Мери Грант
Една пролет в Париж (7)

VII

— Надявам се, че цветята ви харесват, мадам — каза Николет и постави пролетния букет на стъклената маса в дневната.

Жаклин вдигна поглед от списанието си. Младата прислужница бе натопила пъстър сноп лалета и великденчета в стъклена ваза със светлокафяв оттенък, а отдолу беше постлала чиста покривка от бежов лен. Тя разгледа творението си първо отблизо, после от известно разстояние и направи доволна физиономия.

— Съчетанието наистина е много красиво — каза американката и остави списанието настрани.

Николет се усмихна и явно се зарадва от похвалата на професоршата.

— Всичките цветя са от градината — обясни тя. — Набрах ги само преди няколко минути.

Жаклин стана и отиде до прозореца на стаята! Времето се беше променило. Слънцето грееше от високо, небето сияеше в тъмносиньо и само от време на време се появяваше някое бяло облаче.

— Би трябвало да изпиете кафето си в градината, мадам — предложи Николет.

Американката се обърна. През последните дни тя почти не беше напускала дома си. Въпреки че навън беше толкова приятно, прекара целия ден в апартамента, чете, слуша музика и размишлява…

Часове наред седя на дивана с книга или списание на коленете, мислейки за Жан-Марк. Постоянно си представяше двете им срещи. Всяка отделна дума от разговора им оживя в спомените й. Накрая й се стори, че чува гласа му…

— Освободих ви верандата. Всичко е чисто, а столовете са вече навън — в гласа на Николет се долавяше деликатна покана.

— Много благодаря — отвърна Жаклин. — Веднага ще изляза.

Очите на младата французойка моментално светнаха.

Въпреки че настроенията на професоршата й се струваха съвършено необясними, бе потискащо да наблюдава как една толкова хубава и мила жена като мадам Дантон постоянно стои вкъщи и тъгува, докато вън животът минаваше покрай нея.

Всъщност младата прислужница отдавна се впускаше в предположения за състоянието й. Макар с убеждението си, че професорът се грижеше твърде малко за нея, вече доста да се доближаваше до същността на нещата, то тя никога не би посмяла да изрече и една дума за това. Но, разбира се, също не беше съгласна да гледа пасивно как мадам Дантон все повече се изолира от външния свят и постепенно се затваря в себе си.

Не, Николет искаше поне малко да допринесе за това, съпругата на господин Дантон да се почувства по-добре и от време на време да мисли за нещо друго. Затова й поднесе цветята и затова беше щастлива, че мадам прие предложението й да поседи на чист въздух.

В това време Жаклин седна на един от градинските столове на верандата. Под шарената сянка, която хвърляха младите листа на един бук, тя беше сложила слънчевите си очила и наблюдаваше една катеричка, която тъкмо беше достигнала най-високите клони на младата ябълка, посадена от предишните наематели в ъгъла на градината.

Катеричката се осмели да отиде бавно до края на клона, известно време поседя нерешително, а след това направи смел скок до дългия клон на съседното сливово дърво. Там се задържа, докато първоначалното силно люлеене намаля и се прехвърли на дебелия, покрит с мъх ствол. Оттам пъргавото животинче слезе на земята и с няколко скока изчезна зад един храст.

Жаклин я проследи с очи, докато малкото същество се изгуби от погледа й, и повече не се показа.

— Мадам, кафето ви.

Вратата към верандата се отвори и Николет се появи със сребърна табла в ръце, върху която бяха поставени сребърна кана, чаша за кафе, захарница и малка каничка с мляко, закриваща чиния с кекс.

Тя подреди всичко на масата и напълни чашата до половината с кафе, а другата половина с мляко. След това отново вдигна таблата, канейки се да тръгне обратно към къщата.

— Не искате ли да седнете при мен и също да изпиете едно кафе? — предложи й Жаклин.

Очите на Николет се разшириха.

— Вземете си стол, донесете си чаша и седнете при мен — тя направи движение с ръка в знак на покана.

За миг лицето на французойката отразяваше само неразбиране.

После съвсем бавно чертите й се избистриха. Накрая върху устните й се изписа дяволита усмивка и тя започна да се смее от сърце. В същото време хвана дръжката на вратата и отново изчезна вътре в къщата.

Жаклин безпомощно гледаше след нея. Бавно извърна глава и посегна към кафето си. Беше й трудно да разбере реакцията на младата прислужница.

Николет бе приела поканата й за шега.

През следващите минути Жаклин два или три пъти поглежда към вратата на верандата, но тя не се появи. Едва много по-късно, когато слънцето вече доста се беше отдръпнало и първите сенки започнаха да се спускат върху масата, французойката отново излезе в градината.

— Надявам се, че кафето ви е харесало — каза тя и отново нареди съдовете върху таблата.

— Да, благодаря — кимна Жаклин и я погледна.

Николет вдигна таблата и се усмихна мило, сякаш нищо не се бе случило. После отново се изгуби в къщата.

„Тя наистина е сметнала предложението ми за шега“ — помисли си младата жена и избута стола си леко встрани, за да не седи на сянка.

Недалеч цяло ято птици се спуснаха върху най-високото дърво в съседния двор. Цвърченето им изпълни въздуха. Някои от тях започнаха да се карат за най-хубавите места на короната.

Жаклин погледна към тях и започна да се подсмихва на живостта и палавостта на птиците. Няколко мига по-късно беше забравила случката с прислужницата.

 

 

— Господинът току-що се върна. Да сервирам ли вече вечерята?

От кухненския прозорец Николет беше видяла, че Рупърт Дантон идва към къщи и сега искаше да знае дали вече можеше да занесе в трапезарията ястието със сирене, което той беше пожелал точно за този четвъртък.

— Добре, Николет.

Жаклин се надигна от дивана, отиде до грамофона и обърна плочата, която беше слушала през последния половин час.

Външната врата се отвори и стъпките на професора се чуха по стъпалата, които водеха към първия етаж.

През съседната дневна Жаклин отиде в трапезарията и от там се заслуша в първите акорди на музиката. Песента, която прозвуча, беше същата, която тя и съпругът й постоянно бяха слушали, но времето, когато се запознаха.

Вратата към коридора се отвори и Рупърт Дантон влезе.

— Добър вечер, скъпа.

Той отиде до нея и бегло я целуна по челото. Спря за момент и я погледна в очите. След това се усмихна — същата спечелваща усмивка, която се появяваше винаги, когато трябваше „да каже“ нещо на жена си.

Жаклин знаеше ритуала.

Той щеше да седне на масата и да започне вечерята с несъществен разговор. После щеше да пусне някоя добра дума по тази или онази тема и след известно време неусетно щеше да стигне до въпроса.

Жена му не трябваше дълго да мисли, докато открие причината за днешната маневра. Не желаеше да участва в представлението и отново да изпадне в положението на статистка в частния театър на Рупърт Дантон.

— Не искаше ли да ми кажеш нещо? — попита го, след като Николет беше сервирала вечерята и двамата бяха седнали на масата.

Мъжът й вдигна поглед.

— Как ти хрумна?

Той се помъчи гласът му да прозвучи колкото се можеше по-изненадано и погледът му разколеба Жаклин.

„Винаги става така“ — помисли си тя. Много добре знаеше какво я очакваше, познаваше всяка отделна негова реакция, чувстваше се сто процента сигурна и въпреки това… Щом Рупърт я погледна и се направи на изненадан от държанието й, тя изгуби вътрешната си сигурност, стана нервна. Почувства се така, сякаш вината не беше негова, а нейна.

— Помислих си само… защото…

Жаклин търсеше подходящите думи.

Както винаги, от този момент нататък съпругът й беше този, който поемаше разговора в свои ръце и съвсем самостоятелно го направляваше в онази посока, която беше удобна за самия него.

— Всъщност имаш право, скъпа. Действително трябва да ти кажа нещо. Две са новините, които би трябвало да знаеш.

Той не сваляше поглед от нея, което не й даваше възможност да отвърне нещо.

— Първо приемът в Сорбоната непосредствено предстои. Днес получих писмената покана. Ще ти я дам след вечеря — той отпи глътка чай и си взе една виенска кифличка. — И освен това тази неделна почивка ще трябва да прекараш без мен.

Рупърт Дантон разряза виенската кифличка и дръпна маслото към себе си.

— С удоволствие щях да откажа ангажимента, за да прекараме съботата и неделята заедно. В края на краищата заради многото работа ние почти не се виждаме. Но за съжаление Дюфур вече е взел два билета за Марсилия. Нали знаеш, изложбата в Екс-ан-Прованс — той започна да маже виенската си кифличка с масло и сирене. — Попитах го дали не бих могъл да взема и теб, но за съжаление е резервирал стая само за нас, а там на юг по това време на годината нищо не може да се направи.

Той отхапа от кифличката си, направи кратка пауза и след това продължи.

— Но ти със сигурност ще издържиш още една неделна почивка без мен. В края на краищата сме в Париж, а в Париж има много неща, които човек може да предприеме в събота и неделя.

Жаклин кимна.

— Кога трябва да тръгнеш?

Съпругът й погледна часовника си.

— Ще хванем самолета в девет. Дюфур ще ме чака на летището. След половин час ще си поръчам такси.

Професорът още веднъж подари на жена си своята мила, така популярна сред всички усмивка. Но за пръв път през последните седем години Жаклин не изпита никаква мъка заради посредствената комедия, която й разигра току-що.

За пръв път в душата й се надигна чувство на презрение към него. В момента не я интересуваше фактът, че я мамеше, че си измисляше оправдания, че се срещаше с други жени и спеше с тях. Вбесяваше я безцеремонността и нехайството, с който от известно време мъжът й се отнасяше към нея.

„Въобще не се мъчи да измисли свестен претекст — мислеше си Жаклин и гледаше чинията си. В устата си усещаше блудкав вкус. — Толкова безразлична съм му станала, че и две минути не отделя, за да обмисли разумна лъжа.“

Не бяха изминали и десет минути, когато погледът й попадна на един от календарите, върху който бяха нанесени художествените изложби във Франция.

Тази в Екс-ан-Прованс беше минала преди една седмица.

 

 

Този път портиерката седеше на сгъваемия си стол пред къщата. Държеше в ръка плетката си и от време на време затваряше очи, за да се отдаде изцяло на сгряващото въздействие на слънчевите лъчи.

Жаклин я видя отдалеч.

До десния й крак се беше сгушило малко, мръсно кученце. Дори минаващите край него автомобили не можеха да го накарат да вдигне глава.

Може би още петдесетина метра деляха Жаклин от къщата.

С всяка следваща крачка, с която се приближаваше до сградата, сърцето й започваше да бие все по-възбудено.

Както преди три дни, беше слязла от таксито пред номер четиридесет и пет и сега изминаваше пеш последната част от пътя до Жан-Марк.

„Повече няма да обръщам внимание на тази жена“ — си мислеше Жаклин и реши да каже на портиерката само едно „Добър ден“ и след това веднага да влезе във входа.

Погледът й бе отправен нагоре. Прозорците, от които последния път висяха навън джинсите, пак бяха отворени. Само още няколко крачки я отделяха от тежката, тъмна входна врата.

Кучето изглежда не забелязваше приближаването й. Затова пък не убягна на вниманието на портиерката.

Старицата бавно изправи глава, мига известно време и отпусна плетката си на колене.

— Наскоро не бяхте ли вече тук? — попита тя, когато Жаклин се приближи на няколко метра от нея.

Младата жена кимна и продължи.

— Значи не сте сгрешила адреса, така ли?

— Не, мадам.

— И при кого искате да отидете?

— При мосю Дювал.

Тя погледна към портиерката. Забеляза подигравателното й подхилване и се спря.

— Така, така. И вие ли имате да вземате пари от него?

— Не разбирам за какво говорите.

— За това, че младежът там горе си въобразява, че наемът му ще се плати от само себе си. Или че някой ненормален ще купи някоя от ненормалните му картини и той най-после ще може да ми даде парите, които ми дължи.

Кучето се събуди, когато жената премести крак назад под стола си.

— Би трябвало да се хване с някоя свястна работа, този младеж — продължи тя. — В края на краищата е млад и здрав. Но да седи вечно вкъщи и да маца насам-натам с четката — от това никой не се храни — тя отново хвана плетката си. — И за какво изобщо го търсите?

— Аз… аз…

О, не — Жаклин се ядоса на това, че се беше впуснала в този разговор противно на първоначалното си намерение. Но беше твърде късно. Сега бързо трябваше да измисли нещо.

— Аз… следвам заедно с мосю Дювал.

— Така, така. Значи и вие рисувате.

Жаклин кимна.

— А откъде сте?

Тя се поколеба за миг, след това каза:

— От Англия.

Старата кимна.

— Но за разлика от този там горе — посочи с палец втория етаж — добре се справяте — тя изгледа Жаклин от горе до долу. — При всички случаи изглежда не разчитате само на таланта си.

Жаклин се надяваше, че портиерката скоро ще приключи разговора.

Старицата сякаш чу нямата й молба.

— Живее на втория етаж вдясно — каза тя и отново се посвети на ръкоделието си. Кучето пак положи главичка на предните си лапички.

Жаклин отвори входната врата и влезе в хладната атмосфера на стълбището. Побърза да се изкачи нагоре по стълбите, сякаш се страхуваше, че портиерката ще извика още нещо след нея.

На първия етаж тя забави ход и за последните две стъпала се нуждаеше от толкова време, колкото й беше трябвало от таксито до къщата на Жан-Марк.

Най-накрая стигна до вратата на неговия апартамент.

Като че ли биенето на сърцето й можеше да се чуе на няколко метра разстояние. Тя погледна табелката с надпис „Дювал“, събра всичката си смелост и силно почука на вратата.

Със затаен дъх изчака няколко секунди, докато в жилището се чуха стъпки.

— Един момент, моля — каза гласът на студента.

Радостна възбуда обзе американката.

Чу се шум от разместване на някакви мебели, след това вратата се отвори и лицето на Жан-Марк се появи.

— Жаклин!

Студентът изглеждаше съвършено изненадан, когато съзря на стълбището жената на своя професор. Без да откъсва очи от нея, остави вратата да се отвори напълно.

— Въобще не съм допускал — той направи крачка встрани. — Влезте.

Младата жена се приближи колебливо.

— Моля да ме извините — каза той и избута с крак едно старо кресло от пътя й, докато затваряше вратата след нея. — Ако знаех, че ще дойдете, определено щях да въдворя малко ред.

— … и тогава жилището вече нямаше да изглежда като ваше — отвърна Жаклин, след като сърцебиенето й се беше поуталожило.

— Моля — Жан-Марк я покани в голямата стая с изглед към улицата.

Младата жена мина покрай него и влезе. Тя се усмихна при вида на разнебитения сушилник, върху който в съвършен безпорядък бяха нахвърляни най-различни дрехи. На масата имаше куп стари вестници, а две трети от дивана бяха покрити с листи хартия.

Едва сега Жаклин забеляза статива, изправен до прозореца. Той беше така разположен, че дневната светлина отвън попадаше директно върху повърхността за рисуване. Отиде до него и се загледа в картината.

— Но това е… — очите й се разшириха и заблестяха. — Но това е бистрото на Пепито!

Жан-Марк пристъпи до нея и се усмихна.

— Използвах принудителната си почивка и малко повече от седмина работих над тази картина. Завърших я снощи. Тъкмо навреме — сякаш съм предусещал, че днес ще минете оттук.

Жаклин не можеше да откъсне поглед от картината.

— Прекрасна е — кача тя. — Най-много ми харесват цветовете. Толкова са топли и приветливи.

— Дължи се на това, че изведнъж спомените ми, свързани с бистрото, станаха толкова хубави. Само се опитах да ги пресъздам такива, каквито са. Въпреки че от две години почти всеки ден обядвам при Пепито, по-рано никога не ми е хрумвало да рисувам бистрото. За това първо трябваше да срещна вас там.

Студентът дяволито се усмихна.

— Имам още нещо за вас.

Той отиде при един стар шкаф до прозореца, отвори вратичката и от хаоса, който се разкри пред очите й, извади папка с картини.

Тя си спомни за скицата, която беше обещал да й донесе при следващата им среща. Взе големия лист, който й подаде, и го разпъна на масата пред себе си.

— Но това сме…

— Това сме ние двамата по време на неотдавнашната ни разходка край Сена.

Той приглади с ръка единия ъгъл на рисунката.

Жаклин стоеше безмълвна. Жан-Марк беше успял да извика от паметта си най-дребни подробности от местността, сред която се бяха разхождали и да ги пренесе върху листа хартия, но не това пленяваше младата жена.

— Картината излъчва такова спокойствие, а ние двамата сме с толкова сериозни лица — забеляза тя.

Жан-Марк кимна.

— Не исках просто да нарисувам спомена. Целта ми беше да разкрия това, което изпитвах. Това, което виждате сега, не е просто нашата разходка край Сена, а чувствата, които ме вълнуваха и които се събуждат при спомена ми за този следобед.

Жаклин го погледна и студентът се усмихна.

— На картината само лицата ни са сериозни — добави той. — Вижте, ето я светлината на слънцето, ето ги младите листа на дърветата, там са двете деца, които така буйно лудуваха. Всичко това е по-скоро ведро, не е ли така?

— Имате право — съгласи се тя. — Само дето лицата ни са много по-сериозни, отколкото си ги спомням.

— Вашето при всички случай беше такова. Макар че през онзи следобед на няколко пъти се смяхте, всъщност настроението ви беше малко потиснато. Дори когато се радвахте, очите ви винаги оставаха сериозни.

Жаклин не отговори. Като че ли думите му бяха засегнали някакво много чувствително място в нея. Тя още малко задържа поглед върху картината, след това бавно я пусна.

— Не исках да ви причиня болка — Жан-Марк седна на края на масата. Той веднага забеляза реакцията й на последните му изречения. — Може би това мое впечатление се дължи просто на вътрешното ми състояние. Възможно е да съм се заблудил.

Той я гледаше, а очите му сякаш още веднъж искаха да й се извинят.

Младата американка вдигна глава.

— Не трябва да се извинявате — каза тя и погледна тъмните му сериозни очи. — Всъщност много добре даже сте усетил настроението ми. Само че невинаги е лесно да признаеш някои неща пред себе си.

Жан-Марк мълчаливо погледна към папката.

Жаклин видя, че вътре имаше още една картина.

— Може ли да разгледам и тази? — попита тя.

Студентът се поколеба за миг, но Жаклин вече беше взела листа и го обръщаше.

В същия момент прехапа долната си устна.

Това беше скицата, която Жан-Марк й беше направил след приема на улица „Дьолриш“.

Беше прекрасен портрет, но и той показваше младата жена с тъжни очи и устни, върху които нямаше и следа от усмивка.

— Това е само…

— Оставете — прекъсна го тя.

Взе в ръка картината, отиде до прозореца и я обърна срещу светлината.

— Тогава, на приема, казахте, че художникът преди всичко трябвало да може да наблюдава — тя се извърна към него. — Но, изхождайки от картините ви, мисля, че вие умеете нещо повече.

Студентът я гледаше мълчаливо, докато тя оставяше картината върху полицата на прозореца.

— Вие изглежда можете да виждате вътре в хората — продължи Жаклин. — Първата ми реакция, когато видях портрета, беше не толкова учудване от сериозността на цялостния израз, а по-скоро чувство на разпознаване. Сякаш някой бе отгатнал мислите, които винаги се опитвах да прикрия.

Тя вдигна поглед от картината и срещна този на студента. Един миг се гледаха взаимно, без да разменят нито дума. След това Жаклин му върна скицата и той отново я прибра в папката.

— За какво мислите, когато рисувате дадена картина?

— Зависи какво скицирам — той посочи някаква рисунка върху статив, разположен в ъгъла на стаята. — Според това дали рисувам пейзаж, ситуация или лице.

— И какво си мислихте, докато рисувахте мен?

Самата Жаклин се учуди от смелостта, с която поставяше въпросите си. Жан-Марк отговори първо с усмивка.

„Сега ще се опита да измисли свястно обяснение“ — предположи американката.

Той сведе поглед, сякаш бе отгатнала мислите му.

— Докато работя невинаги ми минават през ума ясни мисли — каза най-после, — понякога са само съвсем смътни идеи или само усещания, които трудно могат да се изразят с думи.

— Сега се опитвате да се измъкнете — усмихна се Жаклин.

Жан-Марк искаше да отвърне нещо, но видя лицето й и се отказа от опита си да отбегне въпроса.

— Щом наистина искате да чуете… — гласът му стана по-тих от преди.

Жаклин го гледаше изпълнена с очакване.

— Е, добре — той си пое дълбоко въздух. — През цялото време си мислех, че дълбоката тъга, която се четеше в очите ви, съвсем не подхождаше на цялостния ви вид и на повода, по който се запознахме.

Жан-Марк така изговори последните думи, сякаш веднага очакваше отговор от нейна страна. Но Жаклин замълча. Погледът й се плъзна из стаята, към прозореца, и тя бавно прокара ръка през тъмната си коса.

— Впечатлението, което ми направихте — той спря и изчака, докато отново го погледна — беше на човек, който вътрешно се чувства много самотен.

Въпреки че думите му болезнено я засегнаха, гласът му беше толкова успокояващ и нежен, че тя почти му бе благодарна за откровеността. Той като че ли премахна някаква невидима бариера между тях. Сякаш бе освободил Жаклин от необходимостта да се преструва пред него така, както от години беше свикнала да го прави пред други хора.

— Имате право — тихо рече тя и леко наведе глава. — И вие сте първият човек, който ми го казва прямо и открито, без фалшиво намерение.

Възцари се тишина. На няколко метра един от друг, Жаклин и Жан-Марк стояха в стаята и се гледаха взаимно така, сякаш темата доста ги беше засегнала. Студентът пръв наруши мълчанието.

— Сигурно невинаги е било така?

— Не — отговори му тихо. Като че ли всеки следващ отговор я сближаваше по малко с него. — Всъщност… Просто така се развиха нещата. И аз не знам защо се получи така.

Жан-Марк кимна и се загледа през прозореца. За пръв път от няколко дни насам на небето се бяха появили облаци и за няколко мига закриха слънцето.

— Изглежда в живота има неща, развитието, на които протича почти незабележимо и които човек забелязва едва тогава, когато са достигнали определен мащаб — каза Жаклин. — Но ако тогава трябва да си признаеш, че те са довели до нови ситуации, често това прозрение е болезнено — тя приглади с дясната си ръка някаква гънка на полата си. — За съжаление фактът, че си прозрял нещо, още не означава, че знаеш как отново да се освободиш от бремето, което те е налегнало.

Жан-Марк я погледна право в очите.

— По този въпрос съм на друго мнение.

— В какъв смисъл?

— Смятам, че човек може да намери изход от всяка ситуация, дори и от най-заплетената.

Жаклин се усмихна.

— От вашата уста звучи много хубаво. Но, за съжаление, опитът ме е научил на друго.

— Може би сте направила грешка.

Междувременно облаците се бяха отдръпнали и слънчевите лъчи отново заливаха стаята и я потапяха в златиста светлина.

— Каква грешка?

— Такава, каквато правят повечето хора. Не сте послушала верния глас. В днешно време почти всички хоро слушат само единия от двата си вътрешни гласа, този на разума. Опитват се всичко да обяснят, да анализират и после да намерят правилното решение, както при математическа задача. За съжаление това постоянно ги води до същата задънена улица.

— А какво разбирате под втори вътрешен глас?

Жан-Марк посочи с ръка сърцето си.

— Вторият е този тук, вътре. Гласът на сърцето ни, на чувствата ни. За разлика от другия, този глас не може толкова лесно да се изрази с думи, не може да се обясни с логически аргументи. Напротив, често ни кара да чувстваме близки неща, срещу които другият глас се съпротивлява. За съжаление още от деца ни е втълпено да не се доверяваме на този глас, а да се осланяме изцяло на другия. Научили са ни да мислим, но не и да чувстваме. И резултатът е, че пренебрегваме усещанията си в полза на рационалната логика.

— Съвсем не знаех, че сте и философ — Жаклин го гледаше с разширени очи.

Студентът се засмя и поклати глава.

— Съвсем не. Само се опитах да приложа в живота това, което съм научил от рисуването.

Двамата стояха един до друг при отворения прозорец. Жаклин искаше да каже нещо, но напразно търсеше подходящите думи.

Жан-Марк не откъсваше поглед от нея. Съвсем бавно у младата жена се надигна усещането, че думите му като че ли бяха разсеяли и последните съмнения в собствените й действия.

— Мисля — тихо и нежно каза той, — че и вие сте направила тази грешка.

Жаклин видя играта на цветовете в очите му, тъмнокафявото, на които съдържаше безброй много други нюанси.

— Съвсем определено — тя леко отпусна глава назад. — И знам, че бе неправилно, абсолютно неправилно…

Затвори очи и усети как ръцете на Жан-Марк обгърнаха раменете й и силно я привлякоха към него. Дланта му погали косите й и обхвана главата й.

— Моля те, Жан-Марк — прошепна тя, — целуни ме!

Устните му се прилепиха до нейните. Стори й се цяла вечност, докато се откъснаха един от друг. Той силно притисна главата й към гърдите си.

— Обичам те — прошепна — и го знаех от първия миг, в който се видяхме.

Жаклин зарови глава в пуловера му и го привлече още по-плътно към себе си.

— И аз го знаех, но се опитах да заблудя самата себе си. О, Жан-Марк, толкова съм щастлива, че съм при теб.

Пръстите му се плъзнаха през косата й, която блестеше на слънцето.

— По цели дни, докато бях сам вкъщи, за нищо друго не можех да мисля, освен за теб. Постоянно те виждах пред себе си. Няма да повярваш колко често мислено си повтарях всяка дума от разговорите ни на приема, в бистрото и край Сена.

— В такъв случай през последните дни двамата сме правили едно и също. И аз бих могла да ти повторя всяко отделно изречение, което сме си казали.

Той обхвана лицето й с двете си ръце и я целуна по челото.

— Дори мислех да ти позвъня по телефона или може би да ти пиша.

Жаклин се усмихна.

— А аз вече идвах веднъж, преди няколко дни, пред тази къща, долу до вратата.

Очите му се разшириха.

— И не си се качила до горе?

Жаклин поклати глава.

— Другият глас. Той ми каза, че трябва отново да си отида вкъщи. И преди два дни го послушах.

Те се погледнаха в очите и започнаха да се смеят. Жан-Марк обви ръце около хълбоците й и я притисна към себе си.

— Трябва официално да се разделим с него. Сбогом, глас на разума! Вече нямаме нужда от теб — той повдигна Жаклин с две ръце й отново я пусна. След това така силно я притисна към себе си, че тя почти остана без дъх. — Обичам те! Обичам те!

Младата жена не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала така необуздано весела и радостна. Всички грижи и неволи, всички страхове и потискащи чувства сякаш бяха изчезнали. Изведнъж всичко се бе променило. Жан-Марк я беше омагьосал и я бе превърнал в друг човек.

— Знаеш ли какво бих направил сега с най-голямо удоволствие? — попита той няколко мига по-късно.

— Нека да отгатна.

Жаклин се облегна назад в ръцете му, доколкото беше възможно. Жан-Марк повдигна вежди и зачака първия й опит.

— С най-голямо удоволствие би… — започна тя и се поколеба за миг.

— Е?

— … ме целунал!

Той се засмя и силно я прегърна. След това се погрижи за изпълнението на предположението й.

— Но всъщност не беше това, за което си мислех — прошепна в ухото й.

— Тогава нека пак да отгатна — тя едва сдържаше смеха си. — Знам! — каза накрая. — Искаш да нарисуваш картина.

— О, не! Наистина много обичам да рисувам, но в момента нещо друго ми се върти в ума.

— Наистина не е много просто — Жаклин сбърчи чело. — Художник, държащ в ръцете си жена, която го обича и чието най-съкровено желание не е да я целуне или да я нарисува… Трябва да кажа, че ми се вижда забележителен съвременник…

Жан-Марк силно се засмя при последните й думи.

— Спри! — прекъсна го младата американка. — Имам право още веднъж да гадая.

Той кимна и зачака третия й опит.

— Мисля, че знам.

— Не ме дръж в напрежение.

— Да кажа ли?

Тя му се усмихна дяволито и се зарадва, че й се беше удало да обърне ситуацията.

— Е, казвай вече — помоли Жан-Марк.

Жаклин закръгли устни, вдигна дясната си ръка и положи показалеца си върху устните му.

— Мисля, че има нещо общо с едно бистро, което се нарича „При Пепито“.

Жан-Марк още веднъж я обгърна с ръце и я завъртя, докато и двамата паднаха върху стария диван сред всичките листи хартия.

Смеейки се, те се гледаха. Жаклин махна косите от лицето си.

— Готов ли си?

Той скочи, хвана я за ръката и я издърпа при себе си.

Няколко мига по-късно напуснаха жилището. Мина още известно време, докато двамата тръгнат надолу, тъй като студентът не можеше да намери ключа на вратата.

— Просто да тръгваме — той хвърли бегъл и безполезен поглед под дивана и креслото. — Никой няма да влезе.

— Да не би да искаш да оставиш жилището си отключено?

Той я погледна учудено.

— Да не си фанатичка на тема порядък?

Жаклин се засмя и поклати глава.

— Не, но мисля, че скоро ще станеш много известен художник и с твоите картини ще се търгува на най-високи цени. А тук има цяла дузина от тях.

Жан-Марк не можа да не се подаде на такава логика и поднови търсенето.

— Може би трябва да погледнеш под изтривалката до вратата — предложи Жаклин след известно време.

Студентът вдигна изтривалката и откри ключа.

Бавно се отправи към Жаклин.

— Ти си го скрила там.

— Аз? От къде на къде?

— Искаше да ми докажеш нещо.

Тя го гледаше, без да има ни най-малка представа за какво говори.

— Какво съм искала да ти докажа?

— Че в това домакинство липсва жена — той дръпна вратата, заключи я и се обърна към Жаклин. — Е? Прав ли съм?

— Сега с най-голямо удоволствие бих отговорила „да“, защото тази мисъл много ми допада.

— Но тогава кажи „да“!

Тя остана за миг неподвижна, после му направи знак с ръка да доближи ухо до устните й. Той се наведе напред и усети как ръцете й привлякоха главата му съвсем плътно до лицето й.

— Да, да, да…