Джули Гарууд
Чест и величие (12)

Дванадесета глава

„Цвете сред тръните, ангел сред бодли.“

— И понякога, Адела, ако бебето се роди с видим недъг, спартанските бащи са изхвърляли новороденото през прозореца на дома си или от върха на най-близката скала, за да се отърват от него. Да, виждам, че си шокирана, и то с право, но вуйчо ми Бертон ми е разказвал за тези свирепи воини от отминалите времена и съм сигурна, че не смекчил нито думичка. Считаше за свой дълг да ми разказва всички истории, точно както са се случили.

— А какви са били спартанските жени? Вуйчо ти разказвал ли ти е за тях? — попита нетърпеливо Адела.

Малката сестра на Дънкън седеше на края на леглото и гледаше да не се пречка в краката на Маделин, докато тя пренареждаше мебелите в спалнята. Беше се опитала да я убеди, че не бива да работи толкова много, като някоя слугиня, но когато новата й приятелка си наумеше нещо, нямаше никакъв начин да бъде разубедена.

Бяха изминали вече три седмици, откакто Маделин принуди Адела да й се изповяда. И щом веднъж момичето си каза всичко, мъката и вината бяха намалели значително. Маделин се бе оказала права за това. А и изобщо не изглеждаше шокирана от историята. Странно, но това бе помогнало толкова, колкото и споделянето на случилото се. Маделин й съчувстваше, но не я съжаляваше.

Сега Адела винаги гледаше да е близо до нея, вярвайки, че тя знае кое е най-добро. Беше приела, че миналото не може да се поправи и се опита да го остави зад гърба си, точно както й бе предложила Маделин. Това разбира се бе много по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но приятелството им бе толкова искрено и естествено, че бе помогнало на Адела да откъсне мислите си от проблемите. Преди седмица дойде и месечният й цикъл, избавяйки я от една от тревогите й.

Маделин й бе помогнала да погледне света през други очи. Разказваше й най-невероятните и прекрасни истории, които бе чувала. Адела бе удивена от знанията, които бяха складирани в паметта й, и всеки ден с нетърпение чакаше приятелката й да й разкаже някоя нова история.

Сега, докато гледаше към нея, Адела се усмихна. Каква гледка бе приятелката й само. По носа и лицето имаше мръсни петна, а косата й, макар че бе вързана с небесносиня панделка, почти се бе развързала и се виеше около лицето й.

Маделин спря да мете мръсотията от ъгъла и се обърна, подпирайки се на дръжката на метлата си.

— Виждам, че привлякох вниманието ти — отбеляза тя. Замълча за миг, за да отметне една къдрица, паднала пред лицето й, размазвайки още мръсотия по челото си и продължи с историята. — Вярвам, че спартанските жени са били доста освободени. Би трябвало да са били ужасни колкото мъжете си, Адела. Иначе просто не биха могли да се разбират помежду си, не мислиш ли?

Адела се изкикоти. Звукът стопли сърцето на Маделин. Промяната в сестрата на Дънкън бе повече от приятна. Напоследък очите й блестяха, а усмивката почти не слизаше от лицето й.

— Сега, след като пристигна новият свещеник, трябва много да внимаваме да не говорим такива неща пред него — прошепна Адела.

— Още не съм го срещала — отвърна Маделин, — но смятам да го направя много скоро. Крайно време е братята Уекстън да имат до себе си божи човек, който да се грижи за душите им.

— Преди имаха — каза Адела. — Но когато отец Джон почина и църквата се подпали, никой не направи нищо — тя сви рамене и помоли: — Разкажи ми още за спартанците, Маделин.

— Ами, според мен, по онова време дамите са забременявали още, преди да навършат дванадесет години, макар че това е само предположение от моя страна, а не нещо, което съм научила от вуйчо ми. Както и да е, освен това знам, че са допускали повече от един мъж в леглата си — Адела ахна и Маделин кимна, очевидно доволна от реакцията на приятелката си.

— Повече от един, по едно и също време? — попита Адела. Тя прошепна въпроса си и след миг се изчерви силно от неудобство.

Маделин прехапа долната си устна, докато обмисляше дали е възможно.

— Не, не мисля така — най-после отговори тя. Тъй като седеше с гръб към вратата, а приятелката й се бе съсредоточила върху нея, нито една от двете не забеляза, че Дънкън е застанал на прага.

Той тъкмо смяташе да обяви присъствието си, когато Маделин проговори отново.

— Не мисля, че е възможно да лежиш по гръб в леглото и над теб да има повече от един мъж — призна тя.

Адела се изкикоти отново, Маделин сви рамене, а Дънкън, който бе чул голяма част от разказа й за спартанците, извъртя очи към тавана.

Маделин подпря метлата на стената и коленичи пред раклата на Адела.

— Ще трябва да я изпразним, ако искаме да я преместим в другия край на стаята — каза тя.

— Първо довърши историята си — настоя Адела. — Разказваш най-необикновените неща, Маделин.

Дънкън отново се накани да издаде присъствието си, но след миг се разколеба. В интерес на истината му стана доста интересно.

— В Спарта не е съществувало понятие като безбрачие. Дори е било престъпление да не се ожениш. Тълпи от неомъжени жени тръгвали по улиците, за да търсят свободни мъже, и когато ги откриели, се хвърляли върху тях.

— Как така са се хвърляли върху тях? — недоумяваше Адела.

— Да, те се хвърляли върху горките мъже и ги пребивали от бой — провикна се тя. Главата й бе скрита в сандъка. — Казвам ти, това е самата истина — добави тя.

— Какво друго?

— Знаеш ли, че младите мъже са били затваряни в тъмни стаи с жени, които никога не са срещали на светло и е трябвало… е нали се сещаш за какво говоря — завърши тя.

Маделин пое дълбоко дъх и започна да киха, заради праха в сандъка.

— Някои жени са раждали деца, преди дори да срещнат съпрузите си лице в лице — тя се изправи, удари главата си в капака на сандъка, а разхлабената й панделка се развърза, разпилявайки косата й. — И може да ти прозвучи ужасно, но ще ти кажа нещо. Като си представя брат ти Дънкън, съм сигурна, че лейди Еленор ще предпочете да го срещне в тъмна стая.

Маделин каза това само на шега, но Адела възкликна ужасена. Младото момиче тъкмо бе видяло, че Дънкън стои на вратата.

Приятелката й не разбра правилно реакцията й и веднага се разкая.

— Но това не е тема за разговор — обяви тя. — Дънкън е твой господар и твой брат все пак и не ми влиза в работата да се шегувам за негова сметка. Моля за извинение.

— Приемам извинението ти.

Дънкън бе този, който й даде прошката си. Маделин бе толкова изненадана да чуе гласа му, че отново удари главата си в капака, преди да се обърне, за да го погледне.

— От колко време стоиш там? — попита тя, изчервявайки се от срам, а после се изправи пред него.

Дънкън не й отговори. Просто стоеше там и я изнервяше. Маделин приглади полите на роклята си, забеляза огромно петно точно над талията си и веднага го скри с ръце. Кичур коса падна пред лявото й око, но тя не посмя да го махне, защото ако вдигнеше ръка, Дънкън щеше да види колко е изцапана роклята й.

Трябваше да си напомни, че е само пленница, а той похитител. Какво значение имаше дали ще изглежда занемарена или не? Тя издуха косата от очите си и се опита да погледне весело към него.

Маделин все още се чувстваше ужасно. Дънкън, който знаеше добре какво става в главата й, се усмихна на нейното нещастие. Ставаше й все по-трудно да скрие чувствата си. Това му хареса почти толкова, колкото и раздърпания й вид. Беше сигурна, че се усмихва заради мръсната й рокля. Дънкън затвърди мнението й, като я огледа щателно. Погледът му лениво се плъзна от върха на главата й до прахта по обувките й. Усмивката му се разширяваше, докато привлекателната трапчинка се появи на бузата му.

— Качи се в стаята си, Маделин, и стой там, докато не дойда за теб.

— Може ли първо да приключа със задачата си? — попита тя, опитвайки се да прозвучи скромно.

— Не, не може.

— Дънкън, Адела иска да пренаредя стаята й, за да изглежда по… — Господи, за малко да му каже, че сестра му иска стаята да й бъде толкова уютна, колкото нейната на върха на кулата. Тогава той щеше да разбере, какво е направила там и да побеснее.

Маделин погледна към нея. Горкото момиче стискаше ръцете си и се взираше в пода.

— Адела, забрави да поздравиш подобаващо брат си — каза Маделин.

— Добър ден, милорд — прошепна веднага тя. Но така и не го погледна в очите.

— Името му е Дънкън. Барон или не, той е твой брат — Маделин се обърна и погледна към него. Погледът й го предупреждаваше да не повишава тон на сестра си.

Дънкън повдигна едната си вежда, щом я видя как му се мръщи. Когато тя закима енергично към Адела, той сви рамене. Нямаше ни най-малка представа, какво се опитва да му каже.

— Е? Няма ли да поздравиш сестра си, Дънкън? — попита тя.

Въздишката му отекна в каменните стени.

— Да не би да ми даваш нареждания? — попита той.

Изглеждаше доста раздразнен. Маделин сви рамене.

— Няма да ти позволя да плашиш сестра си — заяви тя, преди да успее да се спре.

На Дънкън му се прииска да се разсмее. Значи бе истина това, което бе зарадвало Гилард и ядосало Едмънд. Плахата Маделин бе станала защитница на Адела. Едно коте се опитваше да защитава друго, макар че Дънкън трябваше да признае, че точно в момента Маделин се държи по-скоро като тигрица. В очите й гореше син пламък, и о, тя се опитваше да скрие гнева си от него.

Дънкън погледна Маделин така, че тя идеално разбра какво мисли за дързостта й. Тогава се обърна към сестра си и каза:

— Добро утро, Адела. Добре ли се чувстваш?

Тя кимна и чак тогава посмя да погледне към брат си и да му се усмихне. Дънкън кимна, изненадан, че един толкова прост жест като поздрава му, е способен да промени държанието на сестра му.

След това се обърна, решен да напусне стаята на крехката си малка сестра, преди на Маделин да й хрумне нещо друго.

— Не може ли Маделин да остане тук и да…

— Адела, моля те не оспорвай заповедите на брат си — прекъсна я Маделин, страхувайки се, че търпението му много скоро ще се изчерпа. — Неуважително е — добави с окуражителна усмивка.

След това повдигна края на полата си и забърза след Дънкън, провиквайки се през рамо:

— Сигурна съм, че има добра причина да ме повика.

Наложи й се да тича, за да го настигне.

— Защо трябва да се върна в кулата? — попита тя, когато беше сигурна, че Адела не може да я чуе.

Стигнаха до площадката на стълбището, когато той спря и се обърна към нея. Искаше да я хване за раменете и да я разтърси така, че зъбите й да затракат, но петното мръсотия на носа й, привлече вниманието му. Той избърса праха с палец.

— Лицето ти е покрито с мръсотия, Маделин. Това значи ли, че си дефектна? Трябва ли да те хвърля през прозореца, как мислиш?

На Маделин й отне известно време да разбере, за какво й говори той.

— Спартанците не са хвърляли пленниците си през прозореца — отвърна му. — Само недоразвитите бебета. Те са били могъщи воини със зли сърца — добави.

— Управлявали са с желязна ръка — каза Дънкън. Палецът му се плъзна лениво по долната й устна. Не можеше да спре да я докосва. — Управлявали са без никаква милост.

Маделин не се отмести. Вгледа се в очите му, докато се опитваше да не изгуби нишката на разговора им.

— Без никаква милост?

— Да, точно така, както трябва да действа един водач.

— Така ли — прошепна тя.

Дънкън кимна.

— Спартанците са били непобедими.

— А сега виждаш ли някакви спартанци, Дънкън? — попита Маделин. Той сви рамене и не успя да се сдържи да се усмихне на нелепия й въпрос. — Може да са били непобедими, но сега са мъртви.

Господи, гласът й потрепери. И тя много добре знаеше причината. Дънкън я наблюдаваше съсредоточено, докато я придърпваше нежно към себе си.

Не я целуна и разочарованието й беше много голямо.

Тя въздъхна.

— Маделин, не мога да се въздържам повече — прошепна той и се наведе, а устата му се озова на милиметри от нейната.

— Няма ли? — попита тя, останала отново без дъх.

— Не, няма — промърмори, като вече звучеше ядосан.

Маделин поклати глава объркано.

— Дънкън, сега ще ти позволя да ме целунеш — каза му тя. — Няма да има нужда да се въздържаш.

Отговорът му на откровените й думи, бе да стисне ръката й и да я повлече нагоре по стълбите към кулата.

— Няма да си пленница още дълго — обяви Дънкън.

— Значи признаваш, че беше грешка да ме водиш тук? — попита тя.

Той чу страха в гласа й.

— Аз не правя грешки, Маделин.

Не си направи труда да погледне назад към нея и не й проговори, докато не стигнаха до вратата на стаята й. Когато посегна да отвори вратата, Маделин препречи пътят му, облягайки се на нея.

— Мога и сама да отворя вратата си — заяви тя. — И ти със сигурност правиш грешки. И най-голямата ти грешка съм аз.

Въобще нямаше намерение да каже точно това. Господи, сама се обиждаше.

Дънкън се усмихна. Очевидно осъзна как се бе объркала. Той я издърпа към себе си и отвори вратата. Маделин веднага се втурна вътре и се обърна, за да затръшне вратата под носа му.

Той не й позволи. Стана тя, каквато стана, помисли си тя и се опита да не се плаши от реакцията му, след като видеше промените, които бе направила в стаята.

Той не можеше да повярва на очите си. Маделин бе преобразила студената си килия в приветливи покои. Стените бяха измити и на отсрещната стена имаше голям цветен гоблен. На него бе изобразена последната битка от нашествието на Уилям. Цветовете бяха невероятно живи, а воините бяха избродирани с червени и сини конци. Дизайнът беше прост, но радваше окото.

Леглото бе покрито със синьо покривало. В другия край на стаята имаше два големи стола с червени възглавнички. Бяха разположени под ъгъл пред камината. Пред всеки стол имаше малка табуретка, на която седящият можеше да си повдигне краката. Дънкън забеляза, че на облегалката на единия от столовете висеше недовършен гоблен. Кафяви конци висяха до пода. И макар и недовършен, той можеше да разбере как ще изглежда накрая. Това бе изображение на въображаемия вълк на Маделин.

Мускулът отстрани на челюстта му потръпна. Два пъти. Маделин не бе сигурна какво значи това. Чакаше, опитвайки се да се подготви за мига, в който той ще започне да й крещи.

Дънкън не каза нито дума, просто се обърна, излезе и затвори вратата зад себе си.

Уханието на рози го последва надолу по стълбите. Той успя да удържи темперамента си, докато стигна до входа на голямата зала. Гилард го забеляза и забърза напред, за да говори с него. Гласът му бе пълен с младежко нетърпение, когато попита.

— Да не би лейди Маделин вече да приема гости?

Дънкън изрева гневно толкова силно, че сигурно го бяха чули чак в най-високата кула.

Очите на Гилард се разшириха. Никога не го бе чувал да крещи така. Дънкън се втурна навън точно когато Едмънд влезе.

— Какво го е ядосало така? — попита Гилард.

— Не какво, а кой — отвърна Едмънд.

— Не разбирам.

Едмънд се усмихна и потупа брат си по рамото.

— И Дънкън не разбира, но бих се обзаложил, че скоро ще разбере.