Александър Беляев
Главата на професор Доуел (13)

ДОПЯТАТА ПЕСЕН

След като Брике с помощта на новото си ловко, гъвкаво и силно тяло се прехвърли през оградата и излезе на улицата, тя повика едно такси и даде странен адрес:

— Гробищата Пер-Лашез.

Но недостигнала площада на Бастилията, тя смени таксито и се насочи към Монмартър. За първоначални разходи беше взела чантичката на Лоран, в която имаше няколко десетки франка. „Един грях повече не е от значение, при това беше необходимо“ — успокояваше се тя. Покаянието за извършените прегрешения беше отложено за дълъг срок. Тя пак се чувствуваше цял, жив, здрав човек и даже по-млад, отколкото беше. Преди операцията по нейната женска сметка тя беше към тридесет години. Новото тяло едва ли имаше повече от двадесет години. Жлезите на това тяло подмладиха главата на Брике: бръчките на лицето изчезнаха, цветът му се подобри. „Сега ще си поживея“ — мислеше Брике и мечтателно се оглеждаше в малкото огледалце, което намери в чантичката.

— Спрете тук — заповяда тя на шофьора и като му плати тръгна по-нататък пешком.

Беше около четири часът сутринта. Тя се приближи до познатото кабаре „Шаноар“, където пееше в онази съдбоносна нощ, когато заблуденият куршум прекъсна веселата й песничка. Прозорците на кабарето още горяха от ярки светлини.

Брике влезе не без вълнение в познатия вестибюл. Измореният портиер очевидно не я позна. Тя бързо премина в страничната врата и през коридора влезе в помещението за артистите, което беше в съседство със сцената. Първа я срещна Рижата Марта. Като извика изплашено, Марта се скри в своята тоалетна. Брике се разсмя и почука на вратата, но Рижата Марта не отваряше.

— О, Лястовичке! — чу Брике мъжки глас. Под това име тя беше известна в кабарето заради своята страст към коняка с лястовичка на етикета. — Значи ти си жива? А ние отдавна те смятахме за мъртва!

Брике се обърна и видя красив, елегантно облечен мъж с много бледно бръснато лице. Такива бледни лица имат хора, които рядко виждат слънце. Беше Жан, мъжът на Рижата Марта. Той не обичаше да говори за своята професия. Приятелите и другарите му по чашка не смятаха за тактично да питат за източника на неговото съществуване. Достатъчно беше, че у Жан честичко се намираха пари и че той беше „душа момък“. През нощите, когато джобът на Жан беше надут, виното се лееше като река и той плащаше за всички.

— Откъде прилетя, Лястовичке?

— От болницата — отговори Брике.

Понеже се страхуваше да не й отнемат новото тяло роднините или приятелите на онази, на която то принадлежеше, Брике реши да не говори на никого за необикновената операция.

— Моето положение беше много сериозно — продължи тя да съчинява. — Сметнали ме за умряла и даже ме откарали в моргата. Но там един студент, като преглеждал трупа ми, хванал ръката ми и напипал слабия пулс. Аз съм била още жива. Куршумът минал до самото сърце, но не го закачил. Веднага ме откарали в болницата и всичко свърши благополучно.

— Великолепно! — възкликна Жан. — Нашите всички ще бъдат ужасно учудени. Трябва да полеем твоето възкресение.

Ключът на вратата щракна. Рижата Марта, която подслушваше зад вратата този разговор, се убеди, че Брике не е привидение, и отвори вратата. Приятелките се прегърнаха и силно се целунаха.

— Ти като че си станала по-тънка, по-висока и по-изящна, Лястовичке — каза Рижата Марта, разглеждайки с любопитство и известно учудване фигурата на така неочаквано явилата се приятелка.

Брике се смути малко под този изпитателен поглед.

— Разбира се, аз поотслабнах — отговори тя. — Хранеха ме само с бульон. А ръстът? Купих си обуща с много високи токове. Пък и фасонът на дрехата…

— Но защо толкова късно дойде тука?

— О, това е цяла история… Ти излиза ли? Можеш ли да поседиш с мене една минутка?

Марта кимна утвърдително с глава. Приятелките седнаха пред масичката с голямо огледало, отрупано с кутийки с грим и различни моливи и бои, шишенца с одеколони, пудриери, всевъзможни кутийки с фиби и иглички.

Жан приседна до тях, пушейки египетска папироса.

— Аз избягах от болницата. Направо избягах — съобщи Брике.

— Но защо?

— Дотегнаха ми бульоните. Разбираш ли, бульон, бульон и бульон… Просто се страхувах да не се задавя в бульона. А докторът не искаше да ме пусне. Трябвало да ме покаже на студентите. Страхувам се, че ще ме търсят с полиция… Не мога да се върна у дома и бих искала да остана при тебе. Още по-добре ще бъде да изчезна от Париж за няколко дни… Но аз имам толкова малко пари.

Рижата Марта плесна ръце — това беше толкова интересно.

— Разбира се, ти ще останеш при мене — каза тя.

— Страхувам се, че и мене ще търси полицията — замислено произнесе Жан, пускайки колело дим. — Аз също трябва да изчезна за няколко дни от хоризонта.

Лястовичката беше своя и Жан не скриваше от нея професията си. Тя знаеше, че Жан е „важна“ птица. Неговата специалност беше касоразбивачество.

— Хайде, Лястовичке, с нас на юг. Ти, аз и Марта. На Ривиерата, да подишаме морски въздух. Заседях се, трябва да се освежа. Вярваш ли, повече от два месеца не съм видял слънце и вече почвам да забравям как изглежда то.

— Прекрасно — запляска с ръце Рижата Марта.

Жан погледна скъпия златен часовник-браслет.

— Но ние имаме още един час време. Дявол да го вземе, ти трябва да ни допееш своята песничка… А после ще отлетим и нека те търсят.

Брике прие с удоволствие това предложение.

Както очакваше, излизането й на сцената произведе фурор. Жан излезе на естрадата в ролята на конферансие, припомни трагичната история, станала тук с Брике преди няколко месеца, и после заяви, че мадмоазел Брике по желание на публиката е оживяла, след като той, Жан, й налял в гърлото чашка коняк „Лястовичка“.

— Лястовичката! Лястовичката! — зарева публиката.

Жан направи знак с ръка и когато виковете замлъкнаха, продължи:

— Лястовичката ще изпее песента от онова място, на което неочаквано я прекъснаха. Оркестър, „Котенцето“!

Оркестърът засвири и под бурните аплодисменти Брике допя от половината куплет своята песничка. Наистина шумът беше такъв, че тя самата не чуваше своя глас, но това не беше нужно. Тя се чувствуваше щастлива, както никога, и се опиваше от това, че не бяха я забравили и я посрещнаха толкова топло. Че тази топлота беше силно подгрята от винените пари, не я смущаваше.

Като свърши пеенето, тя направи неочаквано изящен жест с китката на дясната ръка. Това беше ново. Публиката зааплодира още по-бурно.

„Откъде това у нея? Какви красиви маниери. Трябва да се усвои този жест…“ — помисли Рижата Марта.

Брике слезе от естрадата в залата. Приятелите й я целуваха, познатите протягаха чаши и се чукаха. Брике беше почервеняла, очите й блестяха. Успехът и виното завъртяха главата й. Забравяйки за опасността от преследването, тя беше готова да седи тук цялата нощ. Но Жан, който беше пил не по-малко от другите, не губеше контрол над себе си. От време на време той поглеждаше часовника и най-после отиде до Брике и я дръпна за ръката.

— Време е!

— Но аз не искам! Вие можете да заминавате сами. Аз няма да тръгна — отговори Брике и нежно примижа. Тогава Жан я вдигна и понесе към изхода.

Публиката почна да роптае.

— Сеансът е свършен! — викна Жан вече от вратата. — До следващата неделя!

Той изнесе дърпащата се в ръцете му Брике на улицата и я сложи в автомобила. Скоро пристигна и Марта с малки куфарчета.

— На Площада на републиката — каза Жан на шофьора, не желаейки да посочи крайния пункт. Той беше привикнал да пътува с прехвърляне.