Георги Русафов
Девойчето Звездица (2)

II

В същата гора, дето била пещерата на звездочелите животни, живеела една зла магьосница. Тя отдавна била харесала девойчето Звездица за своя снаха. И сега — като разбрала, че еленът и кошутата са заминали на далечен път и няма да се върнат скоро — решила да примами девойката вън от пещерата и да я задоми за своя син, един двуглав великан, страшно страшилище.

Речено-сторено.

Една привечер хитрата старуха се промъкнала до първата врата на потайната пещера, почукала и се провикнала с преправен глас:

— Звездице, отвори, чедо!… Аз съм кошутата, твоята майчица — нося ти подарък брилянтен пръстен от Стъклената планина!

— Напразно мъчиш старото си гърло, бабо — обадила се отвътре Лулу Сана, познала веднага гласа на измамницата. — Когато моята майка говори с мене, гласът й ме гали, все едно, че гълъбица гука. А твоят, колкото и да го преправяш, все едно гладен вълк вие… Иди си, иди — няма да ти отворя, за добро не си дошла при мене!

От думите на девойката вещицата разбрала, че не ще може да проникне в жилището й с хитрост, затуй решила да влезе вътре насила. Запретнала ръкави, размахала костеливите си ръце, па започнала да блъска вратата на пещерата с каквото й се мярнало пред очите.

Трепала се така ден, не мирясала цяла седмица. Ала каквото и да правела, тежката врата не помръднала дори на косъм от мястото си, като че ли през всичкото време вещицата не я удряла с камъни и блъскала с дървета, а хвърляла върху нея песъчинки — толкова здрава била.

Накрая старухата капнала от умора и изсъскала ядно:

— Видя се, проклето момиче, че няма да станеш жена на моя син, затуй ще направя така, та и другиму невеста да не бъдеш!

И преди да се запилее към бърлогата си, тя закрепила върху вратата на пещерата, току на самата й брава, един змийски зъб…

На другия ден — като се убедила, че злата баба най-сетне си е отишла — Звездица се престрашила. Отворила една след друга трите врати на жилището си и излязла рано от пещерата. Щом я зърнали навън, към нея се завтекли цяла дружина зайци, сърнички и катерички. Всички наобиколили любимата си дружка и започнали да й се молят в шумна надпревара:

— Какичко, най-напред ще играеш с нас… — потропвали пред нея припряно дългоухите зайци. — Ние първи те видяхме, кога излезе от пещерата и първи стигнахме до тебе!

— Не, първо с нас ще играеш… — напирали галено към девойката и едрооките сърнички. — Ние сме по-кротки и по-послушни от зайците, няма с нищо да те ядосваме!

— Дума да не става, днес целия ден няма да играеш нито със зайците, нито със сърните, а ще се люлееш само с нас по дърветата, Лулу Сана! — пискали в ушите й катеричките, струпали се до една върху раменете на момичето. — Кой друг може да скача по-изкусно от тебе по върхарите на боровете освен ние!

Звездица дърпала закачливо дългите уши на зайците. Галела сърните по умните им глави. Притискала една подир друга до гърдите си пухкавите катерички. И на всички отвръщала с еклив смях:

— Ще играя и с вас, зайчета; ще се надбягвам и с вас, сърнички; няма да оставя сами по дърветата и вас, катерички… Има време за всички — летният ден е дълъг като година!

Сетне Звездица изтичала в леса и наистина намерила време за всички.

Скачала като зайче по мъхнатите поляни на гората със зайците. Надбягвала се като сърна сред тънкостволите дървета със сърните. Люшкала се като катерица по върхарите на боровете с катеричките. Така неусетно отшумял като миг дългият летен ден…

Слънцето климнало към заник. От усоите на планината се пробудил и зашумял вечерникът. Нейде из пущинаците се обадил гладен вълк… Лулу Сана го чула. Спомнила си поръката на кошутата да не остава без нея след залез слънце вън от пещерата и веднага припнала към червената врата на потайното си жилище.

— До утре, мили зайчета! — погалила тя пред вратата зайците.

Сетне кимнала с десница към катеричките, които й махали с лапи от най-ниските клони на съседните дървета:

— Чакайте ме утре и вие тука, мои палави дружки… Обещавам ви, че щом се съмне, първо с вас ще се люлея!

Само на сърните Звездица не могла да каже нито дума за раздяла.

Когато извърнала засмяното си лице към тях, тя била вече хванала бравата на вратата, за да се прибере в жилището си. Змийският зъб, закрепен там от вещицата, тозчас се забил в нежната й длан и девойката се повалила като простреляно птиче на земята…