Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Георги Русафов
Тринайсет вълшебни приказки
Редактор: Ваня Филипова
Художник: Ани Ралчева
Художествен редактор: Иван Марков
Технически редактор: Георги Кожухаров
Коректор: Елена Иванова
Първо издание. ЛГ V. Тематичен №95 373/6056-21-79. Дадена за набор на 18.V.1979 година. Подписана за печат на 25.VI.1979 година. Излязла от печат на 25.VII.1979 година. Поръчка №145. Формат 1/16 70×90. Тираж 30 141 бр. Печатни коли 13. Издателски коли 15,17. Цена на книжното тяло 0,69 лева. Цена на мека подвързия 0,82 лева. Цена на твърда подвързия 1,04 лева.
„Народна Младеж“ — Издателство На ЦК на ДКМС, 1979
ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1979
История
- —Добавяне
На Катерина Г. Калоянова
I
Помниш ли дълбоката тъмна гора край село Чичопей, дето миналото лято ходехме двамата с тебе за гъби? А слънчевата поляна, където се отбивахме редовно след скитането ни из гъсталаците, за да си отпочинем, легнали по гръб на топлия килим от дъхава мащерка?
Преди много, много години до тази тъмна гора, на тази слънчева поляна идвала да пасе малобройното си стадо една овчарка. Бедната жена дохождала на полянката всякога със своята едногодишна дъщеричка. И докато овцете хрупали сладко меката паша, а майката източвала грижливо тънки нишки от къделята на писаната си хурка, момичето лежало до майка си под шарената сянка на две тънкостволи брези. Захласнато в неспирния бяг на пухкавите облаци, които се плъзгали по синята коприна на лятното небе, пеленачето кротувало в пелените си като сито агне.
Така ден подир ден изминали много дни, без някой да смути с нещо покоя на слънчевата поляна. Нито настървен вълк изплашил някога овчарката, нито пък любопитен смок стреснал детето… Но веднъж — било вече към края на лятото — от гъстите шубраци на тъмния лес се появили ненадейно елен и кошута, които имали по една златна звезда на гиздавите си чела. Бързи като стрели, те прекосили с няколко скока поляната и стигнали до двете брези, дето лежало кротко детето. Еленът се навел, дигнал пеленачето на рогата си и подир миг двете звездочели животни се изгубили с живата си плячка отново в гората.
Всичко това станало с такава шеметна бързина, че обезумялата майка могла да види само разклатените клони, накъдето изчезнали с отвлечената й рожба еленът и кошутата. Не могли да зърнат нищо повече и мъжете, които дотичали на поляната след писъците на бедната жена, макар да бродили три дни и три нощи навред из леса, за да търсят в него четириногите похитители и откраднатото от тях дете.
А чуй къде се изгубили в това време еленът, кошутата и отвлечената дъщеря на овчарката!…
Щом потънали отново в гъсталака на гората, звездочелите горски жители опънали пъргавите си крака и препуснали с пеленачето нагоре към върха на планината, където тъмнеели награмадени една върху друга мрачните Железни скали… Първия ден похитителите прекосили без отдих от край до край дъбовия пояс на гората. Втория ден копитата им трополели от рано заранта до късно вечерта все между правите като свещи дървета на буковината. А на третия ден нагазили в царството на вечнозелените иглолистни великани и при заник слънце спрели пред една пещера под самите Железни скали.
Чудна била тази пещера!… Отвън, колкото и да се взирало някое човешко око, не би могло да зърне нищо друго освен къпинаци, сплетени нагъсто един в друг като ограда от бодливи стебла. Но щом еленът тропнал три пъти с дясното си предно копито пред къпинака, зелената завеса се отместила, сякаш я дръпнала невидима ръка. Същия миг зад нея се появила голяма врата, направена от твърдо като кремък червено дърво, зазидана яко между скалите… За да стигнат до вътрешността на пещерата, похитителите преминали три такива врати. Ала там пак било светло като ден, защото от белия мермерен таван на пещерата греели денонощно седем едри драгоценни камъка, закрепени на седем златни полилея.
Още щом влезли с детето в пещерата, очите на пеленачето заблестели под сиянието на драгоценните камъни като звезди. Еленът и кошутата видели това и веднага нарекли момиченцето Лулу Сана, което на еленски език ще рече „девойче звездица“. И от тоя ден започнали да се грижат за него така, както ние, хората, се грижим за собствените си невръстни рожби… Кошутата го кърмела със сладко млечице, еленът му носел от гората дъхави плодове. Къпели го в пенливите горски потоци; обличали го в дрешки, изтъкани от тънки като коприна горски треви. И Звездица расла под нежните им грижи като цвете на припек и от година на година ставала все по-хубава, все по-гиздава. А когато навършила седемнайсет години, нийде по света нямало по-голяма хубавица от нея — косите й се спускали като златен поток чак до петите, устните й аленеели на бялото лице като две окъпани от росата малини.
Тогава кошутата казала на елена:
— Погледни, дъщеричката ни вече порасна, ще започнат да се обаждат сватовници за нея — без годежен пръстен ли ще ги посрещнем! А чула съм, че зад девет планини в десетата, Стъклената планина, на най-високия й връх, в златен кладенец имало скрит брилянтен пръстен, който греел като месечника… Хайде да намерим този пръстен и да го подарим на нашата мила Звездица!
— Добре — съгласил се еленът.
И още на другата заран еленът и кошутата се сбогували с Лулу Сана и препуснали с пъргавите си тънки крака към Стъклената планина — да търсят там брилянтения пръстен.