Георги Русафов
Девойчето Звездица (4)

IV

В замъка, дето младият момък отвел Звездица като своя годеница, живеела друга девойка, дъщеря на един от болярските съветници, която отколе хранела тайна севда да се омъжи за знатния момък. И когато го видяла да се връща от лов с Лулу Сана и научила какво е станало горе при Железните скали, тя се заключила в стаята си и три дни и три нощи не се показала навън. Все мислела и мислела какво да стори, за да откъсне сърцето на младия човек от годеницата му ида го спечели за себе си. Затуй — когато най-сетне на четвъртата заран излязла отново сред хората — веднага започнала да сипе наляво и надясно какви ли не страхотии за момичето Звездица.

На едни разказвала, че девойката била намерена от годеника й в една меча бърлога, дето се хранела заедно с още две зверчета със сурово месо. Други уверявала, че годеницата напускала всяка нощ замъка и до петляно време се губела в гората, където сборувала с вещици и самовили по техните потайни сборища. А пред трети се кълняла, че сама с очите си с виждала как горското момиче по цели дни варяло в стаята си омайни билки, за да омагьоса с тях всичко живо в замъка. Накрая озлобената девойка завършвала всякога клеветите си с престорена грижовна въздишка:

— Ох, може да се лъжа, добри хора, ала все ми се струва, че това момиче ще ни докара големи беди — дано само небесата се смилят над младия ни господар, та поне той да не пострада!

Но колкото и ловко да изплитала клеветите си срещу своята съперница, никой в замъка не й вярвал, защото вече всички били погалени от добротата на горското девойче и до един го обичали от все сърце…

В туй време другата неприятелка на Звездица — вещицата от гората при Железните скали, която искала да задоми Лулу Сана за своя двуглав син — успяла да постъпи на работа в замъка като гъсарка. И от зорките й очи не убягнали нито безсилната ярост на озлобената девойка, нито обичта на хората към младата годеница. Ето защо, когато съперницата на Звездица минала веднъж замислена край нея, коварната старуха й подхвърлила с ехиден глас:

— Каквото баба знае, това си бае, ала кой има уши, нека слуша: младото лисиче всякога може да научи нещо полезно от старата лисица… — Сетне протегнала напред дългата си жилеста шия, като да клъвне минаващата девойка, па й изсъскала в ушите: — Запомни, дъще, че покритият въглен си върши по-добре работата!

Сепната от загадъчните думи на новата гъсарка, оная се заковала на мястото си, попитала я:

— Какво искаш да ми кажеш с това, бабо?

Вещицата сякаш само туй чакала. Долепила уста до ухото на изплашената хубавица и нещо дълго, дълго й шепнала… Какво й казала лукавата старица, какви чудодейни съвети й нашепнала, никое друго човешко ухо освен ухото на пренебрегнатата красавица не чуло. Затуй пък мало и голямо в замъка не закъснели да видят, че след тази среща на двете потайни неприятелки на горското момиче младата й зложелателка съвсем се променила.

Тя престанала изведнъж да сипе, както преди, наляво и надясно клевети и страхотии за годеницата. Спряла да плете каквито и да било интриги по неин адрес. И докато, преди да се срещне със старухата, на всички било известно, че не могла да погледне щастливата годеница, без да се разтрепере от завист и злоба, сега правела, каквото правела, все гледала да бъде по-близо до нея.

Започнала да придружава навсякъде Звездица, когато тя излизала на разходка. Взела да посещава често стаята й, където двете до късна нощ с песни тъкмели заедно даровете за близката сватба.

Повечето от хората в замъка се радвали от сърце на внезапната дружба между двете предишни съпернички и не виждали нищо лошо в нея. Но имало и такива люде, които не вярвали в искреността на съветническата дъщеря и все я подозирали, че с приятелството си към Звездица тя й готви някаква клопка.

И тези хора при всеки удобен случай предупреждавали младата годеница:

— Пази се от новата си дружка, девойко!… Голяма беше доскоро омразата й към тебе, за да ти бъде сега искрена приятелка — помни ни думата, че няма да усетиш кога ще ти стори някое зло!

Ала Лулу Сана — девойка, прекарала целия си кратък живот сред горските животни, които не познавали нито човешкото лицемерие, нито човешката злоба — отвръщала на всички с леко сърце:

— Напразно се безпокоите, добри хора — с новата ми дружка ние се обичаме като сестри, тя е готова да се хвърли в огъня заради мене!

И всеки изминат ден доверчивото момиче се привързвало все повече и повече към предишната си неприятелка. А когато наближил денят, в който родителите на младия жених определили да стане сватбата му със Звездица, вече никой от замъка не могъл да види годеницата самичка. Където и да се мернела тя, хората навсякъде виждали долепена като сянка до нея и нейната прикрита съперничка…

Веднъж — било точно срещу деня на сватбата — дъщерята на болярския съветник поканила Звездица:

— Сестричко мила, хайде днес да се разходим за последен път самички в гората, че от утре ти ще бъдеш невеста и кой знае дали вече ще можем пак да си другаруваме, както си другаруваме досега!

Щом чула, че я канят да върви в гората, горската девойка чак подскочила от радост и начаса тръгнала с грейнали от щастие очи след дружката си, без да се обади някому… Дъщерята на съветника извела наивното момиче от замъка през една потайна вратичка, след което двете, пак невидени от ничие човешко око, потънали в тъмния лес. Там вървели, колкото вървели, накрая стигнали до едно дълбоко езеро, скрито като че ли нарочно сред най-големия гъсталак на горския пущинак… Двете девойки прекарали самички край потуленото в леса езеро дълго. През това време завистницата не затворила нито веднъж устата си. Все току прегръщала младата годеница и все току намирала нещо в нея, за да я обсипе с поток от горещи похвали.

Веднъж превъзнесла до небесата златните като слънчеви лъчи коси на Лулу Сана. След туй се възхитила до задъхване от сините й като две горски незабравки очи. А после хванала ръцете й и докато ги милвала, с развълнуван от възхита глас й говорела:

— Какви прекрасни ръце имаш, сестрице — дланите ти са меки като пухчета, а пръстите ти сякаш са изковани от най-изкусния златар на света! Знаеш ли, че на твоите ръце би завидяла дори нашата царица, която не току-така се слави с най-хубавите, най-нежните ръце в царството!… О, ненапразно младият ни господар, мила, си е загубил ума по тебе — много, много си хубава!

Така тя редяла без отдих похвала след похвала коя от коя по-възторжена, коя от коя по-ласкателна… И Звездица, която преди това не била слушала никой да хвали с по-сладки думи хубостта й, поглъщала жадно всичко, което й говорела дъщерята на болярския съветник. След всяка нейна дума пробуденото й за ласки женско сърце все повече и повече се опиянявало, сякаш дружката й я черпела чаша подир чаша с все по-силно и по-силно вино. Затуй — макар да разбирала езика на всяко животинче и на всяко пиле в гората, омагьосана от похвалите на опитната ласкателка — тя нито веднъж не дала ухо на едно птиче-умниче, което непрекъснато се блъскало о зашеметената й глава и все по-тревожно и по-настойчиво писукало:

— Не слушай думите й, глупаво момиче — не за добро те хвали тя! Чуваш ли, запуши ушите си, не я слушай!… Ох, чуй ме, Лулу Сана, не слушай тази лицемерка — тя ще те погуби с ласкателството си!…

Малко преди слънцето да докосне със златото на залеза си огледалната повърхност на езерото, лицемерката отстъпила на две-три крачки от Звездица. Престорила се, че уж сега за първи път вижда новата огърлица върху шията й, плеснала с ръце и викнала с жар:

— Ах, сестрице, разбрах най-сетне защо днес си така дивно хубава — та ти си имала нова огърлица; да знаеш само как ти прилича, мила!

След туй — като изтичала върху една скала, надвиснала стръмно току над синята бездна на езерото — тя започнала да зове припряно Звездица:

— Ела, сестричко, ела по-скоро при мене да се огледаш в езерото и сама да видиш с очите си каква неземна красавица те е направила огърлицата, дето ти е подарил младият ни господар за сватбата!

Щом чуло ласкателката, птичето-умниче сякаш пощуряло от тревога. Взело да се блъска лудо о девойката, да я удря с крилцата си и ситно-ситно да писука:

— Не отивай… не отивай при нея!… Тя ще те погуби… ще те погуби!

Но Звездица останала глуха и този път за предупреждението на птичето-умниче… Като скочила пъргаво на крака, тя изтичала на един дъх върху стръмната скала при сладкодумната си дружка и още задъхана от тичането, погледнала в огледалната повърхност на езерото. Тутакси оттам й се усмихнало едно наистина дивно хубаво девойче — със златни дълги коси; с едри като на кошута сини усмихнати очи; с поруменели от моминско вълнение бузи; с мило, засияло от щастие лице.

— Сестро, дружке мила, нима тази, дето се усмихва долу във водата, съм аз, а не друга девойка? — дигнала смаяни очи към приятелката си Звездица.

— Ти си, проклетнице, ти си същата омайница, дето ми отне любимия с дяволската си хубост!… — изсъскала изведнъж с внезапно променен глас дъщерята на болярския съветник и преди изумената девойка да се съвземе, онази я блъснала с все сила към водната бездна: — Иди и ти там, глупачке!

Всичко това станало така ненадейно и с такава бързина, че Звездица дори не успяла да извика. Затуй пък птичето-умниче писукало жално-милно до късна нощ над мястото, дето потънало удавеното горско девойче.