Георги Русафов
Девойчето Звездица (3)

III

Както е било от хилядолетия през всички други ясни дни в гората, на следната заран слънцето пробудило пак рано-рано горския свят. И от алени зори до тъмната вечер лесът кънтял неспирно от безгрижните птичи песни; дъхтял от сладкия мирис на цъфналите цветя и билки. По горските поляни жужукали неуморно медоносни пчели; по дънерите на дърветата подскачали и хлопали работливо пъстри кълвачи. Някъде кукали тъжно кукувици; другаде чирикали в радостна надпревара ята гълчаливи врабци… Едничка Лулу Сана лежала — все безмълвна, все неподвижна.

Така се изтърколили девет дни и девет нощи.

На десетия ден близо до пещерата на звездочелите елени ненадейно лавнали кучета, екнали ловджийски рогове. И докато струпаните около бездиханната девойка животни да разберат какво става, всички били заобиколени от дружина конници, предвождани от гиздав момък, облечен от главата до краката само със сърма, злато и коприна.

Щом видели толкова много дивеч на едно място, ловджиите надали радостни викове и тутакси опънали лъковете си срещу зайците, катериците и сърните, които продължавали да бдят над повалената от змийската отрова Звездица. Но преди стрелците да пуснат смъртоносните стрели върху животните, младият им предводител зърнал строполената на тревата девойка и викнал:

— Стойте, никой да не стреля — сред животните лежи човек, някакво момиче има там!

Като слязъл от коня си, гиздавият момък достигнал с един скок мястото, дето лежала Лулу Сана. Надвесил се над нея. Докоснал нежно с десница бялото й като мрамор безжизнена лице. Погалил разпилените й златни коси. Доближил устни до замлъкналите от девет денонощия уста на девойката и от гърдите му се изтръгнал горестен вик:

— Мъртва… тя е мъртва! А по-голяма хубавица от нея очите ми досега не са виждали нийде по света!…

Покъртени от вика му, останалите конници също се смъкнали мълчаливо от конете, заобиколили девойката и смаяни от дивната й хубост, до един подгънали колене пред безжизненото й тяло. Стихнала като мъртва и цялата гора… Спрели да шумолят листата на дърветата и храстите. Оборили глави като попарени от слана тревите и цветята по горските поляни. Секнали песните на птиците. Замлъкнал работливият хлопот на кълвачите. Спотаили се сред билките медоносните пчели. Занемели подвикванията на кукувиците. Дори неспокойният вятър свил вечно размаханите си невидими криле нейде в потайните долища на планината… И кой знае колко щяла да продължи тази тягостна тишина, ако по едно време един от ловците не се провикнал към натъжения момък:

— Виж какво черно трънче стърчи от ръката на девойката — дали то не е причинило смъртта й!

Мъжете начаса̀ обърнали очи към десницата на Лулу Сана, където върху нежната й бяла длан наистина стърчал като черно трънче змийският зъб на злата вещица… Цяла дузина нетърпеливи мъжки ръце се протегнали към трънчето да го изтръгнат първи. Но младият им предводител изпреварил всички и пръв извадил отровния зъб от дланта на заспалата като мъртва девойка.

Тогава станало чудо.

Най-напред от разтворената раничка изтекли една след друга три черни като катран капки кръв. Сетне по бялото безжизнено лице на Звездица затрептял руменец. След туй дългите й копринени мигли се полюшнали, клепките й се подигнали и преди стаилите дъх мъже да се съвземат от изненадата, всички били огрени от лазура на отворените й сини очи.

— Кой си ти, момко? За добро ли, или за зло си дошъл тука с дружината си, дето друг човешки крак освен моя никога не е стъпвал? — проговорила Лулу Сана, когато зърнала надвесения над нея гиздав момък.

Ала преди да дочака отговора на младия хубавец, Звездица се изплашила от брадатите сурови лица на мъжете край него, скочила на крака и побягнала.

— Не бягай, момиче, нищо лошо няма да ти сторим… — настигнал я момъкът. — Аз съм син на болярина, който владее този край, а мъжете с мене са мои верни другари, ловци. Увлякохме се тая сутрин по дивеч и неусетно стигнахме до това потайно място, където те намерихме повечето мъртва, отколкото жива… Разкажи ми сега ти коя си и какво търсиш, такава дивна хубавица, самичка в този пущинак?

Покорена от топлия глас на младия болярин, Звездица спряла послушно и на един дъх му разказала:

— Аз съм дъщеря на звездочелия елен и звездочелата кошута, които живеят хей там в онази потулена пещера; наричат ме Лулу Сана, което на еленски език значи „девойче Звездица“… Сега съм сама, защото моите родители преди месец време отидоха да ми донесат от далечната Стъклена планина брилянтен пръстен за годеника, който според тях щял да дойде скоро в нашата гора, за да ме поиска за жена… Нали не съм вече малка, станах на седемнайсет години!

Зашеметен от дивната хубост на девойката, омагьосан от гласа й, който се леел като ромон от сребърно звънче, пленен от добротата на очите й, които се синеели като ясното небе, младият човек сам не усетил кога прегърнал Звездица и кога й предложил:

— Лулу Сана, ела с мене в замъка на моите родители: ще те отведа при тях като свидна годеница и без брилянтения пръстен от Стъклената планина! А там — о, там ще те обсипя с такива подаръци, с каквито не е дарявана досега нито една любима жена на света!

Първия миг, сепната от ненадейното предложение, Звездица се поколебала.

„Как ще напусна така изведнъж моята гора, където всичко ми е близко и мило, за да ида с този момък в неговия чужд, непознат дом! Нима мога да се разделя завинаги с моите игриви зайци, катерички и сърнички… Не, ще си остана тука сред дъхавите поляни, дето ще си припкам пак от изгрев до залез като зайче със зайците; няма да напусна тънкостволите борове, между които ще се надбягвам като сърна със сърничките; за нищо на света няма да се разделя от разлюлените върхари, върху които ще се люшкам до края на живота си като катеричка с катериците!… А ако някой ме обича, нека дойде да живее с мене тука — в потайното жилище на звездочелите ми родители ще се намери място и за него!“

Но щом погледнала отново красивото мъжествено лице на младия момък и като потопила за втори път погледа си в очите му, които я гледали с обич и молба, Лулу Сана забравила всичко, което й било мило в гората, и склонила отмаляла от вълнение глава на силното момково рамо, а устните й пошепнали тихо:

— Води ме, мили!…

Така девойчето Звездица напуснала този ден за първи път своя втори дом и отишла в замъка на младия болярин като негова свидна годеница. Зайците, сърните и катеричките изпратили милата си дружка чак до непристъпните стени, които ограждали от всички страни новото й жилище.

Но нито те, нито ловците, нито младият жених и щастливата му годеница видели, че заедно с тях в замъка влязла и горската вещица, която се опитала да погуби Звездица с отровния змийски зъб… А очите на злата старуха и този път били налети от жажда за мъст; лицето й се гърчело от спотаена ярост и беззъбата й уста час по час ронела със зловещ шепот люти закани:

— Напразно се радваш, проклето девойче! Щом не иска да станеш моя снаха, няма да те оставя да бъдеш и другиму жена, макар че горе се отърва леко от примката ми!…