Александър Беляев
Главата на професор Доуел (25)

ТОМА УМИРА ЗА ВТОРИ ПЪТ

Главата на Тома вехнеше всеки ден. Той не беше приспособен за живот само със съзнанието си. За да се чувствува добре, за него беше необходимо да работи, да се движи, да вдига тежести, да изморява своето могъщо тяло, после много да яде и здраво да спи.

Той често затваряше очи и си представяше, че напряга гръб, вдига и носи тежки чували. Струваше му се, че усеща всеки напрегнат мускул. Усещането беше така реално, че той отваряше очи с надежда да види силното си тяло. Но под него както преди се виждаха само крачката на масата. Тома скърцаше със зъби и отново затваряше очи.

За да се развлече, почваше да мисли за село. Но тогава си спомняше и за своята невяста, която беше загубил завинаги, Той не един път молеше Керн да му даде ново тяло, а Керн с усмивка се извиняваше:

— Не се намира още подходящо, потърпи малко.

— Макар някакво какво да е телце — молеше Тома: толкова голямо беше желанието му да се върне към живота.

— С какво да е тяло ти ще пропаднеш. За тебе трябва здраво тяло — отговаряше Керн.

Тома чакаше, минаваха дни подир дни, а главата му все още стърчеше върху високата масичка.

Особено мъчителни бяха безсънните нощи. Почнаха да му се явяват халюцинации. Стаята се въртеше, разстилаше се мъгла, а из мъглата се показваше глава на кон. Изгряваше слънце. По двора тичаше куче, кокошките крякаха… И изведнъж отнякъде изскачаше ревящ камион и се устремяваше към Тома. Тази картина се повтаряше безкрай и Тома умираше безброй много пъти.

За да се избави от кошмарите, започваше да шепне песни — струваше му се, че пее — или да брои.

Веднъж го увлече една игра — Тома опита да задържи с уста въздушната струя. Когато след това отвори внезапно устата си, въздухът излезе със забавен шум.

Това се хареса на Тома и той започна отново своята игра. Задържаше въздуха дотогава, докато той сам не се промъкваше през стиснатите му устни. Тогава Тома почна да преобръща езика си: получиха се много смешни звукове. А колко секунди може да задържи струята въздух? Тома почна да брои. „Пет, шест, седем, осем… Ш-ш-ш“ — въздухът се изтръгваше. Още… шест, седем… девет, единадесет… двана…"

Сгъстеният въздух изведнъж удари в небцето с такава сила, че Тома почувствува как главата му се приповдигна върху поставката си.

„Така май ще отлетиш от своето прътче“ — помисли Тома.

Той наведе очи и видя, че кръвта се беше разляла по стъклената повърхност на подставката и капеше на пода. Очевидно въздушната струя, като повдигна главата му, отслаби тръбичките в кръвоносните съдове на шията му. Главата на Тома се ужаси: нима това е краят? И действително съзнанието му почна да потъмнява. У него се яви чувството, че не му стига въздух: кръвта, хранеща главата му, не можеше вече да прониква в мозъка в достатъчно количество, за да занесе живителен кислород. Той видя своята кръв, чувствуваше своето бавно угасване. Не искаше да умира! Съзнанието му се хващаше за живота. Трябва да живее на всяка цена! Да дочака новото тяло, обещано му от Керн…

Тома се стараеше да постави главата си по-долу, скъсявайки мускулите на шията, опитваше се да се размърда, но само влошаваше положението си: стъклените краища на тръбичките още повече излизаха от вените. С последни проблясъци на съзнанието Тома почна да крещи, да крещи така, както не е крещял никога в живота си.

Но това не беше вече вик. Това беше предсмъртно хъркане…

Когато леко спящият Джон се събуди от тези непознати звукове и дотича в стаята, главата на Тома едва мърдаше устни. Джон постави, както умееше, главата на мястото й, вмъкна тръбичките по-дълбоко и внимателно изтри кръвта, за да не види професор Керн следите от нощното произшествие.

Сутринта отделената от тялото глава на Брике стоеше вече на старото място, върху металическата масичка със стъклена плоча, и Керн я привеждаше в съзнание.

Когато той проми главата от остатъците на развалената кръв и пусна струя прясна, здрава кръв, нагрята до тридесет седем градуса, лицето на Брике порозовя. След няколко минути тя отвори очи и без още да разбира нещо, спря поглед върху Керн. После с явно усилие погледна надолу и очите й се разшириха.

— Пак без тяло… — прошепна главата на Брике и очите й се напълниха със сълзи. Сега тя можеше само да съска: гласните струни бяха прорязани над старото сечение.

„Отлично“ — помисли Керн, — „кръвоносните съдове бързо се изпълват с влага, ако само това не е остатък от влага в слъзните канали. Обаче за сълзи не бива да се губи скъпоценната течност.“

— Не плачете и не тъгувайте, мадмоазел Брике. Вие жестоко се наказахте сама с вашето непослушание. Но аз ще ви направя ново тяло, по-хубаво от предишното. Потърпете още няколко дни.

И като се отстрани от главата на Брике, Керн се приближи до главата на Тома.

— А как е нашият фермер?

Керн изведнъж се намръщи и разгледа внимателно главата на Тома. Тя имаше много лош вид. Кожата беше потъмняла, а устата полуотворена. Керн прегледа тръбичките и се нахвърли с ругатни върху Джон.

— Аз мислех, че Тома спи! — оправдаваше се Джон.

— Ти сам си проспал, магаре!

Керн започна да се занимава с главата.

— Ах, какъв ужас!… — съскаше главата на Брике. — Той е умрял! Така се страхувам от покойници… Аз също се страхувам да умра… От какво е умрял?

— Затвори крана и с въздушната струя! — заповяда сърдито Керн.

Брике млъкна на половин дума, но продължаваше изплашено и умоляващо да гледа в очите болногледачката, като мърдаше безпомощно устните си.

— Ако след двадесет минути не върна живота на главата, не остава нищо друго, освен да се изхвърли — каза Керн.

След петнадесет минути главата даде признаци на живот. Клепките и устните трепнаха, но очите гледаха тъпо, безсмислено. Още след две минути главата произнесе няколко несвързани думи. Керн вече тържествуваше от победата.

Но главата изведнъж пак замлъкна. Ни един нерв не трепкаше на лицето. Керн погледна термометъра.

— Температура на труп. Свършено!

И забравяйки за присъствието на Брике, той дръпна със злоба главата за гъстите коси, смъкна я от масичката и я хвърли в големия металически леген.

— Да се изнесе в хладилника… Ще трябва да се направи аутопсия.

Негърът бързо взе легена и излезе. Главата на Брике го гледаше с разширени от ужас очи.

В кабинета на Керн зазвъня телефонът. Керн хвърли със злоба на пода цигарата, която се готвеше да запуши, и излезе, като хлопна силно вратата. Обаждаше се Равино. Той съобщаваше, че е изпратил на Керн специално писмо, което трябва да е получено вече.

Керн слезе долу и сам взе писмото от дървената пощенска кутия. Като се изкачи по стълбата, разкъса плика и почна да чете. Равино му съобщаваше, че Артур Доуел, прониквайки в неговата болница под предлог, че е болен, е откраднал мадмоазел Лоран и сам е избягал.

Керн едва не падна на стълбата.

— Артур Доуел!… Синът на професора… Той е тук? И той, разбира се, знае всичко…

Яви се нов враг, който няма да го пощади. В кабинета си Керн изгори писмото и закрачи по килима, обмисляйки плана на действие. Да унищожи главата на професор Доуел? Това може да направи винаги за една минута. Но главата му е още нужна. Необходимо е само да вземе мерки тази улика да не попадне пред очите на чужди хора. Възможен е обиск, нахлуване на враговете в неговия дом. После… после е необходимо да се ускори демонстрацията с главата на Брике. Победителите никой не съди. Каквото и да говорят Лоран и Артур Доуел, за Керн ще бъде по-лесно да се бори с тях, когато името му бъде увенчано с ореола на общото признание и уважение.

Керн вдигна телефонната слушалка, извика секретаря на научното дружество и го помоли да намине към него за преговори по организирането на заседание, на което той, Керн, ще демонстрира резултатите от своите най-нови работи. После Керн позвъни в редакциите на най-големите вестници и помоли да изпратят хора за интервю.

Трябва да се устрои вестникарски шум около най-великото откритие на професор Керн… Демонстрацията може да бъде направена след три дена, когато главата на Брике малко дойде на себе си след потресението и привикна с мисълта за загубата на тялото. Е, сега. Керн мина в лабораторията, порови се в шкафчетата, извади спринцовка, бензинова лампа, взе памук, кутийка с надпис парафин и отиде при главата на професор Доуел.