи — скара й се Маделин. — Адела, как мога да ти помогна, ако не ми…

— Защо? Защо искаш да ми помогнеш? Ти си сестра на Лоудън.

— Не дължа лоялност на брат си. Той унищожи всичко това преди много години. Кога срещна Лоудън? — попита небрежно тя, сякаш въобще нямаше значение.

— В Лондон — отговори Адела. — И това е всичко, което смятам да ти кажа.

— Ще говорим за това, без значение колко болезнено ще бъде. Само двете сме, Адела. Ще запазя тайните ти.

— Тайни? Няма никакви тайни, Маделин. Всички знаят какво се случи с мен.

— Смятам да науча цялата истина от теб — заяви Маделин. — Дори да се наложи да стоя тук и да те гледам през остатъка от нощта, готова съм да го сторя.

Известно време Адела само гледаше към нея, като се опитваше да събере мислите си. Струваше й се, че ще се пръсне на хиляди парчета. Господи, бе толкова уморена от всичките лъжи, бе толкова самотна.

— Когато се върнеш при Лоудън, ще му разкажеш ли всичко? — попита тя, а гласът й бе само дрезгав шепот.

— Никога няма да се върна при Лоудън — каза Маделин. В гласа й се долавяха яростни нотки. — Смятам да замина и да живея при братовчедка си. Не знам как ще стигна дотам, но ще стигна до Шотландия, дори и ако трябва да ходя пеша.

— Вярвам ти, че няма да кажеш на Лоудън. Но на Дънкън? На него ще му кажеш ли?

— Няма да кажа на никой, освен ако ти не ми разрешиш — обеща Маделин.

— Срещнах брат ти, когато бях в двора — започна тихо Адела. — Той е красив мъж — добави. — Каза ми, че ме обича, обеща ми, че ще сме заедно.

Тя започна да плаче. Изминаха няколко минути, преди да успее да възвърне контрола си.

— Вече бях обещана на барон Джералд. Годежът беше направен, когато бях едва на десет години. Бях доволна от този годеж, докато не срещнах Лоудън. Не съм виждала Джералд, откакто бях малко момиче. Господ ми е свидетел, мисля, че дори и да го срещна, няма да го позная. Дънкън ми разреши да замина с Едмънд и Гилард за Лондон. Очаквахме Джералд да бъде там и тъй като сватбата бе определена за следващото лято, братята ми решиха, че ще е добра идея да опозная бъдещият си съпруг. Дънкън смяташе, че Лоудън е в Нормандия заедно с краля. В противен случай никога нямаше да ми позволи да отида в двора.

Адела спря, пое си дълбоко дъх и чак тогава продължи.

— Джералд не беше там. Но имаше много важна причина за това — добави тя. — Домът на един от васалите му бил нападнат и той е трябвало да отиде, за да поиска отплата от нападателите. Въпреки това бях ядосана и разочарована.

Тя потрепери, а Маделин взе ръцете й в своите.

— И аз щях да се чувствам разочарована — каза тя.

— Всичко се случи толкова бързо, Маделин. Бяхме в Лондон от две седмици. Знаех колко много Дънкън ненавижда Лоудън, но не знаех причината. Започнахме да се срещаме тайно. Той винаги се държеше мило и внимателно с мен. Харесваше ми, че съм привлякла вниманието му. А и ни беше лесно да си уреждаме срещи, защото Дънкън не беше там.

— И да беше, Лоудън щеше да намери начин — каза Маделин. — Смятам, че те е използвал, за да навреди на брат ти. Ти си много красива, но не мисля, че Лоудън те е обичал. Той не е способен да изпитва любов към никой друг, освен към себе си. Познавам го много добре.

— Лоудън не ме докосна.

Това изявление сякаш увисна помежду им. Маделин бе изумена. Но въпреки това се насили да запази изражението си спокойно и каза:

— Моля те, продължавай.

— Бяхме се уговорили да се срещнем в една стая. Предишния ден, Лоудън бе разбрал, че е свободна. Беше далеч от останалите гости, доста изолирана. Знаех какво правя, Маделин. Съгласих се да се срещнем. Мислех, че обичам брат ти. Знаех, че е грешно, но не можех да му устоя. Господи, той бе толкова красив. Милостиви Боже, Дънкън ще ме убие, ако разбере истината.

— Не се измъчвай, Адела. Дъкнън няма как да разбере, освен ако не му кажеш.

— Лоудън дойде на срещата — каза Адела. — Но не беше сам. С него бе дошъл един негов приятел и той бе този, който… ме изнасили.

Само дългогодишния опит помогна на Маделин да прикрие реакцията си от шокиращото признание на Адела.

Сестрата на Дънкън я наблюдаваше. Изчакваше да види отвращението й.

— Това не те ли кара да…

— Довърши — прошепна Маделин.

Цялата мръсна история излезе наяве. В началото говореше несигурно, но скоро Адела й разказа всичко, и щом свърши, Маделин й даде няколко минути, за да се успокои.

— Кой беше мъжът с Лоудън? Кажи ми името му.

— Мърсър.

— Познавам това копеле — изръмжа Маделин, преди да успее да скрие гнева в гласа си. Адела изглеждаше изплашена от изблика. Маделин се опита да потисне гнева си. — Защо не разказа всичко на Дънкън? Не частта за това, че си отишла да се срещнеш с Лоудън, разбира се, а това, че Мърсър ти се е натрапил?

— Не можех — отговори Адела. — Чувствах се много засрамена. А и бях пребита много лошо и смятах, че ще умра. Лоудън беше толкова виновен, колкото и Мърсър… О, не знам, но щом споменах името на Лоудън, Гилард и Едмънд вече не искаха да чуят нищо повече.

Адела заплака отново и Маделин побърза да я успокои.

— Добре — каза тя. — Сега искам да ме чуеш. Единственият ти грях е бил, че си се влюбила в неподходящия мъж. Иска ми се да разкажеш на Дънкън за Мърсър, но това решение си е само твое. Доколкото зависи от мен, аз ще запазя тайната ти.

— Вярвам ти — отговори Адела, — наблюдавам те цяла седмица. Ти не си като брат си. Дори по външен вид не си приличате.

— И всеки ден благодаря на Господ за това — промърмори доволно Маделин, което накара Адела да се усмихне.

— Имам още един въпрос, Адела, моля те — каза Маделин. — Защо се държиш като луда? Заради братята ти ли?

Адела кимна.

— Но защо? — попита учудено Маделин.

— Когато се прибрах у дома, осъзнах, че няма да умра. И тогава започнах да се притеснявам, че може да нося детето на Мърсър. Дънкън щеше да ме принуди да се омъжа и…

— Да не би да си вярвала, че Дънкън щеше да те даде на Лоудън? — попита изумено Маделин.

— Не, не — поклати глава тя. — Но щеше да намери някой. Единственото нещо, за което щеше да мисли, е, как да ми помогне.

— А ти бременна ли си? — попита Маделин. Почувства как стомахът й се свива болезнено от самата мисъл.

— Не знам. Пропуснах месечният си цикъл, но не чувствам нищо, което да подскаже, че съм бременна — след тези думи Адела се изчерви силно.

— Може би е прекалено рано да се каже — предположи Маделин. — Но ако си бременна, как смяташ да го скриеш от Дънкън? Вярно е, че той е доста упорит, Адела, но със сигурност не е сляп.

— Предполагам, че смятах да се крия в стаята си, докато не стане прекалено късно. Сега този план ми звучи толкова глупаво. Честно казано не съм мислила много за това. Просто знам, че бих се самоубила, преди да разреша да ме омъжат за някого на сила.

— Ами барон Джералд? — попита Маделин.

— Годежът ни е разтрогнат — каза Адела. — Вече не съм девствена.

Маделин въздъхна.

— Баронът ли каза така?

— Не, но Дънкън заяви, че Джералд не е длъжен да изпълни годежното споразумение.

Маделин кимна.

— И главната ти грижа сега е Дънкън да не те принуди да се омъжиш, така ли?

— Да.

— Тогава нека да се справим първо с този проблем. Ще съставим план, с който ще те избавим от това притеснение.

— Наистина ли?

Маделин долови готовността в гласа на Адела и видя искрите надежда, проблясващи в очите й. Това я направи още по-решителна. Неспособна да остане седнала дори минута повече, Маделин се изправи и закрачи из стаята, обикаляйки около столовете.

— Дори и за минута не мога да повярвам, че брат ти ще бъде толкова безсърдечен, че да те принуди да се омъжиш за някой, когото не желаеш — тя вдигна ръка, щом видя, че Адела се кани да я прекъсне. — Обаче това, което аз мисля, точно сега не е важно. Какво ще кажеш, ако измъкна от Дънкън обещание, че ще те остави да живееш тук, докогато пожелаеш, без значение какви са обстоятелствата? Това ще облекчи ли страха ти, Адела?

— Ще се наложи ли да му кажеш, че може би нося дете?

Маделин не отговори веднага. Тя продължи да обикаля в кръг, обмисляйки как за Бога щеше да успее да накара Дънкън да й обещае каквото и да е било.

— Разбира се, че не — отговори най-накрая. Тя спря пред Адела и й се усмихна. — Първо ще получа обещанието му. За останалото ще научи достатъчно скоро, нали?

Адела се усмихна.

— Имаш подмолно съзнание, Маделин. Сега вече разбрах какъв е плана ти. Щом веднъж се съгласи, Дънкън няма да пристъпи думата си. Но когато научи истината, ще ти бъде много ядосан — добави тя с леко разтревожена усмивка.

— Той така или иначе ми е ядосан през по-голямата част от времето — отвърна Маделин и сви рамене. — Не се страхувам от брат ти, Адела. Привидно той е див и фучи като вятъра, но под повърхността е мек като памук. Сигурна съм в това — каза тя, молейки се да е права. — А сега ми обещай, че ще спреш да се притесняваш за възможността да носиш дете. Преживяла си едно много голямо изпитание и това е единствената причина да пропуснеш един месец от цикъла си — осведоми я тя. — Знам всичко по този въпрос, защото Фрида, жената на дърваря, преживя истински ужас, когато момчето й падна в един пресушен кладенец и не можаха да го извадят оттам доста време. Той се спаси невредим, благодаря на Господ за това, но чух, че Фрида споделила с други жени, че месечният й цикъл спрял за цели два месеца. Друга слугиня ми обясни, че това е нещо нормално, когато човек преживее голям шок. Не си спомням името на тази мъдра жена, за да ти го кажа, но ми изглеждаше добре запозната с този проблем. А на третия месец Фрида се бе върнала в нормалното си състояние.

Адела кимна.

— Но ако при теб не е така, и ако носиш дете под сърцето си — продължи Маделин, — тогава ще му мислим, става ли? Ти няма да мразиш това дете, нали Адела? — Маделин не успя да скрие тревогата в гласа си. — Бебето ще бъде също толкова невинно, колкото си и ти.

— То ще има черната душа на баща си — каза Адела. — Ще носи неговата кръв във вените си.

— Ако това е истина, значи и аз съм изчадие адово, също като Лоудън, така ли?

— Не, ти не си като брат си — възрази Адела.

— И твоето дете няма да бъде като Мърсър. Ти ще се погрижиш за това — каза й Маделин.

— Как?

— Като го обичаш и му помагаш да взима правилните решения, щом стане достатъчно голямо, за да разбира кое е добро и кое зло.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Но може и въобще да няма дете, затова нека оставим този въпрос настрани засега. Виждам, че си доста изморена. Тъй като стаята ти трябва да се почисти, преди да отидеш да спиш там, ще спиш в моето легло. Аз ще намеря къде да пренощувам.

Адела последва Маделин до леглото и загледа как новата й приятелка оправя завивките.

— Кога ще поискаш това разрешение от Дънкън?

Маделин изчака Адела да се настани в леглото, преди да й отговори.

— Ще говоря с него утре. Знам колко е важно за теб, затова няма да забравя.

— Никога няма да позволя на някой мъж да ме докосне — каза Адела.

Гласът й се пречупи и Маделин се притесни, че момичето отново ще се разстрои.

— Спи сега — прошепна тя, нагласявайки завивките около нея. — Почини си. Всичко ще бъде наред.

Адела се усмихна на начина, по който Маделин я глезеше.

— Маделин? Съжалявам, че се държах толкова лошо с теб. Ако смятах, че ще има полза, щях да говоря с Едмънд да убеди Дънкън да те заведе до Шотландия.

Маделин забеляза, че Адела предлага да говори с Едмънд, а не директно с Дънкън. Което явно означаваше, че момичето се страхува от най-големия си брат.

Адела въздъхна и каза:

— Но, честно казано, не искам да ходиш никъде. Бях толкова самотна. Прекалено егоистично ли е, че го признавам?

— Не, това е истината — отвърна Маделин. — А аз се възхищавам истински от хората, които казват истината — добави тя и се похвали. — Знаеш ли, че никога през живота си не съм лъгала?

— Никога?

Маделин чу кикотенето й и се усмихна.

— Не доколкото си спомням — каза тя. — И обещавам да остана тук до тогава, докато имаш нужда от мен. Нямам никакво желание да пътувам в тази люта зима.

— Маделин, и ти също като мен си опозорена. Всички ще мислят, че…

— Говориш глупости — прекъсна я тя. — Нито една от нас не е виновна за това, което ни се е случило. В сърцата си ние сме достатъчно почтени. А за мен само това има значение.

— Имаш доста необичаен начин на мислене — каза Адела. — Според мен трябва да мразиш всички Уекстън.

— Е, истина е, че братята ти не са много лесни за харесване — призна Маделин. — Но не ги мразя. Знаеш ли, че тук се чувствам в безопасност? Удивително, не мислиш ли? Да съм пленница и в същото време да се чувствам в безопасност. Ето това е нещо, над което човек си струва да помисли.

Тя се намръщи, тъй като искаше да осмисли невероятното си признание.

— Е, добре — каза си тя. — Ще трябва да поразмишлявам над това малко по-обстойно.

Тя потупа Адела по ръката и се обърна към вратата, за да върви.

— Няма да направиш нищо необмислено относно Мърсър, нали Маделин?

— Не, защо си помисли такова нещо?

— Заради погледа ти, щом чу името му — отвърна момичето. — Няма да предприемеш нищо, нали?

Адела отново звучеше изплашена.

— Имаш прекалено богато въображение — каза й Маделин. — Това е още едно нещо, по което си приличаме — добави тя, нарочно избягвайки темата за Мърсър.

Тактиката й проработи, защото Адела отново се усмихна.

— Мисля, че тази нощ няма да имам кошмари. Прекалено изморена съм. Най-добре и ти си лягай, Маделин. Трябва да си отпочинала за утрешния ти разговор с Дънкън.

— Смяташ, че ще изцеди силите ми ли? — попита Маделин.

— Не и твоите — отвърна Адела, — ти можеш да го накараш да ти обещае всичко.

Господи, сестра му бе толкова уверена в способностите й. Маделин усети как раменете й провисват.

— Виждам начина, по който те гледа. А и ти спаси живота на Гилард. Чувала съм го да разказва историята на Едмънд. Напомни на Дънкън за това и той няма да може да ти откаже нищо.

— Заспивай, Адела.

Тя тъкмо щеше да затвори вратата зад гърба си, когато следващите думи на момичето я заковаха на място.

— Дънкън никога не гледа лейди Еленор така, както гледа теб.

Маделин просто не можа да се сдържи.

— Коя е лейди Еленор? — попита, опитвайки се да не звучи прекалено заинтересована. Тя се обърна да я погледне и от начина, по който момичето й се усмихваше, заподозря, че явно не се е хванала.

— Жената, за която Дънкън смята да се ожени.

Маделин не показа никаква реакция. Тя кимна, показвайки на Адела, че я е чула.

— Тогава мога само да й желая доброто и да я съжалявам. Ще й се наложи да прекара целият си живот с брат ти. Не се обиждай, Адела, но смятам, че той е прекалено арогантен.

— Казах, че е мислил да се ожени за нея, Маделин. Но няма да го направи.

Младата жена не й отговори. Тя затвори вратата след себе си и едва прекоси площадката на стълбите, преди да избухне в сълзи.