Александър Беляев
Главата на професор Доуел (16)

В ПАРИЖ

Обядвайки набързо, Ларе изтича на тенисната площадка. Малко забавилата се Брике беше много зарадвана, като видя, че той вече я чака. Въпреки страха, който й внуши този човек, Брике продължаваше да го намира за доста интересен мъж.

— А къде е ракетката ви? — разочаровано го запита тя. — Нима няма да ме учите днес?

В продължение вече на няколко дена Ларе учеше Брике да играе тенис. Тя се оказа много способна ученичка. Но Ларе знаеше тайната на тази способност повече от самата Брике: тя притежаваше тренираното тяло на Анжелика, която беше прекрасна тенисистка. Някога тя сама учеше Ларе на някои удари. И сега на Ларе оставаше само да приведе в съответствие вече тренираното тяло на Гай с още нетренирания мозък на Брике — да закрепи в нейния мозък привичните движения на тялото. Понякога движенията на Брике бяха неуверени, ъгловати.

Но често, неочаквано за себе си, тя правеше необикновено ловки движения. Тя например извънредно много учуди Ларе, когато почна да му подава „сечени топки“ — никой не беше я учил на това. А този ловък и труден прийом беше своего рода гордост на Анжелика. И гледайки движенията на Брике, Ларе понякога забравяше, че не играе с Анжелика. Именно през време на игрите на тенис у Ларе възникна нежно чувство към „възродената“ Анжелика, както понякога той наричаше Брике. Наистина това чувство беше далече от онова обожаване и прекланяне, с които той беше преизпълнен към Анжелика. Брике стоеше до Ларе, пазейки се с ракетата от захождащото слънце — един от жестовете на Анжелика.

— Днес няма да играем.

— Жалко! А аз бих поиграла, макар по-силно, отколкото обикновено, да ме боли кракът — каза Брике.

— Елате с мене. Отиваме в Париж.

— Сега?

— Незабавно.

— Но аз трябва поне да се преоблека и да си взема някои неща.

— Добре. Давам ви срок четиридесет минути и ни секунда повече. Ще дойдем да ви вземем с кола. Отивайте по-скоро да се стягате.

„Тя действително накуцва“ — помисли Ларе, като гледаше след отдалечаващата се Брике.

По пътя за Париж състоянието на крака на Брике се влоши. Брике лежеше в купето и тихо стенеше. Ларе я успокояваше, както умееше. Това пътешествие ги сближи още повече. Наистина той обслужваше с такава загриженост, както му се струваше, не Брике, а Анжелика Гай. Но Брике отнасяше грижите на Ларе изцяло за себе си. Това внимание я трогваше.

— Вие сте толкова добър — каза тя сантиментално. — Там, на яхтата, ме наплашихте. Но сега не се страхувам от вас. — И тя се усмихна така очарователно, че Ларе не можеше да не се усмихне в отговор. Тази ответна усмивка вече всецяло принадлежеше на главата: защото се усмихваше главата на Брике. Тя имаше успехи, без самата да забелязва това.

А недалеч от Париж се случи малко събитие, което още повече зарадва Брике и учуди виновника на това събитие. През време на особено силен пристъп на болката Брике протегна ръка и каза:

— Ако знаехте как страдам…

Ларе неволно взе протегнатата ръка и я целуна.

Брике почервеня, а Ларе се смути.

„Дявол да го вземе“ — мислеше той, — „аз, струва ми се, я целунах. Но това беше само ръка — ръката на Анжелика. Обаче болката чувствува главата, значи, като целувах ръката, аз пожалих главата. Но главата чувствува болката, защото боли кракът на Анжелика, а болката на Анжелика чувствува главата на Брике…“ Той съвсем се заплете и се смути още повече.

— С какво обяснихте внезапното си заминаване на вашата приятелка? — запита Ларе, за да свърши по-скоро с неловкостта.

— С нищо. Тя е привикнала към моите неочаквани постъпки. Впрочем те с мъжа си скоро ще дойдат в Париж. Аз искам да я видя… Вие, моля ви се, я извикайте при мене. — И Брике даде адреса на Червенокосата Марта.

Ларе и Артур решиха да настанят Брике в малката пустееща къщичка в края на авеню Мен, която принадлежеше на бащата на Ларе.

— До гробищата! — суеверно извика Брике, когато автомобилът минаваше край гробищата на Монпарнас.

— Значи ще живеете дълго време — успокои я Ларе.

— Нима има такова поверие? — запита суеверната Брике.

— Да, съвсем вярно.

Брике се успокои.

Сложиха болната в доста уютна стая на огромен старинен креват, покрит с балдахин.

— Необходимо е да извикаме за вас лекар и болногледачка — каза Ларе.

Но Брике решително възразяваше. Тя се страхуваше, че новите хора ще я издадат.

С голям труд Ларе я уговори да покаже крака си на негов приятел, млад лекар, и да извика за болногледачка дъщерята на портиера.

— Този портиер служи у нас двадесет години. На него и на дъщеря му може напълно да се разчита.

Извиканият лекар прегледа подутия и силно зачервен крак, предписа да се правят компреси, успокои Брике и излезе с Ларе в другата стая.

— Е, как е? — запита не без вълнение Ларе.

— За сега няма нищо сериозно, но трябва да се следи. Аз ще я навестявам през ден. Болната трябва да бъде в абсолютен покой.

Ларе навестяваше Брике всяка сутрин. Веднъж той влезе тихо в стаята. Болногледачката не беше там. Брике дремеше или лежеше със затворени очи. Странна работа, лицето й сякаш все повече се подмладяваше. Сега на Брике можеха да се дадат не повече от двадесет години. Чертите на лицето някак си се бяха смекчили, бяха станали по-нежни.

Ларе се приближи на пръсти до кревата, наведе се, гледа я дълго в лицето и… изведнаж я целуна нежно по челото. Този път той не анализираше дали целува „останките“ на Анжелика, главата на Брике или цялата Брике.

Брике вдигна бавно клепки и погледна Ларе. Бледна усмивка се мярна на устните й.

— Как се чувствувате? — запита Ларе. — Не ви ли разбудих?

— Не, аз не спях. Благодаря ви, чувствувам се добре. Ако не беше тази болка…

— Докторът казва, че няма нищо сериозно. Лежете спокойно и скоро ще оздравеете…

Влезе болногледачката. Ларе кимна с глава и излезе. Брике го изпрати с нежен поглед. В живота й влезе нещо ново. Тя искаше по-скоро да оздравее. Кабарето, танците, песничките, веселите пияни посетители на „Шаноар“ — всичко отиде някъде далече, загуби смисъл и цена. В сърцето й се раждаха нови мечти за щастие. Може би това беше най-голямото чудо на „превъплътяването“, за което не подозираше тя самата, не подозираше и Ларе! Чистото, девствено тяло на Анжелика Гай не само подмлади главата на Брике, но измени и хода на нейните мисли. Разпуснатата певица от кабарето се превръщаше в скромна девойка.