Георги Русафов
Девойчето Звездица (5)

V

След като се убедила, че Лулу Сана се е удавила в дълбокото езеро и повече няма да излезе от него, дъщерята на болярския съветник побързала да се върне колкото може по-скоро в замъка. И щом влязла невидяна от никого в стаята си, тя не могла да се свърти на едно място от радост… Танцувала самичка. Подскачала със сияещи от щастие очи от прозорец до прозорец. Потривала самодоволно ръце и непрекъснато си тананикала:

— Никой не ме видя, никой няма да узнае нищо за стореното… Вече нямам съперница и сега младият господар ще се ожени за мене!

Ала чуй какво се случило наскоро след грозното престъпление!…

Там, където потънала Звездица, на другата заран рано-рано се появило чудно цвете. Стебълцето и корените му се губели невидими нейде дълбоко в глъбините на езерото, а върху повърхността на водата се полюшвал кротко само един-единствен златен цвят… Отдалече самотният златен цвят приличал на пълнолика златна месечина, паднала в езерните води. Но точно в средата му, дето при другите цветя се намират тичинките, греели като човешки очи две сини звезди. Те били обърнати към брега, където далече зад горските гъсталаци се тулел болярският замък, и час по час отронвали като бисерна роса по две едри сълзи, сякаш плачели човешки очи.

Новината за чудното цвете, което поникнало в езерото, се разнесла още същия ден навред из близката гора. За случката запели птиците в леса, зашушукали си тревите, зашепнали листенцата на дърветата. И минало, колкото време минало — от птиче на птиче, от тревица на тревица, от листец на листец — една утрин необикновената вест достигнала и в горичката под Железните скали.

— Това е нашата какичка; за нея пеят птиците… — разтревожили се зайците, катериците и сърните там, когато чули новината. — Нали тя ни напусна като годеница на младия болярин!

И всички хукнали презглава към брега на потуленото в горския пущинак езеро. А когато стигнали при него и когато видели самотното цвете върху повърхността на водата, зайците, катериците и сърниците веднага решили да бдят денем и нощем над него, защото наистина познали в сините звезди на златния цвят очите на тяхната Лулу Сана…

Нека сега оставим за малко дъщерята на болярския съветник да ликува колкото си ще, златното цвете да се полюшва като самотна златна лодчица в езерото, горските приятели на удавената девойка да бдят от брега за него, а ние през това време да видим какво е направил годеникът на Звездица, когато разбрал, че годеницата му е изчезнала!

Още в деня на престъплението, като не зърнал до вечерта никъде годеницата си, той дигнал накрак да я търси всичко живо в замъка. Мало и голямо пребродили със запалени факли от мръкнало до бели зори стъпка по стъпка цялата крепост. Претършували подземията. Надникнали в стаи, дето с години никой не бил влизал. Поместили всяка вещ, всеки камък. Но от изчезналата девойка не открили ни вест, ни кост.

На другия ден годеникът изпратил по близки и далечни селища сто бързоноги вестоносци. Където стигнели, където седнели, вестоносците всъде известявали на млади и стари:

— Чуйте, хора, изчезнала е годеницата на болярския син!… Който съобщи нещо за нея в замъка и помогне да се намери девойката, ще получи за награда калпак жълтици!

Ала минал ден, минали два дни, изнизала се цяла седмица, а на портата не потропал никой да каже нещо за Звездица. Тогава отчаяният момък решил сам да тръгне по оврази и чукари за свидната си годеница… Яхнал най-охранения кон от конюшнята на баща си, той обходил надлъж и нашир цялата планина. Не пропуснал и пещерата, докато не огледал всяко нейно кътче. Не заобиколил по пътя си нито една пропаст, преди да стигнел до дъното й. Не отминал шубрак, без да разгърне всичките му клони… Подметките на ботушите му се изтрили от катерене по скали и сипеи. Дрехите му се превърнали на дрипи от горските трънаци.

Но лесно е да се досетим, че всичките усилия на младия човек отишли напразно — нийде сред тези скришни места той не намерил дори следа от изчезналата девойка. Затуй накрая махнал безнадеждно ръце и още същия ден тръгнал със съкрушено сърце отново към замъка.

Вървял, колкото вървял, една заран излязъл на пътеката, която минавала край езерото с чудното цвете. Бил капнал от умора и съсипан от скръб, та щял да отмине, без да погледне и езерото, и златния цвят в него. Но в туй време пред коня му се струпали изневиделица цяла дружина зайци, катерици и сърни. С щръкнали уши те започнали да се стрелкат тревожно ту към конника, ту към езерото. Изправяли се на задните си крака и му махали така настойчиво с предните, сякаш го зовели:

„Ела с нас!… Ела е нас!“

Веднага щом зърнал неспокойната дружина от зайците, катериците и сърните, момъкът познал, че това са същите животни, които бдели някога над припадналата Лулу Сана, когато той я видял за първи път пред пещерата на звездочелите елени. Сърцето му — облъхнато от нова надежда — затупкало лудо. И като забравил умората, скочил пъргаво от коня, хукнал подир горските приятели на изчезналата девойка и не усетил кога стигнал до брега на езерото.

Първото нещо, което привлякло вниманието на болярския син сред езерната шир, било чудното цвете. То се полюшвало, както преди, самичко във водата и сините му звездици продължавали да ронят неспирно едри бисерни сълзи.

— Майко мила, та това са очите на моята годеница!… — извикал изуменият момък, когато видял сините звезди в средата на златния цвят.

Същия миг, сякаш да потвърдят думите му, сълзите от златното цвете изведнъж спрели да капят. А сините му звезди засияли така, както засияват очите на човек, видял насреща си след дълга раздяла свидно същество… Отмалял от тяхната ласка, момъкът подгънал крака, седнал на меката трева и не мръднал от брега до късна нощ.

На другия ден той дошъл рано-рано пак там.

На третия ден слънцето го огряло отново на брега, захласнат в чудното цвете, заобиколен от горските приятели на Лулу Сана. И така неусетно се занизали ден след ден, които младият болярин прекарвал от изгрев слънце до черен мрак все на езерния бряг. През туй време той не откъсвал погледа си от сините звезди на златния цвят и устните му час по час мълвели думите, шепнати от него на годеницата му, когато тя била жива…